Острието на Фондацията

75

Стор Гендибал се промъкваше почти толкова предпазливо към Гея, колкото и Тривайз, и сега, когато геянската звезда се бе превърнала в отчетлив диск, който можеше да се наблюдава само през силни филтри, спря, за да помисли.

Сура Нови седеше отстрани и от време на време плахо отправяше поглед към него.

— Учителю — обади се нежно тя.

— Какво има, Нови? — попита разсеяно Гендибал.

— Нещастен ли си?

Той бързо я погледна.

— Не. Съсредоточен съм. Помниш ли тази дума? Опитвам се да реша дали да навлезем бързо или да чакаме още. Да бъда ли много смел, Нови?

— Мисля, че ти винаги си много смел, учителю.

— Да си много смел понякога означава да си глупав.

— Как може един господар-учен да бъде глупав? — усмихна се Нови. — Това не е ли слънце, учителю? — посочи тя към екрана.

Гендибал кимна утвърдително.

— Това ли е слънцето, което грее на Трантор? — попита Нови след кратка пауза. — Демското слънце ли е?

— Не, Нови. Съвсем различно слънце — отвърна той. — Съществуват много слънца. Билиони.

— О, с разума си го знаех, но никога не съм могла да го повярвам. Учителю, как така човек може да знае нещо с разума си и въпреки това да не му вярва?

Гендибал слабо се усмихна.

— В главата ти, Нови — подхвана той и, изричайки тези думи, автоматично се озова там, в главата й. Погали я нежно, както правеше винаги — просто едно облекчаващо докосване на менталните нишки, което да я отпусне и успокои. След това веднага щеше да напусне. Но този път усети нещо, което не можеше да се опише по друг начин, освен с езика на менталиците. Ако искаше да използва обичайната метафора — мозъкът на Нови светеше.

Това не можеше да се случи без наличието на вкарано отвън ментално поле с толкова малка интензивност, че дори и най-фината приемателна функция на добре тренирания ум на Гендибал едва го долавяше, въпреки изключително гладката ментална структура на Нови.

— Как се чувстваш, Нови? — рязко попита той.

— Добре, учителю — учудено го погледна тя.

— Да си замаяна или объркана? Затвори очи и стой абсолютно неподвижно, докато не ти кажа „хайде“.

Тя послушно затвори очите си. Гендибал внимателно отстрани от ума й всички външни усещания, успокои мислите й, уталожи емоциите й, галеше… галеше… Остави само сиянието, което бе толкова слабо, та насмалко да се усъмни, че го има.

— Хайде — рече той и Нови отвори очи.

— Как се чувстваш, Нови?

— Много спокойна, учителю.

Очевидно полето беше твърде немощно, за да има някакъв видим ефект върху нея.

Той се обърна към компютъра и започна борба с него. Трябваше да признае пред себе си, че двамата не се сработваха много добре. Вероятно причината беше, че бе прекалено навикнал да използва пряко ума си и не обичаше да работи с посредник. Но сега търсеше кораб, а не мисъл, и в началото можеше да действа ефективно само с помощта на компютъра.

Откри кораба, за който подозираше, че съществува. Беше на разстояние половин милион километра и по конструкция приличаше много на неговия собствен, само че по-голям и усъвършенстван.

Щом веднъж го намери с помощта на компютъра, Гендибал пое нещата директно с ума си. Изпрати го като плътен лъч натам и почувства (с менталния еквивалент на това понятие) кораба отвън и отвътре.

После насочи ума си към планетата Гея, доближи на няколко милиона километра към нея в реалното пространство и се оттегли. Нито едно от тези действия не бе достатъчно, за да му покаже безпогрешно кой е източникът на полето, ако изобщо имаше такъв.

— Нови — обърна се отново към спътничката си той, — бих желал да седиш до мен, каквото и да се случи.

— Опасност ли има, учителю?

— Нищо няма да ти навреди. Ще се погрижа за твоята сигурност.

— Учителю, аз не се интересувам заради това. Ако има опасност, искам да ти помогна.

Гендибал меко обясни:

— Нови, ти вече ми помогна. Благодарение на теб разбрах нещо наглед твърде дребно, но за което бе страшно важно да узная. Можеше да затъна в доста дълбоко тресавище и щях да се измъкна само с цената на големи неприятности.

— Учителю, с ума си ли го направих, както веднъж ти ми обясни? — попита го изненадана Нови.

— Точно така. Никакъв уред не може да бъде по-чувствителен. Моят собствен мозък също не е, тъй като е изпълнен с прекалено сложни неща.

Лицето на Нови светна от радост.

— Толкова се радвам, че мога да ти помогна.

Гендибал се усмихна и кимна, после сериозно се замисли дали наистина не се нуждае и от друга помощ. Нещо детинско в него се противопостави. Тази работа си беше негова и само негова.

Но можеше да се окаже и че не е само негова. Шансовете за това все повече се увеличаваха…

76

На Трантор Киндор Шандис чувстваше върху себе си отговорността на Първия говорител с почти задушаваща тежест. Откакто корабът на Гендибал изчезна в мрака отвъд атмосферата, той не бе свиквал събрания на Масата на говорителите. Беше се затворил в собствените си мисли.

Дали бе разумно да позволи на Гендибал да замине сам? Наистина беше блестящ, но не чак дотам, та да му се предоверяват. Големият му недостатък бе арогантността, така както при него самия (помисли с горчивина той) — умората от годините.

Неведнъж се уверяваше, че прецедентът с Прийм Палвър, прелетял Галактиката, за да оправи нещата, беше опасен. Можеше ли някой друг да бъде Прийм Палвър? Та дори и Гендибал? При това Палвър беше заминал със съпругата си.

Разбира се, Гендибал пътуваше с тази демянка, но тя беше без особено значение. Съпругата на Палвър бе станала говорител благодарение на собствените си достойнства.

Шандис чувстваше как от ден на ден остарява, чакайки вест от Гендибал. Но вест не идваше и напрежението му нарастваше.

Трябваше да се изпрати цяла флота кораби, истинска армада…

Не. Масата не би го позволила.

И все пак…

Когато накрая повикването дойде, той бе потънал в изтощителен сън, който не му носеше отмора. Преди всичко нощта се случи ветровита и заспа трудно. Също като дете си бе въобразил, че чува гласове в свистенето на вятъра.

Накрая, преди сънят да го налегне, с копнеж изгради въображаемото си оттегляне — искаше го, но знаеше, че не може да го осъществи, понеже Деларми щеше да заеме мястото му същия миг.

Точно тогава дойде повикването. Той моментално се събуди и се изправи в леглото си.

— Добре ли си? — попита веднага.

— Напълно, Първи говорителю — отговори Гендибал. — Да включим ли визуалната връзка за по-стегната комуникация?

— Може би по-късно — предложи Шандис. — Първо, какво е положението?

Гендибал докладваше внимателно, защото усети, че човекът от другата страна току-що се е събудил, и долови дълбокото му изтощение.

— Намирам се близо до една обитаема планета на име Гея, чието съществуване, доколкото ми е известно, не се споменава в нито един от галактичните архиви.

— Светът на онези, които са работили за усъвършенстването на Плана ли? Антимулетата?

— Възможно е, Първи говорителю. Има причини да се смята така. На първо място, корабът с Тривайз и Пелорат се е приближил много до Гея и вероятно се е приземил там. Второ, на около половин милион километра от мен в реалното пространство се намира боен кораб на Първата фондация.

— Не може да се проявява толкова голям интерес без причина.

— Първи говорителю, причината би могла да бъде една и съща. Аз съм тук, защото преследвам Тривайз. Бойният кораб може да е тук заради същото. Остава само да се запитаме защо Тривайз е тук.

— Смяташ ли да го преследваш до планетата?

— Мислех, че е възможно, но изникна нещо непредвидено. Сега се намирам на сто милиона километра от Гея и чувствам ментално поле около себе си в пространството, изключително слабо, хомогенно поле. Изобщо нямаше да го разбера, ако не беше фокусиращото действие на ума на демянката. Той наистина е необикновен. Именно затова настоях да я взема със себе си.

— В такъв случай си бил прав и прозорлив… Смяташ ли, че говорителката Деларми е знаела за това?

— Когато ме караше да взема Нови? Едва ли… но аз с удоволствие се възползвах, Първи говорителю.

— Радвам се, че е тъй. Говорителю Гендибал, смяташ ли, че планетата е първоизточник на полето?

— За да се уверя, ще трябва да направя измервания на точки, разположени на големи разстояния, и да видя дали полето има обща сферична симетрия. Предприех еднопосочно ментално сондиране и това изглежда вероятно, но не и сигурно. Само че май не е разумно да продължавам изследването в присъствието на боен кораб на Първата фондация.

— Той определено не е заплаха.

— Може да стане. Още не съм сигурен дали самият кораб не е център на полето, Първи говорителю.

— Но те…

— Моите уважения, Първи говорителю, позволи ми да те прекъсна. Ние не знаем какъв технически напредък е постигнала Първата фондация. Те действат със странно самочувствие и за нас може да последват неприятни изненади. Трябва да се види дали чрез някои от своите изобретения не са се научили да се справят с менталици. Накратко, Първи говорителю, аз съм изправен или срещу боен кораб с менталици, или срещу планета на менталици. Ако е корабът, тогава те са твърде слаби, за да ме спрат, но може да са достатъчно силни да ме забавят, и физическите им оръжия ще успеят да ме унищожат. От друга страна, ако центърът на полето е планетата, то долавянето му от такова разстояние говори за огромна сила — по-голяма, отколкото дори аз мога да управлявам. И в двата случая ще е необходимо да се създаде мрежа — обща мрежа, в която при необходимост пълните ресурси на Трантор да се поставят на мое разположение.

Първият говорител се поколеба.

— Обща мрежа. Такова нещо никога не е било използвано, нито дори се е предлагало, освен по времето на Мулето.

— Тази криза може да се окаже далеч по-сериозна от кризата с Мулето, Първи говорителю.

— Не зная дали Масата ще се съгласи.

— Не мисля, че трябва да ги молиш да се съгласяват, Първи говорителю. Трябва да обявиш извънредно положение.

— Каква причина да посоча?

— Кажи им, че аз съм настоял, Първи говорителю.

— Говорителката Деларми веднага ще заяви, че си некомпетентен страхливец, докаран до лудост от собствените си видения.

Гендибал замълча за малко:

— Предполагам, че ще заяви нещо подобно, Първи говорителю, но да казва каквото си иска. Ще го преживея. Основният проблем сега не е моята гордост, а съществуването на Втората фондация.

77

Харла Бранно мрачно се усмихна и набръчканото й лице сякаш потъна още по-дълбоко в месестите си гънки.

— Мисля, че можем да продължим — каза тя. — Готова съм за тях.

— Наистина ли сте сигурна, че знаете какво вършите? — попита я Кодел.

— Ако бях толкова луда, колкото ти се правиш, че мислиш, Лионо, щеше ли да настояваш да останеш на този кораб с мен?

Кодел сви рамене и отвърна:

— Вероятно да. Трябва да съм тук, госпожо кмете, поради малката възможност да мога да ви спра, да ви отклоня, най-малкото да ви забавя, преди да отидете твърде далеч. И, разбира се, ако не сте съвсем луда…

— Да?

— Ами, тогава не бих искал бъдещите историци да споменават само вас. Нека кажат, че и аз съм бил тук и да се питат на кого принадлежи заслугата, госпожо кмете.

— Умно, Лионо, умно, но доста несериозно. През толкова много мандата съм била силата зад трона, че едва ли бих позволила подобно нещо да се случи по време на собственото ми управление.

— Ще видим.

— Не, няма да видим, защото историческите преценки ще се направят след нашата смърт. Аз обаче не се страхувам. Нито за мястото си в историята, нито за онова — тя посочи екрана.

— Корабът на Компор — каза Кодел.

— Да, корабът на Компор — потвърди Бранно, — само че без Компор на борда. Един от нашите разузнавачи наблюдавал смяната. Корабът бил спрян от друг. Двама души се прехвърлили в него, а после Компор влязъл в чуждия кораб.

Бранно потри ръце.

— Тривайз изпълни отлично ролята си. Изпратих го в космоса, за да послужи като гръмоотвод и той го направи. Той привлече светкавицата. Корабът, който Компор е спрял, е бил на Втората фондация.

— Питам се как можете да сте сигурна в това? — замислено рече Кодел, извади лулата си и бавно започна да я тъпче с тютюн.

— Понеже винаги съм се съмнявала дали Компор не е под контрола на Втората фондация. Животът му протичаше някак прекалено гладко. Всичко му беше наред, стана първокласен експерт по хиперпространствени пътешествия. Предателството му спрямо Тривайз може да е било просто решение на амбициозен политик, но той го направи с такава ненужна усърдност, като че ли в това се криеше нещо повече от лична амбиция.

— Всичко дотук са само догадки, кмете.

— Догадките свършиха, когато той последва Тривайз в многобройни хиперпространствени скокове така лесно, сякаш беше само един-единствен скок.

— Помагаше му компютър, госпожо кмете!

Бранно наклони глава назад и се разсмя.

— Скъпи ми Лионо, ти тъй дейно съчиняваш заплетени сюжети, че забравяш колко ефикасни са простите. Аз изпратих Компор да проследи Тривайз не защото той трябваше да бъде следен. Нима беше нужно това? Колкото и да искаше да запази действията си в тайна, Тривайз щеше да привлече цялото внимание върху себе си във всеки свят извън Фондацията, който посещаваше. Неговият модерен кораб, силният му терминуски акцент, фондационните кредити — всичко туй автоматично го обграждаше с ореола на знаменитост. И в случай на някаква извънредна ситуация той автоматично щеше да се обърне към служителите на Фондацията за помощ, както направи на Сейшел. Така веднага научихме за онова, което бе извършил, и то напълно независимо от него самия.

— Не — продължи замислено тя, — Компор беше изпратен, за да изпитам Компор. Успяхме, понеже му дадохме дефектен компютър, е, не чак дотам дефектен, че да направи кораба неуправляем, но недостатъчно бърз да му помогне при осъществяване на многократни хиперпространствени скокове. И въпреки това Компор се справи безпроблемно.

— Кмете, разбирам, че не сте ми казали много неща, преди да решите, че трябва да го сторите.

— Лионо, аз пазех в тайна тези въпроси единствено за да не се обидиш. Възхищавам ти се и те използвам, но съществуват точни граници на моето доверие към теб, както и на твоето към мен. И, моля те, не си прави труда да го отричаш.

— Няма — каза сухо Кодел, — но един ден, кмете, ще си позволя да ви напомня за случая. Междувременно има ли още нещо, което да трябва да науча сега? От какъв вид е Звездолетът, който ги е спрял? Ако Компор е от Втората фондация, то и корабът му е положително оттам.

— Да се разговаря с теб винаги е удоволствие, Лионо, ти бързо схващаш нещата. Знаеш ли, Втората фондация не си дава труд да прикрива следите си. Тя има защити, на които разчита да я направят невидима. На човек оттам никога няма и през ум да му мине да използва кораб с чужда направа, даже и да бяха знаели колко ясно можем да определим произхода му по схемата на използване на енергията. Те винаги могат да изтрият тази информация от ума на всеки, който се е добрал до нея, така че защо да се крият? Е, нашият разузнавателен кораб е успял да определи произхода на онзи, който наближи Компор, няколко минути след като го забелязал.

— И сега предполагате, че Втората фондация ще изтрие тази информация от ума ни?

— Ако поискат — каза Бранно, — но те навярно разбират, че нещата са се променили.

— По-рано вие твърдяхте, че знаете къде е Втората фондация — продължи Кодел. — Първо ще се погрижите за Гея, после за Трантор. От това вадя заключение, че вторият кораб е от транториански произход.

— Предположението ти е правилно. Изненадан ли си?

Кодел бавно поклати глава.

— Като се сещам за някои минали неща, не. Еблинг Майс, Торан и Байта Дарел са живели на Трантор по времето, когато е бил спрян Мулето. Внучката на Байта, Аркади Дарел, е родена на Трантор и също е била там, когато по общо мнение бил сложен край на самата Втора фондация. В нейното описание на събитията се споменава за някой си Прийм Палвър, който играел ключова роля и се появявал в критичните моменти. Той бил транториански търговец. Смятам за очевидно, че Втората фондация се е намирала на Трантор, където между другото е живял и самият Хари Селдън. Това било по времето, когато той основал и двете фондации.

— Всичко е съвсем ясно, с изключение на факта, че никой не е предположил тази възможност. Втората фондация се е погрижила за това. Точно туй имах предвид, като казах, че не им е необходимо да прикриват следите си при положение, че съвсем лесно могат да уредят те да не бъдат забелязани или пък да изтрият спомена за тях.

— В такъв случай — подхвана Кодел — нека не поглеждаме прекалено бързо в посоката, в която те може би искат. Как предполагате, защо Тривайз е решил, че съществува Втора фондация? И защо тя не го е спряла?

Бранно вдигна кокалестите си пръсти и започна да брои с тяхна помощ:

— Тривайз, това първо, е много необикновен човек. При цялата му буйност и неспособност да действа предпазливо, у него има нещо, което не мога да проумея. Може би той е специален случай. Сетне, Втората фондация не е била съвсем неосведомена. Компор веднага се озова по петите на Тривайз и ми докладва за него. Разчитаха аз да го спра, без да се налага да рискуват с открита намеса. Трето, едва след като не реагирах, както очакваха — нямаше екзекуция, нямаше затвор, нямаше изтриване на паметта, нито дори психическа проба на мозъка му, — а направо го изгоних в космоса, Втората фондация отиде по-далеч. Те направиха директен ход и пратиха един от своите кораби.

И след миг добави със зле прикрито задоволство:

— Отличен гръмоотвод.

— А какъв ще бъде нашият следващ ход? — попита Кодел.

— Ще предизвикаме онзи човек от Втората фондация, срещу когото сме изправени. Всъщност точно сега се движим съвсем неотклонно към него.

78

Гендибал и Нови седяха един до друг и наблюдаваха екрана.

Демянката явно беше уплашена. За Гендибал това бе очевидно, както бе очевиден и отчаяният й опит да надвие страха си. Но той не можеше да направи нищо, за да й помогне, защото не смяташе за разумно да докосва ума й точно в този момент — да не отслаби нейната ответна реакция срещу менталното поле, което ги обграждаше.

Бойният кораб на Фондацията бавно, но неотклонно приближаваше. Съдейки по досегашния си опит, Гендибал прецени, че е голям боен кораб с екипаж вероятно от шест души. Беше очевидно, че сами по себе си оръдията му са достатъчни да задържат и — ако е необходимо — да унищожат цяла флота кораби на Втората фондация, в случай че те трябва да разчитат единствено на физическа сила.

И така, напредването на фондационния звездолет срещу кораба, пилотиран от човек на Втората фондация, даваше основание да се направят известни заключения. Дори и да разполагаше с ментални възможности, не изглеждаше правдоподобно корабът да се навре между зъбите на Втората фондация по този начин. По-вероятно бе да напредва поради незнание, а незнанието можеше да има различни степени.

То би могло да означава, че капитанът на бойния кораб не знае за смяната на Компор или — ако все пак знае — не му е известно, че Компор е сменен с човек от Втората фондация. А може би изобщо не беше наясно каква е тази Втора фондация.

Ами ако (Гендибал възнамеряваше да обмисли едва ли не всички варианти) корабът притежаваше ментална сила и въпреки това напредваше така самоуверено? Това можеше да значи единствено, че е под управлението на някакъв мегаломан или че притежава сили, надвишаващи всичко, което човек е в състояние да си представи.

Но и това явно не беше крайното заключение…

Внимателно долови ума на Нови. Тя не можеше да усеща съзнателно менталните полета, за разлика от него самия. Но пък умът му не успяваше да прави това така деликатно или пък да открива толкова слабо поле, както този на Нови. В бъдеще парадоксът трябваше да бъде изучен. В крайна сметка той можеше да доведе до резултат, който да се окаже далеч по-важен от непосредствения проблем с приближаващия боен кораб.

Гендибал бе доловил интуитивно тази възможност, когато за пръв път осъзна необикновената гладкост и симетрия в мозъка на Нови. Тогава го обзе печална гордост от интуитивните му способности. Говорителите винаги бяха се гордели с възможностите на интуицията си. До каква степен обаче това бе резултат от тяхната неспособност да измерват ментални полета чрез ясните методи на физиката и, следователно, да разберат какво в действителност вършат? Лесно беше невежеството да се прикрие с мистичната думичка „интуиция“. Ала не се ли коренеше то в явното подценяване на значението на физиката в сравнение с менталиката?

И доколко това беше сляпа гордост? Гендибал се надяваше, че когато стане Първи говорител, нещата ще се променят. Трябваше да има някакво физическо сближаване на разликите между двете фондации. Втората фондация не можеше вечно да стои изправена пред възможността от унищожение във всеки миг, когато менталният й монопол би допуснал неволна грешка.

Тъкмо сега монополът може би наистина я правеше. Вероятно Първата фондация е напреднала или пък между нея и Антимулетата има съюз. (Тази възможност му хрумна за пръв път и той чак потрепери.)

Мислите прелитаха през съзнанието му с обичайната за един говорител бързина, а докато следеше хода им, той продължаваше да долавя сиянието на ума на Нови — ответна реакция на лекото ментално поле около тях. То не се засилваше с приближаването на бойния кораб на Фондацията.

Само по себе си това не беше абсолютен индикатор, че в бойния кораб няма менталици. Отдавна се знаеше, че този вид поле не се подчинява на закона за обратно квадратичната пропорционалност, сиреч неговото усилване не се равняваше точно на квадрата на степента, в която намалява разстоянието между предавателя и приемателя. В това се състоеше разликата между менталното поле и електрическото или гравитационното. И все пак, независимо че то варираше по-малко с увеличаване на разстоянието, отколкото физическите, не беше съвсем нечувствително към разстоянието. Ответната реакция на ума на Нови щеше да покаже доловимо нарастване с наближаването на бойния кораб — някакво нарастване.

(Как така в продължение на цели пет века от времето на Хари Селдън насам нито един човек от Втората фондация не се бе замислил за изследването на математическата зависимост между менталната интензивност и разстоянието? Подобно пренебрежително отхвърляне на физиката трябваше и щеше да престане, мълчаливо се закле Гендибал.)

Ако на бойния кораб имаше хора с ментални способности и ако те бяха напълно сигурни, че приближават към човек от Втората фондация, нямаше ли интензивността на полето да нарасне максимално? И в такъв случай умът на Нови нямаше ли със сигурност да регистрира някакъв вид засилена ответна реакция?

Ала той не го направи!

Гендибал категорично отхвърли възможността на кораба да има менталици. Сигурно настъпваше поради неведение и можеше да не се приема за голяма опасност.

Разбира се, ментално поле все пак съществуваше, но навярно произлизаше от Гея. Това беше доста тревожно, макар непосредственият проблем да бе корабът. Трябваше да го елиминира и после да насочи вниманието си към света на Антимулетата.

Той зачака. Бойният кораб щеше да направи някакъв ход или поне да приближи достатъчно, така че да се почувства необходимост от ефективна защита.

Наистина корабът продължаваше да скъсява разстоянието, сега вече доста бързо, но не предприемаше нищо. Най-накрая Гендибал изчисли, че силата на неговия тласък ще е достатъчна. Нямаше да има болка и дори неразположение — просто всички на кораба щяха да открият, че мускулите им реагират забавено, не според техните желания.

Гендибал стесни менталното поле, направлявано от ума му. То се усили и със скоростта на светлината преодоля разстоянието между корабите. (Бяха достатъчно близо един до друг, така че хиперпространственият контакт, с неизбежната си загуба на точност, ставаше ненужен.)

И тогава отстъпи, вцепенен от изненада.

Корабът на Фондацията имаше действащ ментален щит, който увеличаваше плътността си пропорционално на засилената интензивност на чуждото поле. Той явно не напредваше в неведение, а разполагаше с неочаквано, макар и пасивно оръжие.

79

— Опитва се да атакува, Лионо — каза Бранно. — Виж!

Иглата на психометъра мръдна и започна неравномерно и с потреперване да се изкачва.

Разработването на менталната преграда беше ангажирало учените на Фондацията в продължение на сто и двадесет години в най-секретния от всички научни проекти, с изключение може би на психоисторическия анализ, разработен самостоятелно от Хари Селдън. Пет човешки поколения се бяха трудили за постепенното усъвършенстване на един уред, без да се опират на задоволителна теория.

Никакъв напредък обаче не би бил възможен без откриването на психометъра, който можеше да действа като компас, показващ на всеки етап посоката и интензивността на менталното поле. Никой не можеше да обясни как работи уредът, но показанията сочеха, че той измерва неизмеримото и отчита с цифри неподдаващото се на описание. Бранно имаше чувството (споделяно и от самите учени), че ако някога Фондацията успее да обясни действието на психометъра, тя би станала равностойна на Втората фондация в контрола над умовете.

Но това беше въпрос на бъдеще. В настоящия момент менталната преграда трябваше да бъде просто достатъчна, още повече, че бе подкрепена със съкрушително превъзходство във физическото въоръжение.

Бранно изпрати съобщението с равен и зловещ мъжки глас, лишен от всякакви емоционални оттенъци.

— Призоваваме звездолета „Ярка звезда“ и хората на борда му. Като акт на пиратско деяние вие насилствено сте взели кораб от военната флота на фондационната Федерация. Заповядва ви се незабавно да се предадете заедно с кораба. В противен случай ще ви атакуваме.

Отговориха с нормален глас:

— Кмете Бранно от Терминус, известно ми е, че си тук. „Ярка звезда“ не бе взет чрез пиратско деяние. Аз бях свободно поканен на борда му от неговия законен капитан, Мун Ли Компор от Терминус. Предлагам примирие, по време на което можем да обсъдим въпроси, еднакво важни за всички нас.

— Нека аз да говоря, кмете — прошепна Кодел на Бранно.

Тя презрително вдигна ръка.

— Това е моя отговорност, Лионо.

Настройвайки предавателя, заговори с глас, не по-мек и емоционален от изкуствения, с който бе си послужила преди малко:

— Човеко от Втората фондация, разбери положението си. Ако не се предадеш незабавно, ние можем да разложим кораба ти на атоми толкова бързо, колкото светлината ще измине пътя до него. И сме готови да го направим. Извършвайки това, няма да загубим нищо, защото ти не разполагаш със знания, заради които се налага да те държим жив. Знаем, че си от Трантор и щом се справим с теб, ще сме готови да се справим и с Трантор. Склонни сме да ти дадем време, но тъй като явно няма какво ценно да ни кажеш, не сме съгласни да чакаме дълго.

— В такъв случай — каза Гендибал — ще говоря бързо и директно по въпроса. Ти надценяваш вашия щит и подценяваш мен. Аз мога да работя с твоя ум и да го контролирам. Вероятно не така лесно, както ако го нямаше щита, но все пак достатъчно добре. В мига, в който се опиташ да използваш някакво оръжие, ще те ударя. И трябва да разбереш следното: без преграден щит мога да манипулирам с ума ти гладко и безвредно. Но при наличието на преграда, трябва да проникна със сила. Тогава няма да съм в състояние да манипулирам нито гладко, нито умело. Умът ти ще бъде смазан досущ като щита и резултатът ще бъде необратим. С други думи, ти не можеш да ме спреш, а аз мога, като при това ще бъда принуден да извърша нещо по-лошо, отколкото да те убия. Ще те превърна в безмозъчна маса. Желаеш ли да рискуваш?

— Знаеш, че не си способен да направиш това, за което говориш — отвърна Бранно.

— Искаш ли да рискуваш последиците, които ти описах? — попита Гендибал с израз на студено безразличие.

Кодел се наведе и прошепна:

— Кмете, в името на Селдън…

Гендибал го прекъсна (не точно мигновено, защото на светлината и на всичко движещо се с нейната скорост, трябваше малко повече от секунда, за да пропътува разстоянието от единия кораб до другия):

— Следя мислите ти, Кодел. Не е нужно да шептиш. Следя също и мислите на кмет Бранно. Тя е нерешителна, така че все още не е нужно да изпадаш в паника. А простият факт, че следя всичко това, е доказателство за пропускливостта на щита ви.

— Той може да бъде засилен — упорито заяви кметът.

— Моята ментална сила също — каза Гендибал.

— Но аз седя спокойно тук и просто консумирам физическа енергия, за да поддържам преградата. Мога да го правя много дълго време. Ти трябва да използваш ментална енергия, за да проникнеш през преградата, и ще се умориш.

— Не съм уморен — възрази Гендибал. — В момента никой от вас не е способен да даде заповед на член от екипажа на вашия кораб или на когото и да било друг. Аз съм в състояние да извърша това, без да ви навредя, но не предприемайте никакви необичайни действия, за да се изплъзнете от контрол, защото, както вече казах, ако им се противопоставя с увеличаване на собствената си сила — а ще трябва да го сторя, — сигурно ще ви унищожа.

— Ще почакам — каза Бранно и сложи ръце на скута си в знак на безгранично търпение. — Ти ще се умориш и тогава заповедите за твоето унищожение няма да имат смисъл, защото ще си безпомощен. Ще бъде издадена друга заповед: главната флота на Фондацията да се насочи срещу Трантор. Ако искаш да спасиш своя свят, предай се. Втората вълна на унищожението няма да остави организацията ти незасегната, както по времето на Великия грабеж.

— Кмете, не разбираш ли, че ако почувствам умора, а това едва ли ще стане, мога да спася моя свят много просто — като те унищожа, преди силите да са ме напуснали?

— Няма да го направиш. Твоята главна задача е да поддържаш Плана на Селдън. Да унищожиш кмета на Терминус и нанесеш удар върху Първата фондация, като по този начин й създадеш огромни пречки и насърчиш враговете й — това ще доведе до провал на Плана, което ще бъде толкова лошо за теб, колкото и превземането на Трантор. Впрочем би могъл също така да се предадеш…

— Да не би да спекулираш с моето нежелание да те унищожа?

Гърдите на Бранно се повдигнаха, тя пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. После твърдо каза:

— Да!

Кодел, който седеше до нея, пребледня.

80

Гендибал гледаше втренчено фигурата на Бранно, настанила се в пространството точно, пред стената. Беше неясна и трептеше поради намесата на менталния щит. Чертите на мъжа до нея бяха почти напълно замъглени, защото говорителят нямаше излишна енергия за него. Трябваше да се концентрира върху кмета.

Тя със сигурност не разполагаше с неговия образ и нямаше как да знае, че си има спътница. Не можеше да прави заключения от израза му, нито от езика на тялото. В това отношение Бранно бе в неизгодно положение.

Всичко казано от Гендибал беше истина. Той можеше да я смаже с цената на огромен разход на ментална сила, а вършейки го, едва ли би избегнал непоправимото разрушаване на ума й.

От друга страна, онова, дето бе казала тя, също беше вярно. Унищожавайки я, щеше да навреди на Плана — така, както и Мулето беше направил. Новият провал можеше дори да е по-сериозен, защото нещата бяха в по-късен етап и времето за поправяне на грешния ход щеше да е по-малко.

А което бе още по-лошо, съществуваше Гея — една напълно неизвестна величина, чието ментално поле тепърва предстоеше да бъде разкрито.

За миг той докосна ума на Нови, за да се увери, че сиянието все още съществува. Там беше, и то непроменено.

Демянката по никакъв начин не можеше да е усетила докосването, но се обърна към него и прошепна със страхопочитание:

— Учителю, има тънка мъгла. За нея ли говориш?

Трябва да беше я почувствала чрез слабата връзка между умовете им. Гендибал постави пръст на устните си.

— Не се страхувай, Нови. Затвори очи и се отпусни.

— Кмете Бранно — внезапно повиши глас той, — в известно отношение играта ти е наистина добра. Аз не желая да те унищожа веднага, защото мисля, че ако ти обясня нещо, ще се вслушаш в разума си и никой от нас двамата няма да има нужда да ликвидира другия. Да предположим, кмете, че ти победиш, а аз се предам. Какво ще последва? С огромна самоувереност и разчитайки неоправдано много на своя ментален щит, ти и твоите последователи ще се опитате прекалено бързо да наложите властта си над цялата Галактика. А извършвайки това, вие всъщност ще забавите създаването на Втората империя, защото ще нарушите Плана на Селдън.

— Не се изненадвам, че не желаеш веднага да ме унищожиш — каза Бранно, — и мисля, че твърде скоро ще бъдеш принуден да осъзнаеш, че изобщо не смееш да го сториш.

— Не се самозалъгвай заради горделивото си безразсъдство. Слушай ме. По-голямата част от Галактиката все още не е присъединена към Фондацията и дори в известна степен е против нея. Има и части от самата фондационна Федерация, които не са забравили времето на своята независимост. Ако в резултат на моята капитулация Фондацията се придвижи прекалено бързо напред, тя ще лиши Галактиката от най-голямата й слабост — нейното разединение и нерешителност. Вие ще принудите световете да се обединят от страх и ще подхраните отвътре тенденциите към недоволство.

— Заплашваш ни с въображаема опасност — възрази Бранно. — Ние имаме сили да победим всички врагове, та дори непринадлежащите към Фондацията планети да се обединят срещу нас, подпомогнати от бунт в половината от световете на самата Фондация. Няма да е особен проблем.

— Няма да е непосредствен проблем, кмете. Не прави грешката да виждаш само бързите резултати. Ти можеш да създадеш Втора империя просто като я провъзгласиш, но няма да успееш да я задържиш. На всеки десет години ще трябва отново да я завладяваш.

— В такъв случай ще го правим, докато световете се уморят да се съпротивляват, както и ти вече се уморяваш.

— Няма да се уморят повече от мен. Нито пък процесът ще продължи твърде дълго, защото пред псевдоимперията, която ще провъзгласиш, стои втора, още по-голяма опасност. Тъй като тя би могла да се поддържа само от постоянно нарастваща военна сила, която непрекъснато ще упражнява функциите си, генералите на Фондацията за пръв път ще станат по-важни и по-силни от цивилната власт. Псевдоимперията ще се разкъса на военни региони, където отделните командири ще станат върховни господари. Ще настъпи анархия и връщане към варварството, което може да продължи повече от тридесетте хиляди години според прогнозата на Селдън отпреди прилагането на Плана.

— Детински заплахи. Дори ако всичко това се предвижда математически в Плана на Селдън, изследват се само възможности, а не неизбежности.

— Кмете Бранно — каза строго Гендибал, — остави Плана на мира. Ти не разбираш математическия му апарат и не можеш да си представиш модела му. Вероятно и няма защо да го правиш. Ти си опитен политик, при това имаш сериозни успехи, съдейки по поста, който заемаш; още повече си и смела, ако вземем предвид играта, с която се залавяш. Затова използвай своята прозорливост като политик. Проследи историята на човечеството и я разгледай в светлината на онова, което знаеш за човешката природа — за стила на действие на учени, властници и военни, — и прецени дали не съм прав.

— Дори да си прав, човеко от Втората фондация, ние трябва да поемем този риск. С добро ръководство и непрестанно техническо развитие както на менталиката, така и на физиката можем да победим. Хари Селдън никога не е планирал подобен напредък. Къде в Плана се предвижда разработването на ментален щит от Първата фондация? Пък и, в края на краищата, защо ни е Планът? Ще рискуваме да основем нова империя със собствените си сили. За нас е по-добре да се провалим без Плана, отколкото да успеем благодарение на него. Не желаем бъдеще, в което ще играем ролята на марионетки, движени от скритите манипулатори на Втората фондация.

— Говориш така единствено защото не разбираш какъв провал ще бъде това за световете от Галактиката.

— Възможно е! — отвърна ледено Бранно. — Да не би да започваш да се уморяваш, човеко от Втората фондация?

— Ни най-малко. Нека ти предложа алтернатива, за която явно не си мислила. Никой от нас няма защо да се предава на другия. Ние сме в близост до една планета, наречена Гея…

— Зная това.

— А знаеш ли, че тя вероятно е рожденото място на Мулето?

— Бих желала повече доказателства от голословните ти твърдения.

— Планетата е опасана от ментално поле. Тя е дом на много Мулета. Ако осъществиш мечтата си да унищожиш Втората фондация, ти ще се превърнеш в роб на тази планета. С какво толкова са ти навредили хората от Втората фондация — говоря за конкретна, а не за въображаема или теоретична вреда? А сега си задай въпроса какви злини ти е причинило едно-единствено Муле.

— Това все още са само твърдения.

— Докато сме тук, не мога да направя нищо повече. Следователно предлагам примирие. Дръж щита си включен, ако не ми вярваш, но бъди готова да ми сътрудничиш. Нека се доближим заедно до планетата и когато се убедиш, че е опасна, аз ще неутрализирам менталното й поле, а ти ще заповядаш на своите кораби да я завладеят.

— И после какво?

— После Първата фондация ще се изправи срещу Втората, но поне без намесата на външни сили. Тогава битката ще бъде чиста, а сега, както виждаш, ние не смеем да премерим сили, защото и двете фондации са притиснати.

— Защо не каза това преди?

— Исках да те убедя, че не сме врагове и можем да си сътрудничим. Но тъй като очевидно няма да го постигна, просто ти предлагам сътрудничество.

Бранно помълча и дори замислено сведе глава, а после отвърна:

— Опитваш се да ме приспиш с песнички. Как ще обезвредиш сам менталното поле на цяла планета с Мулета? Тази мисъл е толкова нелепа, че не мога да приема предложението ти за осъществимо.

— Аз не съм сам — възрази Гендибал. — Зад гърба ми е Втората фондация с цялата си мощ и тази мощ, насочена чрез мен, ще се погрижи за Гея. Още повече, тази мощ може по всяко време да пробие щита ти, все едно че е тънка мъгла.

— Ако е така, защо се нуждаеш от моята помощ?

— Защото не е достатъчно просто да се премахне полето. Втората фондация не може завинаги да се посвети на задачата да обезврежда ментални полета, нито пък аз мога да прекарам остатъка от живота си в танцуване на този словесен менует с теб. На нас ни трябва физическото действие, което твоите кораби ще осигурят. И освен това, ако със силата на здравия разум аз не мога да ти докажа, че е възможно двете фондации да гледат една на друга като на съюзници, вероятно тази съвместна рискована операция ще се окаже по-убедителна. Делата успяват там, където думите са слаби.

Последва втори момент на мълчание, след който Бранно заяви:

— Иска ми се да се приближим още до Гея, щом можем да го направим съвместно. Но друго не обещавам.

— То е достатъчно — отвърна Гендибал и се наведе над компютъра.

— Учителю — обади се Нови, — не предприемай нищо повече. Трябва да чакаме съветника Тривайз от Терминус.