Острието на Фондацията

43

Мун Ли Компор, съветник от Терминус, не изглеждаше напълно сигурен в себе си, когато протегна дясната си ръка към Тривайз.

Другият я погледна сурово и не я пое, а каза, очевидно на въздуха пред себе си:

— Не искам да създавам ситуация, при която да бъда арестуван за нарушаване на спокойствието на чужда планета, но така или иначе ще го сторя, ако тоя индивид пристъпи още една крачка.

Компор рязко спря, поколеба се и като погледна предпазливо към Пелорат, най-сетне проговори:

— Бих искал да получа възможност да кажа нещо. Да обясня. Ще ме изслушате ли?

Пелорат гледаше ту единия, ту другия, смръщил леко издълженото си лице.

— Каква е тая работа, Голан? — попита той. — Да не би да пристигнахме на този далечен свят, за да срещнеш веднага някакъв свой стар познат?

Очите на Тривайз продължаваха неотстъпно да фиксират Компор, но той леко изви тяло, за да се разбере, че говори на Пелорат.

— Това… човешко същество… бихме могли да го назовем така заради формите му, някога на Терминус наистина беше мой приятел. И тъй като съм свикнал да се държа приятелски със своите приятели, аз му се доверявах. Говорех му за възгледите си, които вероятно не бяха такива, та да могат да се излагат пред широка публика. Той очевидно ги е преразказал на властите с големи подробности и без да си даде труда да ми съобщи, че го е сторил. По тази причина се напъхах право в капана и сега съм в изгнание. И ето че това… човешко същество… иска да го припозная като приятел.

Той се обърна изцяло към Компор и прекара пръсти през косата си, което само разроши още повече къдриците му.

— Слушай, ей ти. Наистина имам въпрос към теб. Какво правиш тук? От всички светове в Галактиката, на които можеш да бъдеш, защо си на този? И защо точно сега?

Ръката на Компор, която бе останала протегната, докато Тривайз говореше, падна и усмивката слезе от лицето му. Самоувереното му излъчване, което обикновено бе част от него, изчезна и може би поради липсата му той започна да изглежда по-млад от своите тридесет и четири години и сякаш малко нещастен.

— Ще обясня — рече Мун Ли Компор, — но само от началото!

Тривайз бързо се огледа.

— Тук? Наистина ли искаш да говориш за това тук? На публично място? Искаш да те нокаутирам тук, след като съм се наслушал достатъчно на лъжите ти?

Компор вдигна двете си ръце с длани, обърнати една към друга.

— Повярвай, това е най-безопасното място — и прекъсвайки се сам, защото бе разбрал какво се кани да стори другият, бързичко добави: — Какво пък, не ми вярвай, без значение е. Говоря откровено. На планетата съм само няколко часа по-дълго от теб, но успях да се ориентирам. Тук, на Сейшел, днес е някакъв особен ден. По неизвестни причини май е ден за медитация. Почти всички са си у дома — или би трябвало да бъдат. Виж колко е празно това място. Не можеш да допуснеш, че всеки път е така, нали?

Пелорат кимна и каза:

— Наистина се чудех, че е толкова празно — наклони се към ухото на Тривайз и прошепна: — Защо не го оставиш да говори, Голан? Изглежда толкова окаян и може би се опитва да се извини. Не ми се вижда честно да не му дадеш възможност да го направи.

Тривайз рече:

— Доктор Пелорат комай много желае да те изслуша. Иска ми се да му направя тази услуга, но и ти ще ми направиш услуга, ако караш по-накратко. Може да излезе много подходящ ден да избухна. Ако всеки се е отдал на медитиране, каквато и суматоха да предизвикам, пазителите на закона няма да дойдат бързо. Утре току-виж нямам подобен късмет. Защо да пропилявам шанса си?

С напрегнат глас Компор каза:

— Ако ти се иска да ме удариш, направи го. Няма дори да се защитя, разбираш ли? Давай, удари ме — само че ме изслушай!

— Тогава почвай да говориш. Ще послушам малко.

— Първо на първо, Голан…

— Моля, наричайте ме Тривайз. С вас не сме на ти, още повече пък на малки имена.

— Първо на първо, Тривайз, вие свършихте прекалено добра работа и ме накарахте да се убедя в правотата на вашите възгледи…

— Това явно е било добре прикрито. Бих се заклел, че се забавлявахте с мен.

— Опитах се да си давам вид, че се забавлявам, за да скрия от себе си факта, че вие ужасно ме объркахте. Слушай, не мога така. Хайде да седнем там, до стената. Макар мястото да е празно, все пак някой би могъл да влезе, а не мисля, че трябва да предизвикваме излишни подозрения.

Тримата мъже бавно закрачиха през просторното помещение. Компор отново започна да се усмихва колебливо, но гледаше да бъде на безопасно разстояние от Тривайз.

Всеки се настани на стол, който поддаде под теглото му и после се самооформи по очертанията на хълбоците и задните части. Пелорат явно бе изненадан и понечи да стане.

— Отпуснете се, професоре — рече Компор. — Аз вече го изпробвах. В някои отношения те са по-напред от нас. Това е свят, който вярва в малките удобства.

Обърна се към Тривайз, като прехвърли ръка през облегалката на стола и, възвърнал непосредственото си държане, каза:

— Ти ме обърка. Накара ме да почувствам, че Втората фондация наистина съществува, а това ужасно ме разстрои. Помисли само какви последици би могло да има то. Не беше ли твърде вероятно по някакъв начин да се справят с теб? Да те отстранят като заплаха? И ако аз бях се държал, сякаш съм ти повярвал, можеше и мен да отстранят. Разбираш ли моята гледна точка?

— Разбирам, че говори един страхливец.

— Каква полза щеше да има да приличам на храбрец от романите? — спокойно попита Компор, ала зениците му се разшириха от негодувание. — Можем ли ние с теб да попречим на една организация, която е в състояние да моделира нашите умове и емоции? Единственият начин да се борим ефикасно би бил — поне като за начало — да крием онова, което знаем.

— Значи ти го скри и се почувства в безопасност? Само че не го скри от кмет Бранно, нали? Доста си рискувал с нея.

— Да! Но реших, че си струва. Разговорите между мен и теб не можеха да доведат до нищо повече от това да се окажем ментално контролирани — или пък нашите спомени да бъдат изтрити едновременно. От друга страна, ако кажех на кмета… нали знаеш, тя добре познаваше баща ми. Баща ми и аз сме имигранти от Смирно, а кмет Бранно има баба, която…

— Да, да — нетърпеливо го прекъсна Тривайз, — можеш да проследиш рода си и още няколко поколения по-назад, чак до сектор Сириус. Ти го разправяше на всички, които познаваш. Продължавай, Компор!

— Е, тя бе склонна да ме изслуша. Ако можех чрез твоите аргументи да я убедя, че опасност има, Федерацията сигурно щеше да предприеме нещо. Ние не сме толкова безпомощни, колкото сме били по времето на Мулето, и — в най-лошия случай — това опасно знание би се разпространило по-нашироко, което значи, че нямаше да бъдем в толкова специфична опасност.

Тривайз язвително рече:

— Да застрашим Фондацията, но да си осигурим безопасност. Много патриотично.

— Това беше най-лошият изход. Аз обаче разчитах на по-добрия. — челото му леко се бе овлажнило. Изглежда непоклатимото презрение на Тривайз наистина го измъчваше.

— Но не ми каза за своя тъй мъдър план, нали?

— Не, не ти казах и съжалявам, Тривайз. Кметът Бранно ми заповяда да не ти казвам. Тя заяви, че иска да знае всичко, което знаеш и ти, но че си от ония хора, които биха започнали да се държат резервирано, ако разберат, че мислите им се препредават.

— Много е била права!

— Аз не знаех… не бих могъл и да предположа… нямаше начин да си представя, че тя планира да те арестува и да те изхвърли от Терминус.

— Тя просто е изчаквала подходящия момент, когато моят статус на съветник не би могъл да ме защити. Не го ли предвиди?

— Как? Ти самият не успя да го предвидиш.

— Ако знаех, че е осведомена за възгледите ми, щях да го направя.

С неочакван оттенък на безочие Компор каза:

— Много лесно е да говориш така със задна дата.

— И какво искаш от мен сега? След като и ти разсъждаваш със задна дата.

— Да наваксам за всичко. Да компенсирам вредата, която несъзнателно — да, несъзнателно — ти причиних.

— Божичко — сухо рече Тривайз, — колко мило от твоя страна! Само че не отговори на въпроса ми. Как се озова тук? Как така се случи да дойдеш на същата планета, на която съм и аз?

— Не е необходим някакъв сложен отговор — отвърна Компор. — Преследвах те!

— През хиперпространството? При положение, че корабът ми правеше серии от скокове?

Другият тръсна глава.

— Няма никаква мистерия. Аз имам същия модел кораб като теб и същия модел компютър. Знаеш, че доста пъти съм успявал да отгатна в каква посока ще тръгне един кораб през хиперпространството. Е, не го правя без грешки, но с компютъра съм много по-добър. А ти дълго се колеба на старта и ми даде възможност да преценя скоростта и посоката, в която тръгваш, преди да навлезеш в хиперпространството. Вкарах данните заедно с интуитивните си екстраполации в моя компютър и той свърши останалото.

— И наистина стигна до Сейшел преди мен?

— Да. Ти не използва гравитиката за разлика от мен. Предположих, че ще дойдеш в столицата, така че се спуснах право надолу, докато ти се приземи ето тъй — Компор направи малко спирално движение с пръста си, сякаш той бе кораб, движещ се по насочващ лъч.

— Рискувал си да влезеш в разправии със сейшелското чиновничество?

— Ами… — на лицето на Компор цъфна усмивка, която излъчваше неоспоримо очарование и Голан почувства, че почти започва да го харесва. — Аз не съм страхливец по всяко време и за всички неща.

Тривайз отново стана мрачно непреклонен.

— Как успя да получиш кораб като моя?

— Точно по същия начин, по който ти получи кораба си. Старата дама — кмет Бранно — ми го предостави.

— Защо?

— Ще бъда съвсем откровен с теб. Поръчано ми е да те следвам. Кметът искаше да знае къде отиваш и какво ще правиш.

— Предполагам, че си й докладвал честно и почтено. Или си бил вероломен и към нея?

— Докладвах й. Всъщност нямах избор. Тя е поставила на борда на кораба хиперреле, което е предполагала, че няма да намеря, но аз го открих.

— И?

— За нещастие то е така монтирано, че не мога да го махна, без корабът да загуби възможността да се движи. Или поне няма начин аз да го отстраня. Следователно тя знае къде съм и къде си ти.

— Да предположим, че не беше успял да ме последваш. Тогава тя не би знаела къде съм. Не се ли сети за това?

— Разбира се, че се сетих. Мислех си просто да й докладвам, че съм те изтървал, само че Бранно едва ли щеше да ми повярва, нали? И кой знае колко дълго нямаше да мога да се върна на Терминус. А аз не съм като теб, Тривайз. Не съм свободна и безгрижна личност. На Терминус имам съпруга — бременна съпруга — и искам да се върна при нея. Ти можеш да си позволиш да мислиш само за себе си, но не и аз. Въпреки това дойдох да те предупредя. В името на Селдън, опитвам се да го направя, а ти не щеш да ме изслушаш. Продължаваш да говориш за други работи.

— Не съм впечатлен от внезапната ти загриженост. За какво можеш да ме предупредиш? Струва ми се, че ти самият си единственото нещо, за което трябва да бъда предупреден. Ти ме предаде, а сега ме преследваш, за да ме предадеш още веднъж. Никой друг не се опитва да ми направи зло.

— Остави драматизма, човече — възкликна Компор с очевидна искреност. — Тривайз, ти си гръмоотвод! Изпратен си да привлечеш реакцията на Втората фондация, ако такова нещо действително съществува. Аз имам интуиция не само за хиперпространственото преследване и ми се струва, че разбирам какво планира нашата обща позната. Ако се опиташ да откриеш Втората фондация, те ще го разберат и ще започнат да действат срещу теб. Ако го направят, твърде възможно е да се издадат. А щом се издадат, кмет Бранно ще ги подгони.

— Колко жалко, че фамозната ти интуиция не е проработила, когато Бранно е планирала да ме арестува.

Компор се изчерви и измърмори:

— Знаеш, че не винаги действа.

— И сега ти казва, че кметът възнамерява да нападне Втората фондация? Няма да посмее.

— Мисля, че би го направила. Въпросът обаче не е там. Въпросът е, че в момента тя те подхвърля като примамка.

— Е, и?

— Е, и — в името на всички черни дупки в космоса! — не търси Втората фондация. На Бранно няма да й пука, ако бъдеш убит, но аз се тревожа. Чувствам се отговорен за това и се тревожа.

— Трогнат съм — студено каза Тривайз, — но в момента имам друга задача.

— Друга задача?

— Пелорат и аз сме по дирите на Земята. Планетата, за която някои мислят, че е първоначалният дом на човешката раса. Нали така, Янов?

Пелорат кимна.

— Да, това е чисто научен въпрос и аз отдавна се интересувам от него.

За момент Компор бе озадачен, после попита:

— Търсите Земята? Но защо?

— За да я проучим — рече Пелорат. — След като е единственият свят, на който са се развили човешки същества — предполага се от по-низши форми на живот, вместо да пристигнат вече съвсем завършени, както е на всички други планети — тя трябва да е много привлекателна за изучаване с уникалността си.

— И — добави Тривайз — свят, където може би ще науча повече за Втората фондация. Може би.

— Никаква Земя няма — каза Компор. — Вие не го ли знаете?

— Няма? — Пелорат изглеждаше съвършено объркан, както винаги, когато се канеше да упорства. — Да не искате да кажете, че няма планета, от която да произлиза човешкият род?

— О, не. Разбира се, че е имало Земя. Не става дума за това. Сега няма никаква Земя. Няма населена Земя. Вече я няма!

Без да се впечатли особено, Пелорат подхвана:

— Приказват се разни приказки…

— Чакай, Янов — прекъсна го Тривайз. — Компор, откъде знаеш това?

— Как така откъде? То си ми е по наследство. Мога да проследя моя род до сектор Сириус, ако разрешиш да повторя този факт, без да ти досадя. Там знаем всичко за Земята. Тя се е намирала в същия сектор, което означава, че не е била част от фондационната Федерация и очевидно никой на Терминус не се е интересувал от нея. Само че въпреки туй Земята си е била там.

— Има едно такова предположение, да — кимна Пелорат. — Във времето на Империята са били доста запалени по тая „Сириуска алтернатива“, както са я наричали.

— Това не е алтернатива — горещо възрази Компор. — Това е факт.

Пелорат се усмихна:

— Какво бихте отговорили, ако ви кажа, че зная много и най-различни места в Галактиката, които са назовавани „Земя“ от хората, живеещи в съседни звездни системи?

— Но тази е истинската — натърти Компор. — Сириуският сектор е най-дълго обитаваната част от Галактиката. Всеки го знае.

— Сириусците определено претендират да е така — равнодушно се съгласи Пелорат.

Компор изглеждаше обезсърчен.

— Казвам ви… — започна той.

Тривайз обаче го прекъсна:

— Но какво е станало със Земята? Ти твърдиш, че вече не е населена. Защо?

— Радиоактивност. Цялата повърхност на планетата е радиоактивна — дали поради неконтролируеми ядрени реакции, или поради експлозии, не съм сигурен, но сега там не е възможен никакъв живот.

Известно време тримата се гледаха един друг, а после Компор сметна, че е нужно да повтори:

— Казвам ви, няма никаква Земя. Безсмислено е да я търсите.

44

Като че ли за пръв път лицето на Янов Пелорат не беше лишено от силни чувства. Не че в него личеше някаква особена страст или каквато и да е друга от по-бързопроменливите емоции. Просто очите му се бяха присвили и яростна напрегнатост бе изострила всяка бръчица.

Той каза с глас, напълно различен от обичайната му колебливост:

— Откъде рекохте, че знаете всичко туй?

— Нали ви обясних — отвърна Компор. — То ми е по наследство.

— Не ставайте глупав, млади човече. Вие сте съветник. Това означава, че трябва да сте роден на някой от световете на Федерацията — струва ми се, че споменахте Смирно.

— Точно така.

— Тогава за какво наследство говорите? Да не искате да ми докажете, че притежавате сириуски гени, които ви изпълват с вродено знание на тамошните митове за Земята?

— Не, разбира се, че не — Компор изглеждаше леко объркан.

— Тогава за какво става дума?

Известно време другият мълча, сякаш подреждаше мислите си, после каза тихо:

— Моето семейство има стари книги за историята на Сириус. Външна памет, не генетична. Това не е нещо, за което се говори извън семейния кръг, особено ако човек иска да напредне в политиката. Тривайз изглежда ме мисли за непоправим кариерист, но повярвайте ми, говорил съм за това, макар и само с добри приятели — в гласа му се появи горчива нотка. — Теоретично всички граждани на Фондацията са равни помежду си, но онези от старите светове все пак са по-равни в сравнение с хората от новите, а тези, дето идват от световете извън Федерацията, са най-малко равни. Както и да е, в случая това няма особено значение. Като оставим настрани книгите, аз посетих веднъж старите светове. Голан, хей, какво има?

Тривайз разсеяно бе отишъл в единия край на помещението и гледаше през триъгълния прозорец. Отворът вероятно трябваше да позволи на окото да съзерцава небето и да ограничи гледката към града — повече светлина и по-голямо усамотение. Тривайз се повдигна на пръсти, за да види повърхността.

Върна се през пустото помещение.

— Интересна конструкция за прозорец — рече той. — Викаше ли ме, съветнико?

— Да. Помниш ли какво пътуване направих след колежа?

— След получаването на дипломите? Много добре си спомням. Бяхме приятели, приятели завинаги. Двамата срещу света. Ти замина на своето пътешествие, аз постъпих във флотата, зареден с патриотизъм. Кой знае защо не ми се искаше да пътешествам с теб — някакъв инстинкт ми казваше да не го правя. Ще ми се този инстинкт да не ме беше напускал.

Компор не отвърна на предизвикателството.

— Посетих Компорелон. Семейната традиция твърди, че моите предци са дошли оттам, или поне тия от бащина ми страна. В древни времена, преди Империята да ни погълне, ние сме били от управляващия род и името ми е производно от името на нашия свят — поне така твърди семейната традиция. Съществува едно старо поетично название за звездата, около която обикаля Компорелон — Епсилон Еридани.

— Какво значи то? — попита Пелорат.

Компор поклати глава.

— Не знам изобщо дали има някакво значение. Просто традиция. Там много се държи на традицията. Светът е стар. Притежава пространни и подробни архивни записи по история на Земята, но никой не говори много-много за тях. Свързано е с някакво суеверие. Всеки път щом споменат думата, вдигат двете си ръце нагоре с преплетени показалец и среден пръст, за да отблъснат лошия късмет.

— Разправял ли си за тези неща на някого, след като си се върнал?

— Разбира се, че не. Кой щеше да се заинтересува? А и аз не исках да натрапвам впечатленията си. Не, благодаря! Трябваше да правя политическа кариера и последното нещо, което желаех, беше да подчертавам чуждоземния си произход.

— Ами спътника? Опишете спътника на Земята — остро каза Пелорат.

Компор се изненада.

— Нищо не знам за него.

— Тя има ли спътник?

— Не си спомням да съм чувал за това, но съм сигурен, че ако направите справка в архивите на Компорелон, можете да откриете отговора.

— Но вие не знаете нищо?

— Не и за спътника. Не си спомням.

— Ха! А как Земята е станала радиоактивна?

Компор поклати глава и не отговори.

— Помислете! — настоя Пелорат. — Трябва да сте чували нещичко.

— Беше преди седем години, професоре. Тогава не знаех, че ще ме разпитвате за това. Имаше някаква легенда, те я смятат за достоверна…

— Каква беше легендата?

— Земята е била радиоактивна, отлъчена от останалите светове и зле третирана от Империята, а населението й намалявало; и тя се канела да унищожи Империята.

— Един умиращ свят се канел да унищожи цялата Империя? — обади се недоверчиво Тривайз.

Компор отвърна, сякаш се защищаваше:

— Казах, че е легенда. Не зная подробностите. Знам само, че Бел Арвардан се е намесил в нещата.

— Кой е бил той? — попита Тривайз.

— Историческа личност. Потърсих данни за него. Бил е археолог в истинския смисъл на думата. Живял в ранните дни на Империята и поддържал твърдението, че Земята се намира в сектор Сириус.

— Чувал съм това име — рече Пелорат.

— На Компорелон той е народен герой. Слушайте, ако искате да научите повече за тия неща, идете на Компорелон. Няма смисъл да висите тук.

— А как разправяха, че Земята е планирала да унищожи Империята? — попита Пелорат.

— Не знам — в гласа на Компор се промъкна внезапна враждебност.

— Радиацията имала ли е нещо общо с това?

— Не знам. Говореха разни приказки за някакъв си усилвател на ума, разработен там — нещо от рода на синапсилвател8.

— Да не е създавал суперумове? — запита Пелорат с дълбоко недоверие.

— Мисля, че не. Спомням си само, че не е бил особено сполучлив. Хората ставали много умни, но умирали млади.

Тривайз рече:

— Вероятно е притча с морална стойност. Ако искаш прекалено много, губиш дори това, което имаш.

Пелорат раздразнено се обърна към Тривайз.

— Ти какво разбираш от притчи?

Тривайз вдигна вежди.

— Твоята област може и да не е моя, Янов, но това не значи, че съм напълно невеж.

— Какво друго си спомняте за туй, което наричате синапсилвател, съветнико Компор? — попита Пелорат.

— Нищо, и повече няма да се оставям на този кръстосан разпит. Слушайте, аз ви последвах по заповед на кмета. На мен не са ми заповядвали да влизам в личен контакт с вас. Направих го, само за да ви предупредя, че сте следени, и да ви кажа, че сте изпратени да послужите за някакви кметски цели, каквито и да са те. Няма нищо друго, което би трябвало да обсъждам с вас, но вие ме изненадахте, като изведнъж зачекнахте въпроса за Земята. Е, тогава да повторя: каквото и да е имало там някога — Бел Арвардан, синапсилвателят и всичко останало — то няма нищо общо с онова, което съществува сега. Пак ви казвам: Земята е мъртъв свят. Горещо ви препоръчвам да идете на Компорелон, където ще откриете всичко, което искате да узнаете. Просто се махнете оттук.

— И разбира се, ти веднага ще съобщиш на кмета, че отиваме на Компорелон — а за да си напълно сигурен, ще ни последваш. Или може би госпожа кметът вече знае? Предполагам, че тя те е инструктирала внимателно и е репетирала с теб всяка твоя дума, която чухме тук, понеже по някакви нейни си съображения иска да идем на Компорелон. Така ли е?

Лицето на Компор пребледня. Той скочи на крака и от напъване да контролира гласа си почти заекна.

— Опитах се да ви обясня. Опитах се да ви помогна. По-добре да не бях го правил. Ако искаш, бухни се в някоя черна дупка, Тривайз.

Извъртя се кръгом и бързо излезе, без повече да се обръща.

Пелорат изглеждаше направо шашардисан.

— Това беше доста нетактично от твоя страна, Голан, стари приятелю. Бихме могли да измъкнем още нещо от него.

— Не, не можехме — мрачно отвърна Тривайз. — Не би могъл да измъкнеш от него нищичко, което той да не е готов да ти каже. Янов, ти не знаеш какво представлява този човек. До днес и аз не знаех какъв е той всъщност.

45

Пелорат се чудеше дали да обезпокои Тривайз, който седеше неподвижно на стола, потънал в мисли. Накрая все пак каза:

— Голан, тук ли ще седим цяла нощ?

Тривайз се сепна.

— Не, напълно си прав. По-добре ще е наоколо да има хора. Ела!

Професорът стана и каза:

— Няма как наоколо да има хора. Компор рече, че днес е нещо като ден за медитация.

— Така ли рече? Когато идвахме по шосето с автомобила, имаше ли движение?

— Да, горе-долу.

— Мисля, че беше достатъчно оживено. А когато после влязохме в града, той изглеждаше ли празен?

— Не особено. Все пак, трябва да признаеш, че тази сграда си беше празна.

— Да, така е. Забелязах го. Виж какво, Янов, гладен съм. Сигурно има някое местенце, дето да похапнем, а можем да си позволим нещо наистина добро. Във всеки случай, ще намерим заведение, дето да опитаме някоя интересна сейшелска новост или, ако не сме толкова любопитни, поне добра стандартна галактическа храна. Хайде, щом се озовем в безопасност сред другите, ще ти кажа какво мисля, че се случи тук преди малко.

46

Тривайз се облегна назад с приятното усещане, че се е родил отново. По терминуските стандарти ресторантът не бе скъп, но определено беше необикновен. Отопляваше се частично от открит огън, на който се приготвяше и храната. Месото се сервираше на порции колкото хапки в различни пикантни сосове, които се топяха направо с пръсти, а пък пръстите се предпазваха от мазнината и горещото с гладки зеленикави листа — влажни и със съвсем слаб ментов привкус.

За всяка хапка имаше по лист и всичко се напъхваше едновременно в устата. Келнерът им бе обяснил внимателно как трябва да се прави това. Очевидно привикнал с чуждопланетни посетители, той снизходително се усмихна, когато Пелорат и Тривайз боязливо загребаха вдигащите пара парченца месо и очевидно изпита удоволствие, щом чужденците с облекчение откриха, че листата предпазват пръстите и охлаждат месото, преди още човек да го е сдъвкал.

— Чудесно! — заяви накрая Тривайз и си поръча втора порция.

Пелорат стори същото.

После ги очакваше гъбест, леко сладникав десерт и чаша кафе с миризма на карамелизирана захар, при която двамата подозрително поклатиха глави. Добавиха си сироп и сега келнерът поклати своята.

Пелорат каза:

— Добре, какво стана в туристическия център?

— Имаш предвид срещата с Компор?

— Не забелязах друго, за което да си струва да говорим.

Тривайз се огледа. Бяха седнали в една дълбока ниша, така че донякъде изглеждаха изолирани, а и ресторантът бе претъпкан и бученето на гласовете осигуряваше идеална защита.

С тих глас той попита:

— Не е ли странно, че ни е последвал на Сейшел?

— Каза, че притежава някаква интуитивна способност.

— Да, на времето беше шампион на колежа по хиперпреследване. Никога до днес не съм подлагал това на съмнение. Ясно ми е, че ако имаш известни умения и рефлекси, може да успееш да прецениш къде някой се кани да скочи по начина, по който се готви за скока — но не ми е ясно как един преследвач би могъл да пресметне серия от скокове. Ти се подготвяш само за първия; всички останали ги извършва компютърът. Преследвачът действително може да прецени началния скок, но с каква магия ще отгатне какво има в чарковете на компютъра?

— Той обаче го е направил, Голан.

— Очевидно — каза Тривайз, — а единственият възможен начин да го стори, който аз поне мога да си представя, е предварително да знае къде се каним да отидем. Да знае, а не да преценява.

Пелорат помисли над казаното.

— Абсолютно невъзможно, момчето ми. Как ще знае? Ние не бяхме решили накъде ще тръгнем, докато не се качихме на „Далечната звезда“.

— Вярно. А какво мислиш относно този ден за медитация?

— Компор не ни е излъгал. Когато дойдохме и го попитахме, келнерът също каза, че днес е ден за медитация.

— Да, каза го, но добави, че ресторантът не е затворен. Всъщност това, което ни рече, беше: „Сейшел сити не е затънтено място. Тук не затваряме.“ С други думи, хората медитират, но не и в големия град, където всеки е прекалено зает и за ортодоксалността не остава място. Така че движение има и се работи — може би не колкото в делничен ден, но все пак…

— Ама, Голан, докато бяхме в туристическия център, там не влезе никой. Сигурен съм. Не влезе ни един човек.

— И аз го забелязах. Даже по едно време отидох до прозореца и ясно видях, че по улиците около центъра има доста хора — пеши и в превозни средства, ала въпреки това никой не влизаше. Денят за медитиране е добро прикритие. Ние изобщо не бихме се усъмнили в късмета си, но аз просто реших да не вярвам на тоя син на двама чужденци.

— И какво значение намираш във всичко това? — попита Пелорат.

— Мисля, че е ясно, Янов. Имаме човек, който разбира къде ще отидем, веднага щом го разберем и ние, макар да сме в различни космически кораби, й освен това — човек, който може да задържи празна една заобиколена от хора обществена сграда, за да си поговорим удобно насаме.

— Да не искаш да повярвам, че той е в състояние да прави чудеса?

— Определено. Стига само Компор да е агент на Втората фондация и да може да контролира мозъците; стига да може да чете твоя и моя ум от един далечен космически кораб; стига да може незабавно да си пробие път през станцията на митницата; стига да може да кацне гравитачно, без граничният патрул да побеснее, че е пренебрегнал радиолъчите; стига да може да влияе на умовете така, че да попречи на хората да влизат в сграда, в която той не иска да влизат. В името на всички звезди — продължи Тривайз с явен израз на примирение, — аз мога да проследя това още от дипломирането ни. Не отидох на пътешествие с него. Спомням си, че някак не ми се щеше. Дали не е било поради влиянието му? Той е трябвало да бъде самичък. Къде ли се е запилял наистина?

Пелорат разбута чиниите пред себе си, сякаш искаше да разчисти пространството, за да си освободи място за мислене. Това изглежда бе жест, който извика помощник-келнера робот — една самоходна масичка, която спря до тях и изчака, докато преместят върху нея посудата и приборите си.

Щом останаха сами, Пелорат рече:

— Но това е лудост. Не се е случило нищо, което да не би могло да се случи по естествен начин. Щом си вкараш в главата идеята, че някой контролира събитията, можеш да разглеждаш всичко в тая светлина и никъде няма да намериш относителна сигурност. Хайде, стари приятелю, това е плод на обстоятелствата и въпрос на интерпретация. Не се поддавай на параноя.

— Аз пък нямам намерение да се поддавам и на самодоволство.

— Добре, нека да погледнем на нещата логично. Да предположим, че той е агент на Втората фондация. Защо да рискува да предизвика подозренията ни, като държи туристическия център празен? Какво толкова важно ни каза, че няколко души в повече отстрани — които и без друго биха били заети със своите си работи — да имат значение?

— На това отговорът е много лесен, Янов. Трябвало е внимателно да наблюдава нашите умове и не е искал други да му се намесват. Липсва ли статичен шум, няма възможност за объркване.

— Пак твое тълкувание. Какво толкова важно имаше в разговора му с нас? Спокойно може да се допусне, както той самият твърдеше, че сме се срещнали просто за да обясни какво е сторил, да се извини и да ни предупреди за неприятностите, които могат да ни се изпречат. Защо трябва да търсим нещо зад това?

Малкият картоприемник на по-отдалечения ръб на масата засвети ненатрапчиво и изписа цифрите, показващи цената на ястията. Тривайз затърси под пояса си кредитната карта, която със своя фондационен щемпел биваше приемана навсякъде в Галактиката — където и да попаднеше някой гражданин на Фондацията. После я пъхна в съответния процеп. За миг прехвърлянето бе извършено и съветникът с навична предпазливост провери остатъка, преди да я прибере в джоба си.

Огледа се небрежно, за да се увери, че на лицата на малцината останали в ресторанта не е изписан недоброжелателен интерес към него, и каза:

— Защо да търсим нещо зад това ли? Защото той не говори само за това. Той говори и за Земята. Каза ни, че е мъртва и много настоятелно ни подтикна да идем на Компорелон. Ще отидем ли?

— Точно туй обмислям, Голан — призна си Пелорат.

— Просто да заминем оттук?

— Можем да се върнем, след като проверим сектор Сириус.

— Не ти ли идва наум, че се срещна с нас, за да ни отклони от Сейшел и ни разкара оттук? Да ни отпрати където и да е другаде, само и само да не сме тук?

— Защо?

— Не зная. Слушай, те очакваха да идем на Трантор. Това беше мястото, на което ти искаше да отидем, и може би са разчитали наистина да постъпим така. Аз обърках нещата, като настоях да дойдем на Сейшел, а това е последното, което биха желали, така че сега им се налага да ни прогонят оттук.

Пелорат изглеждаше определено разстроен.

— Но, Голан, ти просто твърдиш разни работи. Защо да не искат да сме на Сейшел?

— Не знам, Янов. На мен ми стига и това, че се опитват да ни разкарат. Аз оставам тук. Нямам намерение да си тръгвам.

— Но… но… Слушай, Голан, ако Втората фондация искаше да си отидем, не можеха ли просто да повлияят на нашите умове, за да решим самите ние да тръгнем? Защо ще си правят труда да ни убеждават?

— След като зачекна тоя въпрос, професоре, дали пък в твоя случай не са го направили? — Очите на Тривайз се присвиха с внезапно подозрение. — Ти не искаш ли да тръгнем?

Пелорат изненадано го погледна.

— Просто си мисля, че в това има резон.

— Разбира се, че би мислил така, ако са ти повлияли.

— Но на мен не са ми…

— Разбира се, че ако са ти повлияли, ще се кълнеш, че не са.

— Ако ще ми извърташ думите по тоя начин — рече Пелорат, — няма как да оспорвам голите ти предположения. Какво смяташ да правиш?

— Ще остана на Сейшел. И ти също. Без мен не можеш да управляваш кораба, така че ако Компор ти е повлиял, значи е въздействал не на този, на когото е трябвало.

— Много добре, Голан. Ще останем на Сейшел, докато не възникне някаква друга причина да потеглим. В края на краищата, най-лошото, което можем да сторим, е да се скараме. Хайде, стари друже, ако са ми повлияли, щях ли да си променя мнението и с радост да дойда с теб, както възнамерявам да направя сега?

Тривайз помисли за момент, после сякаш с едно вътрешно отърсване се усмихна и протегна ръка.

— Съгласен съм, Янов. Да се върнем на кораба и утре ще потеглим отново. Ако можем да измислим накъде.

47

Мун Ли Компор не си спомняше кога точно е бил вербуван. Първо на първо, тогава беше дете; освен туй, агентите на Втората фондация педантично заличаваха следите си колкото е възможно по-отдалеч.

Компор беше „наблюдател“ и човек от Втората фондация моментално би познал, че е такъв.

Това означаваше, че е запознат с менталиката и до известна степен би могъл да общува с хората от Втората фондация по техния начин, но е на най-ниското стъпало в йерархията. Можеше да зърва за миг умовете, но не умееше да ги настройва. Образованието, което бе получил, не стигаше дотам. Беше наблюдател, а не изпълнител.

Това в най-добрия случай го определяше като второкласен менталист, но той не се засягаше — поне не много. Знаеше своето значение в общата схема на нещата.

В ранните си векове Втората фондация явно бе подценявала задачата, пред която е изправена. Беше си въобразявала, че шепата й членове ще могат да направляват цялата Галактика и че за да бъде поддържан Планът на Селдън, ще са нужни само крайно редки и леки докосвания — тук или там.

Мулето ги бе лишил от илюзиите им. Дошъл отникъде, той абсолютно бе изненадал Втората фондация (както и естествено Първата, макар това да нямаше значение) и ги бе оставил безпомощни. Трябваше да минат пет години, преди да бъде организирана контраатака и то само с цената на доста човешки жертви.

Пълното възстановяване, отново на ужасяваща цена, бе постигнато при Палвър, който най-накрая взе нужните мерки. Дейността на Втората фондация трябваше да бъде невероятно разширена, без в същото време ненужно да се увеличават възможностите за откриването й, ето защо Палвър създаде наблюдателския корпус.

Компор не знаеше колко наблюдатели има в Галактиката и дори на Терминус. Не му беше работа да го знае. В идеалния случай между двама наблюдатели не би трябвало да има връзка, която да може да се проследи, така че загубата на единия да не доведе до загуба на който и да било друг. Всички връзки бяха с висшите ешелони на Трантор.

Амбицията на Компор бе някой ден да иде на Трантор. Въпреки че му се струваше твърде невероятно, той знаеше, че понякога един наблюдател може да бъде заведен там и произведен в по-горен чин, макар то да се случваше рядко. Необходимите за наблюдателя качества не съвпадаха с онези, които откриваха пътя към Масата.

Ето например Гендибал, който бе четири години по-млад от него. Гендибал също трябва да е вербуван като дете, но е бил взет направо на Трантор и сега вече бе говорител. Компор не би могъл да му противостои и секунда.

Той не се сещаше особено често за ниския си статус. Почти никога нямаше повод да размишлява над това. В края на краищата този пост бе нисък само по транторианските стандарти. На собствените им светове и в собствените им нементалически общества за наблюдателите не бе трудно да достигнат високи постове.

Компор например никога не беше имал затруднения да попадне в елитни училища или да си намери добра компания. Бе способен по елементарен начин да използва собствената си менталност, за да увеличи вродената си интуитивна способност (беше сигурен, че е вербуван именно заради нея) и по този начин се оказа звезда в хиперпространственото преследване. Стана дори нещо като колежански герой и това постави крака му на първото стъпало на политическата кариера. Щом отминеше настоящата криза, никой не би могъл да каже колко още може да напредне. Ако кризата от само себе си се решеше успешно, както вероятно щеше да стане, нямаше ли да си спомнят, че точно Компор за пръв път бе забелязал Тривайз — не като човек (всеки би могъл да го направи), а като ум?

Беше се сближил с Тривайз в колежа и отначало виждаше у него само приветливия и схватлив компаньон. Една сутрин обаче лениво се бе размърдал от съня си и в потока на съзнанието, който окръжаваше ничията зона на полудрямката, бе почувствал колко е жалко, че Тривайз не е бил вербуван.

Разбира се, Тривайз не би и могъл да бъде вербуван, тъй като бе роден на Терминус, а не като Компор на някой друг свят. Но дори и това да се пренебрегнеше, вече бе прекалено късно. Само съвсем младите умове бяха достатъчно пластични, за да бъдат обучени в менталиката; болезненото въведение в това изкуство — то действително беше нещо повече от наука — на възрастни мозъци, заръждавели в мисловния си калъп, беше спомен само от първите две поколения след Селдън.

Но в такъв случай, ако Тривайз беше негоден за вербуване, а бе и надраснал възможната възраст, какво предизвикваше съжалението на Компор?

При следващата им среща той проникна дълбоко в ума на Тривайз и откри онова, което изглежда интуитивно го тревожеше. Умът на Тривайз имаше характеристики, неподчиняващи се на правилата, на които самият той бе обучаван. Този ум непрекъснато му убягваше. Колчем започнеше да проследява начина, по който той действаше, Компор откриваше пустота — не, това не можеше да е истинска пустота, а по-скоро скокове в несъществуващото. Места, където дейността на ума на Тривайз се раздвояваше прекалено дълбоко, за да може да бъде проследена.

Компор нямаше как да определи какво означава всичко това, но започна да наблюдава поведението на другия през призмата на откритото и да подозира, че той притежава обезпокоителната способност да стига до верни заключения от данни, които изглеждаха недостатъчни.

Дали тази му способност имаше нещо общо с пустотата? Това положително бе въпрос за менталист, въпрос, който надвишаваше собствените му сили — може би въпрос за самата Маса. Имаше неприятното усещане, че способностите на Тривайз за вземане на решения не са изцяло известни и на самия него и че той може би е способен да…

Да направи какво? Познанията на Компор не можеха да дадат отговор. Той почти — но не напълно — виждаше значението на онова, което Тривайз притежаваше. Имаше само едно интуитивно заключение — или по-точно предположение — че потенциално Голан Тривайз може да се окаже личност с изключително значение.

Трябваше да се осланя на догадката, че това е така и да поеме риска да изглежда недостатъчно квалифициран за поста си. В края на краищата, ако беше прав…

Като си припомняше всичко сега, не бе сигурен как е успял да събере смелост, за да продължи да действа. Не би могъл да проникне през административните бариери, които заобикаляха Масата. Почти се бе примирил с разрушената си репутация. Бе се принизил в отчаянието си до най-младия член на Масата и накрая Стор Гендибал бе отговорил на повикването му.

Гендибал го бе изслушал търпеливо и оттогава между тях възникна особена връзка. В интерес на говорителя бе Компор да поддържа взаимоотношенията си с Тривайз и точно по указанията на Гендибал той внимателно изгради ситуацията, която доведе до прокуждането на съветника. А тъкмо чрез Гендибал Компор все още би могъл (той започваше отново да се надява) да постигне бляна си да бъде повишен на Трантор.

Всички приготовления бяха предвидени така, че да изпратят Тривайз на Трантор. Отказът на изгнаника да отиде там бе съвършено изненадващ за Компор, а и Гендибал — можеше да се предполага — също не бе предвидил това.

Във всеки случай сега Гендибал бързаше към мястото на събитията и според Компор това засилваше усещането за криза.

Той изпрати своя хиперсигнал.

48

Едно докосване до ума му разбуди Гендибал. То бе ефективно и въобще не го разтревожи. Доколкото беше въздействало направо на съответния център, той просто се събуди.

Седна в леглото и чаршафът падна от добре оформения му гладък мускулест торс. Бе разпознал докосването; за менталистите разликите бяха тъй ясни, както гласовете за обикновените хора, които общуват предимно чрез звуци.

Гендибал изпрати стандартния сигнал, запитвайки дали е възможно малко отлагане и в отговор получи „не е спешно“.

Без ненужно бързане той се зае с обичайната си сутрешна програма. Все още бе под корабния душ, а използваната вода се оцеждаше към рециклиращите механизми, когато отново осъществи връзка.

— Компор?

— Да, говорителю.

— Говори ли с Тривайз и другия човек?

— Пелорат. Янов Пелорат. Да, говорителю.

— Добре. Дай ми още пет минути и аз ще уредя видеовръзка.

На път към командния пулт мина покрай Сура Нови. Тя го изгледа въпросително и като че ли се накани да каже нещо, но той постави пръст на устните си и демянката моментално се подчини. Гендибал все още се чувстваше малко неудобно от силата на обожанието в ума й, но то някак си се бе превърнало в нормална част от окръжаващата го среда.

Беше прикачил малък ластар от своя ум към този на Сура Нови и сега нямаше начин да се повлияе на ума му, без това да не повлияе и на нейния. Простотата му — Гендибал не можеше да не се възхищава как от съзерцаването на неукрасената симетрия се ражда огромно естетическо удоволствие — правеше невъзможно в близост до тях да има какъвто и да е външен ум, без той да бъде забелязан. Изпита прилив на благодарност за импулса на вежливост, който го бе подтикнал, когато двамата бяха се срещнали пред Университета, и я бе довел при него точно в мига, в който щеше да му бъде най-полезна.

Той каза:

— Компор?

— Да, говорителю?

— Моля те, отпусни се. Трябва да проуча ума ти. Нищо лошо не ти мисля.

— Както желаеш, говорителю. Може ли да попитам за твоята цел?

— Искам да се уверя, че не си докоснат.

— Знам, че имаш политически противници край Масата, говорителю, но положително никой от тях…

— Не разсъждавай, Компор. Отпусни се. Да, не са те докосвали. Сега, ако ми сътрудничиш, ще установим видеовръзка.

Това, което последва, в обичайния смисъл на думата бе илюзия, тъй като никой друг освен човек, подпомогнат от менталната сила на добре трениран член на Втората фондация, не би могъл да забележи абсолютно нищо чрез сетивата си или чрез някакъв физически детектор.

То бе изграждане на едно лице и външност от контурите на ума — дори и най-добрият менталист би успял да създаде само неясна и нестабилна фигура. Лицето на Компор увисна във въздуха, сякаш се виждаше през тънка, колебаеща се завеса от газ. Гендибал знаеше, че по сходен начин собственото му лице се е появило пред Компор.

Физическата хипервълна би могла да осъществи връзка чрез толкова ясни образи, че говорещите, които са на хиляди парсеци един от друг, да сметнат, че са застанали лице в лице. Корабът на Гендибал имаше необходимото за целта оборудване.

Менталическият образ обаче си имаше своите предимства. Главното бе, че нямаше как да бъде засечен от което и да е известно на Първата фондация устройство. Нито пък човек от Втората фондация можеше да прихване и подслуша менталния образ на друг човек от Фондацията. Най-много да бъде проследена играта на ума, но не и деликатната промяна на изражението на лицето, която съпътстваше особено фините моменти на общуването.

Що се отнасяше до Антимулетата — е, чистотата на ума на Нови бе достатъчна, за да се увери, че наоколо няма никой.

Той рече:

— Разкажи ми съвсем точно, Компор, за разговора си с Тривайз и този Пелорат. Съвсем точно, чак до равнището на умовете.

— Разбира се, говорителю — отвърна Компор.

Не отне много време. Комбинацията от звук, изражение и ментализъм значително сгъстяваше общуването въпреки факта, че на равнище умове имаше далеч повече за разказване, отколкото ако просто дърдореха като папагали.

Гендибал внимателно наблюдаваше. При менталните образи има много малък излишък на информация. При истинския образ или дори чрез физическата хипервидеовръзка от цели парсеци разстояние човек вижда неимоверно повече, що се отнася до информационни битове, отколкото е необходимо за разбиране, и би могъл да пропусне много подробности, без да загуби нещо съществено.

През газовия воал на менталната връзка обаче човек получава абсолютната сигурност на цената да не пропуска битове информация. Всеки бит е от значение.

От край време на Трантор се разправяха ужасяващи истории, предавани от инструктор на студент и съчинени така, че да внушат на младите важността на концентрацията. Най-често повтаряната определено беше най-малко достоверна. В нея се разказваше за първия доклад за атаката на Мулето преди превземането на Калган — един дребен чиновник, който приел доклада, просто останал с впечатлението за някакво прилично на кон животно, тъй като не видял или не разбрал малкото примигване, което означава „собствено име“. Поради това чиновникът решил, че историята е прекалено маловажна, за да бъде предадена на Трантор. Докато пристигнало следващото съобщение, вече било твърде късно да се предприемат незабавни действия и се наложило да изтекат цели пет ужасни години.

Почти сигурно бе, че такова събитие никога не се е случвало, ала това нямаше значение. Историята беше драматична и служеше да мотивира всеки студент в придобиването на навика да се концентрира изцяло. Гендибал си припомни собствените си студентски години, когато беше направил грешка при приемането, която според него бе едновременно незначителна и разбираема. Учителят му — старият Кендаст, тиранин до корените на малкия си мозък — просто се бе озъбил и казал: „Животно, дето прилича на кон, а, бебчо Гендибал?“ и това бе достатъчно той да потъне вдън земята от срам.

Компор приключи.

— Моля те, дай своята оценка за реакцията на Тривайз — рече Гендибал. — Ти го познаваш по-добре от мен, по-добре от всеки друг.

Компор каза:

— Тя е достатъчно ясна. Менталическите индикации просто не можеха да се изтълкуват погрешно. Той мисли, че моите думи и действия разкриват крайната ми загриженост да го отведа на Трантор или в сектор Сириус или където и да е другаде, освен там, където всъщност отива. Според мен това означава, че Тривайз твърдо ще си остане на мястото. Фактът, че аз придадох голямо значение на смяната на местопребиваването му, го подтикна да й придаде същото значение и тъй като той смята, че собствените му интереси са диаметрално противоположни на моите, ще действа преднамерено срещу онова, което сметне, че аз желая.

— Сигурен ли си в това?

— Напълно.

Гендибал поразмисли и реши, че Компор е прав. Той каза:

— Доволен съм. Добре си се справил. Твоята история за радиоактивното унищожение на Земята е била умно подбрана, за да подпомогне необходимата реакция, без да има нужда от пряка манипулация на ума. Достойно за похвала!

За кратко време Компор като че ли се бореше със самия себе си.

— Говорителю — рече, — не мога да приема похвалата ти. Аз не съм измислил историята. Тя е вярна. Наистина има планета, наречена Земя, и тя действително се смята за дом на човечеството. Била е радиоактивна — в началото или впоследствие — и радиоактивността се е засилвала все повече, докато планетата е умряла. Наистина е имало някакво усилващо ума изобретение, от което нищо не е излязло. На родната планета на моите прародители достоверността на всичко това е вън от съмнение.

— Така ли? Интересно! — Гендибал очевидно не беше съвсем убеден. — Още по-добре. За уважение е да знаеш кога истината може да ти свърши работа, тъй като нито една неистина не може да бъде представена със същата искреност. Палвър е казал: „Колкото лъжата е по-близко до истината, толкова е по-добра, а самата истина, когато тя може да бъде използвана, е най-добрата лъжа.“

— Има още нещо — рече Компор. — Следвайки инструкциите да задържа Тривайз в сектора Сейшел, докато ти пристигнеш — и да го направя на всяка цена — трябваше да положа усилия, от които той явно подозира, че съм под влиянието на Втората фондация.

Гендибал кимна.

— Мисля, че при съществуващите обстоятелства това е неизбежно. Неговата мономания на тази тема е причина да вижда Втората фондация дори там, където я няма. Просто трябва да имаме това предвид.

— Говорителю, ако е абсолютно необходимо Тривайз да остане тук, докато ти можеш да се добереш до него, нещата ще се опростят, при положение, че аз дойда да те пресрещна, да те взема на моя кораб и после се върна обратно. Това ще отнеме по-малко от един ден…

— Не, наблюдателю — остро каза Гендибал. — Не можеш да го направиш. Хората на Терминус знаят къде се намираш. На твоя кораб има хиперреле, което не можеш да отстраниш, нали така?

— Да, говорителю.

— И ако Терминус знае, че ти си кацнал на Сейшел, техният посланик на Сейшел също знае това — както че и Тривайз е кацнал. Твоето хиперреле ще уведоми Терминус, ако ти отпътуваш към някаква точка на стотици парсеци и после се върнеш; а посланикът ще ги информира, че въпреки туй Тривайз е останал в сектора. Какво ще могат да извлекат от това хората на Терминус? Според всички съобщения тамошният кмет е проницателна жена, а последното нещо, което искаме, е да я алармираме, като я изправим пред една объркана ситуация. Не бихме желали тя да докара тук част от своята флота, нали? Във всеки случай шансовете за това са неприятно високи.

Компор отвърна:

— Моите уважения, говорителю, но имаме ли основания да се боим от една флота, когато можем да контролираме командира й?

— Колкото и незначителни да изглеждат основанията, все пак те ще са още по-малко, ако флотата не е тук. Ще стоиш където си, наблюдателю. Когато стигна при теб, идвам на твоя кораб и…

— И тогава, говорителю?

— Е, и тогава аз поемам командването.

49

След като прекъсна менталната връзка, Гендибал остана на стола си дълбоко замислен.

По време на това дълго пътуване до Сейшел — неизбежно дълго в кораб като неговия, който въобще не можеше да се сравнява с технически съвършените продукти на Първата фондация — той бе прегледал всички доклади за Тривайз. Разпростираха се за период от близо десет години.

Като цяло и особено в светлината на последните събития вече нямаше никакво съмнение, че от Тривайз би излязъл великолепен кандидат за Втората фондация, ако политиката да не се закачат родените на Терминус не съществуваше още от времето на Палвър.

Никой не можеше да каже колко кандидати от най-високо качество са били загубени през тия столетия. Нямаше начин да се оцени всеки от квадрилионите човешки индивиди, населяващи Галактиката. Едва ли някой от тях обаче би бил по-обещаващ от Тривайз и определено никой не се бе намирал в по-чувствителна точка от него.

Гендибал леко поклати глава. Независимо дали бе роден на Терминус или не, той не е трябвало да бъде изпускан. И браво на наблюдателя Компор, че го е забелязал, макар вече деформиран от годините.

Сега, разбира се, Тривайз за нищо не им трябваше. Беше прекалено стар за моделиране, но все тъй притежаваше вродената си интуиция, тази способност да отгатва решението на основата на непълна информация и още… още…

Старият Шандис — който, макар и отминал върховите си години, беше в общи линии доста добър Първи говорител — бе видял тук нещо, дори и без свързващите данни и разсъжденията, направени от Гендибал, докато траеше пътуването. Тривайз, бе казал Шандис, е ключът към кризата. Защо Тривайз беше на Сейшел? Какво планираше? Какво правеше?

Той също не трябваше да бъде докосван! Гендибал бе сигурен в това. Докато не станеше известно каква точно е ролята на Тривайз, щеше да е абсолютно погрешно да бъде изменян по какъвто и да било начин. Една погрешна стъпка спрямо него можеше да експлодира като съвършено неочаквано микрослънце в лицата им.

Почувства нечий ум да витае над неговия и — без да мисли — го отпъди, както би пернал някое от досадните транторски насекоми. Усети как чуждата болка мигом го обля и погледна нагоре.

Сура Нови бе поставила длан върху намръщените си вежди.

— Извинявай, учителю, аз бъдеш изведнъж главоболна.

Гендибал незабавно се укори за постъпката си.

— Съжалявам, Нови. Не съобразих или по-скоро мислех прекалено целенасочено — той бързо и нежно заглади разрошените умствени ластари.

Нови се усмихна с внезапно оживление.

— Мина с моментално изчезване. Благият звук на твоите думи, учителю, ми действа добре.

— Добре! Да не би нещо да не е наред? Защо си тук? — Въздържа се да проникне по-дълбоко в ума й, за да открие сам причината. Все повече и повече усещаше, че не желае да нарушава личния й свят.

Нови се поколеба, сетне леко се наклони към него.

— Аз бъдеш загрижена. Ти гледаше в нищото и правеше звуци, а лицето се кривеше. Аз стоях тук като прът, изплашена, че падаш болен и не знаех какво да правя.

— Няма нищо, Нови. Не се бой — той потупа ръката й. — Няма от какво да се боиш. Разбираш ли?

Страх — или някаква друга силна емоция — разкриви и развали отчасти симетрията на мислите й. Той предпочиташе нейният ум да е спокоен, мирен и щастлив, но се поколеба дали да го нагласи в подобно положение чрез външно влияние. Тя бе почувствала предишната корекция като ефект от думите му и Гендибал реши, че този вариант му харесва повече.

— Нови, защо да не те наричам Сура? — попита.

Тя го погледна с внезапна тревога.

— О, учителю, не го прави.

— Но Рафирант те наричаше така, когато се срещнахме. Сега те познавам достатъчно добре…

— Зная, че той правеше го, учителю. Това бъдеш както един мъж говори на момиче, което няма никакъв мъж, никакъв годеник, което е… непълно. Ти казваш нейното първо име. За мен по-почетно, ако казваш Нови, и аз бъдеш горда да казваш така. И ако аз нямам мъж, имам учител и аз бъдеш доволна. Аз се надявам, че за теб не обидно да казваш Нови.

— Съвсем не е обидно, Нови.

При тия думи умът й красиво се разглади и Гендибал се почувства доволен. Твърде доволен. Дали трябваше да бъде толкова доволен?

Малко засрамен той си спомни за предположението, че Мулето е бил повлиян по същия начин от онази жена от Първата фондация, Байта Даръл, за да стигне до собствения си провал.

Сега, естествено, беше по-различно. Демянката бе неговата защита срещу чужди умове и Гендибал искаше тя да служи по най-ефикасен начин на тази цел.

Не, и това не бе вярно. Неговата функция като говорител би била компрометирана, ако той престанеше да разбира собствения си ум или — което беше още по-лошо — преднамерено го изменяше, за да избегне истината. А истината бе, че му е приятно, когато тя е спокойна, мирна и щастлива ендогенно — вътрешно, без негова намеса — и му е приятно просто понеже тя му е приятна; и в това — помисли си дръзко — няма нищо лошо.

— Седни, Нови, — рече Гендибал.

Тя приседна, балансирайки несигурно на ръба на стола — толкова далеч, колкото позволяваха размерите на стаята. Умът й бе залят от уважение.

— Когато си ме видяла да издавам звуци, Нови — рече той, — аз разговарях надалеч по начина на учените.

Нови сведе очи и тъжно каза:

— Виждам, учителю, че има много в начина на ойчените, дето аз не разбирам и не въобразявам. Това бъдеш изкуство като планина високо. Аз бъдеш засрамена, че дошла при теб да съм направена ойчен. Как тъй, учителю, ти не изсмя ми се?

Гендибал отвърна:

— Не е срамно да се стремиш към нещо, дори и да не можеш да го постигнеш. Вече си твърде възрастна, за да станеш учен по моя начин, но никога няма да бъдеш прекалено стара да научиш повече й да вършиш неща, които още не умееш. Ще ти разкажа и за този кораб. Докато стигнем нашата цел, ти ще знаеш доста за него.

Усещаше истинска наслада. Защо пък не? Преднамерено обръщаше гръб на стереотипа в отношението към демяните. Какво право имаше групата на хората от Втората фондация да изгражда такъв стереотип? Самите техни деца много рядко бяха годни за висши функционери във фондацията. Децата на говорителите почти никога нямаха качества да бъдат говорители. Преди три века, например, бе имало три поколения Лингвистъри, но винаги се е подозирало, че средният говорител от тази династия всъщност не е бил годен за това. Ако туй бе вярно, кои бяха хората от Университета, та да се поставят сами на толкова висок пиедестал?

Той забеляза как очите на Нови заблестяха и усети задоволство.

Тя рече:

— Аз много старая да науча всичко, което ти учиш, учителю.

— Сигурен съм в това — кимна той и после се разколеба. Хрумна му, че при разговора си с Компор по никакъв начин дори и за миг не бе показал, че не е сам. Нямаше и намек за компаньон.

Вероятно една жена може да бъде приета за нещо нормално; най-малкото Компор, без съмнение, няма да се изненада. Жена — да, но демянка?

За момент въпреки всичко стереотипът надделя и той се почувства щастлив, че наблюдателят никога не е ходил на Трантор и не би познал, че Нови е демянка.

Отърси се от тая мисъл. Нямаше никакво значение дали Компор — или който и да е друг — знае или не. Гендибал беше говорител от Втората фондация, можеше да върши каквото си ще в рамките на Плана на Селдън и никой нямаше право да му се бърка.

Нови попита:

— Учителю, когато стигнем целта, ще се разделим ли?

Той я погледна и отвърна може би малко по-натъртено, отколкото възнамеряваше:

— Няма да се разделим, Нови.

И тогава демянката се усмихна свенливо и напук на цялата Галактиката заизглежда така, сякаш би могла да бъде всяка една жена.