Острието на Фондацията

70

На кораба от космическата станция му трябваха няколко часа, за да се озове в близост до „Далечната звезда“ — няколко много дълги за Тривайз часа.

Ако положението беше нормално, той щеше да се опита да сигнализира и да очаква да му отговорят. Ако не получеше отговор, щеше да предприеме някакви заобиколни действия.

Тъй като бе невъоръжен и отговор нямаше, не оставаше нищо друго, освен да изчаква. Компютърът не би реагирал на каквато и да е негова заповед, свързана с нещо извън кораба.

Поне вътре всичко работеше изрядно. Животоподдържащите системи бяха напълно изправни, така че физически двамата с Пелорат се чувстваха нормално. Това обаче някак си не бе достатъчно. Времето се влачеше едва-едва и несигурността на онова, което се задаваше, го съсипваше. С раздразнение забеляза, че Пелорат изглежда по-спокоен. И сякаш за да влоши още повече настроението му, професорът извади една малка опаковка с късчета пилешко, която след отварянето бързо и автоматично се самозатопли. Сега той методично нагъваше.

Тривайз сприхаво рече:

— Космосе, Янов! Това вони!

Пелорат се сепна и подуши опаковката.

— На мен ми мирише съвсем добре, Голан.

Тривайз тръсна глава.

— Не ми обръщай внимание. Просто съм разстроен. Само че използвай вилица. Пръстите ти ще ухаят на пилешко цял ден.

Сега историкът изненадано погледна пръстите си.

— Съжалявам! Не съм забелязал. Мислех за друго.

Тривайз саркастично подхвърли:

— Да не би да си се мъчил да отгатнеш от какъв вид ще са нечовеците в приближаващия кораб?

Беше го срам, че е по-неспокоен от Пелорат. Той бе ветеран от флотата (макар, разбира се, никога да не бе виждал битка), а Янов бе само историк. Въпреки това неговият спътник сега си похапваше невъзмутимо…

— Не е възможно да се предположи в каква посока ще поеме еволюцията при условия, различаващи се от тези на Земята — каза Пелорат. — Вариантите естествено не са безкрайни, но са толкова много, че спокойно биха могли да минат за такива. Сигурно е обаче, че геянците няма да са безсмислено агресивни и ще се отнасят цивилизовано с нас. Ако това не беше вярно, досега да сме мъртви.

— Най-малкото все още си в състояние да разсъждаваш, Янов, все още успяваш да си спокоен. А моите нерви като че ли си пробиват път през успокоителното, което са ни дали, каквото и да е то. Имам странното желание да стана и да вървя. Защо тоя проклет кораб не пристига?

— Аз съм човек на пасивността, Голан — отвърна Пелорат. — Прекарал съм целия си живот изгърбен над архивни материали и в очакване да получа още архивни материали. Не правя нищо друго, освен да чакам. Ти си човек на действието и когато е невъзможно да действаш, страхотно се измъчваш.

Тривайз почувства, че част от напрегнатостта му се уталожи.

— Подценявал съм здравия ти разум, Янов — промърмори той.

— Не, не си — кротко рече Пелорат, — но дори и един наивен учен понякога може да почувства смисъла на живота.

— А дори и най-умният политик понякога може да не успее да го стори.

— Не съм казал такова нещо, Голан.

— Ти не, но аз го казвам. Така че наистина е по-добре да стана отново активен. Все още мога да наблюдавам. Корабът, дето идва, е достатъчно близо, за да изглежда определено примитивен.

— Примитивен ли?

— Ако той е продукт на нечовешки умове и ръце, онова, което ми се вижда примитивно, всъщност може да е просто нечовешко.

— Мислиш ли, че е нечовешко творение? — попита Пелорат с леко порозовяло лице.

— Не мога да кажа. Подозирам, че изкуствените творения никога не са чак толкова пластични, колкото могат да бъдат продуктите на генетичните различия.

— Това е субективно предположение. Всичко, което познаваме, са разните култури. Не са ни известни други разумни видове и поради това няма начин да преценим колко пластични могат да са артефактите им.

— Рибите, делфините, пингвините, сепиите и дори амбифлексиите, които не са от земен произход — стига да приемем, че останалите са дошли от Земята, — решават проблема за движението в течна среда чрез приемане на аеродинамична форма. Така че по външен вид не се различават толкова, колкото човек би могъл да очаква, ако се базира на генетичния им произход. С изкуствените творения може да е същото.

— Пипалата на сепиите и спиралните вибратори на амбифлексиите — отвърна Пелорат — ужасно се различават помежду си, а също и от перките, плавниците и крайниците на гръбначните. С изкуствените творения може да е същото.

— Както и да е — рече Тривайз, — сега се чувствам по-добре. Когато дрънкам глупости с теб, Янов, нервите ми се успокояват. Освен това подозирам, че скоро ще разберем в какво сме се натикали. Тоя кораб едва ли е способен да пристане към нашия и каквото и да има на борда му, то ще пристигне насам с някое старомодно въже или пък ние ще бъдем някак си принудени да пресечем разстоянието до него, тъй като унидоковата система ще бъде неизползваема. Освен ако нечовеците не използват някаква съвсем друга система за свързване на звездолети.

— Колко голям е корабът?

— Тъй като не сме в състояние да работим с компютъра и да изчислим разстоянието с помощта на радар, няма как да научим каква е големината му.

Едно въже се изви като змия към „Далечната звезда“.

— Ето! — възкликна Тривайз. — Или на борда има човек, или нечовеците употребяват същото приспособление. Вероятно тук нищо друго освен въжето няма да свърши работа.

— Биха могли да използват тръба — рече Пелорат — или хоризонтална стълба.

— Това са неогъваеми предмети. Ще бъде прекалено сложно да се опиташ да осъществиш връзка чрез тях. Трябва ти нещо, което съчетава здравина и гъвкавост.

Приставъчното въже тъпо издумка върху „Далечната звезда“ и твърдият външен корпус на кораба започна да вибрира. Последва обичайното хлъзгане, докато другият кораб фино регулираше скоростта си, за да я изравни с тяхната. Накрая въжето застана неподвижно между двата звездолета.

На корпуса на чуждия кораб се появи черно петънце, разширяващо се като зеницата на око.

Тривайз изсумтя:

— Диафрагма вместо плъзгащ се панел.

— Нечовешко ли е?

— Не задължително, предполагам. Но все пак е интересно.

Появи се една фигура.

Устните на Пелорат за момент се присвиха и той рече с разочарован глас:

— Прекалено познато. Човек.

— Не е задължително — спокойно възрази Тривайз. — Можем да различим само, че има пет израстъка. Възможно е да са глава, две ръце и два крака, но може и да не са. Чакай!

— Какво?

— Движи се по-бързо и по-равномерно, отколкото смятах… Аха!

— Какво?

— Има някаква тяга. Доколкото мога да преценя, не е ракетен двигател, но и явно не се набира на ръце. Все пак не е задължително да е човек.

Изглеждаше, че чакат невероятно дълго време въпреки бързото придвижване на фигурата по въжето, но най-накрая се чу шум от удар.

— Каквото и да е, след малко ще влезе тук — каза Тривайз. — Изпитвам желание да се счепкам с него веднага щом се появи. — Той сви ръката си в юмрук.

— Мисля, че ще е по-добре да се поуспокоиш — рече Пелорат. — Може и да е по-силно от нас. Може да умее да контролира умовете ни. Сигурно на кораба има и други като него. По-хубаво е да поизчакаме, докато научим повече за съществото, с което ще се сблъскаме.

— Ти от минута на минута ставаш все по-разумен, Янов — отбеляза Тривайз, — а аз — обратно…

Чуха как въздушният шлюз се задвижи и най-после фигурата се появи в кораба.

— Горе-долу нормален размер — промърмори Пелорат. — Скафандърът може да стане и на човек.

— Никога не съм виждал или чувал за подобна конструкция, но ми се струва, че не излиза извън рамките на човешката изработка. Нищо особено не ми говори.

Фигурата в скафандъра се изправи пред тях и един преден крайник се вдигна към заобления шлем, който — ако беше направен от стъкло — явно бе прозрачен само в една посока. Вътре не се виждаше нищо.

С бързо движение крайникът докосна нещо, което Тривайз не успя ясно да различи. Шлемът моментално се отдели от останалата част на скафандъра и се повдигна.

Това, което се показа, бе лицето на млада и безспорно хубава жена.

71

Безизразното лице на Пелорат стори всичко възможно, за да придобие втрещен вид. Той колебливо попита:

— Ти човек ли си?

Веждите на жената подскочиха нагоре и устните й се нацупиха. От мимиката й не можеше да се разбере дали се е сблъскала с непознат език и не го разбира, или е разбрала и се учудва на въпроса.

Ръката й бързо посегна към лявата страна на скафандъра, който се отвори изцяло, сякаш бе на панти. Тя пристъпи напред и скафандърът за миг остана изправен без съдържанието си. Сетне с мека, почти човешка въздишка се свлече надолу.

Сега, след като вече бе излязла от космонавтския костюм, тя изглеждаше още по-млада. Дрехите й бяха свободни и полупрозрачни и през тях като сенки се провиждаха оскъдни форми. Подобието на рокля стигаше до коленете й.

Имаше малки гърди и тънък кръст, а хълбоците й бяха закръглени и издути. Бедрата, които едва-едва прозираха, бяха широки, но по-надолу краката й се стесняваха до грациозни прасци. Косата й бе тъмна и дълга до раменете, очите — кафяви и големи, а устните — плътни и леко асиметрични.

Тя сведе глава, сякаш за да огледа самата себе си, и после с един замах реши въпроса дали разбира езика или не, изричайки:

— Нима не изглеждам като човек?

Говореше на стандартен галактически с едва доловимо колебание, сякаш леко се напрягаше, за да произнася думите напълно правилно.

Пелорат кимна и с бегла усмивка отвърна:

— Не мога да го отрека. Съвсем като човек. Очарователно и по човешки.

Младата жена разпери ръце, сякаш ги приканваше да я огледат по-внимателно.

— Би трябвало да се надявам, че е така, джентълмени. Заради това тяло мъже са умирали.

— Аз предпочитам да живея заради него — рече Пелорат, откривайки у себе си склонност към галантност, която малко го изненада.

— Добър избор — тържествено заяви жената. — Щом то бъде достигнато, всички въздишки стават възгласи на екстаз.

Разсмя се и Пелорат се присъедини към смеха й.

Тривайз, чието чело се бе смръщило при тази галантна престрелка, отсечено попита:

— На колко години си?

Жената сякаш леко потръпна.

— Двадесет и три… джентълмене.

— Защо си дошла? Каква задача имаш тук?

— Дойдох да ви ескортирам до Гея — нейният стандартен галактически леко се влоши и гласните звуци започнаха да потъмняват. „Дойдох“ прозвуча повече като „дойдоух“, а „Гея“ — като „Геи-йъ“.

— Да ни ескортира едно момиче.

Младата жена пое дълбоко въздух и изведнъж придоби властен вид.

— Аз — поясни натъртено — съм също тъй Гея, както всеки друг. На мен е възложена работата на станцията.

— На теб е възложена? Само ти ли беше на борда й?

— Аз съм напълно достатъчна — бе изречено с гордост.

— И сега станцията е празна?

— Вече не съм там, джентълмене, но станцията не е празна. Тя е там.

— Тя? За кого говориш?

— За станцията. Тя е Гея. Тя няма нужда от мен. Тя държи вашия кораб.

— Тогава какво правиш ти на станцията?

— Възложена ми е.

Пелорат бе хванал Тривайз за ръкава и го разтърсваше. Сега опита още веднъж.

— Голан — каза с напрегнат полушепот той, — не й викай така. Тя е просто едно момиче. Остави ме аз да се оправям.

Тривайз яростно врътна глава, но Пелорат вече бе взел думата:

— Млада жено, как се казваш?

Девойката изведнъж се усмихна слънчево, сякаш реагира на по-мекия тон.

— Блис.

— Блис? — повтори Пелорат. — Много приятно име. Вероятно не е само то.

— Разбира се, че не е. Хубава работа, да е само от една сричка! Щеше да се дублира във всяка секция и нямаше да можем да се различаваме една от друга, тъй че мъжете щяха да умират не за това тяло, за което би трябвало. Пълното ми име е Блисенобиарела.

— Това пък може да ти препълни устата.

— Какво? Седем срички? Не е толкова много. Имам приятелки с петнадесетсричкови имена и те никога не престават да пробват разни комбинации за прякори. А аз откакто станах на петнадесет, не съм мърдала от Блис. Майка ми ме наричаше „Ноби“, ако можете да си представите такова чудо.

— На стандартен галактически „блис“ означава „екстаз“ или „изключително щастие“ — рече Пелорат.

— И на геянски също. Геянският не се различава много от стандартния галактически и „екстаз“ е точно онова впечатление, което възнамерявам да изразя.

— Аз се казвам Янов Пелорат.

— Знам. А онзи другият джентълмен, викачът, е Голан Тривайз. Ние получихме съобщение от Сейшел.

Тривайз присви очи и веднага попита:

— Как си получила съобщение?

Блис се обърна към него и спокойно отвърна:

— Не аз. Гея го е получила.

— Госпожице Блис — рече Пелорат, — може ли да поговорим за малко насаме с моя партньор?

— Да, естествено, но ще трябва да действаме. Нали знаете?

— Няма да ни отнеме почти никакво време — Пелорат яко дръпна Тривайз за лакътя и той с неохота го последва в другата стая.

— Какво значи това? — попита съветникът шепнешком.

— Сигурен съм, че тя може да ни чуе и тук. Вероятно чете и мислите ни, да се гръмне дано.

— И да може, и да не може, на нас в момента ни трябва малко психическа изолация. Слушай, стари друже, остави я на мира. Не сме в състояние да направим нищо и няма защо да си го изкарваме на нея. Вероятно и тя нищо не може да направи. Тя е просто посланичка. Всъщност докато е на борда, ние вероятно сме в безопасност; те не биха я пратили тук, ако възнамеряват да унищожат кораба. Продължавай да я хокаш и може би ще го взривят — и нас заедно с него, — след като си я приберат.

— Не обичам да съм безпомощен — кисело каза Тривайз.

— Че кой обича? Ама и да действаш като грубиян, няма да станеш по-малко безпомощен. Просто се превръщаш в безпомощен грубиян. О, скъпи ми друже, не съм искал теб да тормозя така и трябва да ми простиш, ако съм прекалено критичен, но няма защо да виним момичето.

— Янов, тя е достатъчно млада, за да ти бъде дъщеря.

— Още една причина да се отнасяш учтиво с нея. А и не разбирам какво намекваш.

Тривайз размисли за миг, а сетне лицето му се проясни.

— Много добре. Ти си прав, аз не съм. Все пак дразнещо е да изпратят момиче. Биха могли например да пратят някой военен служител и да ни създадат усещането, че имаме, така да се каже, известна стойност. Не просто една девойка. И тя да продължава да прехвърля отговорността на Гея!

— Вероятно има предвид някакъв управник, който е взел като почетно отличие името на планетата, или може би визира планетния съвет. Ще разберем, но сигурно не веднага.

— Заради нейното тяло мъже били умирали! — избухна отново Тривайз. — Ха! С това голямо дупе!

— Никой не те моли ти да умираш заради него — кротко каза Пелорат. — Хайде! Позволи й да има чувство за самоирония. Аз пък я намирам за забавна и добродушна.

Откриха Блис пред компютъра да разглежда съставните му части, приведена към него и събрала ръце зад гърба си, сякаш се боеше да го пипне.

Тя вдигна поглед, когато влязоха, привеждайки глави под ниския трегер.

— Удивителен кораб — рече девойката. — Не разбирам и половината от туй, дето го виждам, но ако искате да ми направите подарък за срещата, ето го. Прекрасен е. Пред него моят изглежда направо ужасно.

Лицето й внезапно придоби израз на непреодолимо любопитство.

— Наистина ли сте от Фондацията?

— Откъде знаеш за нея? — попита Пелорат.

— Учили сме в училище. Най-вече заради Мулето.

— Защо именно заради Мулето, Блис?

— Той е бил един от нас, джентъл… Коя сричка от твоето име бих могла да използвам, джентълмене?

— Или Ян, или Пел. Коя предпочиташ?

— Той е бил един от нас, Пел — рече Блис с приятелска усмивка. — Роден е на Гея, но изглежда никой не знае къде точно.

— Мисля, че Мулето трябва да е геянски герой, а, Блис? — намеси се Тривайз. Беше станал почти агресивно дружелюбен и сега хвърли един предразполагащ поглед към Пелорат. — Наричай ме Трив.

— О, не — веднага отвърна, тя. — Мулето е бил престъпник. Напуснал е Гея без разрешение, а това никой не бива да прави. Никой не знае как той го е направил, но е напуснал и предполагам, че заради това е свършил зле. Фондацията го е победила.

— Втората фондация? — попита Тривайз.

— Не е ли била само една? Предполагам, че ако помисля за това, ще си спомня, но всъщност не се интересувам много от история. Аз се интересувам от това, какво Гея мисли, че е най-доброто. Ако историята просто минава покрай мен, то е понеже има достатъчно много историци или понеже аз не съм пригодена към нея. Вероятно съм била обучена като космически техник. Възлагат ми все такива задачи и изглежда те ми харесват, а пък е съвсем логично да не ги харесвах, ако…

Говореше бързо и почти без да си поема дъх, и Тривайз трябваше доста да се потруди, докато вмъкне един кратък въпрос.

— Коя е Гея?

Блис го зяпна озадачена.

— Просто Гея. Моля ви, Пел и Трив, хайде да вършим работа. Трябва да стигнем до повърхността.

— Че ние не отиваме ли там?

— Да, но бавно. Гея чувства, че ако използвате възможностите на вашия кораб, можете да се движите много по-бързо. Бихте ли го сторили?

— Бихме могли — мрачно отвърна Тривайз. — Само че ако аз пак поема управлението, няма ли да е по-вероятно да изчезна в обратната посока?

Блис се разсмя.

— Много си забавен. Разбира се че не можеш да тръгнеш в която и да е друга посока, освен в онази, в която Гея иска да отидеш. Само че можеш да се движиш по-бързо натам, накъдето Гея иска. Разбрахте ли, джентълмени?

— Разбрахме — каза Тривайз — и аз ще се опитам да контролирам чувството си за хумор. Къде да се приземя на повърхността?

— Няма значение. Просто се насочи надолу и ще се приземиш на нужното място. Гея ще се погрижи за това.

— А ти ще останеш ли с нас, Блис — попита Пелорат, — за да се погрижиш да ни посрещнат добре?

— Предполагам, че ще мога да го направя. Чакайте да видя… обичайната такса за моите услуги — имам предвид този вид услуги — може да се внесе в баланс-картата ми.

— А за другия вид услуги?

Блис захихика.

— Хей, ти си много приятно старче.

Пелорат смутено примигна.

72

Блис реагира на пикирането към Гея с наивно вълнение.

— Изобщо не усещам ускорението — отбеляза тя.

— Това е гравитачно спускане — поясни Пелорат. — Всичко се ускорява едновременно, включително и ние самите, така че не се усеща разликата.

— Но как става то, Пел?

Историкът сви рамене.

— Мисля, че Трив знае — рече малко виновно той, — само че сега едва ли е в настроение да говори на тая тема.

Тривайз се спускаше към Гея почти безразсъдно. Корабът реагираше на командите му, както Блис го бе предупредила, избирателно. Един негов опит да пресече по заобиколен начин линиите на гравитационната сила бе приет, но след известно колебание. Друг опит да се издигне нагоре бе направо отхвърлен.

Явно корабът все още не бе напълно негов.

— Голан, не се ли спускаш малко бързичко? — благо попита Пелорат.

С насилена отегченост в гласа, опитвайки се да не се гневи, той отвърна:

— Младата дама каза, че Гея ще се погрижи за нас.

— Да, Гея няма да позволи на тоя кораб да направи нищо опасно — потвърди дамата. — Имате ли ядене на борда?

— Наистина! — възкликна Пелорат. — Какво би искала да хапнеш, Блис?

— Да не е месо, Пел — деловито отвърна геянката, — но може риба или яйца, както и всякакви зеленчуци.

— Част от храната ни е сейшелска — каза Пелорат. — Не съм сигурен, че зная какво се съдържа в нея, но навярно ще ти хареса.

— Добре, ще опитам — в тона на Блис се прокрадна съмнение.

— Хората на Гея вегетарианци ли са? — запита Пелорат.

— Мнозина са вегетарианци — енергично закима девойката. — Зависи от какви хранителни вещества има нужда тялото в различните случаи. Напоследък не съм изпитвала глад за месо, така че, предполагам, не се нуждая. Не ми се е искало и нищо сладко. Сиренето ми е вкусно, а също и скаридите. Мисля, че вероятно имам нужда да намаля теглото си. — Тя звучно се потупа по десния хълбок. — Тук точно трябва да смъкна пет-шест фунта.

— Не виждам защо — рече Пелорат. — Така имаш нещо удобно, на което да седнеш.

Блис се извъртя, за да погледне по-добре задните си части.

— О, добре, няма значение. Теглото се сваля и качва, когато трябва. Няма защо да се тревожа.

Тривайз мълчеше, борейки се с „Далечната звезда“. Беше се колебал доста за траекторията и сега по-долните слоеве на планетната екосфера пищяха край кораба. Малко по малко звездолетът излизаше от контрола му. Впечатлението беше, като че ли някой или нещо се учи да управлява гравитачните двигатели. „Далечната звезда“, действайки очевидно не по негова воля, се изви нагоре към по-редкия въздух и бързо забави ход. После пое по собствен път, представляващ леко насочена към повърхността крива.

Блис бе пренебрегнала острия звук от съпротивлението на въздуха и деликатно душеше парата, вдигаща се от опаковката.

— Трябва да е наред, Пел — каза тя, — понеже ако не беше, нямаше да мирише тъй добре и аз нямаше да го хапна — пъхна тънкия си пръст в опаковката и после го облиза. — Предположението ти май ще излезе вярно. Това е скарида или нещо подобно. Хубаво!

С недоволен жест Тривайз заряза компютъра.

— Млада жено — рече той, сякаш сега я виждаше за пръв път.

— Казвам се Блис — важно заяви тя.

— Тогава, Блис! Ти знаеш имената ни.

— Да, Трив.

— Как така ги знаеш?

— Необходимо беше да ги знам, за да мога да си свърша работата. Така че ги знаех.

— А знаеш ли кой е Мун Ли Компор?

— Щях да знам, ако за мен беше важно. Тъй като не знам, значи господин Компор не идва тук. Всъщност — тя млъкна за миг — освен вас двамата насам никой не идва.

— Ще видим.

Той втренчи поглед надолу. Планетата бе в облаци. Покривката им не беше плътна, а разкъсана и забележително равномерно разпределена, като по този начин не позволяваше ясен обзор към нито една част от повърхността.

Превключи на микровълни и радарът светна. Повърхността бе досущ като небето. Изглеждаше, че това е островен свят — почти като Терминус, но в още по-голяма степен. Нито един от островите не бе много голям или особено изолиран. Напомняха огромен планетен архипелаг. Траекторията на кораба бе наклонена спрямо екваториалната равнина, но той не видя никакви следи от ледени шапки.

Нямаше и белези за неравномерно разпределение на населението, поне не в осветената половина.

— Близо до централния град ли ще се спуснем, Блис? — попита Тривайз.

Тя отвърна с безразличие:

— Гея ще ви свали на някое удобно място.

— Бих предпочел да е голям град.

— Имаш предвид голяма група хора?

— Да.

— Зависи от Гея.

Корабът продължаваше пътя си надолу и Тривайз се опита да се забавлява с предположения на кой остров ще се приземят.

Но който и да бе островът, изглеждаше, че след не повече от час ще кацнат.

73

Корабът се приземи тихо, почти като перце, без да се разтресе нито за миг и без никакъв аномален гравитационен ефект. Излязоха един по един: първо Блис, сетне Пелорат и накрая Тривайз.

Времето напомняше ранно лято в Терминус сити. Имаше лек ветрец, а слънцето, което ярко светеше от изпъстреното с облачета небе, комай се намираше на половината път към зенита си. Земята под краката им бе зелена, в едната посока имаше гъсти редици дървета, в срещуположната смътно се очертаваше морският бряг.

Чуваше се тих шум — вероятно от насекоми, плясък от криле на птица или на някакво малко летящо създание над тях, а също и потракване, напомнящо звука на земеделски инструмент.

Пръв се обади Пелорат, но не спомена нищо за онова, което бе видял или чул. Той шумно си пое дъх и каза:

— Ех че хубаво мирише, също като пресен ябълков сок.

— Онуй, дето се вижда — добави Тривайз, — сигурна е ябълкова градина и те правят ябълков сок.

— На вашия кораб, от друга страна — намеси се и Блис, — миришеше като… Е, просто ужасно.

— Когато беше на него, не се оплакваше — изръмжа Тривайз.

— Трябваше да бъда учтива. Нали бях гостенка.

— Има ли нещо лошо в това да продължиш да бъдеш учтива?

— Сега съм на моя собствен свят. Вие сте гостите. Вие трябва да бъдете учтиви.

— Голан, тя вероятно е права за миризмата — рече Пелорат. — Има ли някакъв начин да проветрим кораба?

— Да — рязко отвърна Тривайз. — Може, но само ако това младо създание ни увери, че няма да го закачат. Вече ни показаха, че умеят да упражняват необичайна власт над него.

Блис се изопна в целия си ръст.

— Не съм толкова малка и ако за да прочистите кораба си, трябва да го оставите сам, уверявам ви, че за мен ще е удоволствие да го направя.

— А после можем ли да бъдем заведени до онзи, за когото ти говориш като за Гея? — попита Тривайз.

Блис се разсмя.

— Не знам дали ще ми повярваш, Трив, но аз съм Гея.

Тривайз се облещи. Често бе чувал фразата „да си събереш мислите“, но сега за пръв път в живота си почувства, че буквално се е включил в такъв процес. Най-подир измърмори:

— Ти ли?

— Да. И почвата. И онези дървета. И ей оня заек там в тревата. И човекът, когото виждате между дърветата. Цялата планета и всичко на нея е Гея. Ние сме индивиди, отделни организми, но имаме едно общо съзнание. Неодушевената планета в най-слаба степен, различните форми на живот коя повече, коя по-малко, а най-много хората; но всички ние участваме в общото съзнание.

— Тривайз, мисля, че тя има предвид някакъв вид групово съзнание — каза Пелорат.

Съветникът кимна.

— Това го схванах. В такъв случай, Блис, кой управлява този свят?

— Управлява се сам — отвърна Блис. — Тези дървета растат в редици по свое собствено съгласие. Размножават се, доколкото е нужно да заместят ония, които по някаква причина умират. Хората събират толкова ябълки, колкото им трябват; другите животни, включително насекомите, изяждат своя дял.

— Насекомите знаят какъв е техният дял, така ли? — запита Тривайз.

— Да, в известен смисъл. Вали, когато е необходимо, понякога и доста силно; или пък от време на време, когато трябва, започва суша.

— Дъждът също знае какво да прави, така ли?

— Да, знае — отвърна съвсем сериозно Блис. — Нима в твоето тяло различните клетки не знаят какво да правят? Кога да растат, кога да спрат? Кога да произвеждат известни вещества и кога да не ги произвеждат, а и когато ги произвеждат, знаят точно колко — ни повече, ни по-малко. Отделната клетка донякъде е независима химическа фабрика, но всички черпят от общ запас суровини, които им се доставят от обща транспортна система, всички изхвърлят отпадъците в общи канали и всички заедно допринасят за цялостното групово съзнание.

— Но това е забележително! — възкликна Пелорат. — Ти твърдиш, че планетата е един суперорганизъм и че ти самата си част от него.

— Правя аналогия, а не идентификация. Ние сме аналози на клетките, но не сме идентични с тях, нали?

— В какво отношение и доколко — попита Тривайз — не сте клетки?

— Ние самите сме съставени от клетки и имаме групово съзнание, що се отнася до този факт. Но съзнанието на индивидуалния организъм — на едно човешко същество, в моя случай…

— С тяло, за което мъже са умирали.

— Точно така. Моето съзнание е далеч по-развито от съзнанието на всяка отделна клетка — невероятно повече. Фактът, че на свой ред и ние сме част от още по-развито съзнание на по-високо равнище, не ни свежда до равнището на клетки. Аз си оставам човек, но над мен има групово съзнание, което дотолкова надминава възможностите ми да го схвана, колкото моето надминава онова на някоя от мускулните клетки на бицепсите ми.

Тривайз попита:

— Сигурно има някой, който е наредил да бъде заловен нашият кораб?

— Не, не някой! Гея го нареди. Всички ние го наредихме.

— И дърветата, и почвата ли, Блис?

— Те допринесоха много малко, но все пак допринесоха. Слушай, ако един музикант пише симфония, питаш ли коя точно клетка от тялото му е наредила симфонията да бъде написана и е наблюдавала композирането й?

Пелорат се намеси:

— Доколкото разбирам, груповият ум, така да се каже, на груповото съзнание е много по-силен от всеки индивидуален ум, също както един мускул е много по-силен от отделната мускулна клетка. Следователно Гея може да плени кораба ни от разстояние, като контролира нашия компютър, макар никой отделно взет ум на планетата да не е в състояние да го стори.

— Ти го схващаш идеално, Пел — рече Блис.

— И аз го разбирам — обади се Тривайз. — Не е толкова трудно да се разбере. Само че какво искате от нас? Не сме дошли да ви нападаме. Дойдохме да търсим информация. Защо ни пленихте?

— За да поговорим с вас.

— Можехте да го сторите и на кораба.

Блис важно поклати глава.

— Не съм аз човекът, който ще реши това.

— Ти не си ли част от груповия ум?

— Да, но не мога да летя като птица, да бръмча като насекомо или да порасна колкото дърво. Правя това, което е най-добре да правя, а най-доброто не е да ви давам информация, макар че знанията лесно могат да ми бъдат прехвърлени.

— Кой е решил да не ги прехвърля на теб?

— Всички го решихме.

— Кой тогава ще ни даде информацията?

— Дом.

— И кой е Дом?

— Ами — рече Блис, — пълното му име е Ендомандио-виза-марон-дейасо… и така нататък. Разните хора го наричат с различни срички по различно време, но за мен той е Дом и мисля, че и вие двамата можете да използвате това име. Той вероятно има най-голям дял в планетата Гея и живее на този остров. Помоли да ви види и му бе позволено.

— Кой му позволи? — бързо попита Тривайз и веднага си отговори сам. — Да, знам, всички заедно сте му позволили.

Блис кимна.

— Кога ще видим Дом, Блис? — обади се Пелорат.

— Веднага. Ако ме последваш, Пел, ей сега ще те заведа при него. Трив, и теб също, разбира се.

— А тогава ти ще си тръгнеш ли? — попита историкът.

— Не искаш ли да си тръгна, Пелорат?

— Ами… Всъщност не.

— Е, това е — рече Блис, докато те я последваха по гладко павирания път, който минаваше покрай овощната градина. — Мъжете на бърза ръка се привързват към мен. Даже достопочтени възстари учени ги обзема момчешки жар.

Пелорат се разсмя.

— Не храня особени надежди за кой знае какъв момчешки жар, Блис, но ако го притежавах, можеше да го използвам и по-зле, отколкото да го внеса в твоята сметка.

— О, не омаловажавай жара си — рече Блис. — Аз правя чудеса.

Тривайз нетърпеливо ги прекъсна:

— Когато стигнем там, за където сме тръгнали, колко време ще трябва да чакаме този Дом?

— Той вас ще чака. В края на краищата Дом-чрез-Гея от години работи, за да ви доведе тук.

Тривайз спря насред поредната крачка и хвърли бърз поглед към Пелорат, който тихо прошепна: „Ти беше прав.“

Блис, която гледаше право напред, спокойно рече:

— Зная, Трив, ти подозираше, че аз/ние/Гея сме се интересували от теб.

— Аз/ние/Гея ли? — меко попита Пелорат.

Тя се извърна и му се усмихна.

— Тук имаме цял комплекс от различни местоимения, за да изразяваме отсенките на индивидуалност, които съществуват на Гея. Бих могла да ви ги обясня, но дотогава аз/ние/Гея малко опипом ще предава онова, което имам предвид. Моля те, Трив, продължавай. Дом ни чака, а аз не искам да насилвам краката ви да се движат против вашата воля. Ако не сте навикнали, усещането не е приятно.

Тривайз тръгна отново. Бързият поглед, който хвърли към Блис, бе изпълнен с най-дълбоки подозрения.

74

Дом беше възрастен човек. Той изрецитира двеста петдесет и три сричковото си име изразително и с музикални преливания.

— В известен смисъл — рече, — името ми е кратка автобиография и разказва на онзи, който слуша, чете или чувства, кой съм аз, каква роля съм играл в системата и какво съм извършил. И все пак, в продължение на петдесет и няколко години, бях доволен, като ме наричаха Дом. Е, ако се говореше за други с името Дом, ставах Домандио, а при различните ми професионални контакти се използваха и други варианти. Веднъж на геянска година, на рождения ми ден, се рецитира наум пълното ми име — така, както току-що ви го изпях. Много е ефектно, но ми създава неудобства.

Беше висок и слаб, почти мършав. Дълбоко хлътналите му очи искряха с неестествен младежки блясък, независимо че той самият се движеше доста бавно. Тънкият и дълъг нос стърчеше напред, разширявайки се към ноздрите. Въпреки че вените по ръцете му бяха силно изпъкнали, не се забелязваха признаци на старчески артрит. Носеше дълга и сива като косата си мантия, която се спускаше до глезените му, а босите палци се подаваха от сандалите.

— На колко години сте, господине? — попита Тривайз.

— Моля те, Трив, наричай ме Дом. Другите начини на обръщение внасят официалност и пречат на свободния обмен на идеи. В стандартни галактични години съм точно на деветдесет и три, но истинското празнуване ще бъде след няколко месеца, когато наближа деветдесетата си годишнина според геянския календар.

— Не бих ти дал повече от седемдесет и пет-шест, Дом — каза Тривайз.

— Трив, според стандартите на Гея нито възрастта ми, нито видът ми за тази възраст са особено забележителни. Ей, нахранихте ли се?

Пелорат погледна към чинията си, в която се мъдреха остатъците от някаква съвършено незабележима и посредствено приготвена храна, и каза:

— Дом, мога ли да ти задам един неудобен въпрос? Разбира се, ако ти се стори обиден, ще те помоля просто да ми кажеш и аз ще го оттегля.

— Питай — усмихна се Дом. — Горя от нетърпение да обясня всичко за Гея, което възбужда любопитството ти.

— Защо? — попита веднага Тривайз.

— Защото вие сте почитани гости. Мога ли да чуя въпроса на Пел?

— При положение, че всеки и всичко тук участва в груповото съзнание, защо ти — като един елемент от групата — ядеш това, което очевидно е друг елемент?

— Вярно е! Но той се преработва. Ние трябва да се храним и всичко, което може да се яде — растения, животни, та дори и неорганичните подправки, — е част от Гея. От друга страна, нищо не се убива просто от любов към убиването и с ненужна болка. Мисля, че няма да се намери геянец, който да възвеличава приготвянето на нашата храна, защото никой не би ял, ако не трябваше. Не ти ли хареса хапването, Пел? Трив? Е, храната не е за удоволствие. Освен това, макар и погълната, тя остава и, в крайна сметка, също е част от планетното съзнание. Дотолкова, доколкото части от нея са включени в моето тяло, то ще има по-голям дял в общото. Когато умра, аз също ще бъда изяден, та било и от бактериите, дето предизвикват гниенето, и тогава делът ми ще е далеч по-малък. Но някой ден частици от мен ще станат частици от други, от много други човешки същества.

— Един вид превъплъщение на душите — подметна Пелорат.

— На какво, Пел?

— Говоря за оня стар мит, в който някои светове все още вярват.

— Не ми е известен. При случай трябва да ми го разкажеш.

— Но твоето индивидуално съзнание — продължи Тривайз, — всичко онова, което е Дом, никога няма да се сглоби отново.

— Разбира се че не, ала какво от туй? Аз пак ще бъда част от Гея, единствено това има значение. Сред нас се срещат мистици, които се чудят дали не трябва да предприемем мерки за развиване на груповите спомени от минали съществувания. Разумът на Гея обаче диктува, че такова нещо не би могло да се постигне по никакъв начин, а и не би служило за полезна цел. То само ще размъти днешното съзнание… Разбира се, с промяната на условията разумът на Гея също може да се промени, но не виждам това да стане в предвидимото бъдеще.

— Защо трябва да умираш, Дом? — попита Тривайз. — Погледни към своите деветдесет години. Не би ли могло груповото съзнание…

— Никога — Дом за пръв път се намръщи. — Аз мога да допринеса само толкова. При всеки нов индивид молекулите и гените се разбъркват и се получава нещо различно — нови таланти, нови способности, нов принос за Гея. Те ни трябват и единственият начин да ги получим е да отстъпим място. Направил съм повече от възможното, но дори и аз имам своята граница, която наближавам. Желанието да живееш, след като ти е изтекло времето, не е по-голямо, отколкото да умреш преждевременно.

Изведнъж, съзнавайки че е внесъл мрачна нотка във вечерята, той се надигна и като протегна ръце към събеседниците си, ги подкани:

— Трив, Пел, хайде да отидем в моето студио, където ще ви покажа някои от личните си предмети на изкуството. Надявам се, че няма да обвините стареца за малката му суета.

Поведе ги към друго помещение, където на кръгла маса лежаха купчина свързани по двойки опушени лещи.

— Това са проектирани от мен споделяци. Не съм майстор, но съм специалист по неодушевености, с каквито се занимават само няколко души.

— Мога ли да взема един? — попита Пелорат. — Чупливи ли са?

— Не, не. Ако искаш, тупни с тях по земята… Или по-добре недей. Сътресението може да притъпи зрителната острота.

— Как се използват, Дом?

— Слагаш ги на очите си и те прилепват. Не пропускат светлината. Точно обратното — спират я, въпреки че усещанията достигат до мозъка по очния нерв. По същество съзнанието ти се изостря и получаваш възможност да споделяш усещанията на други подобни фасетки. Тоест, ако погледнеш онази стена, ще преживееш онова, което тя самата изпитва към себе си.

— Възхитително — промърмори Пелорат. — Може ли да опитам?

— Разбира се, Пел. Вземи наслуки някой. Всеки споделяк представлява построение, показващо стената или който и да било друг наблюдаван от теб предмет в различен аспект на съзнанието му.

Пелорат постави чифт лещи на очите си и те моментално прилепнаха. Сепна се при допира и дълго стоя неподвижен.

— Като свършиш, постави ръцете си на двете страни на споделяка и ги притисни една към друга — обади се Дом. — Веднага ще излезе.

Пелорат го послуша, бързо примигна и разтри очите си.

— Какво изпита? — поинтересува се домакинът.

— Трудно е да се опише — отговори Пелорат. — Стори ми се, че стената трепти и блести, а на моменти сякаш се превръщаше в течност. Май се явяваха някакви ръбове и симетрията й се променяше. Аз… съжалявам, Дом, но не я намирам за привлекателна.

— Ти не участваш в Гея — въздъхна Дом — и затова не виждаш онова, което ние виждаме. Доста се страхувах от това. Уверявам те, независимо че се използват предимно заради естетическата стойност, споделяците имат и практически приложения. Една щастлива стена е дълготрайна, практична и полезна.

— Щастлива стена ли? — усмихна се леко Тривайз.

— Съществува смътното усещане, че стената изпитва нещо подобно на онова, което за нас означава „щастлив“. Една стена е щастлива, когато е проектирана добре, когато е стъпила здраво на основата си, когато нейната симетрия балансира частите й и не поражда неприятни въздействия. Въз основа на математическите принципи на механиката може да се разработи добър проект, но като се използва подходящ споделяк, се постига фина настройка, достигаща практически измеренията на атома. Тук, на Гея, нито един скулптор не може да произведе първокласна художествена творба без отлично измайсторен споделяк, а тези се смятат за отлични, при положение че аз самият го твърдя.

— Одушевените споделяци, които не са моя област — продължи Дом с възбудата на човек, който си чеше крастата, — ни дават аналогично пряко изживяване на екологичния баланс. Наистина на Гея той е доста прост, както е и при всички други светове, но тук поне сме с надеждата, че го усложняваме и по такъв начин изключително много обогатяваме общото съзнание.

Тривайз вдигна ръка и направи знак на Пелорат да замълчи.

— Откъде знаеш, че една планета може да издържа на по-сложен екологически баланс, при положение че всичките са с прост?

— Ах, ти изпитваш стареца — каза Дом и хитро примигна с очи. — Знаеш не по-зле от мен, че първият дом на човечеството, Земята, е имал изключително сложен екологически баланс. Само вторичните, производните светове, са прости.

Пелорат не можа да се въздържи.

— Но точно този е проблемът, който съм си поставил! Защо само Земята е издържала на сложна екология? Какво я отличава от другите светове? Защо на милиони и милиони други планети в Галактиката, способни да поддържат живот, се е развила само най-обикновена растителност, заедно с малки и неинтелигентни животински форми?

— За това има една приказка — отвърна Дом — или може би легенда. Не гарантирам за достоверността й. Всъщност на пръв поглед звучи като измислица.

Точно в този момент влезе Блис, която не беше участвала в храненето, и се усмихна на Пелорат. Носеше много прозрачна сребриста блуза.

Пелорат веднага се изправи.

— Мислех, че си ни напуснала.

— Съвсем не. Имах да правя отчети, да върша работа. А сега мога ли да се присъединя към теб, Дом?

Дом също се беше изправил (въпреки че Тривайз продължаваше да седи).

— Ти си желана от все сърце и радваш старческите ми очи.

— Сложих си тази блуза именно за да създам радост за очите ти. Пел е над тези неща, а Тривайз не ги харесва.

— Блис, ако си мислиш, че съм над тези неща, някой ден може и да те изненадам.

— Каква чудесна изненада би било — рече тя и седна. Двамата мъже сториха същото. — Моля ви, не исках да ви прекъсвам.

— Тъкмо щях да разкажа на нашите гости историята за Вечността. За да я разбере, човек първо трябва да осъзнае, че могат да съществуват практически безброй вселени. Всяко отделно събитие, което става, може да се случи или да не се случи, или пък да протече по един или друг начин, а всяка една от огромния брой възможности ще доведе до бъдещо развитие на събития, различаващи се поне в известна степен. Блис можеше да не влезе точно в този момент, да е при нас малко или много по-рано или пък, идвайки сега, да носи друга блуза; а дори и с тази блуза, можеше да не се усмихне така закачливо на възрастни мъже, което е нейна добросърдечна привичка. При всяка една от тези възможности или огромния брой други Вселената би поела по различен път и би продължила така след всяка следваща промяна на всяко друго събитие, колкото и незначително да е то.

Тривайз неспокойно се размърда.

— Мисля, че това е обща хипотеза на квантовата механика, всъщност много древна хипотеза.

— А, значи си чувал за нея. Но нека продължим. Да си представим, че хората имат възможност да замразят безброя вселени, да се местят от една на друга, когато си поискат, и да избират коя точно трябва да направят „истинска“, каквото и да е значението на тая дума.

— Чувам словата ти и дори си представям идеята, която описваш, но не мога да повярвам, че подобно нещо изобщо е възможно да се случи.

— Общо взето, аз също не мога — кимна Дом. — Ето защо твърдя, че то прилича на приказка. Независимо от това, в приказката се казва, че е имало хора, които са можели да излизат извън времето и да изследват безкрайните нишки на потенциалната реалност. Наричали са ги Вечни и когато се намирали извън времето, се казвало, че са били във Вечността. Тяхната задача била да изберат най-подходяща за човечеството Реалност. Вършели са безкрайни промени; и тук историята навлиза в много големи подробности, защото трябва да ви кажа, че е била написана под формата на необикновено дълъг епос. Накрая намерили — така се твърди в приказката — Вселена, в която Земята била единствената в цялата Галактика планета със сложна екологична система и развила интелигентен вид, способен да разработи сложни технологии. Решили, че човечеството ще се чувства най-сигурно в това положение. Замразили този низ от събития като Реалност и после престанали да действат. Днес ние живеем в Галактика, населявана единствено от хора и до голяма степен от растения, животни и микроскопични форми, които хората съзнателно или несъзнателно пренасят със себе си от планета на планета и които обикновено объркват местната флора и фауна. Някъде в смътната и мъглява вероятност съществуват и други реалности, в които Галактиката е стопанин на много разумни форми на живот, но те са недостижими. Ние сме сами в нашата реалност. Действията и събитията в нея пораждат нови разклонения, като във всеки отделен случай само едно от тях е продължение на реалността. Така че от собствената ни Вселена произлизат много, вероятно безброй потенциални вселени, но — както може да се предполага — те всички си приличат, защото съдържат Галактика с една-единствена форма на разумен живот — тази, която ни е добре позната. Или може би трябва да уточня, че всички вселени, с изключение на нищожно малък процент, си приличат в това отношение, понеже е опасно да се изключва каквото и да е, когато възможностите клонят към безкрайност.

Той спря, леко сви рамене и добави:

— Така поне се казва в историята. Тя датира от времето преди основаването на Гея. Не гарантирам, че е вярна.

Останалите трима го слушаха внимателно. Блис кимна с глава, сякаш бе чувала всичко и по-рано и сега сверяваше доколко точен е бил разказът на Дом.

Пелорат запази сериозно мълчание почти цяла минута, после удари с юмрук страничната облегалка на стола си.

— Не — каза той със сподавен глас, — това не влияе върху нещата. Няма начин да се демонстрира верността на историята чрез наблюдение или разсъждение. Затова тя е чисто и просто хипотеза, но нека все пак предположим, че е вярна! Нашата Вселена продължава да е тази, в която единствено на Земята се е развил богат живот и интелигентен вид. Така че, в тази Вселена, било тя единствена или само една от безброя възможности, в природата на планетата Земя трябва да има нещо уникално. А пък у нас трябва да съществува желанието да узнаем каква е тази уникалност.

Последва тишина. Накрая Тривайз се размърда и поклати глава:

— Не, Янов, не е така. Да кажем, че шансовете са едно на билион трилиона. С други думи, съществува възможност едно на 1021, при която по пътя на чистата случайност от билионите обитаеми планети в Галактиката само на Земята се е развила богата екология и впоследствие разумен живот. Ако това е така, то една от 10 от различните ниши на потенциалните реалности представлява такава Галактика и Вечните са я уловили. Следователно ние живеем във Вселена, в която Земята е единствената планета, развила сложна екология, разумна форма на живот и напреднала техника. И то не защото на Земята има нещо специално, а защото всичко това просто по случайност се е развило не другаде, а именно там… Всъщност предполагам, че съществуват ниши на реалността, в които пък само на Гея се е развил разумен живот — продължи замислено Тривайз — или само на Сейшел, или само на Терминус, или пък само на някоя планета, на която в настоящата реалност няма никаква живинка. И всички тези много специални случаи представляват нищожно малък процент от общия брой реалности в Галактиката, в които се среща повече от една разумна форма на живот. Предполагам, че ако бяха търсили достатъчно дълго, Вечните щяха да открият потенциална ниша в Реалността, в която на всяка обитаема планета се е развила разумна форма на живот.

— Не би ли могъл също да кажеш — включи се Пелорат — че е била открита реалност, в която Земята по някаква причина не е била такава, каквато е в другите ниши, а специално пригодена за развитието на разум? Всъщност може още да се продължи и да се допусне, че е била открита реалност, в която цялата Галактика не е била както в другите ниши, а някак си в такова състояние на развитието, при което само на Земята е могъл да се породи разум.

— Не е изключено да се предположи и това — кимна Тривайз — но аз смятам, че в моята версия има повече смисъл.

— Разбира се, тя също е съвсем субективно решение — заяви леко раздразнен Пелорат, но Дом го прекъсна с думите:

— Вие спорите от любов към спора. Нека не разваляме тази, поне за мен, приятна и спокойна вечер.

Пелорат се опита да се отпусне, за да отмине раздразнението му.

— Както кажеш, Дом — усмихна се той накрая.

Тривайз хвърляше погледи към Блис, която седеше престорено скромно с ръце в скута си.

— А как се е получил този свят, Дом? — попита той.

— Гея със своето групово съзнание?

Дом отметна назад старческата си глава и пискливо се разсмя.

— Отново легенди! — възкликна той и лицето му се набръчка. — Понякога мисля по този въпрос, докато чета летописите за историята на човека, с които разполагаме. Няма значение, че те внимателно се пазят, картотекират и вкарват в компютър. С течение на времето пак стават неясни и мъгляви. Измислиците се увеличават, приказките се натрупват като прах. Колкото повече време минава, толкова по-прашна става историята, докато накрая се изроди в легенди.

— Ние, историците, сме запознати с този процес, Дом — каза Пелорат. — Съществува известно предпочитание към легендата. Преди около петнадесет века Лийбел Геннерат казал: „Лъжливо драматичното прогонва истински скучното“. Днес това е известно като Закона на Геннерат.

— Така ли? — попита Дом. — А аз си мислех, че тази идея е лично мое откритие. Е добре, Законът на Геннерат изпълва миналата ни история с романтика и несигурност. Знаете ли какво е робот?

— Разбрахме го на Сейшел — отговори сухо Тривайз.

— Виждали ли сте роботи?

— Не. Зададоха ни същия въпрос и щом отвърнахме отрицателно, ни обясниха.

— Разбирам. Знаете ли, че някога човечеството е живяло с роботи, но въпреки това не е вървяло към добро.

— Точно туй ни казаха.

— На роботите били дълбоко втълпени Трите закона на роботиката, които датират от праисторията. Съществуват няколко версии на онова, което може би са били Трите закона. Общоприетото схващане гласяло следното: „1) Роботът не трябва да вреди на човека или, чрез бездействие, да позволи на човека да бъде причинена вреда; 2) Роботът трябва да се подчинява на дадените му от човека заповеди, с изключение на тези, които противоречат на Първия закон; 3) Роботът трябва да защищава собственото си съществуване, стига тази защита да не противоречи на Първия и Втория закон.“ Тъй като ставали все по-интелигентни и всестранно развити, роботите тълкували тези закони, и по-специално най-важния Първи, все по-широко и по-великодушно и във все по-висока степен поемали ролята на закрилници на човечеството. Тяхната закрила задушавала и станала нетърпима. Роботите били изключително внимателни и усилията им — съвсем хуманни, насочени изцяло към постигането на блага за всички. Това обаче ги правело все по-непоносими. С напредъка в роботиката положението се влошавало. Разработвали се роботи с телепатични възможности, което означавало, че дори вече мисълта можела да се следи. Така човешкото поведение ставало все по-зависимо от контрола на роботите. От друга страна, на външен вид те все повече заприличвали на хора, но несъмнено оставали роботи в поведението си. А фактът, че били хуманоиди, ги правел още по-отблъскващи. Затуй, разбира се, на това трябвало да бъде сложен край.

— Защо „разбира се“? — попита Пелорат, който слушаше внимателно.

— Въпрос на логика — каза Дом. — В крайна сметка роботите се развили достатъчно, за да станат досущ като хората и да разберат негодуванието им, че са ограбени от всичко човешко в името на собственото им добро. Роботите били принудени да решат, че за човечеството ще бъде по-полезно, ако то само се грижи за себе си, та макар небрежно и неефективно. Следователно точно те, роботите, били онези, които някак си създали Вечността и станали Вечни. Открили една реалност, в която хората се чувствали най-сигурни — в нея те наистина били сам-сами в Галактиката. После, след като направили възможното според силите си, и с оглед на Първия закон в най-истинския му смисъл, роботите по собствена воля престанали да действат и оттогава насам ние сме истински хора — развиваме се както можем, съвсем сами.

Дом замълча. Погледна към Тривайз и Пелорат и попита:

— Вярвате ли на всичко това?

— Не — бавно поклати глава Тривайз. — В нито един исторически летопис, за който някога съм чувал, няма и следа от подобни събития. А ти, Янов, вярваш ли?

— Има митове, които приличат в някои отношения…

— Остави тия работи. Има митове, дето ще съвпаднат с измислиците на всеки от нас, стига да им се даде достатъчно умно и ловко тълкувание. Аз говоря за историята, за достоверни данни.

— Ами, доколкото знам, няма такива.

— Не съм изненадан — каза Дом. — Преди роботите да се оттеглят, многобройни групи хора тръгнали да колонизират светове в по-далечното пространство, за да приложат собствените си мерки за свобода. Те идвали главно от пренаселената Земя, с нейната дълга история на съпротива срещу изкуствените създания. Новите светове се сторили на хората свежи и ободряващи и те не искали дори да си спомнят за горчивото унижение в детството си, когато били под грижите на роботи-бавачки. Не запазили историческите сведения за този период и затуй го забравили.

— Това е малко вероятно — възрази Тривайз.

— Не си прав, Голан — обърна се към него Пелорат. — Съвсем правдоподобно е. Обществата създават собствената си история и са склонни да заличават семплия си произход, като го забравят или пък като съчинят фантастични героични битки за освобождение. Имперското правителство също е правило опити да потули знанията за предимперското минало с оглед да засили мистичната атмосфера на вечното си господство. Освен това почти отсъстват данни за времето преди хиперпространствените пътешествия и ти знаеш, че повечето хора днес дори не подозират за съществуването на Земята.

— Не можеш да обясниш по този начин две неща едновременно, Янов — каза Тривайз. — Ако Галактиката е забравила роботите, как така Гея си ги спомня?

— Ние сме различни — намеси се Блис с внезапен изблик на сопранов смях.

— Така ли? И в какво? — попита Тривайз.

— Слушай, Блис, остави това на мен — обърна се към нея Дом. — Ние наистина сме различни, люде от Терминус. От всички бежански групи, ние, които накрая стигнахме до Гея — вървейки по стъпките на други, стигнали до Сейшел, — бяхме единствените, усвоили телепатичното умение от роботите. Знаете ли, това е умение. То е вътрешно присъщо на човешкия мозък, но се развива трудно и трябва много изкусност. Пълната му сила се достига след доста поколения, но щом веднъж е започнало да действа, то се самоподхранва. Ние се занимаваме с него повече от двадесет хиляди години, но дори днес единният разум на Гея не е на предела на възможностите си. Много отдавна обаче развитието на телепатията ни накара да осъзнаем наличието на групово съзнание — първо на хората, след това на животните, на растенията и накрая, само преди няколко века, на неодушевената структура на самата планета. Тъй като проследихме пътя назад чак до роботите, ние не ги забравихме. Приемахме ги не за бавачки, а за учители. Почувствахме, че отварят съзнанието ни за нещо, което нито за миг не искахме да загубим. Спомняме си ги с благодарност.

— Но точно тъй, както някога сте били деца на роботите, сега сте деца на груповото съзнание — каза Тривайз. — Не сте ли загубили отново човешката си същност?

— То е различно, Трив. Онова, което вършим сега, е наше по собствен избор. Ето това има значение. Този избор не ни е наложен отвън, а се е развил вътрешно. Различни сме и в още едно отношение. Ние сме единствени в Галактиката. Няма друг свят като Гея.

— Как можеш да си сигурен в това?

— Бихме го разбрали, Трив. Бихме открили световно съзнание като нашето, та ако ще да е на другия край на Галактиката. Ние, например, успяхме да забележим зачатъците на такова съзнание в твоята Втора фондация, та макар и само отпреди два века.

— По времето на Мулето ли?

— Да. Един от нас — кимна мрачно Дом. — Той беше анормален и ни напусна. А ние бяхме наивни и мислехме, че това е невъзможно. Затова и не направихме нищо да го спрем. По-късно, когато насочихме вниманието си към Външните светове, разбрахме за онова, което ти наричаш Втора фондация, и им я оставихме.

Тривайз помълча няколко секунди, после промърмори:

— Натам водят и нашите исторически книги! — поклати глава и добави по-високо: — Гея е постъпила доста страхливо, не е ли така? Вие сте били отговорни за него.

— Прав си. Но щом веднъж обърнахме поглед към Галактиката, видяхме онова, за което дотогава явно сме били слепи. Така че трагедията на Мулето за нас се оказа животоспасяваща. Едва тогава осъзнахме, че в крайна сметка върху ни ще се стовари опасна криза. И това стана, но благодарение на инцидента с Мулето, не и преди да вземем мерки.

— Каква криза?

— Такава, която ни заплашва с унищожение.

— Не мога да повярвам. Вие сте държали настрана Империята, Мулето и Сейшел. Имате групово съзнание, дето може да измъкне кораб от пространството на разстояние милиони километри. От какво трябва да се страхувате? Погледнете Блис. Тя не изглежда ни най-малко обезпокоена. Тя не мисли, че има криза.

Блис беше преметнала стройния си крак върху страничната облегалка на стола и мърдаше пръстчета точно срещу Тривайз.

— Разбира се, че не се тревожа, Трив. Ти ще се справиш.

— Аз ли? — почти извика Тривайз.

— Гея те е довела тук след около сто фини манипулации — поясни Дом. — Ти си този, който трябва да посрещне нашата криза.

Тривайз се втренчи в него и изумлението му постепенно премина в гняв.

— Аз ли? Защо пък точно аз от целия космос? Аз нямам нищо общо с проблемите ви.

— Независимо от това, Трив — каза Дом с почти хипнотично спокойствие, — ти ще бъдеш. Само ти. От целия космос единствено ти.