Острието на Фондацията

88

Кмет Харла Бранно имаше всички основания да бъде доволна. Официалната визита не бе продължила дълго, но беше много продуктивна.

— Ние, разбира се, не можем да им вярваме напълно — каза тя, сякаш с все сили се опитваше да не се държи високомерно.

Бранно наблюдаваше екрана. Един по един корабите на флотата навлизаха в хиперпространството и се завръщаха на обичайните си места за домуване. Хората на Сейшел несъмнено бяха впечатлени от тяхното присъствие, но не можеха да не забележат две неща: първо, че те винаги оставаха в пространството на Фондацията; второ, щом Бранно каза, че ще се махнат, наистина започнаха бързо да се оттеглят.

От друга страна, Сейшел нямаше да забрави също, че тези кораби можеха да бъдат върнати до границата само за един ден, та дори и по-бързо. Маневрата беше демонстрация на сила и добра воля едновременно.

— Което си е вярно, вярно е — рече Кодел, — не бива напълно да им се доверяваме, но пък и на никого в Галактиката не може изцяло да се вярва, а в наш интерес е Сейшел да спазва условията на споразумението. Показахме се великодушни.

— Много зависи от изпипването на подробностите — каза Бранно — и аз предвиждам, че за тях ще са необходими месеци. Общите положения могат да се приемат в момента, но след туй ще дойде ред на нюансите: какви точно карантинни мерки да вземем за вноса и износа, как да мерим стойността на зърното и добитъка в сравнение с нашите стоки и така нататък.

— Зная, но в края на краищата нещата ще се уредят и заслугата ще е ваша, госпожо кмете. Признавам, че идеята беше смела, а аз се съмнявах дали е и разумна.

— Хайде, хайде, Лионо. Въпросът беше само Фондацията да зачете гордостта на сейшелците. Те са успели да запазят известна независимост още от ранните времена на Империята. Това наистина заслужава възхищение.

— Да, при положение, че няма повече да ни създава неудобства.

— Точно така. Беше необходимо само да надмогнем малко собствената си гордост, да направим някакъв жест. Признавам, че ми струваше усилия аз — кметът на Федерацията, яхнала цялата Галактика — да посетя една провинциална звездна система, но след като веднъж взех решението, вече не болеше толкова. А те дори се зарадваха. Имаше известен риск и дали ще се съгласят на това посещение, след като изтеглим нашите кораби до границата, но на практика трябваше просто да се държим скромно и да се усмихваме широко.

— Отказахме се от външния показ на сила, за да запазим вътрешната й същност — кимна в знак на съгласие Кодел.

— Именно. Кой пръв е казал това?

— Мисля, че се срещаше в една от пиесите на Ериден, но не съм сигурен. Когато пристигнем у дома, можем да попитаме някой от литературните капацитети.

— Стига да се сетя. Ще се наложи да ускорим визитата на сейшелците на Терминус и да се погрижим с тях да се отнасят напълно уважително. Страхувам се, Лионо, че ще трябва да им осигуриш силна охрана. Сред нашите луди глави навярно ще има известно недоволство, а не би било разумно чрез протестни демонстрации да подлагаме нашите гости дори на най-дребно унижение.

— Разбира се — съгласи се Кодел. — Между другото, идеята да изпратим Тривайз си я биваше.

— Моя гръмоотвод ли? Да си призная, той работеше дори по-добре, отколкото очаквах. Космосе! Как спомогна за моето посещение — от загриженост да не би жител на Фондацията по някакъв начин да ги е обезпокоил и като благодарност за тяхната въздържаност.

— Хитро! Не мислите ли, че все пак би било уместно да го вземем обратно с нас?

— Не. Общо взето предпочитам да е където и да е другаде, но не и на Терминус. Ще бъде чудесен фактор за размирици. Неговите брътвежи за Втората фондация послужиха като чудесно извинение за изгнанието му и, естествено, разчитахме на Пелорат да го заведе до Сейшел. Но не го искам обратно, ако ще продължава да разпространява тези бабини деветини. Никога няма да сме сигурни до какво ще доведат те.

— Съмнявам се дали изобщо може да се намери по-наивен човек от един интелектуалец-учен — изкикоти се Кодел. — Докъде ли пък щеше да налапа въдицата Пелорат, ако го бяхме насърчили?

— Стигаше ни и това, че вярва в реалното съществуване на митичната Гея, но хайде да го оставим на мира. Като се върнем, ще трябва да се изправим пред Съвета, тъй като неговият вот ще ни потрябва за договора със Сейшел. За щастие разполагаме с изявлението на Тривайз — звукозаписа и всичко останало, — за да стане ясно, че доброволно е напуснал Терминус. Аз ще се разкая официално за краткия му арест и се надявам това да задоволи съветниците.

— Разчитам, че ще се докарате пред тях, кмете — сухо каза Кодел. — Замисляли ли сте се обаче, че Тривайз може да продължи да търси Втората фондация?

— Да продължава — сви рамене Бранно, — щом не го върши на Терминус. Това ще му създава работа и няма да го доведе доникъде. Мит на века ни е, че Втората фондация продължава да съществува, така както митът на Сейшел е Гея.

Тя се облегна назад видимо развеселена.

— А сега Сейшел ни е в ръцете и докато се усетят, ще стане твърде късно да се измъкнат. Така че развитието на Фондацията ще продължава гладко и правилно.

— И заслугата е изцяло ваша, кмете.

— Можеш да си сигурен, че не съм го забравила — кимна Бранно и техният кораб се хлъзна в хиперпространството, за да се появи отново близо до Терминус.

89

Говорителят Стор Гендибал беше отново на кораба си и имаше всички основания да бъде доволен. Срещата с Първата фондация не бе продължила дълго, но се оказа много продуктивна.

Беше изпратил съобщение, внимателно приглушаващо триумфа му. За момента бе достатъчно да уведоми Първия говорител, че всичко е минало добре (нещо, за което той би могъл да се досети и от факта, че в крайна сметка изобщо не се бе наложило да използват обединената мощ на Втората фондация). Подробностите можеха да почакат.

Щеше да опише колко внимателно — и незначително — пренастройване на ума на кмета Бранно бе преобърнало мисленето й от имперската му надутост към практичността на търговското договаряне, как внимателното — и от твърде голямо разстояние — настройване на водача на Сейшелския съюз бе довело до отправянето на покана за разговори към кмета, как без никакви по-нататъшни вмешателства след това бе постигнато политическо сближаване и как Компор се върна на Терминус със собствения си кораб, за да се погрижи за спазването на споразумението. Това бе, повтаряше си самодоволно Гендибал, почти учебникарски пример за големи резултати, постигнати с изключително пестелива, но майсторски приложена менталика.

Беше сигурен, че случилото се ще запуши устата на говорителката Деларми и ще доведе до собственото му издигане до поста Първи говорител съвсем скоро, след като представи подробностите на някое официално събиране на Масата.

Не отричаше в себе си колко важно бе присъствието на Сура Нови, въпреки че по принцип не бе необходимо този факт да се подчертава пред говорителите. Тя не само се бе оказала много важна за неговата победа, но предостави и нужното му в този момент оправдание да даде воля на детинската си (и много човешка, защото дори говорителите си бяха съвсем човеци) потребност да ликува заради гарантираната възхита, която знаеше, че ще получи.

Знаеше също, че Нови не бе разбрала нищо от случилото се, но си дава сметка, че той е уредил нещата по свой вкус и сега направо прелива от гордост. Погали гладкия й ум и почувства топлината на тази гордост.

— Нямаше да постигна това без теб, Нови — каза й той. — Благодарение на тебе успях да разбера, че Първата фондация — хората от големия кораб…

— Да, учителю, зная кого имаш предвид.

— Благодарение на тебе успях да разбера, че те имат щит и умове с незначителна ментална мощ. От въздействието им върху твоя ум можех да установя точно характеристиките и на щита, и на техните мозъци. Разбрах как най-ефективно да пробия този щит и да отклоня менталната сила.

— Не схващам какво точно казваш, учителю — колебливо отвърна Нови, — но ако можех, бих направила много повече, за да ти помогна.

— Зная, само че ти и сега направи достатъчно. Удивително е колко опасни са могли да станат. Обаче след като ги уловихме навреме, преди още щитът и полето им да са разработени добре, ще успеем да ги спрем. Кмет Бранно се връща, забравила и за щита, и за полето, защото е доволна от факта, че е постигнала търговско споразумение със Сейшел, което ще превърне сейшелците в действаща част от Федерацията. Не отричам, че има още много да се работи, за да се разруши постигнатото от Първата фондация — въпрос на нехайство от наша страна, — но каквото трябва, ще бъде сторено.

Той се позамисли и продължи по-тихо:

— Прекалено много неща сме приемали на доверие по отношение на Първата фондация. Ще се наложи да я поставим под строг контрол. Трябва й някак си да сплотим Галактиката, да използваме менталиката, за да изградим по-тясно мисловно сътрудничество. Това ще пасне добре на Плана, сигурен съм и ще се постарая да го постигна.

— Учителю — тревожно се обади демянката.

Гендибал внезапно се усмихна.

— Съжалявам, говорех на себе си. Нови, спомняш ли си Рафирант?

— Онзи фермер с мозък-кокал, дето те нападна ли? Да.

— Убеден съм, че това, както и всички останали аномалии, които ни сполетяха, е работа на агенти на Първата фондация, въоръжени с персонални щитове. Представи си само колко сме били слепи. Вярно, обърках се и недооцених ставащото поради онзи мит за мистичния свят, онова сейшелско суеверие за Гея. Тогава пак твоят ум ми помогна да установя, че източникът на менталното поле е бойният кораб, а не нещо друго.

Той потри ръце.

— Учителю — повтори плахо девойката.

— Да, Нови?

— Няма ли да те възнаградят за това, което направи?

— Разбира се, че ще ме възнаградят. Шандис ще се оттегли и аз ще стана Първи говорител. Тогава ще получа шанс да направя нашата планета активен фактор за революционизиране на Галактиката.

— Първи говорител ли?

— Да, Нови. Аз ще бъда най-важният и най-силният от всички учени.

— Най-важният? — тя изглеждаше съкрушена.

— Защо се мръщиш, Нови? Не искаш ли да бъда възнаграден?

— Искам, учителю. Но след като станеш най-важният от всички учени, няма да желаеш до себе си демянка. Аз няма да съм достойна.

— Няма да желая ли? Кой ще ме спре? — Той усети внезапен прилив на нежност към нея. — Нови, ти ще бъдеш с мен, където и да отида, какъвто и да стана. Смяташ ли, че бих рискувал да се справям с вълците, каквито понякога има около Масата, без твоят ум да ми казва какви са емоциите им, преди още те самите да са го разбрали — твоят собствен, невинен, абсолютно гладък ум. Освен това — той сякаш се сепна от внезапното си разкритие — на мен… на мен ми е приятно да съм с теб и смятам да те задържа до себе си… ако пожелаеш.

— О, учителю — прошепна Нови и докато ръката му обгръщаше талията й, тя склони глава на рамото му. Дълбоко вътре, където умът на Нови едва ли можеше да го осъзнае, същността на Гея оставаше и направляваше събитията, ала не друго, а именно тази непроницаема маска правеше възможно продължаването на великата задача.

И същата тази маска, която принадлежеше на една демянка, сега беше напълно щастлива. Толкова щастлива, че почти се примири с разстоянието, на което се намираше от себе си/тях/всички. Нещо повече, беше доволна от онова, което изглеждаше, че ще се случи в неясното бъдеще.

90

Пелорат потри ръце и каза с внимателно претеглен ентусиазъм:

— Колко се радвам, че пак съм на Гея.

— Хм — обади се разсеяно Тривайз.

— Знаеш ли какво ми каза Блис? Кмет Бранно се връща на Терминус с търговско споразумение със Сейшел. Говорителят от Втората фондация се връща на Трантор, убеден че той е уредил нещата, а онази жена, Нови, отива с него, за да се погрижи да започнат промените, които ще доведат до създаването на Галаксея. И никоя от двете фондации изобщо не осъзнава, че Гея съществува. Това е направо удивително.

— Да — кимна Тривайз. — Всички тези факти са ми известни. Но ние, разбира се, знаем, че Гея съществува и можем да го докажем.

— Блис не мисли така. Твърди, че никой няма да ни повярва и че бързо ще го разберем. Освен това има една причина, поради която нямам намерение въобще да напускам Гея.

Думите му мигом извадиха Тривайз от разсеяността. Той вдигна поглед и попита:

— Какво?

— Ще остана тук. Знаеш ли, просто не мога да се позная. Само преди седмици си живеех самотно на Терминус — така, както десетилетия съм живял. Бях се потопил в своите мисли и архиви и никога не съм си представял нищо друго, освен че един ден ще стигна до смъртта си все така потънал в мислите и архивите си, продължавайки да живея самотно или може би да вегетирам самодоволно. Тогава съвсем неочаквано станах пътешественик в космоса и се забърках в галактичната криза. И… не се смей, Голан, открих Блис.

— Не се смея, Янов — рече Тривайз, — но сигурен ли си, че знаеш какво вършиш?

— О, да. Въпросът за Земята вече не е важен за мен. Фактът, че това е бил единственият свят с разнообразна екология и разумен живот беше изяснен добре. Знаеш каква е причината — Вечните.

— Да, зная. Та ти на Гея ли ще останеш?

— Естествено. Земята е минало, а аз съм уморен от миналото. Гея е бъдещето.

— Ти не си част от Гея, Янов. Или мислиш, че можеш да станеш частица от този свят?

— Блис казва, че до известна степен мога — ако не биологично, то поне интелектуално. Разбира се, с нейна помощ.

— Но след като тя е част от това, как вие двамата ще имате общ живот, обща гледна точка и общи интереси…

Намираха се на открито и Тривайз се загледа мрачно в тихия плодороден остров, морето отвъд него и другия остров на хоризонта, полилавял от разстоянието. Всичко беше мирно, цивилизовано, живо и единно.

— Янов — продължи той, — тя е цял един свят, а ти си само индивид. Ами ако й омръзнеш? Тя е млада…

— Мислил съм за това, Голан. От дни насам за нищо друго не мисля. Очаквам, че ще й омръзна; не съм романтичен глупак. Но каквото и да ми даде тя дотогава, ще бъде достатъчно. Дори вече съм получил от нея повече, отколкото съм смятал, че може да има в живота. Даже от този момент нататък да не я видя, пак няма да се почувствам излъган.

— Не вярвам — каза меко Тривайз. — Мисля, че ти си романтичен глупак, но аз и не те искам друг. Янов, не се познаваме от много време, обаче седмици наред сме били заедно всеки миг. И — съжалявам, ако звучи глупаво, — но много те харесвам.

— И аз теб, Голан — каза Пелорат.

— И не искам да те наранят. Трябва да говоря с Блис.

— Не, не, моля те, недей. Ще й четеш конско.

— Няма да й чета конско. Не всичко е свързано само с теб. Искам да поговоря на четири очи. Моля те, Янов, не ща да го правя зад гърба ти, така че дай съгласието си да разговарям с нея и да оправя някои недоразумения. Ако остана доволен, на сбогуване ще ти изкажа моите най-сърдечни поздравления и благопожелания и винаги ще си държа езика зад зъбите, каквото и да се случи.

— Ще развалиш нещата — поклати глава Пелорат.

— Няма, обещавам ти. Умолявам те…

— Добре, но нали ще бъдеш внимателен, скъпи ми приятелю?

— Имаш честната ми дума.

91

— Пел каза, че си искал да ме видиш — обърна се към него Блис.

— Да — отвърна Тривайз.

Бяха в малкия апартамент, който му предостави Гея.

Блис грациозно седна, кръстоса крака и проницателно го погледна. Красивите й кафяви очи сияеха, дългата й тъмна коса блестеше.

— Не ме одобряваш, нали? — каза тя. — Не ме одобряваше още от самото начало.

Тривайз продължаваше да стои прав.

— Ти си наясно с умовете и тяхното съдържание — отвърна той. — Знаеш какво мисля за теб и защо го мисля.

Блис бавно поклати глава.

— За Гея умът ти е забранена територия. Твоето решение беше необходимо и то трябваше да бъде решение, взето от ясен и недокоснат разсъдък. Когато завладяхме кораби ви, поставих теб и Пел в успокояващо поле, защото това беше много важно. Паниката или гневът можеха да те унищожат и вероятно в решителния момент щеше да се окажеш безполезен. Толкоз. Никога не бих прекрачила тази граница, така че не зная какво мислиш.

— Решението, което трябваше да взема, вече е взето. Реших нещата в полза на Гея и Галаксея. Защо тогава са всички тия приказки за чистия и недокоснат ум? Получи онова, което искаше, и сега можеш да правиш с мен, каквото пожелаеш.

— Нищо подобно, Трив. В бъдеще сигурно ще потрябват още решения. Ти трябва да останеш такъв, какъвто си и докато си жив, ще бъдеш рядък природен ресурс за Галактиката. Несъмнено в нея има и други като теб, други като теб ще се появяват и занапред, но въпреки това не можем да те докоснем.

Тривайз се замисли.

— Ти си Гея, а аз не искам да разговарям с Гея. Искам да разговарям с Блис като с отделен човек, ако това изобщо е възможно.

— Възможно е. Ние не съществуваме само в някаква обща маса. Аз мога да блокирам Гея за определено време.

— Предполагах, че можеш — каза Тривайз. — Сега направила ли си го?

— Да.

— В такъв случай, нека първо да заявя, че според мен ти играеш игрички. Може би не си влизала в ума ми, за да не повлияеш на решението, но положително си шетала из ума на Янов. Вярно ли е?

— Мислиш ли, че съм го направила?

— Да, мисля. В решителния момент Янов ми припомни собствения си възглед за Галактиката като за жив организъм и тъкмо това ме накара да взема своето решение. Мисълта може и да е била негова, но умът, който я задейства, беше твоят, нали?

— Мисълта беше в неговия ум — рече Блис, — ала там имаше и много други мисли. Аз изгладих пътя пред този спомен за живата Галактика, но не и пред останалите. Поради туй конкретната мисъл лесно се изплъзна от съзнанието му и се оформи в думи. Имай предвид обаче, че не аз я създадох. Тя съществуваше.

— И все пак, това е непряка намеса в пълната независимост на моето решение, нали?

— Гея сметна за необходимо.

— Така ли? Е добре, може да се почувстваш по-спокойна или дори по-благородна, ако знаеш, че макар забележката на Янов да ме накара да взема решението в онзи момент, смятам, че щях да взема същото решение, дори ако той не беше казал нищо или ако се бе опитал да ме убеди в друго. Искам да го знаеш.

— Удовлетворена съм — каза хладно Блис. — Това ли искаше да ми съобщиш, когато помоли да ме видиш?

— Не.

— Какво още има?

Незабелязано за самия себе си Тривайз бе седнал на стол близо до нейния, така че коленете им почти се докосваха. Той се наведе към лицето й.

— Когато наближихме Гея, ти беше на космическата станция. Ти беше онази, която ни хвана в капана, която излезе и дойде при нас, която оттогава насам е била винаги с нас, освен когато ядохме с Дом, а ти не сподели храната ни. По-специално, ти беше на „Далечната звезда“, когато се взе решението. Винаги ти…

— Аз съм Гея.

— Това не обяснява нещата. Заекът е Гея, камъчето е Гея. Всичко на планетата е Гея, но не всички са Гея поравно. Някои са по-равни от другите. Защо именно ти?

— А защо мислиш, че именно аз?

Тривайз почувства, че трябва да направи решителната крачка и каза:

— Защото мисля, че ти не си Гея. Мисля, че си нещо повече.

Блис подигравателно изпръхтя. Той невъзмутимо продължи:

— В момента, когато взимах решението, жената с говорителя…

— Гендибал я нарече Нови.

— Да, тази Нови каза, че Гея била насочена по своя път от роботите, които вече ги няма, и че се смятало, че тя е приучена да следва свой вариант на Трите закона на роботиката.

— Това е напълно вярно.

— И роботите не съществуват вече?

— Нови каза така.

— Нови не каза така. Спомням си точните й думи. Тя каза: „Гея е била образувана преди хиляди години с помощта на роботи, които някога, за кратък период, служили на хората, но вече не го правят.“

— Е добре, Трив, това не означава ли, че те повече не съществуват?

— Не. Означава, че вече не служат. Не биха ли могли вместо туй да управляват?

— Какъв абсурд!

— Или да контролират? Защо ти беше там, когато се взимаше решението? Не изглеждаше да си необходима. Нови ръководеше нещата и тя беше Гея. Каква нужда имаше от теб? Освен ако…

— Продължавай. Освен ако какво?

— Освен ако си надзирател, чиято роля е да следи Гея да не забравя Трите закона. Освен ако си робот, толкова умно направен, че не може да се различи от човека.

— Ако тук не могат да ме различат от човека, как мислиш, че ти ще ме различиш? — попита Блис с нотка на сарказъм в гласа си.

Тривайз потъна назад в стола.

— Не ме ли уверявахте всички, че съм имал дарбата да бъда сигурен, да взимам решения, да виждам изхода от различни положения и да вадя правилни заключения. Не аз твърдях това, ти го твърдеше за мен. Е, в мига, в който те видях, се почувствах неловко. Нещо при теб не беше в ред. Със сигурност съм поне толкова чувствителен към женския чар, колкото и Пелорат — мисля, че дори и повече, — а ти изглеждаш привлекателна жена. Но въпреки това нито за миг не почувствах и най-леко привличане.

— Ти направо ме унищожи.

Тривайз не обърна внимание на подигравателния й тон.

— Когато за пръв път се появи на нашия кораб, Янов и аз обсъждахме възможността за нечовешка цивилизация на Гея и щом Пелорат те видя, съвсем невинно попита: „Ти човек ли си?“ Вероятно един робот трябва да говори винаги истината, но — разбира се — може да бъде и уклончив. Ти каза само: „Нима не изглеждам като човек?“ Да, Блис, съвсем като човек изглеждаш, обаче аз ще те попитам отново: ти човек ли си?

Блис не каза нищо и Тривайз продължи:

— Мисля, че още в онзи първи момент съм почувствал, че не си. Ти си робот и аз някак съм успял да го доловя. Поради това мое усещане всички последвали събития имаха особено значение за мен и по-специално отсъствието ти от вечерята.

— Смяташ ли, че не мога да ям, Трив? Забравил ли си как хапнах от скаридите на вашия кораб? Уверявам те, че мога да го правя и да изпълнявам всички останали биологически функции, включително — бързам да изпреваря въпроса ти — и сексуални. Въпреки това и аз мога да потвърдя, че само по себе си то не доказва, че не съм робот. Роботите са стигнали върха на съвършенството още преди хиляди години. Още тогава те са можели да бъдат различени от човека единствено по мозъка си, и то от онези, които умеят да работят с ментална полета. Говорителят Гендибал навярно щеше да открие дали съм робот или човек, ако дори само веднъж си беше дал труда да ме разгледа. Той, разбира се, не го направи.

— Да, но въпреки че не разбирам от менталика, аз съм убеден, че ти си робот.

— И какво ако е тъй? — попита Блис. — Не признавам нищо, просто съм любопитна. Какво ако наистина съм робот?

— Не е нужно да признаваш каквото и да било. Аз зная, че си робот. Трябваше ми едно-единствено последно мъничко доказателство и то беше спокойната ти увереност, че можеш да блокираш Гея и да разговаряш с мен като отделен човек. Не смятам, че ако беше част от Гея, щеше да имаш възможността да го правиш. Ти обаче не си. Ти си робот-надзирател и, следователно, си извън Гея. Чудя се само колко ли роботи-надзиратели са й нужни…

— Повтарям: не признавам нищо, но съм любопитна. Какво ако съм робот?

— В такъв случай искам да зная как ще постъпиш с Янов Пелорат. Той ми е приятел и в известна степен е дете. Мисли си, че те обича. Мисли си, че иска само онова, което ще му дадеш и че вече си му дала достатъчно. Той не знае и не може да си представи колко боли, когато загубиш любовта си, или — ако вземем конкретния случай — колко много ще страда, като научи, че не си човек.

— А познаваш ли ти болката от загубената любов?

— Имал съм подобни изживявания. Не съм водил затворен живот като Янов. Не съм пропилял дните си и не съм се упойвал от интелектуално дирене, което да погълне всичко останало, дори съпругата и детето. А при него е така. И сега изведнъж заради теб той се отказва от всичко. Не искам да го боли. Няма да го позволя. Ако съм послужил на Гея, имам право на награда и тя ще е да ме увериш, че ще бдиш над здравето и доброто душевно състояние на Янов Пелорат.

— Да се престоря ли, че съм робот, и да ти отговоря?

— Да, и то веднага.

— Добре тогава. Представи си, че съм робот, Трив, и действително изпълнявам някаква контролна функция. Представи си, че има няколко, много малко на брой роботи, че тяхната роля прилича на моята и си представи също, че се срещаме много рядко. Представи си, че наш основен принцип е необходимостта да се грижим за човека и си представи, че на Гея няма хора в истинския смисъл на думата, защото всички са част от едно цялостно планетарно същество. Представи си, че се реализираме, като се грижим за Гея, но това не ни стига. Представи си, че в нас има нещо примитивно, което жадува за човека, съществувал по времето, когато роботите са били създадени. Не ме разбирай погрешно, аз не твърдя, че съм чак толкова стара — дори ако приемем, че съм робот. Аз съм на такава възраст, на каквато ти казах, че съм, или най-малкото — ако приемем, че съм робот — на възраст, отговаряща на срока на съществуването ми. И все пак — ако приемем, че съм робот — моят основен принцип ще бъде такъв, какъвто винаги е бил, и аз ще искам да се грижа за човека. Пел е човек. Той не е част от Гея и е прекалено стар, за да се превърне в такава. Той желае да остане на Гея с мен, защото няма твоето усещане. Той не смята, че съм робот. Е добре, аз също го желая. Ако приемеш, че съм робот, ще видиш, че бих могла да го желая. Аз съм способна на всички човешки реакции и ще го обичам. Ако настояваш, че съм робот, сигурно не ме смяташ за способна на любов в мистичния човешки смисъл на тази дума, но няма да можеш да различиш реакциите ми от онова, което би нарекъл любов. Така че какво значение има то?

Тя млъкна и го погледна с непреклонна гордост.

— Казваш, че не би го напуснала? — попита Тривайз.

— Ако приемеш, че съм робот, сам можеш да си отговориш, че по силата на Първия закон никога не бих могла да го напусна, освен ако той не ми заповяда да го направя, и ако — в допълнение — аз не съм убедена, че наистина го мисли и че бих го наранила повече, оставайки при него.

— Ами ако някой по-млад мъж…

— Какво „по-млад мъж“? Ти си по-млад мъж, но аз не те възприемам като човек, който се нуждае от мен в същия смисъл, в който се нуждае Пел. Всъщност ти не ме желаеш, така че Първият закон на роботиката би ми забранил да се опитвам да бъда с теб.

— Не аз. Друг млад мъж…

— Няма друг. Кой друг на Гея освен Пел и теб може да бъде окачествен като човек в негеянския смисъл на думата?

— Ами ако не си робот? — попита по-меко Тривайз.

— Реши сам — каза Блис.

— Питам те: ако не си робот?

— Тогава аз пък отговарям, че в такъв случай изобщо нямаш право да се интересуваш. Пел и аз ще решаваме.

— Е, връщам се на първата си теза — рече Тривайз. — Искам си наградата и тази награда е ти да се отнасяш добре с него. Няма да наблягам на въпроса за твоята самоличност. Просто ме увери така, както едно разумно същество ще увери друго, че ще се отнасяш добре с него.

И Блис меко повтори:

— Ще се отнасям добре с него. Не като награда, а защото го искам. Това е най-съкровеното ми желание. Ще се отнасям добре с него. Пел! — извика тя й след малко отново: — Пел!

Янов влезе.

— Да, Блис?

Тя му подаде ръка.

— Мисля, че Трив иска да ни каже нещо.

Пелорат взе ръката й и тогава Тривайз пое хванатите длани на двамата.

— Янов — рече той, — щастлив съм за вас.

— О, скъпи ми приятелю — промълви Пелорат.

— Може би ще напусна Гея — продължи Тривайз. — Сега ще поговорим за това с Дом. Не зная кога и дали въобще ще се срещнем отново, Янов, но във всеки случай се справихме добре заедно.

— Добре се справихме — повтори Пелорат.

— Довиждане, Блис, и ти благодаря предварително.

— Довиждане, Трив.

Тривайз им махна с ръка и излезе.

92

— Добре стана — заяви Дом. — Ти постъпи точно както очаквах.

Пак бяха седнали на масата пред някаква храна, също толкова безвкусна, колкото и предишната, но на Тривайз му беше все едно. Може би нямаше повече да яде на Гея.

— Постъпих така, както си мислил, че ще постъпя, но не поради причината, която си имал предвид.

— Сигурен си бил в правилността на решението си.

— Да, сигурен бях, само че не като резултат от някакво външно въздействие, каквото явно имаше. Ако избрах именно Галаксея, то беше на основата на обикновено разсъждение — такова, каквото би могъл да направи и всеки друг, за да стигне до решението. Искаш ли да ти обяснявам още?

— Разбира се, Трив.

— Имаше три неща, които можеше да направя — започна Тривайз. — Можех да подкрепя Първата фондация, можех да избера Втората фондация, можех също тъй да избера Гея. Ако бях подкрепил Първата фондация, кметът Бранно щеше да предприеме незабавни действия за установяване на господство над Втората фондация и над Гея. Ако бях избрал Втората фондация, говорителят Гендибал също щеше да предприеме незабавни действия, за да установи господство над Първата фондация и над Гея. И в двата случая щеше да се случи нещо необратимо. При положение, че някое от двете решения се окажеше грешно, то би представлявало безвъзвратна катастрофа. Ако обаче предпочетях Гея, и Първата, и Втората фондация щяха да останат с убеждението, че са спечелили относителна победа. Тогава всичко щеше да продължи като преди, тъй като вече ми бяхте казали, че за изграждането на Галаксея ще са необходими много поколения и векове. Съюзяването ми с Гея беше моят начин да спечеля време и да се уверя, че ако решението ми е грешно, ще има възможност нещата да се променят или дори да се прекроят отново.

Дом повдигна вежди, ала старото му, почти смъртнобледо лице остана безизразно. Той попита с пронизителния си глас:

— А мислиш ли, че решението ти може да се окаже погрешно?

Тривайз сви рамене.

— Не мисля, но има нещо, което трябва да направя, за да съм сигурен. Възнамерявам да посетя Земята, стига да мога да я открия.

— Ние няма да те спираме, ако искаш да ни напуснеш, Трив…

— Не съм подходящ за вашия свят.

— Не повече от Пелорат. И все пак ти си добре дошъл тук, както и Пел. Естествено, няма да те задържаме, само ми кажи, защо искаш да посетиш Земята?

— Мисля, че го разбираш — отговори Тривайз.

— Не, наистина не ми е ясно.

— Съществува информация, която ти скри от мен, Дом. Може би си имал своите основания, но ми се иска да не го беше правил.

— Не те разбирам — повтори Дом.

— За да взема своето решение, използвах компютъра и за миг влязох в досег с умовете на хората наоколо — кмета Бранно, говорителя Гендибал, Нови. Улових мимолетни впечатления за редица неща, които сами по себе си бяха без особено значение, като например различните въздействия, които вашата планета чрез Нови е оказала върху Трантор… Въздействия, целящи да накарат говорителя да тръгне към Гея.

— Е, и?

— Едно от тези неща беше прочистването на библиотеката на Трантор от всички справки за Земята.

— От справките за Земята ли?

— Да. Така че Земята наистина ще е била важна и излиза, че не само Втората фондация не е трябвало да знае нищо за нея, а дори и аз. Но ако е необходимо да поема отговорността за посоката на галактическото развитие, аз не съм склонен да проявявам невежество. Можеш ли да ми кажеш защо е толкова важно да се крие информацията за Земята?

— Трив, Гея не знае нищо за такова прочистване — отвърна убедено Дом. — Нищо!

— Искаш да кажеш, че не Гея го е направила?

— Не е тя.

Тривайз се замисли, бавно и съсредоточено облизвайки устни с върха на езика си.

— Тогава кой?

— Не зная. Не виждам каква изобщо може да е целта.

Двамата мъже дълго се гледаха един друг и накрая Дом проговори:

— Прав си. Изглеждаше, че сме достигнали до най-доброто решение, но докато този въпрос е без отговор, не можем да си позволим почивка. Остани още малко тук да видим какво можем да измислим. После ще тръгнеш с нашата пълна подкрепа.

— Благодаря — каза Тривайз.