Острието на Фондацията

21

Тривайз бе разпален и раздразнен. Двамата с Пелорат току-що бяха приключили обяда си и седяха в малкия кът за хранене.

— Само от два дни сме в космоса, а се чувствам съвсем комфортно, макар да ми липсват свежият въздух, природата и всичко подобно — заяви Пелорат. — Странно! Като че ли никога не съм забелязвал тия неща, докато ме заобикаляха отвсякъде. Все пак с моята вафла и този твой забележителен компютър разполагам с цялата си библиотека — или поне с онова, което има значение. Сега въобще не се усещам уплашен от туй, че съм в космоса. Изумително!

Тривайз издаде неясен звук. Очите му сякаш гледаха навътре.

Пелорат внимателно продължи:

— Не смятам да ти се бъркам, Голан, но ми се струва, че не ме слушаш. Не че съм кой знае колко интересна особа — нали разбираш, винаги съм си падал малко нещо досадник. Все пак, виждаш ми се умислен по особен начин. Да няма нещо тревожно? Слушай, недей да се боиш да ми кажеш. Предполагам, че не мога да направя кой знае какво, но, скъпи приятелю, няма да изпадна в паника.

— Нещо тревожно? — Тривайз като че ли се сепна и леко се намръщи.

— Имам предвид кораба. Нали е някакъв нов модел; предполагам, може нещо да не му е наред — Пелорат си позволи да пусне лека, неуверена усмивка.

Тривайз живо поклати глава.

— Много тъпо от моя страна да те държа в такава неизвестност, Янов. Корабът е съвсем наред. Работи идеално. Проблемът е там, че търсих хиперреле.

— Аха, разбирам… Само дето не ми е ясно. Какво значи хиперреле?

— Ще ти обясня, Янов. Аз съм във връзка с Терминус. Най-малкото мога да вляза във връзка с него винаги, когато поискам, а и Терминус на свой ред може да влезе във връзка с нас. Те знаят местоположението на кораба, понеже са следили траекторията му. Даже и да не я бяха наблюдавали, щяха да ни открият, като сканират близкия космос за маса, която да извести за наличието на кораб или евентуално на метеорит. После обаче биха могли да открият енергийния десен, по който не само ще различат кораб от метеорит, но и ще разпознаят конкретния кораб, защото няма два звездолета, които да използват енергията по съвсем еднакъв начин. В известен смисъл енергийният ни десен си остава характерен, независимо какви приспособления или уреди включваме и изключваме. Разбира се, корабът може да е непознат, ала ако неговият енергиен десен е бил записан на Терминус — какъвто е нашият случай — той ще бъде идентифициран веднага, щом го открият.

— Струва ми се, Голан, че напредъкът на цивилизацията не е нищо друго освен ограничаване на възможността да се усамотиш.

— Може би си прав. Рано или късно обаче ние ще трябва да минем през хиперпространството, защото иначе ще бъдем осъдени да останем цял живот на един-два парсека от Терминус и въобще да не направим междузвездно пътуване. От друга страна, при преминаване през хиперпространството, нашият курс в обикновеното пространство се прекъсва. Просто се придвижваме от тук до там — имай предвид, че понякога дупката е стотици парсека — за един миг. Изведнъж се оказваме много далеч в посока, която е ужасно трудно, да се предвиди, и на практика повече не можем да бъдем открити.

— Разбирам. Да.

— Освен ако, естествено, те не са поставили на борда хиперреле. То изпраща сигнал през хиперпространството — сигнал, характерен за този кораб — и властниците на Терминус ще знаят къде сме по всяко време. Това е отговорът на твоя въпрос. Не бихме могли да се скрием никъде в Галактиката и никаква комбинация от скокове през хиперпространството не може да ни помогне да избягаме от техните уреди.

— Ама, Голан — меко рече Пелорат, — та ние не искаме ли Фондацията да ни защищава?

— Искаме, Янов, но само когато ние помолим за това. Нали ти каза, че развитието на цивилизацията означавало непрекъснато ограничаване на възможността да се усамотиш. Е, аз не искам да съм чак толкова напредничав. Искам да притежавам свободата да се движа, където си пожелая, без да ме открият — освен ако имам нужда от защита. Така че бих се почувствал по-добре, ама много по-добре, ако на борда липсва хиперреле.

— Да не си открил някое, Голан?

— Не, не съм. Ако бях открил, може би някак си щях да успея да го повредя.

— А ще познаеш ли, че е хиперреле, ако го видиш?

— Това е една от спънките. Може би няма да мога да го разпозная. Знам как горе-долу изглежда едно хиперреле, а също и разни начини за откриване на подозрителен предмет — но този кораб е последен модел и е проектиран за специални задачи. Хиперрелето може да е така вградено в конструкцията му, че да не се забелязват никакви следи.

— Сигурно няма хиперреле и затова не си го намерил.

— Не бих се осмелил да предположа това, а пък не ми се ще да правя скок, докато не го разбера.

Пелорат придоби просветен вид.

— Значи затуй просто се влачим из космоса. Чудех се защо още не сме скочили. Нали разбираш, чувал съм за скоковете. Наистина бях малко поизнервен — питах се кога ще ми наредиш да се увържа с колани или да взема някое хапче, или нещо подобно.

Тривайз успя да изцеди една усмивка.

— Няма защо да си напрегнат. Това не са древните времена. На такъв кораб просто оставяш компютърът да свърши цялата работа. Даваш му инструкции, а той прави останалото. Изобщо няма да разбереш, че нещо е станало, само дето пространството изведнъж ще промени вида си. Ако някога си гледал прожекция на диапозитиви, знаеш какво се получава, когато вместо един диапозитив внезапно се появи някой друг. Скокът изглежда горе-долу по този начин.

— Бре! Човек не усеща нищо? Странно! Вижда ми се малко разочароващо.

— Аз никога не съм усещал нищо, а корабите, на които съм летял, не бяха тъй съвършени като нашето бебче. Само че не заради хиперрелето не сме скочили още. Трябва да се отдалечим малко повече от Терминус, а също и от слънцето. Колкото по-далеч си от който и да е масивен обект, толкова по-лесно е да контролираш скока и да излезеш отново в пространство с желаните координати. При опасност можеш да рискуваш да скочиш, когато си само на двеста километра от повърхността на някоя планета, и просто да се надяваш всичко да свърши благополучно. Тъй като в Галактиката безопасният обем е много по-голям от опасния, логично е да разчиташ, че ще успееш. Обаче винаги остава възможността случайни фактори да те накарат да се озовеш на няколко милиона километра от някоя голяма звезда или пък вътре в ядрото на Галактиката — и да се изпържиш, преди да успееш да мигнеш. Колкото по-далеч си от голяма маса, толкова по-слаби са тези фактори и по-малко вероятно е да се случи някакво нещастие.

— В такъв случай ти препоръчвам да си предпазлив. Не сме се скъсали от бързане.

— Точно тъй. Особено след като ще ми е ужасно приятно да намеря хиперрелето, преди да скочим. Или пък да открия начин да се самоубедя, че хиперреле няма.

Тривайз като че ли пак се вглъби в самотната си концентрация и Пелорат попита, като повиши леко глас, за да преодолее бариерата на неговата отнесеност:

— Колко още ни остава?

— Какво?

— Искам да кажа, кога щеше да направиш скока, ако хиперрелето не те тревожеше, скъпи друже?

— При сегашната ни скорост и траектория бих го сторил на четвъртия ден от излитането. Ще изчисля точното време на компютъра.

— Е, значи имаш още два дни за търсене. Може ли да предложа нещо?

— Давай.

— В моята работа — тя, разбира се, е съвсем различна от твоята, но вероятно не е изключено обобщение — винаги се е оказвало, че ако задълбаеш прекалено силно върху някой проблем, сам си отрязваш възможността за победа. Защо просто не се отпуснеш и не си поговорим за нещо друго. Неосъзнаващият проблема мозък, който няма да се мъчи от тежестта на концентрираното мислене, може да реши задачата и без твоето участие.

За миг Тривайз изглеждаше ядосан, но после се разсмя.

— Защо пък не? Кажи, професоре, какво толкова те заинтересува в Земята? От какво се породи тая странна идея за единствената планета, от която сме тръгнали всички ние?

— Ах! — Пелорат кимна и се зарея в спомени. — Доста отдавна беше. Преди повече от тридесет години. Когато влязох в колежа, възнамерявах да стана биолог. Интересувах се най-вече от вариациите на видовете на различните светове. Вариациите, както знаеш — е, може и да не знаеш, така че не се сърди, ако го чуеш пак — са много малки. Всички форми на живот из цялата Галактика — или поне тия, с които досега сме се сблъсквали — имат общ химически състав на водна основа — протеини и нуклеинови киселини.

Тривайз рече:

— Аз завърших военен колеж, където се наблягаше на нуклеониката и гравитиката, но не съм съвсем тесен специалист. Знам нещичко за химическата природа на живота. Учили са ме, че водата, протеините и нуклеиновите киселини са единствената му възможна основа.

— Струва ми се, че това е произволно заключение. Коректно е да се каже, че досега не е била открита никаква друга форма на живот и да спреш дотук. Има обаче нещо по-изненадващо. Ендемитните видове, тоест онези, които се намират само на една-единствена планета и никъде другаде, са едва няколко на брой. Повечето, включително Homo sapiens, са разпространени на всички или на мнозинството от населените светове в Галактиката и са в близко родство в биохимично, физиологично иморфологично отношение. От друга страна, по характерните си особености ендемитните видове силно се различават както от широко разпространените, така и един от друг.

— Е, какво от това?

— Заключението е, че един свят в Галактиката — един свят — се различава от останалите. Живот се е развил на десетки милиони планети — никой не знае точно на колко. Това е бил прост, рядък, слабо изявен живот — труден за поддържане и още по-труден за разпространение. На един свят, само на един животът се е разклонил в милиони видове — несъмнено милиони — някои от които са много специализирани, високоорганизирани, склонни към размножаване и експанзия, и сред тях сме ние. Били сме достатъчно интелигентни да създадем цивилизация, да разработим хиперпространствения полет и да колонизираме Галактиката; разпространявайки се из нея, сме взели със себе си множество други форми на живот — свързани една с друга и с нас самите.

— Ако се замислиш — каза Тривайз с известно безразличие, — това май отговаря на здравия разум. Имам предвид, че се намираме в една обитавана от човеци Галактика. Допуснем ли, че всичко е започнало на един-единствен свят, той би трябвало да се различава от другите. Защо пък не? Шансовете животът да се развие толкова бурно трябва наистина да са много малки — може би едно на сто милиона — така че най-вероятно е това да се е случило на един самопораждащ живота свят от сто милиона възможни. Трябва да е бил само един.

— Обаче какво е направило този свят така различен от другите? — възбудено попита Пелорат. — Какви условия са го превърнали в уникален?

— Може би е въпрос на чиста случайност. В края на краищата хората и формите на живот, които те са носели със себе си, сега съществуват на десетки милиони планети, така че всички би трябвало да са достатъчно добри.

— Не! След като веднъж човешкият вид е еволюирал, след като е развил техниката, след като е укрепнал в трудната борба за оцеляване, той би могъл да се пригоди да живее на всеки свят, който е поне малко гостоприемен — например на Терминус. Само че можеш ли да си представиш интелигентен живот да се развие на Терминус? Когато по времето на енциклопедистите тази планета за пръв път е била населена от хора, най-висшата форма на растителен живот, която тя е произвеждала, била някаква мъхоподобна растителност по скалите; най-висшата животинска форма на живот пък са били малки коралоподобни създания в океана и насекомоподобни летящи организми на сушата. Ние направо сме ги затрили и сме населили водата и сушата с риби, зайци, кози, трева, зърнени култури, дървета и така нататък. От тукашните видове не е останало нищо, като се изключи онова, дето сега живее в зоологическите градини и аквариумите.

— Хмм — изсумтя Тривайз.

Пелорат го гледа втренчено цяла минута, сетне въздъхна и каза:

— Всъщност това не те интересува, нали? Удивително! Някак си не мога да намеря някой, дето да се интересува. Мисля, че грешката е моя. Не успявам да го направя да изглежда интересно, въпреки че мен самия ме вълнува толкова много.

— То си е интересно — рече Тривайз. — Само че… какво от това?

— Не ти ли идва на ум, че може да представлява научен интерес да изучаваш света, дал живот на единствено процъфтяващия характерен екологичен баланс, който някога Галактиката е виждала?

— Може би, ако си биолог… Аз обаче не съм. Ще трябва да ме извиниш.

— Разбира се, скъпи приятелю. Работата е там, че никога не съм виждал и биолози, които да се заинтересуват. Казах ти, че първата ми специалност беше биологията. Повдигнах въпроса пред моя професор — н той не се заинтересува. Каза ми да се насоча към някакъв практически проблем. Това толкова ме отврати, че вместо с биология се заех с история — тя поне още от пуберитетските години си ми беше хоби — и изследвах „въпроса за произхода“ от този ъгъл.

— Ако не друго — рече Тривайз, — дал ти е занимание за цял живот, така че би трябвало да си доволен, задето преподавателят ти е бил толкова непросветен.

— Да, предполагам, че човек може да разглежда проблема и от подобна страна. А и като занимание е много интересно и никога не ми е досадило. Само че наистина би ми се искало ти да се заинтересуваш. Ненавиждам усещането, че винаги ще приказвам на себе си.

Тривайз отметна глава назад и гръмогласно се разсмя.

На спокойното лице на Пелорат се изписа сянка от обида.

— Защо ми се смееш?

— Не на теб, Янов — отвърна Тривайз. — Смеех се на собствената си глупост. Ако става въпрос за теб, аз съм ти изключително благодарен. Знаеш ли, ти беше съвършено прав.

— Да повдигна въпроса за важността на произхода на човечеството?

— Не, не… Всъщност и за това… Но аз имах предвид, че беше съвършено прав да ме посъветваш да престана да мисля съзнателно по моя проблем и да си насоча ума някъде другаде. Свърши работа. Докато говореше за начина, по който се е развил животът, най-накрая ми хрумна как да открия хиперрелето — ако то, естествено, съществува.

— А-а, туй ли?

— Да! В момента това е моята мономания. Аз търсех проклетото хиперреле, сякаш се намирам на някоя стара тренировъчна гемия, и проучвах всяка част от кораба на око, дирейки нещо, дето да се различава от останалото. Бях забравил, че този кораб е крайният продукт на хилядолетна техническа еволюция. Разбираш ли?

— Не, Голан.

— На борда имаме компютър. Как можах да го пропусна?

Махна с ръка и влезе в стаята си, като даде знак на Пелорат да тръгне след него.

— Трябва само да се опитам да вляза във връзка — рече той и сложи ръце върху контактната повърхност на компютъра.

Ставаше въпрос да опита да се свърже с Терминус, който сега беше на няколко хиляди километра.

„Свържи се! Говори!“ Сякаш някакви нервни окончания прераснаха и се протегнаха назад с удивителна скорост — скоростта на светлината, естествено — за да установят връзката.

Тривайз почувства, че докосва — не точно докосва, а усеща — е, не че усеща, а… няма значение, думи за това не съществуваха.

Той съзнаваше, че Терминус му е под ръка и макар разстоянието помежду им да се увеличаваше с около двадесет километра в секунда, връзката бе стабилна, като че ли планетата и корабът бяха неподвижни и само на няколко метра един от друг.

Не каза нищо и прекъсна връзката. Просто изпробваше принципа за свързване.

Някъде натам, на осем парсека, беше Анакреон, най-близката голяма планета — по галактическите стандарти почти в съседния двор. За да изпрати съобщение чрез същата притежаваща скоростта на светлината система, която току-що бе сработила при връзката с Терминус — и да получи оттам отговор — щяха да му потрябват петдесет и две години.

„Свържи се с Анакреон!“ Мисли за Анакреон! Мисли толкова ясно, колкото можеш. Знаеш къде се намира спрямо Терминус и спрямо галактическото ядро; изучавал си неговата планетография и история; решавал си военни проблеми, в които е трябвало наново да се завземе тази планета (в невъзможния днес случай — ако тя бъде завладяна от някой враг).

Космосе! Та ти си бил на Анакреон.

Представи си го! Представи си го! Ще почувстваш, че си на него чрез хиперрелето.

Нищо! Нервните му окончания потръпнаха и застинаха в нищото.

Тривайз се успокои.

— Янов, на борда на „Далечната звезда“ няма хиперреле. Сигурен съм. И ако не бях последвал твоето предложение, кой знае колко време щях да загубя, за да стигна до този извод.

По лицето на Пелорат не мръдна никакъв мускул, но то явно грейна.

— Много съм доволен, че съм ти бил в помощ. Това означава ли, че ще скочим?

— Не, за да сме сигурни, ще изчакаме още два дена. Нали помниш, трябва да се махнем по-надалеч от голяма маса. В обичайния случай, като се вземе предвид, че съм с нов и неизпробван кораб, дето изобщо не го познавам, вероятно биха ми трябвали два дни да изчисля точния начин на действие — по-специално правилната хипертяга за първия скок. Аз обаче имам усещането, че компютърът ще свърши всичко.

— Охо! Струва ми се, че ни чакат доста досадни два дни.

— Досадни? — Тривайз широко се усмихна. — Нищо подобно! Аз и ти, Янов, ще си поговорим за Земята.

— Наистина ли? — попита Пелорат. — Опитваш се да доставиш удоволствие на стария човек? Много мило от твоя страна. Наистина много мило.

— Глупости! На себе си се опитвам да доставя удоволствие. Янов, ти спечели. От туй, което ми каза осъзнах, че Земята е най-важният обект във Вселената.

22

Мисълта сигурно бе хрумнала на Тривайз, докато Пелорат развиваше разсъжденията си за Земята. Това, че не реагира веднага, бе единствено защото в мозъка му ехтеше проблемът за хиперрелето. В мига, в който този проблем изчезна, той си спомни.

Вероятно най-често повтаряното изявление на Хари Селдън бе неговата забележка, че Втората фондация била „на другия край на Галактиката“ спрямо Терминус. Селдън даже бе назовал мястото — Звездокрай.

Това влизаше в описанието на Гаал Дорник за деня на разглеждането на делото пред имперския съд. „Другият край на Галактиката“ — такива бяха думите, казани от Селдън на Дорник, и оттогава нататък значението им бе непрекъснато оспорвано.

Какво свързваше единия край на Галактиката с „другия край“? Права линия, спирала, окръжност… какво?

И ето ти проблясък — на Тривайз изведнъж му стана ясно, че на картата на Галактиката не би трябвало и не би могло да се начертае нито права, нито крива. Работата бе далеч по-фина.

Беше абсолютно ясно, че единият край на Галактиката е Терминус. Той бе на края на Галактиката, да — на нашия край, края на Фондацията — и това придаваше на думата „край“ буквално значение. По времето обаче, когато Селдън бе казал това, Терминус беше и най-новият свят в Галактиката — свят, който тепърва щеше да бъде основан, който в момента все още не съществуваше.

Кой би бил тогава другият край на Галактиката? Краят на другата Фондация? Или… най-старият свят в Галактиката? Според аргументите, изложени от Пелорат, който не съзнаваше какво всъщност казва, това би могла да е само Земята. Втората фондация спокойно можеше да бъде на Земята.

А Селдън бе заявил, че другият край на Галактиката е „Звездокрай“. Кой можеше да твърди, че не се е изразил метафорично? Я да проследим историята на човечеството, както правеше Пелорат, и да прекараме по една линия от всяка планетна система, от всяка звезда, осветяваща някой обитаван свят, към друга планетна система, друга звезда, от която са пристигнали първите заселници, докато накрая линиите не се върнат обратно на планетата, откъдето е произлязло човечеството. Значи звездата, дето осветява Земята, е „Звездокрай“.

Тривайз се усмихна и каза почти с нежност:

— Разкажи ми още нещо за Земята, Янов.

Пелорат поклати глава.

— Вече наистина ти разказах всичко. Повече ще разберем на Трантор.

— Няма да разберем, Янов. Там няма да намерим нищо — рече Тривайз. — Защо ли? Защото не отиваме на Трантор. Аз управлявам този кораб и те уверявам, че няма да идем там.

Ченето на Пелорат увисна. За миг той сякаш не можеше да си поеме въздух, а след туй мрачно изрече:

— О, мой скъпи приятелю!

— Стига, Янов — каза Тривайз. — Престани да ме гледаш така. Отиваме да търсим Земята.

— Но само на Трантор ние…

— Не, не само там. Трантор е просто някакво място, където можеш да гледаш изтъркани филми и прашни документи, докато сам не се изтъркаш и прашасаш.

— Аз от десетилетия си мечтаех…

— Мечтаел си да намериш Земята.

— Но само на…

Тривайз стана, наклони се напред, хвана провисналата туника на Пелорат и рече:

— Не повтаряй това, професоре. Не го повтаряй. Когато за пръв път ми каза, че тръгваме да търсим Земята, още преди да се качим на тоя кораб, ти твърдеше, че положително ще я намерим, понеже — цитирам твоите думи — „Имам на ум една отлична възможност.“ Сега повече изобщо не желая да чувам да произнасяш „Трантор“. Просто искам да ми разкажеш за тая отлична възможност.

— Но тя трябва да бъде потвърдена. Засега това е само мисъл, надежда, смътно предположение.

— Чудесно! Кажи ми го!

— Ти не разбираш. Просто не разбираш. В тази област никой друг освен мен не е правил проучвания. Няма нищо историческо, нищо твърдо, нищо реално. Хората говорят за Земята, сякаш тя е факт, а също и сякаш е легенда. Има милион противоречиви истории…

— Добре де, в какво се състояха твоите проучвания?

— Трябваше да събера всички разкази, всички отломки от предполагаемата истина, всички легенди, всички мъгляви митове. Дори фантастиката. Всичко, което включва името на Земята или идеята за изначалната планета. Повече от тридесет години събирам всичко онова, което мога да открия, от всяка планета в Галактиката. Ако сега само можех да получа нещо по-достоверно от Галактическата библиотека на… Но ти не искаш да произнасям думата.

— Правилно. Не я споменавай. По-добре ми кажи кое от тия неща е привлякло вниманието ти и какви са ти основанията да мислиш, че точно то трябва да е вярното.

Пелорат поклати глава.

— Голан, да ме прощаваш, но ти говориш като войник или като политик. Историята не работи по този начин.

Тривайз пое дълбоко въздух и успя да се овладее.

— Кажи ми как работи, Янов. Имаме два дена. Образовай ме.

— Човек не бива да се довери само на един мит или дори само на една група митове. Наложи ми се да събера всички, да ги анализирам, да ги подредя, да измисля символи, представящи различните аспекти от съдържанието им — разкази за невъзможен климат, астрономични детайли на планетни системи в сравнение с действително съществуващите, местонахождение на произхода на герои, за които изрично е казано, че не са местни, и буквално стотици други позиции. Няма смисъл да изреждам целия списък. И два дни не биха ни стигнали. Казвам ти, на мен това ми е коствало повече от тридесет години. После разработих компютърна програма, която претърси всички тия митове за общи компоненти и открих трансформация, способна да елиминира съвсем невъзможните неща. Постепенно разработих модел, представящ как би трябвало да изглежда Земята. В края на краищата, щом всички хора произлизат от една-единствена планета, тази единствена планета трябва да бъде единственият общ факт за митовете около произхода и приказките за герои… Е, искаш ли да навляза в математически подробности?

— Не и в момента — кимна Тривайз, — благодаря ти. Откъде знаеш, че математическият апарат няма да те подведе? Сега със сигурност е известно, че Терминус е бил основан само преди пет века и първите човешки същества, пристигнали като колонисти от Трантор, са били подбрани от дузини — ако не и от стотици — други светове. Обаче някой, който не го знае, би могъл да предположи, че Хари Селдън и Салвор Хардин, а те и двамата не са родени на Терминус, са дошли от Земята и че Трантор всъщност е име, обозначаващо Земята. Естествено, ако потърси Трантор такъв, какъвто е описван по времето на Селдън — като свят, чиято суша е изцяло покрита с метал — той няма да го намери и може да го сметне за невероятна измислица.

Пелорат изглеждаше доволен.

— Скъпи ми приятелю, оттеглям по-раншната си забележка за войниците и политиците. Ти имаш забележителна интуиция. Разбира се, трябваше да създам контролни механизми. Измислих стотина фалшификата, базиращи се на изкривяване на истинската история и имитиращи митовете от събирания от мен тип, а после се опитах да вградя моите измишльотини в модела. Едно от хрумванията ми дори се основаваше на ранната история на Терминус. Компютърът ги отхвърли всичките. Е, това би могло да означава, че просто ми липсва талант да измисля нещо правдоподобно, но се постарах да дам най-доброто от себе си.

— Сигурен съм, че си се постарал, Янов. А какво ти каза твоят модел за Земята?

— Много неща с различна степен на достоверност. Един вид кратко описание. Около 90 процента от населените планети в Галактиката, например, имат период на завъртане между двадесет и два и двадесет и шест стандартни галактически часа. Тогава…

Тривайз го прекъсна:

— Надявам се, че не си обърнал особено внимание на това, Янов. Тук няма никаква мистерия. За да бъде обитаема една планета, не трябва да искаш тя да се върти тъй бързо, че въздушната циркулация да предизвиква непоносимо бурни ветрове, или пък тъй бавно, че да се получат крайности в температурните отклонения. Всички знаят, че подборът се прави от само себе си. Хората предпочитат да живеят на планети с подходящи характеристики, а после, когато излезе, че всички обитаеми планети имат сходни характеристики, някой казва: „Какво удивително съвпадение.“ Но в това няма нищо удивително и дори не е и съвпадение.

— По принцип — спокойно рече Пелорат, — в социалната наука това е добре познат феномен. Струва ми се, че го има и във физиката, но аз не съм физик, та не съм сигурен. Във всеки случай, нарича се „антропичен принцип“. Наблюдателят влияе на събитията, които наблюдава, със самия факт, че ги наблюдава или че се намира там, за да ги наблюдава. Въпросът обаче е: къде е планетата, която е послужила като модел? Коя планета се завърта точно за един стандартен галактически ден от двадесет и четири стандартни галактически часа?

Тривайз се позамисли и издаде напред долната си устна.

— Мислиш, че трябва да е Земята? Галактическите стандарти могат да се базират на местните характеристики на който и да е свят, нали така?

— Малко вероятно. Хората не действат по този начин. Двадесет хиляди години Трантор е бил столица на Галактиката — най-населеният свят в продължение на двеста века — и въпреки това не е наложил ротационния си период от 1,08 стандартни галактически дни. Ротационният период на Терминус е 0,91 СГД и ние не го налагаме на планетите, зависими от нас. Всяка използва свои собствени изчисления по собствената си система за местния планетен ден, а за нуждите от междупланетно значение изчислява и преизчислява — чрез компютри — разликите между МПД и СГД. Стандартният галактически ден трябва да е дошъл от Земята!

— Защо да трябва?

— Първо, Земята някога е била единственият населен свят, така че е естествено нейният ден и нейната година да станат стандартни и е твърде вероятно поради социалната инерция да са си останали стандартни и с населяването на други светове. Освен това моделът, който получих, беше на такава Земя, която се завърта около оста си точно за двадесет и четири часа и обикаля около своето слънце точно за една стандартна галактическа година.

— Това не може ли да е съвпадение?

Пелорат се разсмя.

— Сега ти си този, който говори за съвпадения. Би ли се обзаложил, че нещо такова може да бъде съвпадение?

— Добре, добре — промърмори Тривайз.

— Всъщност има и друго. Съществува една архаична мярка за време, наречена месец…

— Чувал съм за нея.

— Тя очевидно отговаря на периода, за който спътникът на Земята обикаля около нея. Обаче…

— Да?

— Ами един направо изумителен фактор на модела е, че спътникът, дето току-що го споменах, е огромен — повече от една четвърт от диаметъра на самата Земя.

— Никога не съм чувал за такова нещо, Янов. В Галактиката няма населена планета с такъв спътник.

— Но това е добре — оживи се Пелорат. — Ако Земята е свят, уникален в произвеждането на разнообразни видове и еволюцията на разума, тогава ще искаме тя да притежава и някаква физическа уникалност.

— Какво общо би могъл да има големият спътник с разнообразните видове, разума и всичко останало?

— Е, сега уцели точно в целта. Просто не знам. Само че си струва да се проучи, нали?

Тривайз се изправи на крака и скръсти ръце на гърдите си.

— Добре, къде е тогава проблемът? Прегледай статистиките на населените планети и открий една, чиито периоди на завъртане и обиколка да са точно един стандартен галактически ден и съответно една стандартна галактическа година. И ако тя има и гигантски спътник, значи си намерил каквото търсиш. От изявлението ти, че имаш предвид „една отлична възможност“, допускам че си сторил точно туй и вече разполагаш с твоя свят.

Пелорат придоби объркан вид.

— Виж, не стана точно така. Прегледах статистиките или по-скоро астрономическият факултет го направи и… добре де, да го кажа направо, такъв свят няма.

Тривайз рязко седна.

— Но това означава, че всичките ти аргументи са се сгромолясали.

— Според мен не напълно.

— Какво искаш да кажеш с това „не напълно“? Получил си модел с всевъзможни подробни описания и не можеш да откриеш нищо, което да му съответства. Значи твоят модел е безполезен. Трябва да започнеш отначало.

— Не. Това просто означава, че статистиките за обитаемите планети са непълни. В края на краищата, те са десетки милиони и някои от тях са много слабо известни. Например за близо половината светове няма точни данни за населението. За около шестстотин и четиридесет хиляди населени планети няма никаква друга информация освен имената и местоположението им. Някои галактографи са изчислили, че може би съществуват десетина хиляди населени планети, които изобщо не са в списъка. Предполага се, че самите светове предпочитат да е така. По тоя начин по времето на Империята биха могли да избегнат облагането с данъци.

— А също и в следващите векове — саркастично каза Тривайз. — Това ще им помогне да служат като пиратски бази, което в някои случаи би могло да се окаже по-доходоносно от обикновената търговия.

— Виж, за туй не знам — със съмнение сподели Пелорат.

— Както и да е — продължи опонентът му, — струва ми се, че Земята трябва да е в списъка на населените планети, независимо дали й се иска. По определение тя е най-старата от тях, така че в първите векове от галактическата цивилизация просто е нямало как да я пропуснат. А щом веднъж е влязла в списъка, ще си остане там. В това отношение със сигурност можем да разчитаме на социалната инерция.

Пелорат се поколеба и придоби още по-объркан израз.

— Всъщност в списъка… в списъка на населените планети има една, наречена Земя. Тривайз се опули.

— Останах с впечатлението, че преди малко ти ми каза обратното.

— Като Земя я няма. Има обаче планета, наречена Гея.

— Тя пък какво общо има? Гийя?

— Г-Е-Я. Означава „Земя“.

— Защо тази дума ще означава Земя, Янов, а не нещо друго? За мен името е безсмислено.

Обикновено безизразното лице на Пелорат сега насмалко не се сгърчи от вълнение.

— Не съм сигурен, че ще повярваш… Ако карам по моя анализ на митовете, на Земята е имало няколко различни, взаимно неразбираеми езика.

— Какво?

— Така е. В края на краищата, в Галактиката се говори по хиляди различни начини…

— В Галактиката положително има различия в диалектите, но те не са взаимно неразбираеми. И дори да е трудно да разбереш някои от тях, все пак всички говорим стандартен галактически език.

— Да, но има и непрестанни междузвездни пътувания. Ами ако някой свят бъде изолиран за дълго време?

— Но ти говориш за Земята. Една-едничка планета. Къде остава изолацията?

— Не забравяй, че Земята е първоначалната планета и че някога човечеството там е било толкова примитивно, колкото дори не можем да си представим. Без междузвездни пътувания, без компютри, без никаква техника, развило се от предци, които не са били човеци.

— Че това е ужасно нелепо.

При тия думи Пелорат разочаровано овеси глава.

— Може би няма смисъл да го обсъждаме, стари друже. Така и не успях да убедя никого. Сигурно аз съм си виновен.

Тривайз моментално съжали за думите си.

— Янов, извинявай. Казах го, без да мисля. В края на краищата, има възгледи, с които не съм привикнал. Ти си развивал теориите си тридесет години, а аз ги чувам за пръв път и всичките наведнъж. Трябва да проявиш малко снизходителност. Слушай, ще си представя, че на Земята има примитивни хора, които говорят два съвършено различни, взаимно неразбираеми езика…

— Може би не два, а половин дузина — плахо рече Пелорат. — Земята е била разделена на няколко големи масива суша и отначало между тях едва ли е имало някакви комуникации. Обитателите на всяка отделна земна маса трябва да са развили свой собствен език.

С подобаваща сериозност Тривайз каза:

— И на всяка от тези земни маси, след като са разбрали за съществуването на останалите, са спорили по „въпроса за произхода“ и са се чудели къде точно хората за пръв път са еволюирали от другите животни.

— Спокойно биха могли, Голан. За тях това ще е съвсем естествен манталитет.

— И на един от тия езици Гея означава Земя. А самата дума „Земя“ произлиза от друг от тия езици.

— Да, да.

— И въпреки че галактическият стандартен език е езикът, дето произлиза от онзи език, на който „Земя“ означава „Земя“, по някаква причина хората от Земята са наричали планетата си Гея, както е било на друг от езиците им.

— Точно така! Наистина схващаш бързо, Голан.

— Само дето ми се струва, че няма защо да се прави сензация от това. Ако Гея наистина е Земята въпреки разликата в имената, тогава според предишния ти аргумент тя би трябвало да има периодика завъртане, равен точно на един галактически ден, период на обиколка точно една галактическа година и гигантски спътник, който се завърта около нея точно за един месец.

— Да, така би трябвало да е.

— Добре де, тя отговаря ли на тези условия, или не?

— Наистина не мога да ти кажа. Информацията я няма в таблиците.

— Ами? Добре, Янов, тогава да идем ли до Гея, за да измерим периодите й и да погледаме нейния спътник?

— Бих искал, Голан — поколеба се Пелорат. — Белята е, че и точното местоположение не е дадено.

— Искаш да кажеш, че разполагаш само с името и с нищо друго и че това е твоята отлична възможност?

— Нали тъкмо затуй искам да посетя Галактическата библиотека!

— Почакай. Ти каза, че таблиците не дават точното местоположение. Дават ли изобщо някаква информация за него?

— Води се, че е в сектор Сейшел… и отстрани има въпросителна.

— Добре тогава. Янов, не унивай. Ще идем в сектор Сейшел и все някак си ще намерим Гея!