Острието на Фондацията

5

Бранно чакаше повече от час и уморено размишляваше. В строгия смисъл на понятието бе извършила нахлуване с взлом. Нещо повече, бе нарушила — съвсем противоконституционно — правата на един съветник. По стриктните закони, които държаха сметка на кметовете още от времето на Индбър III и Мулето, тоест отпреди два века, тя подлежеше на отстраняване от поста си.

Точно този ден обаче в продължение на двадесет и четири часа не бе възможно Бранно да направи грешка.

Само че денят щеше да отмине. Тя неспокойно се размърда.

Първите две столетия бяха Златният век на Фондацията, нейната героична епоха — ако не за нещастниците, живели в ония несигурни времена, то поне погледнато със задна дата. Двамата велики герои бяха Салвор Хардин и Хобър Малоу — полуобожествявани до степен да съперничат на самия несравним Хари Селдън. Тримата бяха триножникът, на който се опираха всички легенди за Фондацията и дори историята й.

В онези векове обаче Фондацията всъщност беше един немощен свят със слабо влияние над Четирите кралства и със съвсем смътна представа доколко закрилящата длан на Плана на Селдън е протегната над него, за да го пази от отломките на могъщата Галактическа империя.

Колкото по-мощна като политическа и търговска общност ставаше Фондацията, толкова по-малозначителни започваха да изглеждат нейните управници и бойци. Лейтън Девърс бе почти забравен. Ако понякога си спомняха за него, то бе по-скоро заради трагичната му смърт в робските мини, отколкото поради ненужната му, но успешна борба срещу Бел Райъс.

Що се отнася до Бел Райъс, най-благородния от противниците на Фондацията, той също бе бързо забравен — засенчен от Мулето, който единствен измежду всички врагове бе нарушил Плана на Селдън и победил и управлявал Фондацията. Единствено той беше Големият враг — по-точно, последният от големите.

Малцина си спомняха, че всъщност Мулето бе победен от една жена — Байта Даръл — и тя беше постигнала победата без ничия помощ, дори без подкрепата на Плана на Селдън. Също така бе почти забравено, че нейният син и внучката й, Торан и Аркади Даръл, бяха победили Втората фондация, като по този начин Фондацията, Първата фондация беше останала върховен господар.

Тези скорошни победители вече не изглеждаха героични фигури. Самото време бе толкова велико, че просто свиваше героите до обикновени смъртни. В добавка биографията, написана от Аркади за нейната баба, я бе принизила от героиня до персонаж на рицарски роман.

И оттогава нямаше никакви герои — дори и такива от рицарски романи. Калганската война бе последният епизод от погълналото Фондацията насилие, но и тя беше сравнително малък конфликт. Близо два века истински мир! Сто и двадесет години без да има и един кораб одраскан.

Мирът беше добър — Бранно не би го отрекла — изгоден мир. Фондацията не бе изградила Втора галактическа империя — според Плана на Селдън сега се намираше на половината път — но като фондационна Федерация бе стегнала в яка икономическа хватка над една трета от разпръснатите из Галактиката политически единици и имаше влияние над онези, които не контролираше. Местата, където изявлението „Аз съм от Фондацията“ не се посрещаше с уважение, останаха малко. Из всичките милиони населени светове нямаше човек с по-висок ранг от кмета на Терминус.

Титлата все още си беше същата. Наследена от водача на единствения и почти изоставен град в един самотен свят в най-затънтения край на цивилизацията преди около петстотин години, сега никой и не помисляше да я промени или да увеличи дори с атом славното й звучене. Всъщност само почти забравената титла на Негово имперско величество можеше да й съперничи по страхопочитанието, което вдъхваше.

Като се изключи самият Терминус, където властта на кмета бе внимателно ограничавана. Споменът за Индбърите беше жив. Хората не можеха да забравят не тяхната тирания, а факта, че бяха загубили битката с Мулето.

И ето я сега Харла Бранно — най-силния владетел от смъртта на Мулето насам (тя отлично го знаеше) и едва петата поред жена на този пост. В подобен ден само тя можеше да упражни открито силата си.

Беше се борила за своето тълкуване на това какво е било и какво би трябвало да бъде правилно срещу твърдоглавата опозиция на хора, които жадуваха за изпълнената с престиж Вътрешност на Галактиката и за аурата на имперската власт, и бе победила.

Още не, беше казала тя. Още не! Втурнем ли се прекалено скоро към Вътрешността, ще загубим по тези и тези причини. И Селдън се бе появил и я бе подкрепил с почти същите думи.

За известно време това я беше направило в очите на цялата Фондация едва ли не толкова мъдра, колкото и самия Селдън. Бранно обаче знаеше, че то може да бъде забравено всеки миг.

И този млад мъж да посмее да я предизвика точно във върховния ден.

И се осмеляваше да смята, че е прав! Точно тук бе опасността. Той беше прав! И понеже беше прав, можеше да унищожи Фондацията!

Сега тя се оказа лице в лице с него и двамата бяха сами.

Тя тъжно произнесе:

— Не можа ли да дойдеш да ме видиш насаме? Трябваше ли да се развикаш за всичко това в залата на Съвета заради идиотското си желание да ме изкараш глупачка? Каква я свърши, неразумно момче?

6

Тривайз усети, че се изчервява и се опитва да сдържи гнева си. Кметът беше старееща жена, чийто следващ рожден ден щеше да е шестдесет и третият. Колебаеше се редно ли е да започне да се надвиква с човек, поне два пъти по-възрастен от него самия.

Освен това знаеше, че тя бе добре обиграна в политическите войни и ако успее да изкара опонента си от равновесие в самото начало, битката е наполовина спечелена. Но за да е ефективна подобна тактика, трябваше да има аудитория, пред която човек може да бъде унизен, а тук бяха само те двамата.

Така че той пренебрегна думите й и се постара, доколкото можеше, да я изгледа безстрастно. Беше една стара жена и се носеше по модерния вече от две поколения стил унисекс. Стилът не й отиваше. Кметът, лидерът на Галактиката — ако би могло да има такъв лидер — бе просто обикновена стара жена, която с лекота можеше да бъде взета за стар мъж, ако не беше привързала стоманеносивата си коса отзад, вместо да я носи свободно разпусната по традиционния мъжки начин.

Тривайз се усмихна войнствено. Колкото и някой остарял опонент да се мъчи да придаде на епитета „момче“ обидно звучене, точно това „момче“ имаше предимството на младостта и хубавия външен вид, и съзнаваше изцяло и двете.

— Вярно е — отвърна той. — Аз съм на тридесет и две и затова в известен смисъл бих могъл да бъда наречен момче. В добавка съм съветник и следователно, ех officio1, неразумен. Първото е неизбежно, а за второто мога само да кажа, че съжалявам.

— Знаеш ли какво направи? Не стой така и не се опитвай да остроумничиш. Седни. Накарай мозъка си да заработи, ако можеш, и разговаряй разумно.

— Зная какво съм направил. Казах истината такава, каквато я виждам.

— И точно в този ден се опита да ме предизвикаш? Точно в деня, когато имам такъв авторитет, че мога да те изскубна като плевел от Съвета и да те арестувам, без никой да се осмели да протестира?

— Съветът ще се опомни и ще протестира. Може би дори вече го прави. И тогава ще се вслушат в думите ми още повече заради преследването, на което ме подлагате.

— Никой няма да те чуе, понеже ако смятах, че ще продължаваш да действаш по същия начин, бих продължила да се отнасям с теб като с предател според цялата сила на закона.

— Тогава би трябвало да ме съдят. Моят звезден миг щеше да е в съда.

— Не разчитай на това. Властта на кмета при извънредно положение е огромна, макар рядко да бива използвана.

— На какво основание ще обявите извънредно положение?

— Основанията ще ги измисля. Все ми е останала толкова изобретателност, а и не се боя да поема политически риск. Не ме принуждавай, млади човече. Или сега ще стигнем до съглашение, или ти никога вече няма да бъдеш свободен. Гарантирам ти, че ще останеш затворник до края на живота си.

Те се втренчиха един в друг: Бранно облечена в сиво, Тривайз в многобройните оттенъци на кафявото.

— Какво е това съглашение?

— А, любопитстваш. Така е по-добре. Можем да започнем да разговаряме, вместо да си противоречим. Ще ми обясниш ли своята гледна точка?

— Знаете я добре. Нали недостойно сте я обсъждали заедно със съветника Компор?

— Искам да я чуя от теб, в светлината на току-що отминалата Селдънова криза.

— Много добре, щом го искате, мадам кмете! (За малко да извика „стара жено“.) Казаното от Селдън беше прекалено точно, направо невъзможно точно след цели петстотин години. Мисля, че това е осмото му появяване. В отделни случаи просто никой не е бил там, за да го чуе. В един случай, по времето на Индбър III, онова, което трябвало да изрече, се е оказало в пълно противоречие с действителността — но пък нали тогава са времената на Мулето? Само че кога при всички тези свои появявания той е бил толкова прав, колкото беше днес?

Тривайз си позволи леко да се усмихне.

— Никога досега, мадам кмете, доколкото може да се вярва на нашите записи от миналото, Селдън не е успявал да опише положението толкова точно и в най-дребните му детайли.

— Да не намекваш — попита Бранно, — че появяването на Селдън или, по-скоро — на холографското му изображение, е фалшифицирано; че записите на Селдън са били подготвени от някой наш съвременник, евентуално от мен; че някой актьор е играл ролята му?

— Не е невъзможно, мадам кмете, но не това имах предвид. Истината е далеч по-лоша. Аз вярвам, че ние виждаме образа на Селдън и че това негово описание на настоящия исторически момент е направено преди петстотин години. Казах го и на вашия Кодел, който внимателно ме прекара през някаква игра на отгатване на правилните думи, вероятно за да потвърдя суеверията на редовия и неразсъждаващ член на Фондацията.

— Да. Ако бъде нужно, записът ще бъде използван, за да може Фондацията да види, че ти всъщност никога не си бил в опозиция.

Тривайз разпери ръце.

— Само че аз съм в опозиция. Планът на Селдън не съществува в смисъла, в който ние вярваме, че съществува, и не е съществувал може би от два века. Години го подозирах и доказателството е онова, което видяхме преди дванадесет часа в Криптата на Времето.

— Понеже Селдън беше прекалено точен?

— Именно. Не се усмихвайте. Това е окончателното доказателство.

— Както забелязваш, не се усмихвам. Продължавай.

— Как би могъл да е толкова точен? Преди два века Селдъновият анализ на тогавашното настояще е бил абсолютно погрешен. Изминали са едва триста години от основаването на Фондацията и той вече е далеч от целта.

— Това, съветник, ти сам обясни преди малко. Случило се е заради Мулето. Мулето е бил мутант с голяма ментална сила и е нямало как да влезе в Плана.

— Само че той въпреки всичко се е озовал там. Планът на Селдън дерайлирал. Мулето не е управлявал дълго и не е оставил наследник. Фондацията възстановила независимостта и могъществото си, но как би могъл Планът на Селдън да се върне точно на фокус след такова огромно разкъсване на тъканта му?

Бранно изглеждаше тъжна, а остаряващите й ръце бяха здраво вкопчени една в друга.

— Ти знаеш отговора. Били сме едната от двете Фондации. Чел си исторически книги.

— Чел съм книгата на Аркади за нейната баба — нали в края на краищата е задължително четиво — чел съм и романите й. Чел съм официалната историческа версия за Мулето и времената след него. Ще ми бъде ли обаче разрешено да се усъмня в тях?

— По какъв начин?

— Официално ние, Първата фондация, е трябвало да запазим знанията в положителните науки и да ги развиваме. Трябвало е да действаме открито, като историческото ни развитие следва — независимо дали го знаем, или не — Плана на Селдън. Съществувала е обаче и Втора фондация, която е трябвало да запази и развива психологическите науки, включително психоисторията, и нейното съществуване е трябвало да бъде държано в тайна от нас. Втората фондация е била средството за фина настройка на Плана на Селдън, което трябвало да коригира хода на галактическата история, колчем той се отклони от очертаните от Плана пътеки.

— Тогава си отговори сам — каза Бранно. — Байта Даръл победила Мулето, може би вдъхновявана от Втората фондация, въпреки че внучката й твърди, че това не е било така. Несъмнено е обаче, че Втората фондация е работила върху връщането на галактическата история обратно към Плана след Мулето и очевидно е успяла. В такъв случай, за какво, в името на Терминус, говориш, съветник?

— Мадам кмете, ако проследим описанието на Аркади Даръл, става ясно, че при опита си да коригира галактическата история Втората фондация е минирала цялата схема на Селдън, тъй като с тази корекция е унищожила собствената си тайна. Ние, Първата фондация, сме осъзнали, че нашият огледален образ, Втората фондация, съществува, а не бихме могли да живеем със знанието, че сме манипулирани. Затова сме се помъчили да открием Втората фондация и да я унищожим.

Бранно кимна.

— И, според Аркади Даръл, сме успели, но очевидно не преди Втората фондация да върне галактическата история твърдо на стария път, прекъснат от Мулето. Фондацията все още върви по този път.

— Вярвате ли на това? Писанията свидетелстват, че Втората фондация била открита, а с членовете й са се разправили жестоко. Това станало в 378 Е.Ф.2, преди сто и двадесет години. Предполага се, че от пет поколения ние действаме без Втората фондация и въпреки това сме останали тъй близо до целта, що се отнася до Плана, че вие и изображението на Селдън говорихте почти едно и също.

— Може да се приеме, че чрез силната си интуиция аз съм прозряла значението на историческото развитие.

— Прощавайте. Не възнамерявам да хвърлям съмнение върху вашата интуиция, но ми се струва, че по-очевидното обяснение е, че Втората фондация никога не е била унищожавана. Тя все още ни управлява. Тя все още ни манипулира. И точно затуй сме се върнали към очертания от Плана на Селдън път.

7

Ако Харла Бранно беше шокирана от заявлението това изобщо не й пролича.

Минаваше един след полунощ, ужасно й се искаше всичко да приключи и все пак не биваше да бърза. Младият мъж трябваше да бъде подведен, а тя не желаеше той да скъса кордата на въдицата. Не желаеше да се отърве от него без полза, ако можеше преди това да свърши някаква работа.

— Наистина ли? — възкликна тя. — Значи твърдиш, че разказът на Аркади за Калганската война и за унищожаването на Втората фондация е лъжлив? Измислен? Шега? Приумица?

Тривайз вдигна рамене.

— Не е необходимо. Въпросът е съвсем друг. Да предположим, че разказът на Аркади е напълно верен. Да предположим, че всичко е станало точно както казва тя; че гнездото на Втората фондация е било открито и че са се отървали от тия хора. Можем ли обаче да заявим със сигурност, че сме изловили всички до един? Втората фондация се е занимавала с цялата Галактика. Членовете й са манипулирали историята не само на Терминус и дори не само на Фондацията. В техните отговорности е влизало нещо повече от нашия столичен свят или цялата ни Федерация. Трябва да е имало няколко души от Втората фондация, които са били на хиляда или повече парсека оттук. Възможно ли е да сме ги пипнали всичките?

— А ако не сме успели да ги пипнем — продължи Тривайз разпалено, — как бихме могли да твърдим, че сме спечелили? Можел ли е Мулето да каже същото по негово време? Той превзел Терминус и онези светове, които Терминус контролирал пряко, но световете на независимите търговци все пак останали. Превзел и световете на търговците, но все пак изпуснал трима бегълци: Еблинг Майс, Байта Даръл и нейния съпруг. Той контролирал двамата мъже и оставил Байта — единствено Байта — неконтролирана. Ако вярваме на романтичната история на Аркади, направил го от сантименталност. И това се оказало достатъчно. Според описанията на Аркади само един човек — само Байта — била оставена да върши каквото си ще и точно заради нейните действия Мулето не успял да открие Втората фондация и бил победен.

Тривайз замълча колкото да си поеме дъх.

— Останал незасегнат само един човек и всичко било загубено! Ето какво е значението на отделната личност въпреки всички легенди, с които е обвит Планът на Селдън и които твърдят, че индивидът е нищо, а тълпата всичко. Е, какво би се случило, ако от Втората фондация е останал не един-единствен човек, а няколко дузини, което е напълно възможно? Дали те не биха се събрали отново, възстановили богатството си, подновили кариерата си, умножили броя си чрез набиране и обучение на нови членове и дали не биха ни направили, всички нас, пешки още веднъж?

Бранно мрачно попита:

— Вярваш ли в това?

— Сигурен съм.

— Тогава ми кажи, защо им трябва да се занимават с нас. Защо жалките отломки ще продължат отчаяно да се придържат към един дълг, който вече никой не приветства? Какво ги подтиква да тласкат Галактиката по пътя й към Втората империя? А ако една малка групичка държи да изпълни мисията си, защо трябва да се безпокоим? Защо да не приемем Плана с благодарност, че те ще се погрижат да не се отклоним или да не загубим пътя?

Тривайз сложи длан на очите си и ги разтърка. Въпреки младостта си той изглеждаше по-умореният от двамата. Погледна към кмета и каза:

— Направо не ви разбирам. Да не би да сте останали с впечатлението, че всичко това Втората фондация ще прави заради нас? Че те са някакви идеалисти? При вашето познаване на политиката — на практическите въпроси на властта и манипулирането — не ви ли е ясно, че те ще го правят заради себе си? Ние сме острието. Ние сме моторът, движещата сила. Ние се трудим, потим се, кървим и плачем. Те само контролират — нагласят някой усилвател тук, изключат някой контакт там — вършат всичко с лекота и без никакъв риск за себе си. После, когато всичко бъде сторено и когато след хиляда години теглене и напъване ние изградим Втората галактическа империя, хората от Втората фондация ще се наместят като управляващ елит.

— В такъв случай — каза Бранно, — ти искаш да ги елиминираш? След като сме извървели половината път до Втората империя, ти искаш да поемем риска да изпълним задачата със собствени сили и да създадем свой собствен елит? Така ли?

— Разбира се! Разбира се! Нима и вие не бихте искали същото? Е, няма да доживеем да го видим, но вие имате внуци, а някой ден и аз може би ще имам, и те ще имат и така нататък. Аз искам те да пожънат плода на нашите усилия и да виждат първопричината за този плод у нас да ни възхваляват за онова, което сме постигнали. Не искам всичко да бъде жертва на една тайна конспирация, измислена от Селдън — за мен той изобщо не е герой. Казвам ви, че ако позволим на неговия План да се осъществи, това ще представлява далеч по-голяма опасност от Мулето. Галактико, иска ми се Мулето да беше прекъснал Плана изцяло и завинаги. Щяхме да го преживеем. Той е бил единствен и съвсем определено смъртен. Втората фондация ми се струва безсмъртна.

— Но ти би желал да я унищожиш, нали?

— Само да знаех как!

— След като не знаеш как, не мислиш ли, че е напълно възможно да стане обратното?

Тривайз я изгледа с презрение.

— Мислел съм си, че може би дори вие сте под техен контрол. Вашите точни предположения за това какво би казал Селдън и по-нататъшните ви постъпки спрямо мен спокойно биха могли да бъдат резултат от действията на Втората фондация. Не е изключено да сте празна черупка, изпълнена със съдържание от нея.

— Тогава защо разговаряш с мен така?

— Защото ако вас ви контролира Втората фондация, аз тъй или иначе съм загубен и спокойно бих могъл да излея част от гнева си… и защото всъщност залагам на това, че вие не сте под техен контрол, а само не съзнавате какво вършите.

— Във всеки случай залагането го печелиш — заяви Бранно. — Аз не съм под ничий друг контрол, освен под моя собствен. Въпреки това как можеш да бъдеш сигурен, че казвам истината? Щях ли да си призная, ако бях под контрола на Втората фондация? Нещо повече, щях ли да го знам дори самата аз?

Тя помълча за миг, преди да продължи безстрастно:

— От такива въпроси обаче просто няма полза. Аз вярвам, че не съм контролирана, и ти нямаш никаква друга възможност, освен също да го повярваш. Само че обмисли това положение. Ако Втората фондация съществува, най-голямата й грижа положително ще бъде никой в Галактиката да не узнае, че е така. Планът на Селдън работи добре, само ако пешките, тоест ние, не съзнаваме как работи той и по какъв начин сме манипулирани. Именно понеже Мулето насочи вниманието на Фондацията към нейната посестрима, тя беше унищожена по времето на Аркади. Или може би трябваше да кажа почти унищожена, съветник?

Харла Бранно направи кратка, но многозначителна пауза.

— Оттук ще извадим две заключения. Първо, с основание ще предположим, че те биха се намесвали сериозно колкото се може по-малко. Едва ли е възможно да подчинят всички нас. Даже и Втората фондация, ако тя съществува, би трябвало да има граници на мощта си. Да овладее неколцина и да остави другите да забележат този факт би вкарало изкривявания в Плана. Следователно стигаме до заключението, че тяхната намеса е толкова деликатна, толкова косвена и толкова рядка, колкото изобщо е допустимо — и затова аз не съм контролирана. Нито пък ти.

— Това е едното заключение — каза Тривайз — и аз съм склонен да го приема може би просто защото ми се иска да е вярно. Какво е второто?

— По-просто и по-определено. Ако Втората фондация съществува и иска да запази тайната за своето съществуване, тогава поне едно нещо е сигурно. Всеки, който мисли, че тя е още жива, и говори за това, и го разгласява, и го крещи пред цялата Галактика, трябва незабавно по някакъв ловък начин да бъде отстранен изтрит, ликвидиран. Това не би ли било и твоето заключение?

— Затова ли ме арестувахте, мадам кмете? — попит Тривайз. — Да ме защитите от Втората фондация?

— В известен смисъл. Донякъде. Точният запис на Лионо Кодел относно твоите убеждения ще бъде публикуван, не само за да предпази хората от Терминус и Фондацията от ненужни тревоги поради глупавите ти приказки, но и за да не бъде разтревожена самата Втора фондация. Ако тя наистина съществува, аз не искам да привличаме вниманието й върху теб.

— Представи си! — рече Тривайз с подчертана ирония — Заради мен? Заради красивите ми кафяви очи?

Бранно се размърда нервно и после съвсем неочакван се разсмя.

— Не съм толкоз стара, съветник, та да не съзнавам че имаш красиви кафяви очи. Преди трийсетина години това можеше да е достатъчен мотив. Днес обаче не бих помръднала и милиметър, за да ги спася, ако работата се отнасяше единствено до тях. Само че ако Втората фондация съществува и ако вниманието й бъде привлечен към теб, тя може би няма да спре дотук. Трябва да се има предвид моят живот и животът на много други далеч по-интелигентни и по-ценни от теб хора, а също и всички наши планове.

— О! Нима наистина мислите, че Втората фондация съществува, та се отнасяте толкова внимателно към вероятността за евентуална нейна реакция?

Бранно стовари юмрука си на масата пред нея.

— Разбира се, че мисля, ненадминати глупако! Ако не знаех, че Втората фондация съществува и ако не се борех с нея толкова упорито и ефективно, колкото мога, щях ли да се интересувам какво говориш на тази тема? Ако Втората фондация не съществуваше, щеше ли да има значение, че ти обявяваш съществуванието й? От месеци исках да те затворя, преди да заговориш публично, но ми липсваше политическата власт да се разправя грубо с един съветник. Появяването на Селдън ме представи в добра светлина и ми даде тази власт — макар и временно — и именно в тоя момент ти наистина заговори публично. Аз реагирах незабавно и сега ще трябва да те убия без никакви угризения на съвестта и без дори микросекунда колебание, ако не направиш точно онова, което ти кажа.

Решителният й вид не му даваше основания за съмнение.

— Целият ни разговор сега, по време, когато би трябвало да съм в леглото и да спя — продължи Бранно — беше замислен така, че да те накара да ми повярваш. Искам да знаеш, че проблемът за Втората фондация, който се постарах ти да очертаеш, ми дава достатъчно основания да спра мозъка ти без съд.

Тривайз се понадигна от мястото си.

Бранно спокойно изрече:

— О, недей да правиш каквото и да било. Аз съм само една стара жена, както несъмнено си мислиш в момента, но преди да ме докоснеш, ще бъдеш мъртъв. Ние сме под наблюдението на моите хора, глупави младежо.

Тривайз седна и каза леко разтреперан:

— Говорите безсмислици. Ако вярвахте, че Втората фондация съществува, не бихте приказвали за това така свободно. Нямаше да се изложите на опасностите, на които казвате, че се излагам аз.

— В такъв случай очевидно схващаш, че имам малко повече здрав разум от теб. С други думи, ти вярваш, че Втората фондация съществува, и въпреки това говориш свободно за нея, понеже си глупав. Аз вярвам, че тя съществува и също говоря свободно, но само понеже съм взела предпазни мерки. Тъй като изглежда си чел внимателно историята на Аркади, може би ще си спомниш как тя разказва за изобретеното от баща й „ментално статично устройство“. То служи като щит срещу онзи вид ментална сила, която Втората фондация притежава. Устройството все още съществува и дори е било доусъвършенствано в най-строга тайна. Тази къща сега е относително добре защитена срещу подслушване. Ако вече си ме разбрал, нека ти обясня какво трябва да направиш.

— Какво?

— Трябва да откриеш дали това, което двамата с теб мислим, наистина е така. Дали Втората фондация все още съществува и ако съществува, къде. Което означава, че ще се наложи да напуснеш Терминус и да отидеш и аз не знам къде — даже накрая да се окаже, както по времето на Аркади, че Втората фондация съществува сред нас. Това означава също, че няма да се върнеш, докато не научиш нещо, което да ни кажеш; а ако нямаш какво да ни кажеш, не ще се върнеш никога и населението на Терминус ще остане с един глупак по-малко.

Тривайз усети, че губи дар слово.

— Как, в името на Терминус, мога да ги търся, без това да стане ясно? Те просто ще намерят начин да ме убият и вие нищо няма да разберете.

— Тогава недей да ги търсиш, наивно дете. Търси нещо друго. Търси нещо с цялата си душа и ум и ако, междувременно, се натъкнеш на тях, понеже те няма да си дадат труда да ти обърнат внимание, добре! В такъв случай ще ни изпратиш информацията по защитена и кодирана хиперчестота, а след това като награда можеш да се върнеш.

— Предполагам, че имате нещо предвид за това какво да търся.

— Разбира се, че имам. Познаваш ли Янов Пелорат?

— Никога не съм чувал за него.

— Утре ще го видиш. Той ще ти каже какво ще търсите и ще потегли с теб с един от най-съвършените ни кораби. Ще бъдете само двамата, понеже е предостатъчно да рискуваме двама души. И ако някога се опиташ да се върнеш, без да ни удовлетвориш с информацията, която искаме, ще те издухаме от космоса, преди да си дошъл и един парсек от Терминус. Това е всичко. Разговорът приключи.

Бранно стана, погледна голите си ръце и бавно намъкна ръкавиците си. Обърна се към вратата и през нея влязоха двама въоръжени стражи. Отстъпиха встрани, за да й направят път. На вратата тя се обърна.

— Вън също има охрана. Недей да правиш нищо, което би я обезпокоило, иначе ще ни спестиш всички грижи около твоето съществуване.

— Тогава вие също ще загубите изгодите, които мога да ви донеса — рече Тривайз, като положи известно усилие думите му да прозвучат нехайно.

— Бихме поели този риск — заяви Бранно с невесела усмивка.

8

Отвън я чакаше Лионо Кодел.

— Чух всичко, кмете. Бяхте изключително търпелива.

— И съм изключително уморена. Мисля, че тоя ден имаше седемдесет и два часа. Отсега нататък ти поемаш нещата.

— Ще го сторя, само ми кажете имаше ли наистина ментално статично устройство в къщата?

— О, Кодел — с отегчение рече Бранно, — ти го знаеш по-добре от мен. Какъв шанс съществуваше някой да ни наблюдава? Можеш ли да си представиш, че Втората фондация следи всичко, навсякъде и винаги? Не съм романтична като младия Тривайз; той би могъл да си го мисли, но не и аз. А даже и да е тъй, даже ако очите и ушите на Втората фондация са навсякъде, нямаше ли присъствието на едно МСУ да ни издаде веднага? Нямаше ли неговото използване да й покаже, че срещу нейните сили съществува защита — щом открият район, който е ментално непрозрачен? Не е ли тайната на този щит — докато не сме се подготвили напълно да го използваме с цялата му мощност — нещо, което струва не само повече от Тривайз, но и от нас двамата с теб? И въпреки това…

Седяха в колата, Кодел шофираше.

— И въпреки това… — каза той.

— И въпреки това какво? — сепна се Бранно. — А, да. И въпреки това този млад човек е интелигентен. Нарекох го глупак може би половин дузина пъти, за да го държа там, където му е мястото, но той не е глупак. Млад е, чел е прекалено много романи от Аркади Даръл и те са го накарали да мисли, че Галактиката е такава и онакава… Но има бърза интуиция и ще бъде жалко да го загубим.

— Значи сте сигурна, че ще го загубим?

— Напълно — тъжно отвърна Бранно. — Въпреки всичко така е по-добре. Нямаме нужда от млади романтици, които в заслепението си да застрашат и евентуално да разбият онова, дето е било градено с години. Освен това той ще послужи за определена цел. Положително ще привлече вниманието на Втората фондация — естествено ако приемем, че тя съществува и наистина се интересува от нас. Докато е заета с него, може би ще ни пренебрегва. Може би дори ще спечелим нещо повече от щастието да бъдем пренебрегнати. Надяваме се да се издадат неволно чрез обсебеността си с Тривайз и да ни дадат възможност и време да обмислим контрамерки.

— Значи Тривайз ще привлече гърма.

Устните на Бранно се извиха в подобие на усмивка.

— Ето метафората, която търсех. Той е нашият гръмоотвод, дето ще поеме удара и ще ни защити.

— А този Янов Пелорат, който също ще бъде на пътя на светкавицата?

— И той може да пострада. Няма как да го избегнем.

Кодел кимна.

— Е, вие знаете какво е казал Салвор Хардин. „Никога не оставяй чувството си за морал да ти пречи да вършиш онова, което трябва.“

— В тоя момент нямам чувство за морал — промърмори Бранно. — Имам чувство за умора до смърт. И още нещо, бих могла да изброя сума ти хора, които предпочитам да загубя вместо този Голан Тривайз. Той е такъв хубав младеж. И естествено го съзнава — последните й думи се сляха, понеже тя затвори очи и задряма.