Острието на Фондацията

39

За пръв път в живота си Янов Пелорат наблюдаваше как след така наречения от Тривайз „микроскок“ ярката звезда постепенно се превръща в огнено кълбо. Сетне четвъртата планета, Сейшел — тя бе населена и представляваше непосредствената им цел — стана по-едра и със забележимо по-малка скорост на въртене.

Компютърът беше направил карта на планетата и я бе проектирал на преносимия екран, който Пелорат държеше в скута си.

С апломба на човек, приземявал се на няколко дузини светове, Тривайз каза:

— Не бързай да се взираш прекалено силно, Янов. Ще трябва първо да минем през входната станция, а то може да се проточи доста.

Пелорат вдигна очи към него.

— Но нали е просто формалност.

— Да, само че това не й пречи да бъде досадна.

— Но сега е мирно време.

— Разбира се. Значи, че ще ни пуснат. Първо обаче изниква дребният въпрос за екологичния баланс. Всяка планета си има свой екологичен баланс и не иска да го разстройва. Така че съвсем естествено е да се проверяват корабите за нежелани микроорганизми или инфекции. Мярката е разумна.

— Струва ми се, ние нямаме такива неща.

— Да, нямаме и те ще го установят. Помни също, че Сейшел не е член на фондационната Федерация, така че сигурно известно време ще се изтягат назад в креслата си, за да ни демонстрират своята независимост.

Един малък кораб дойде да ги инспектира и сейшелският митничар се качи на борда. Тривайз, незабравил още времето в армията, бе много енергичен.

— „Далечната звезда“, от Терминус — докладва той. — Ето корабните документи. Невъоръжен. Частен кораб. Моят паспорт. Това е единственият пътник. Неговият паспорт. Туристи сме.

Митничарят имаше ослепителна униформа, в която доминираше аленият цвят. Бузите и горната му устна бяха гладко обръснати, но имаше къса брада, която се разделяше тъй, че от двете й страни стърчеше по едно вълмо. Той попита:

— Кораб от Фондацията?

Произнесе го „кораб от Фаундасията“, ала Тривайз бе достатъчно деликатен да не го поправи, нито дори да се усмихне. Стандартният галактически има толкова разновидности, колкото са планетите и човек просто говори своя собствен диалект. Докато няма взаимно неразбиране, това е без значение.

— Да, господине — каза Тривайз. — Кораб от Фондацията. Частна собственост.

— Много добре. Ако обичате, вашето натоварване.

— Моето какво?

— Вашето натоварване. Какво носите?

— А, товара ми. Ето списъка с отделните позиции. Само частна собственост. Не сме дошли да търгуваме. Както ви казах, ние сме просто туристи.

Митничарят се огледа любопитно.

— За туристи корабът е доста съвършен.

— Не и по стандартите на Фондацията — любезно възрази Тривайз. — Аз съм заможен и мога да си го позволя.

— Да не намеквате, че аз бих могъл да бъда обогатен? — чиновникът го погледна за малко, а после измести очи встрани.

Тривайз се поколеба за миг, докато схвана смисъла на казаното, а сетне още един миг, за да реши как да постъпи.

— Не, нямам намерение да ви подкупвам. Нямам причина да ви подкупвам, а и да имах такива намерения, вие не приличате на човек, дето може да бъде подкупен. Ако искате, огледайте кораба.

— Няма нужда — рече чиновникът, като постави настрани джобния си магнетофон. — Вече сте изследвани за специфични контрабандни инфекции и такива липсват. На кораба е дадена радиочестота, която ще ви служи като насочващ подхода лъч.

После си тръгна. Цялата процедура бе отнела петнадесет минути.

С тих глас Пелорат попита:

— Можеше ли да предизвика усложнения? Наистина ли очакваше подкуп?

Тривайз сви рамене.

— Подкупването на митничарите е древно като Галактиката и аз с готовност щях да го направя, ако той бе намекнал втори път. Предполагам, че все пак предпочете да не рискува с кораб от Фондацията и при това такъв особен модел. Старата госпожа кметът, да е жива и здрава задето е толкова опърничава, каза, че името на Фондацията ще ни пази навсякъде и май не е сбъркала. Можеше да ни отнеме много повече време.

— Защо? Той като че ли научи всичко, което искаше да знае.

— Да, но е бил достатъчно вежлив да ни провери чрез дистанционно радиосканиране. Ако беше поискал, можеше да мине по кораба с ръчна машинка и да ни отнеме часове. Можеше да ни тикне и двамата в някоя полева болница и да ни държи с дни.

— Какво? Скъпи ми приятелю!

— Не се вълнувай, нали не го направи. Мислех си, че е възможно да го стори, но се размина. Което ще рече, че можем да се приземим. Бих искал да се спуснем гравитачно — би ни отнело само петнадесет минути, но не зная къде са разрешените за приземяване писти, а не искам да си създаваме неприятности. Значи, ще трябва да следваме радиолъча — което ще ни коства доста повече време — докато се спускаме по спирала през атмосферата.

Пелорат изглеждаше щастлив.

— Но това е чудесно, Голан. Ще се снижаваме ли достатъчно бавно, та да мога да наблюдавам терена? — Той повдигна портативния си екран, на който сега имаше карта с малко увеличение.

— Мисля, че да. Ще трябва да се мушнем под облачната обвивка и ще се движим със скорост няколко километра в секунда. Няма да е като пътешествие с балон, но ще успееш да видиш планетографията.

— Отлично! Отлично!

Тривайз замислено каза:

— Само се чудя дали ще бъдем на Сейшел достатъчно дълго, за да нагодя корабния часовник по местното време.

— Предполагам, зависи от това, какво планираме да правим. Как мислиш, Голан?

— Целта ни е да намерим Гея, а не знам колко време ще ни отнеме това.

Пелорат каза:

— Можем да нагласим часовите ленти на китките си и да оставим корабния часовник както си е.

— Става — рече Тривайз и погледна към планетата, която се бе проснала под тях. — Няма смисъл да чакаме повече. Ще наглася компютъра по радиолъча, дето ни го дадоха, и той ще може да използва гравитацията, за да имитира обикновен полет. Да слизаме, Янов, и да видим какво ще открием.

Корабът започна да се движи по изчислената гладка гравитационна крива, а Тривайз замислено гледаше към планетата.

Никога не бе идвал в Сейшелския съюз, но знаеше, че през последния век той бе настроен недружелюбно към Фондацията. Беше изненадан, и малко разочарован, че толкова бързо са минали митническата проверка.

Това не му се струваше логично.

40

Името на митничаря бе Джогорот Собхаддарта и той бе служил на станцията половината си живот, макар и с малки прекъсвания.

Нямаше нищо против такъв живот, защото той му даваше възможността — в продължение на един от всеки три месеца — да чете книгите си, да слуша музиката, която обича, и да бъде по-далеч от жена си и израстващия син. Вярно, че през последните две години началникът на митницата беше съновидец, а това не е особено приятно. Няма по-непоносим човек от този, който извинява странните си действия, като казва, че е бил подтикнат към тях в съня си.

Лично за себе си Собхаддарта бе решил, че не вярва нито дума от това, но внимаваше да не го разгласява, тъй като повечето от сейшелците не одобряваха антимедиумските съмнения. Наближаващото му пенсиониране можеше да бъде подложено на опасност, ако се разчуеше, че е материалист. Той попипа двете валма косми на брадичката си — едното с лявата ръка, другото с дясната, прокашля се високо и сетне каза с неподходяща небрежност:

— Това ли беше корабът, началник?

Началникът, чието също тъй сейшелско име бе Намарат Годхисаватта, бе зает с някакъв въпрос, свързан с получени от компютъра данни, и не вдигна очи.

— Какъв кораб? — попита той.

— „Далечната звезда“. Корабът от Фондацията. Онзи, дето току-що пуснах. Дето го холографирахме от всеки възможен ъгъл. Него ли беше сънувал?

Сега Годхисаватта вдигна поглед. Бе дребен човечец с почти черни очи, заобиколени от фини бръчици, които съвсем не бяха от склонност да се усмихва.

— Защо питаш? — каза той.

Собхаддарта се изправи и остави тъмните си разкошни вежди да приближат една към друга.

— Казаха, че са туристи, но аз никога не съм виждал такъв кораб и мисля, че са агенти на Фондацията.

Годхисаватта се облегна назад.

— Слушай, мой човек, колкото и да се опитвам, нещо не си спомням да съм ти искал мнението.

— Но, началник, аз смятам за свой патриотичен дълг да посоча, че…

Годхисаватта скръсти ръце на гърдите и остро погледна подчинения си, който — макар да бе далеч по-внушителен като физика и стойка — явно оклюма и доби съкрушен вид под погледа на своя шеф.

Годхисаватта каза:

— Мой човек, ако ти знаеш какво е добро за теб, ще си вършиш работата без много приказки; иначе ще се погрижа да не получиш пенсия, когато му дойде времето, а това ще стане скоро, чуя ли още една дума за неща, дето не те засягат.

С тих глас Собхаддарта отвърна:

— Да, сър — и с подозрителна сервилност добави: — Дали, сър, в моите задължения влиза да докладвам, че в обхвата на нашите екрани има и втори кораб?

— Смятай, че си докладвал — раздразнено рече Годхисаватта и се върна към работата си.

— С характеристики — продължи още по-смирено Собхаддарта, — които са много сходни с тези на кораба, дето току-що пуснахме.

Годхисаватта постави дланите си на бюрото и се надигна.

— Втори кораб?

Собхаддарта се усмихна вътрешно. Тоя варварин, плод на незаконна връзка (имаше предвид началника), явно не бе сънувал два кораба. После каза:

— Определено, сър! Сега ще се върна на своя пост в очакване на нареждания и се надявам, сър…

— Да?

Митничарят не можа да се сдържи въпреки риска за пенсията му.

— И се надявам, сър, че не сме пуснали тоя, дето не е трябвало.

41

„Далечната звезда“ бързо се движеше към повърхността на Сейшел и Пелорат гледаше като хипнотизиран. Облачната покривка бе по-тънка и накъсана отколкото на Терминус и точно както показваше картата — сушата беше по-компактна и обширна, включително и с по-широки пустинни области, ако се съди по ръждивия цвят на голяма част от континенталната повърхност.

Нямаше признаци за живот. Планетата изглеждаше опасана от стерилна пустиня — сива, с безкрайни бръчки, които може би бяха планински области, и — разбира се — от океан.

— Изглежда безжизнена — промърмори Пелорат.

— Не очаквай на тая височина да видиш някакви следи — каза Тривайз. — Щом се спуснем по-ниско, ще забележиш как земята става на зелени ивици. Всъщност още преди това ще откриеш мигащия пейзаж на нощната страна. Хората са склонни да осветяват своите светове, когато се стъмни; никога не съм чувал за планета, дето да прави изключение от това правило. С други думи, първият признак за живот, който ще забележиш, ще бъде не само човешки, но и технически.

Пелорат замислено процеди:

— В края на краищата хората по природа са дневни животни. Струва ми се, че измежду първите задачи на една развиваща се техника е превръщането на нощта в ден. Всъщност ако на някой свят още няма техника и той започва да я развива, би трябвало човек да може да проследи това развитие по увеличаването на светлината на затъмнената повърхност. Как предполагаш, колко време ще е нужно, за да се мине от цялостна тъмнина към цялостна светлина?

Тривайз се разсмя.

— Имаш странни идеи, но си мисля, че е тъй, защото си митолог. Не смятам, че който и да е свят някога ще развие всеобщо осветление. Нощната светлина би трябвало да следва структурата на плътността на населението, така че континентите ще светят на възли и нишки. Дори и Трантор в самия си разцвет, когато е представлявал една-единствена огромна структура, е оставял светлината да струи от него само в отделни разпръснати точки.

Както Тривайз бе предвидил, повърхността позеленя и при последната обиколка на планетата той посочи някои характерни петна, за които каза, че са градове.

— Това не е много урбанизиран свят. Никога по-рано не съм бил в Сейшелския съюз, но според информацията от компютъра тук са склонни да се вкопчват в миналото. В очите на цялата Галактика техниката се асоциира с Фондацията и там, където Фондацията не е популярна, съществува тенденция за придържане към традициите — с изключение, разбира се, на въоръженията. Мога да те уверя, че в това отношение Сейшел е съвсем модерен.

— Скъпи ми Голан, нали това няма да се окаже неприятно? В края на краищата, ние сме членове на Фондацията и бидейки на вражеска територия…

— Тук не е вражеска територия, Янов. Не се бой, те ще са напълно учтиви. Просто Фондацията не е популярна. Сейшел не е част от фондационната Федерация. Тъй като те се гордеят с независимостта си и не обичат да си припомнят, че са много по-слаби от Фондацията и че запазват тази своя независимост единствено понеже ние желаем да бъде така, могат да си позволят лукса да не ни харесват.

— Боя се, че в такъв случай все пак няма да е много приятно — рече унило Пелорат.

— Нищо подобно — каза Тривайз. — Слушай, Янов, аз говоря за официалното отношение на сейшелското правителство. Хората на планетата са си просто хора и ако сме мили и не се държим с тях като че ли сме господари на Галактиката, те също ще бъдат мили с нас. Ние не идваме на Сейшел, за да възцарим господството на Фондацията. Ние сме просто туристи и задаваме разни въпроси за Сейшел, каквито би задавал всеки турист. Освен това, ако положението позволява, можем да си дадем малко законна почивка. Няма нищо лошо в това да поостанем няколко дни и да видим какво могат да ни предложат. Може би имат интересна култура, интересен пейзаж, интересна храна или поне интересни жени. Пари за харчене не липсват.

Пелорат се намръщи.

— О, скъпи ми друже.

— Хайде — рече Тривайз, — не си чак толкова стар. Това няма ли да те заинтересува?

— Не бих казал, че не се е случвало да играя добре и тази роля, но сега положително не му е времето. Имаме мисия. Искаме да открием Гея. Нямам нищо против приятното прекарване — наистина нищо против — но ако започнем да се замесваме в разни авантюри, може да се окаже трудно да се освободим.

Той поклати глава и меко добави:

— Мисля, че се боеше да не би аз да си прекарвам прекалено добре времето в Галактическата библиотека на Трантор и да не мога да се отскубна оттам. Сигурно това, което за мен представлява Библиотеката, за теб е някоя привлекателна тъмноока девойка или пък пет-шест от тях.

— Янов, аз не съм развратник — каза Тривайз, — но пък и нямам намерение да ставам аскет. Добре, обещавам ти, че ще продължим тая работа с Гея, но ако на пътя ми се изпречи нещо приятно, не виждам никаква причина да не реагирам нормално.

— Ако поставиш Гея на първо място…

— Ще я поставя. Само помни, не трябва да казваш никому, че сме от Фондацията. Те естествено ще разберат, че сме оттам, защото имаме фондационни кредити и говорим със силен терминуски акцент, но ако ние не споменаваме нищо по въпроса, ще се преструват, че сме безродни чужденци и ще бъдат дружелюбни. Ако обаче демонстрираме, че сме от Фондацията, ще ни посрещат достатъчно учтиво, но няма да ни кажат нищо, няма да ни покажат нищо, няма да ни заведат никъде и ще ни оставят фактически съвсем сами.

Пелорат въздъхна.

— Никога няма да проумея хората.

— Защо да ги проумяваш? Всичко, което трябва да направиш, за да разбереш другите, е да се погледнеш по-внимателно. Ние с нищо не сме по-различни от тях. Как щеше Селдън да разработи своя план — изобщо не ме е грижа колко изпипан е бил математическият му апарат — ако не е разбирал хората; и как би го направил, ако те не бяха лесни за разбиране? Покажи ми човек, който не познава другите, и аз ще ти кажа, че той си е изградил лъжлива представа за самия себе си — не че искам да те засегна.

— Не съм се засегнал. Ще ти призная, че съм неопитен и че съм водил доста егоцентричен и ограничен живот. Може наистина да не съм се вглеждал по-внимателно в себе си, така че ще те оставя да бъдеш мой гид и съветник, що се отнася до хората.

— Добре. В такъв случай ме послушай и просто гледай пейзажа. Скоро ще се приземим и те уверявам, че няма да усетиш нищо. Двамата с компютъра ще се погрижим да е така.

— Голан, не се ядосвай. Ако някоя млада жена…

— Зарежи това! Просто ме остави да се погрижа за кацането.

Пелорат се обърна да погледа света в края на стесняващата се спирала на кораба. Щеше да е първият чужд свят, на който стъпваше. Това някак си го изпълваше с предчувствия въпреки факта, че всички тези милиони населени планети в Галактиката бяха колонизирани от хора, родени другаде.

Всички освен една, помисли той с тръпка на безпокойство и удоволствие.

42

Космодрумът не бе голям по стандартите на Фондацията, но изглеждаше добре поддържан. Тривайз гледаше как „Далечната звезда“ се намества на мястото за приставане и бива закотвена. Бяха им дали някаква сложно кодирана квитанция.

С тих глас Пелорат попита:

— Просто ще го оставим тук, така ли?

Тривайз кимна и сложи ръка на рамото му.

— Не се безпокой — рече също тъй тихо.

Влязоха в наетия от тях автомобил и Тривайз включи картата на града, чиито постройки се виждаха на хоризонта.

— Сейшел — каза той. — Столицата на планетата. Столица, планета, звезда — всички се казват все Сейшел.

— Безпокоя се за кораба — настойчиво го прекъсна Пелорат.

— Няма от какво — рече Тривайз. — Довечера ще се върнем и ако се наложи да останем тук повече от няколко часа, ще нощуваме в него. Трябва да разбереш, че съществува междузвезден кодекс на космодрумна етика, който — доколкото знам — никога не е бил нарушаван, дори по време на война. Корабите, идващи с мир, са неприкосновени. Ако не беше тъй, никой нямаше да се чувства сигурен и щеше да стане невъзможно да се търгува. Всеки свят, нарушил този кодекс, ще бъде бойкотиран от всички космически пилоти в Галактиката. Уверявам те, никой няма да рискува подобна участ. Освен това…

— Освен това?

— Ами аз наредих на компютъра всеки, който не изглежда и не говори като нас да бъде убит, ако се опита да се качи на борда. Позволих си да обясня това на командира на космодрума. Много учтиво му казах, че бих искал да изключа тази специфична защитна система поради уважение към всеизвестната в цялата Галактика безупречна репутация на космическия пристан в Сейшел сити, но че корабът е нов модел и аз не зная как да я изключа.

— Виж, за това сигурно не ти е повярвал.

— Разбира се, че не! Само се престори, че ми вярва, тъй като иначе не му оставаше нищо друго, освен да се обиди. А пък тъй като нищо нямаше да се промени, ако се беше обидил, щеше да се почувства унижен. И понеже не му се искаше, най-лесният начин бе да приеме думите ми.

— Още един пример за това какви са хората?

— Да. Ще свикнеш.

— Откъде знаеш, че този автомобил не е подслушван?

— Помислих си го, така че когато ми предложиха кола, аз съвсем случайно избрах друга. Ако всичките са с подслушвателни устройства — е, какво пък толкова ужасно сме казали?

Пелорат не изглеждаше доволен.

— Не знам как да го река. Вижда ми се доста неучтиво да се оплаквам, но не ми харесва как мирише. Има една… миризма.

— В колата?

— Не, още от космодрума. Предположих, че така миришат космодрумите, но и колата носи миризмата със себе си. Можем ли да отворим прозорците?

Тривайз се разсмя.

— Предполагам, че ще разбера коя част от контролния панел отговаря за тази операция, но то няма да ти помогне особено. Просто самата планета вони. Много ли ти е неприятно?

— Не чак толкова, но се забелязва и е донякъде отблъскващо. Цялата ли мирише така?

— Винаги забравям, че досега не си бил на друг свят. Всяка населена планета си има собствен аромат. Зависи най-вече от растителността, макар че лично аз предполагам, че и животните, и дори хората допринасят за него. Доколкото ми е известно, никой никога не е харесал миризмата на който и да е свят, дето каца за пръв път. Нищо, Янов, ще свикнеш. Обещавам ти, че след няколко часа няма да го забелязваш.

— Сигурно не искаш да кажеш, че всички светове миришат така.

— Не. Нали ти казах, всеки си има собствен аромат. Ако наистина му обръщахме внимание или ако носовете ни бяха по-чувствителни — като тия на анакреонските кучета — вероятно бихме могли да разберем къде сме попаднали само с едно подушване. Когато отначало постъпих във флотата, никога не можех да ям през първия ден на нов свят; после от един стар космонавт се научих по време на приземяването да душа кърпичка с миризмата на съответната планета. Докато дойде време да излезеш на открито, вече не те дразни толкова. А след още малко време ставаш съвсем нечувствителен към нея — просто се научаваш да не й обръщаш внимание… Най-лошото е, когато се връщаш у дома.

— Защо?

— Мислиш ли, че Терминус не мирише?

— Да не искаш да кажеш, че и той?…

— Разбира се. Когато се аклиматизираш към миризмата на някой друг свят, например Сейшел, ще се изненадаш от вонята на Терминус. Едно време, щом отворехме шлюзовата камера след някое по-продължително учебно пътуване, целият екипаж ревваше: „Хайде пак в нашите си лайна.“

Пелорат изглеждаше отвратен.

Кулите на града вече бяха забележимо по-близо, ала той се взираше в близката околност. В двете посоки се движеха и други автомобили, от време на време отгоре прелиташе по някоя въздушна кола, но Пелорат явно изучаваше дърветата.

— Растителният живот изглежда странен. Предполагаш ли, че в него може да има нещо местно?

— Съмнявам се — разсеяно отговори Тривайз. Той проучваше картата и се опитваше да програмира компютъра на колата. — На която и да е обитавана от хора планета няма кой знае колко туземен живот. Заселниците винаги докарват собствените си растения и животни — или по време на самото преселение, или малко след него.

— Въпреки това изглежда странно.

— Не очаквай, че навсякъде ще срещаш едни и същи видове, Янов. Веднъж ми разправяха, че хората от Енциклопедия Галактика направили атлас на разновидностите, който бил вкаран на осемдесет и седем дебели компютърни диска и дори в тоя си вид бил непълен — а и докато го завършили, вече остарял.

Автомобилът продължаваше да се движи — покрайнините на града зинаха и ги погълнаха. Пелорат леко потрепери.

— Нямам високо мнение за градската им архитектура.

— Всекиму неговото — рече Тривайз с безразличието на обръгнал космически пътешественик.

— Между другото, къде отиваме?

— Ами — с известен апломб отвърна другият, — опитвам се да накарам компютъра да замъкне туй чудо до туристическия център. Надявам се да знае кои улици са еднопосочни и какви са правилата за движение, понеже аз и понятие си нямам.

— Какво ще правим там, Голан?

— Първо на първо, ние сме туристи, така че е естествено да идем на подобно място, ако искаме да изглеждаме поне толкова неподозрителни, колкото е възможно. И второ, къде би отишъл ти, за да получиш информация за Гея?

— В някой университет или антропологическо общество, или музей, но положително не в туристически център.

— Е, тук бъркаш. В туристическия център ние ще бъдем интелектуални типове, които искат списък на градските университети, музеи и така нататък. Ще решим къде най-напред да отидем и може би там ще намерим нужните хора, дето да ни дадат консултации по древна история, галактография, митология, антропология и каквото друго ти дойде на ум. Само че цялата работа започва именно от туристическия център.

Пелорат премълча и колата продължи като костенурка, тъй като вече бе станала част от уличното движение. Мушнаха се в едно второстепенно шосе и минаха край знаци, които може би съдържаха инструкции за движението им, но бяха така изписани, че почти не се разчитаха.

За късмет автомобилът се държеше като че ли наистина знае пътя и когато спря и се напъха в някакъв паркинг, двамата видяха надпис СЕЙШЕЛСКА ЧУЖДОЗЕМНА ОБЩЕСТВЕНА СРЕДА, изписан със същия почти неразбираем шрифт, а под него СЕЙШЕЛСКИ ТУРИСТИЧЕСКИ ЦЕНТЪР — с ясните и лесни за четене букви на стандартния галактически език.

Влязоха в сградата, която съвсем не бе толкова голяма, колкото фасадата й ги бе подлъгала да мислят. Вътре определено липсваше особено движение.

Озоваха се пред редица от будки. Една бе заета от някакъв мъж, който четеше лентите с новини, появяващи се от малък изхвъргач; в друга имаше две жени, изглеждащи тъй, сякаш играеха някаква сложна игра с карти и плочки. Зад несъразмерно голям щанд с мигащ компютърен екран седеше изпълнен с досада сейшелски чиновник, облечен в нещо като многоцветно табло за игра на дама.

Пелорат се ококори и прошепна:

— Това определено е планета на екстравертни одеяния.

— Да — кимна Тривайз, — забелязах го. Все пак модата се мени от планета на планета, а понякога дори от област на област в един и същи свят. А се променя и с времето. Доколкото можем да предполагаме, нищо чудно преди петдесет години всички на Сейшел да са се обличали в черно. Приеми го както си е, Янов.

— Предполагам, че ще ми се наложи — отвърна Пелорат, — но все пак предпочитам нашата мода. Тя поне не атакува очния нерв.

— Понеже толкова много носим сиво на сив фон? Някои са дразнят от това. Чувал съм да говорят, че се обличаме „в мръсотия“. И после, вероятно точно безцветността на Фондацията държи тия хора издокарани в цветовете на дъгата — просто за да подчертаят своята независимост. Работата е в това с какво си свикнал. Хайде, Янов.

Двамата се отправиха към щанда и в същия момент мъжът в будката заряза новините, стана и тръгна да ги посрещне с усмивка на лицето. Неговите дрехи бяха в различни оттенъци на сивото.

Отначало Тривайз не погледна към него, но щом го забеляза, замря на място и пое дълбоко дъх.

— В името на Галактиката… моят приятел, предателят!