Острието на Фондацията

23

Стор Гендибал тичаше по черния път край Университета. За хората от Втората фондация не бе обичайно да навлизат във фермерския свят на Трантор. Естествено, можеха да го правят, ала и когато го стореха, не рискуваха нито да идат далеч, нито да останат за дълго.

Гендибал беше изключение и по едно време се чудеше защо е така. Чуденето означаваше да изследва собствения си ум — нещо, към което говорителите бяха особено насърчавани. Умовете им бяха едновременно техни оръжия и тяхна цел и те трябваше да поддържат и нападателните, и отбранителните си умения на висота.

За свое собствено задоволство Гендибал бе решил, че единствената причина да се различава от другите е, че идва от планета, която е хем по-студена, хем по-масивна от средностатистическия обитаем свят. Когато го заведоха на Трантор още като момче (чрез подмолно хвърляните из цялата Галактика мрежи на търсещите таланти агенти на Втората фондация), той се озова в по-леко гравитационно поле и в приятно мек климат. Съвсем естествено бе да се наслаждава на пребиваването си на открито повече, отколкото другите.

През първите прекарани на Трантор години започна да съзнава, че е хилав и недорасъл, и се уплаши, че ако се отпусне в комфорта на този благ свят, наистина ще стане слабак. Затова започна поредица от упражнения за самоусъвършенстване, които макар да не промениха много външния му вид, го направиха жилав и с добра издръжливост. Тези дълги разходки и джогингът бяха част от режима му, макар че някои от Масата на говорителите мърмореха против тях. Гендибал не обръщаше особено внимание на дрънканиците им.

Той продължаваше да прави каквото си иска, въпреки факта, че бе първият от своя род. Всички други край Масата бяха второ и трето поколение тук — бащите и дедите им също са били от Втората фондация. А като добавка бяха и по-стари от него. Тогава какво друго да очаква освен мърморене?

По стара традиция всички умове на Масата на говорителите бяха отворени (предполагаше се, че изцяло, макар рядко да се срещаше говорител, който да не поддържа някъде някакво ъгълче, в което да се усамотява — разбира се, в крайна сметка неефективно) и Гендибал знаеше, че другите изпитват завист към него. Знаеха го и те; също както Гендибал разбираше, че манталитетът му е изграден върху отбранителна, свръхкомпенсираща амбиция.

Освен това (мислите му се върнаха към причините за неговото рисковано нахлуване в хинтерланда) той бе прекарал детството си в един цялостен свят — широк и просторен, с величествена и разнообразна природа — в плодородна долина, заобиколена от най-красивите според него планински масиви в Галактиката. Посред мрачната зима на този свят те наистина бяха невероятни. Помнеше бившата си планета и прелестите на тъй далечното сега детство и често бленуваше за тях. Как би могъл да се затвори сред няколкото дузини квадратни мили древна архитектура?

Докато бавничко тичаше, Гендибал се озърташе презрително наоколо. Трантор бе мек и приятен, но не и красив. Макар да бе фермерски свят, планетата не беше плодородна.

Тя и никога не е била. Може би това, не по-малко от всички други фактори, беше допринесло Трантор да се превърне в административен център първо на един голям междупланетарен съюз, а след това и на Галактическата империя. Нямаше кой знае какъв подтик да стане нещо друго. Не бе прекалено добър за каквото и да било. След Великия грабеж онова, което продължаваше да поддържа Трантор, бе огромното количество метал. Той всъщност представляваше гигантска мина, снабдяваща петдесетина свята с евтина легирана стомана, алуминий, титан, мед, магнезий; връщайки по този начин насъбраното в продължение на хилядолетия и изразходвайки запасите си стотици пъти по-бързо, отколкото ги бе натрупвал.

Все още имаше огромни залежи от метал, но те бяха под земята и по-трудно достъпни. Демските фермери (те никога не се наричаха транторианци — дума, смятана за лошо предзнаменование и поради това членовете на Втората фондация я бяха запазили за себе си) все по-малко желаеха да се занимават с миньорство. Несъмнено въпрос на суеверие.

Много глупаво от тяхна страна. Бе напълно възможно металът, останал под повърхността, да отравя почвата и допълнително да намалява нейната плодородност. От друга страна обаче, хората бяха разпръснати по планетата и земята успяваше да ги изхрани. А и винаги имаше известни продажби на метал.

Погледът на Гендибал блуждаеше по плоския хоризонт. В геоложко отношение Трантор бе жив, както бяха живи почти всички населени планети, но от последния голям период на планинообразуване бяха минали поне стотина милиона години. Съществуващите възвишения бяха ерозирали до меки хълмове. Всъщност по време на периода на голямото обковаване с метал много от тях бяха сравнени със земята.

На юг, невидим за очите, бе брегът на залива Кепитъл, а зад него се намираше Източният океан. И двата бяха възстановени след разкъсването на подземните цистерни. На север се издигаха кулите на Галактическия университет, които засенчваха относително плоската, но пък широка Библиотека, по-голямата част от която бе под земята, а още по на север бяха останките на Имперския дворец.

Навсякъде около него имаше ферми, сред които тук-там се срещаше по някоя друга постройка. Той минаваше покрай стада от говеда, кози, пилета — всевъзможни одомашнени животни, каквито имаше във всяка транторианска ферма. Никое от тях не му обръщаше внимание.

Гендибал безстрастно си помисли, че навсякъде в Галактиката, на който и да е от безбройните населени светове, щеше да срещне същите тези животни и че няма да има и две планети, на които те да са напълно еднакви. Спомни си козите у дома и своята собствена питомна женска, която някога бе доил. Онези кози бяха далеч по-големи и по-буйни от малките и сякаш философски настроени същества, донесени на Трантор и останали там след Великия грабеж. На населените светове в Галактиката битуваха разновидности на всяко от тези създания — толкова многобройни, че ставаха неизброими, и нямаше човек на който и да е свят, дето да не се кълне в предпочитаното си животно, независимо дали то произвежда месо, мляко, яйца, вълна иди нещо друго.

Както обикновено, не се виждаха никакви демяни. Гендибал се бе уверил, че фермерите избягват да бъдат виждани от ония, които те наричаха „ойчени“ (неправилно произношение — вероятно нарочно — на думата „учени“ на техния диалект). Още едно суеверие.

Той хвърли бърз поглед към транторианското слънце. Вече се бе вдигнало високо, но топлината му не беше подтискаща. На това място, при тази географска ширина лъчите му не изгаряха, а и студът никога не ставаше свиреп. (Понякога на Гендибал му липсваше хапещият студ или поне си въобразяваше, че е така. Никога не бе посещавал отново родната си планета. Може би, признаваше дълбоко в себе си той, за да не се лиши от илюзии.)

Изпита приятното усещане, че мускулите му са тъй здрави и стегнати, та чак звънтят, и реши, че достатъчно е тичал. Премина към бързо ходене, дишайки дълбоко.

Трябваше да бъде готов за задаващото се събиране на Масата и за един последен тласък, за да предизвика промяна в политиката към ново мислене, което да схване растящата опасност от страна на Първата фондация и от другаде и да тури край на фаталното упование на „съвършеното“ действие на Плана. Кога ли ще разберат, че самото съвършенство е най-сигурният признак за опасност?

Гендибал знаеше, че ако някой друг, а не той, го бе предложил, решението би минало без проблеми. Както се стичаха нещата в момента, то пак щеше да бъде прието, понеже старият Шандис го подкрепяше и несъмнено щеше да продължи да го прави. Той едва ли би желал да влезе в историята като онзи Първи говорител, при когото Втората фондация е закреяла.

Демянин!

Гендибал се стресна. Бе почувствал далечното пипалце на нечий ум много преди да види човека. Умът беше на демянин-фермер — груб и неловък. Гендибал внимателно се отдръпна, оставяйки само едно докосване — толкова леко, че да не може да бъде доловено. В това отношение Втората фондация имаше много твърди правила. Фермерите представляваха нейните щитове, макар да не го съзнаваха. Те трябваше да останат колкото е възможно по-далеч от събитията.

Никой, който идваше на Трантор за търговия или туризъм, не виждаше нищо друго освен фермери плюс може би неколцина маловажни учени, живеещи в миналото. Ако фермерите бъдеха отстранени или започнеха съмнения в тяхната безобидност, учените щяха да се открояват повече, и то с катастрофални резултати. (Това бе една от класическите демонстрации, която неофитите в Университета се очакваше да разработят без чужда помощ. Ужасните отклонения, показвани от първичния радиант дори при съвсем слабо въздействие върху умовете на демяните, бяха изумителни.)

Гендибал го видя. Беше фермер до мозъка на костите си. Представляваше почти карикатура на онова, което би трябвало да е един транторианец — висок и широкоплещест, с кафеникава кожа, облечен в груби дрехи, с голи ръце, тъмнокос, тъмноок, крачещ тромаво и широко. Гендибал имаше усещането, че направо може да помирише обора около него. (Не го презирай чак толкова, помисли си той. Когато е било нужно за плановете му, Прийм Палвър не е имал нищо против да играе тази роля. Ама и той е бил един фермер — нисък, пълен и отпуснат. Умът му, а не тялото, беше измамил Аркади.)

Сега фермерът приближаваше, почти трополейки по пътя, и открито го зяпаше — нещо, което накара Гендибал да се намръщи. Досега никой демянин или демянка не го бяха гледали така. Даже децата побягваха и после се озъртаха от разстояние.

Гендибал не забави ход. Имаше достатъчно място да мине покрай оня без дума или поглед и така щеше да е най-добре. Беше решил да стои настрана от ума му.

Отклони се встрани, но това не се хареса на другия. Той спря, разкрачил широко нозе, разпери големите си ръце, сякаш да му препречи пътя, и каза:

— Хо! Ти бъдеш ойчен?

Колкото и да се стараеше да е безразличен, Гендибал почувства войнствеността, която прииждаше като вълна от приближаващия ум. Той също спря. Щеше да е невъзможно да се опита да отмине, без да поговори, а това само по себе си представляваше измерителна задача. За човек, привикнал към бързата и фина размяна на звуци, изражения, мисли и ментална енергия, комбинацията от които съставляваше общуването между хората от Втората фондация, беше уморително да се ограничава единствено с комбинирането на думи. Все едно да буташ голям камък с ръце и рамене, когато наблизо се търкаля железен лост.

Тихо и с грижливо изчистен от емоции глас Гендибал каза:

— Аз съм учен. Да.

— Хо! Ти съм ойчен. Сега чуждоземски ли говорим? И не виждам ли дали ти бъдеш или съм ойчен? — фермерът приведе глава в подигравателен поклон. — Какъвто бъдеш малък и сбръчкан, и бледен, и вириноско.

— Какво искаш от мен, демянино? — попита Гендибал, без да помръдне.

— Аз бъдеш титулован Рафирант5. А Карол бъдеш мойто предишно име. — Акцентът му стана забележимо по-демски, и „р“-тата се затъркаляха гърлено.

Гендибал рече:

— Какво искаш от мен, Карол Рафирант?

— А как бъдеш ти титулован, ойчен?

— Има ли значение? Можеш да продължиш да ми казваш „учен“.

— Ако аз питам, има значение аз да ми отговориш, малък вириноско ойчен.

— Добре, аз се титуловам Стор Гендибал и сега ще ида да си върша моята работа.

— Каква бъдеш твойта работа?

Гендибал усети, че космите на врата му настръхнаха. Наблизо имаше и други умове. Излишно бе да се обръща, за да разбере, че зад него са застанали още трима. Отдалеко се задаваха и други. Здравата миришеше на фермери.

— Моята работа, Карол Рафирант, определено не е твоя работа.

— Така казваш ти? — Рафирант извиси глас. — Приятели, той казва неговата работа не бъдеш наша работа.

Отзад се разнесе смях и се чу глас:

— Той бъдеш прав, щото неговата работа бъдеш клепане в книги и чесане на ’мпютри, а това не става за истински мъже.

— Каквато и да е моята работа — твърдо отговори Гендибал, — сега отивам да си я върша.

— И как ще го направиш, малък ойчен? — каза Рафирант.

— Като мина край теб.

— Ти ще опиташ? Ти не боиш да спра с ръце?

— Ти и всичките приятели? Или само ти? — Гендибал изведнъж мина на демски диалект. — Ти не боиш с’мичък?

Строго погледнато, не се полагаше да го подтиква по такъв начин, но тъй щеше да спре общото нападение, а то трябваше да бъде спряно, за да не предизвика още по-голяма недискретност от негова страна.

Подейства. Рафирант се начумери още повече.

— Ако някого бъдеш страх, книжно момче, ти бъдеш оня, дето бъдеш пълен с него. Приятели, правете място. Стойте назад и пуснете да мине, та да види дал’ аз бъдеш с’мичък уплашен.

Рафирант вдигна големите си лапи и ги разблъска. Говорителят не се боеше от боксьорското изкуство на фермера, но винаги имаше вероятност човек да получи някой як удар.

Гендибал внимателно приближи, като с деликатна бързина работеше в ума на Рафирант. Не много — едва-едва, неусетно — но достатъчно, за да забави лекичко рефлексите. После се стрелна навън — към всички други умове, които вече се бяха насъбрали. Менталната му енергия виртуозно сновеше напред-назад, като никога не се спираше толкова дълго в нечий ум, че да остави следа, но все пак достатъчно време, за да открие нещо, което би могло да бъде от полза.

Приближи по котешки към фермера — бдителен, нащрек и успокоен, че никой не се опитва да се намеси.

Рафирант внезапно замахна, ала Гендибал съзря намерението в ума му, преди който и да е мускул да бе започнал да се стяга, и отстъпи встрани. Ударът направо изфуча край него — Карол явно не пестеше сили. Въпреки туй Гендибал продължаваше да стои недокоснат. Другите нададоха обща въздишка.

Говорителят не направи никакво усилие да блокира или отговори на удара. Щеше да е трудно да парира, без ръката му да го заболи, а нямаше никаква полза да отвърне със същото, понеже фермерът щеше да го издържи без проблеми.

Можеше единствено да подлъгва мъжа и да го кара да пропуска. Това трябваше да сломи бойния му дух — нещо, което прякото противопоставяне не би сторило.

Рафирант се нахвърли, ревящ като бик. Гендибал бе готов и отстъпи точно колкото фермерът да не успее да го сграбчи. Ново нападение и нов пропуск.

Гендибал почувства как собственият му дъх започва да излиза със свистене. Физическото усилие не бе голямо, но менталното — да се опитва да контролира чуждия ум, ала не напълно, бе чудовищно трудно. Нямаше да издържи още дълго.

Колкото се може по-спокойно той каза, докато същевременно леко подбутваше Рафирантовия механизъм за подтискане на страха и се опитваше да усили по минималистки начин онова, което вероятно бе суеверният страх на фермера от учените:

— Сега ще ида да си върша работата.

Лицето на Рафирант се сгърчи от ярост, но за миг той не се помръдна. Гендибал почувства как мисли другият. Малкият учен се бе изпарил като с магия. Усети страхът на фермера да се надига и за момент…

Но тогава яростта на демянина се надигна по-високо и затисна страха.

Рафирант извика:

— Приятели! Ойченият бъдеш танцьор. Той бяга с чевръсти пръсти и подиграва с правилата на честния демски удар-за-удар. Хванете него. Дръжте него. Ние значи ще разменяме удар за удар. Той може бъдеш първоудрящ — дар от мен, а аз — аз бъдеш второудрящ.

Гендибал откри пролуките между хората, които сега го заобикаляха. Единственият му шанс бе да задържи някоя от тях достатъчно дълго, за да се промъкне през нея, а после да побегне, доверявайки се на собствената си издръжливост и на способността си да подтиска волята на противниците.

Той се мяташе насам-натам, а мозъкът му сякаш се гърчеше от усилие.

Нямаше да стане. Бяха прекалено много, пък и необходимостта да се придържа към правилата на транторианското поведение бе прекалено ограничаваща.

Усети ръце на раменете си. Бяха го хванали.

Щеше да се наложи да се набърка поне в няколко от умовете. Това би било неприемливо и съсипващо за кариерата му. Обаче животът му — направо животът — беше в опасност.

Как се бе случило?

24

Събранието на Масата не бе в пълен състав.

Нямаше обичай да се изчаква някой от говорителите, ако закъснее, нито пък, помисли си Шандис, Масата беше в подобно настроение. Стор Гендибал бе най-младият и явно не осъзнаваше изцяло този факт. Действаше, сякаш младостта сама по себе си е добродетел, а възрастта — въпрос на небрежност от страна на ония, които би трябвало да бъдат по-умни. Гендибал не се ползваше с популярност сред останалите говорители. Всъщност той не бе съвсем популярен и в очите на самия Шандис. Въпросът сега обаче не опираше до популярността.

Делора Деларми прекъсна размислите му. Гледаше го с големите си сини очи, а кръглото й лице — с придобитото си изражение на невинност и дружелюбност — маскираше един остър ум (за всички, освен за другите с нейния собствен ранг) и силата на концентрацията й.

Тя рече с усмивка:

— Първи говорителю, ще чакаме ли още?

(Събранието не бе официално открито, така че, строго казано, тя би могла да започне разговор, макар някой друг да би почакал Шандис да заговори пръв по силата на своята титла.)

Шандис я погледна обезоръжаващо въпреки лекото нарушение на вежливостта.

— В друг случай не бихме чакали, говорителко Деларми, но тъй като Масата се е събрала точно за да изслуша говорителя Гендибал, ми се вижда подходящо да не се придържаме стриктно към правилата.

— Къде е той, Първи говорителю?

— Това, говорителко Деларми, не знам.

Делора огледа правоъгълника от лица. Освен Първия говорител трябваше да има още единадесет други. Само дванадесет души. За пет века Втората фондация бе увеличила силите и задълженията си, ала всички опити Масата да надмине бройката дванадесет се бяха проваляли.

Дванадесет човека бяха след смъртта на Селдън, когато вторият Първи говорител (самият Селдън винаги е бил смятан за първия поред) бе определил тази бройка, и продължаваха да бъдат дванадесет.

Защо дванадесет? Това число лесно се делеше на групи с еднакъв размер. Беше достатъчно малко, за да може да се обсъжда нещо заедно н достатъчно голямо, за да се работи в екипи. Ако бяха повече, щяха да се ръководят трудно, ако бяха по-малко, нямаше да са достатъчно гъвкави.

Това бе обяснението. Всъщност никой не знаеше защо е била приета тази бройка, нито пък защо не трябва да се променя. В края на краищата дори Втората фондация можеше да се окаже роб на традицията.

На Деларми й трябваше само един кратък миг, за да премисли този въпрос, докато гледаше лице след лице и ум след ум, а после сардонично да насочи поглед към празното място — това на най-младия член.

Изпита задоволство, че никой не симпатизираше на Гендибал. Винаги бе чувствала, че младият човек притежава чара на стоножка и е най-добре да бъде третиран като такава. Засега само несъмнените му дарби и талантът му пречеха някой открито да поиска дело за изхвърляне. (Едва двама говорители бяха предложени за импийчмънт6, но не и осъдени, в половин хилядолетната История на Втората фондация.)

Явното неуважение обаче да пропуснеш събиране на Масата бе далеч по-осъдително от много други обиди и Деларми с удоволствие усети, че нагласата за подобно дело се бе увеличила.

— Първи говорителю — рече тя, — ако не ти е известно местонахождението на говорителя Гендибал, аз с удоволствие ще ти го съобщя.

— Да, говорителко?

— Кой от нас не знае, че този млад човек — тя не използва никаква титла, говорейки за него, и това, разбира се, бе забелязано от всички — непрекъснато си намира работа сред демяните? Аз не питам каква ще да е тая работа, но и сега той е сред тях и неговата обсебеност там очевидно е достатъчно важна, за да ги предпочете пред тази Маса.

— Мисля — каза друг от говорителите, — че Гендибал просто се разхожда или тича като форма на физическо упражнение.

Деларми пак се усмихна. Обичаше да го прави — то нищо не й струваше.

— Университетът, Библиотеката, Дворецът и целият район наоколо са наши. В сравнение с планетата не е много, но мисля, че има достатъчно място за физически упражнения. Първи говорителю, няма ли да започнем?

Шандис въздъхна вътрешно. Той имаше пълна власт да накара Масата да чака или да отсрочи събирането, докато не пристигне Гендибал.

Никой Първи говорител обаче не можеше да действа спокойно дълго време, без да има поне пасивната подкрепа на останалите говорители, и затова не бе разумно да ги дразни. Дори Прийм Палвър понякога е бил принуждаван да придумва другите, за да постигне целта си. Освен това отсъствието на Гендибал беше дразнещо дори за Първия говорител. Младият политик би трябвало добре да разбере, че неговата воля не е закон.

И ето че, както се полагаше на ранга му, Киндор Шандис наистина заговори пръв:

— Ще започнем. Говорителят Гендибал представи някои стряскащи заключения от данните на първичния радиант. Той вярва, че съществува организация, която работи по поддържането на Плана на Селдън по-ефективно, отколкото можем ние, и че тя го прави за свои собствени цели. Оттук следва възгледът му, че трябва да научим повече за нея. Вие бяхте информирани за това й настоящото събиране е, за да можете да разпитате говорителя Гендибал, така че да стигнем до някакво заключение за нашата бъдеща политика.

Всъщност не беше нужно да се говори толкова много. Шандис бе оставил ума си отворен, така че всички го знаеха. Говоренето беше въпрос на вежливост.

Деларми бързо се огледа. Останалите десетима изглеждаха решени да я оставят да поеме ролята на говорител против Гендибал. Тя каза:

— Въпреки това Гендибал — отново пропускане на титлата — не знае и не може да каже каква или коя е тази друга организация.

Прозвуча като безупречна и недразнеща констатация. Все едно бе казала: „Аз мога да анализирам мозъка ти, така че не си прави труда да ми отговаряш.“

Първият говорител долови спотаената грубост и бързо реши да не й обърне внимание.

— Фактът, че говорителят Гендибал — той педантично избегна изпускането на титлата, но не придаде акцент на това — не знае и не може да каже коя е другата организация, не означава, че тя не съществува. През по-голямата част от своята история хората от Първата фондация не знаеха за нас практически нищо, а всъщност и сега не знаят много повече. Нима поставяш под въпрос нашето съществуване?

— От обстоятелството, че за нас не са знаели, а ние въпреки това съществуваме — рече Деларми, — не следва, че за да съществува нещо, трябва да не се знае за него. — И леко се засмя.

— Напълно вярно. Точно затова е необходимо твърдението на говорителя Гендибал да се проучи най-внимателно. То се основава на строга математическа дедукция, която аз самият проследих и която ви призовавам да обмислите. Тя — той потърси такъв умствен израз, който най-добре да изрази възгледите му — не е неубедителна.

— А този Голан Тривайз от Първата фондация, дето се рее из ума ти, но за когото не споменаваш?

Нова грубост и сега Киндор Шандис леко се изчерви.

— Какво ще кажеш за него?

Първият говорител отвърна:

— Идеята на говорителя Гендибал е, че този човек — Тривайз — е оръдието, може би несъзнаващо това, на въпросната организация и че ние не трябва да го пренебрегваме.

— Ако — рече Деларми, като се облегна в креслото и отметна посивяващата си коса встрани от очите — тази организация, каквато и да е тя, съществува и ако е опасно могъща поради своите ментални способности и поради факта, че е тъй прикрита, дали е вероятно тя да маневрира чрез толкова забележима персона, каквато е един изпратен в изгнание съветник от Първата фондация?

Шандис мрачно каза:

— Човек би могъл да помисли, че не. Но въпреки това аз забелязах нещо, което е много обезпокояващо. Не го разбирам — почти неволно той зарови мисълта в ума си, засрамен, че другите могат да я видят.

Всички говорители забелязаха менталното му действие и, както строгите правила изискваха, уважиха срама му. Деларми също го направи, но ужасно нетърпеливо. После попита точно според формулата:

— Можем ли да те помолим да ни позволиш да проникнем в мислите ти, тъй като ние разбираме и можем да прощаваме всеки срам, който изпитваш?

— Също като вас — отговори Първият говорител — аз не виждам на какви основания човек ще заподозре, че съветникът Тривайз е оръдие на другата организация или, ако наистина е такъв, за какво евентуално би могъл да послужи. Въпреки туй говорителят Гендибал изглеждаше сигурен, а не трябва да се пренебрегва интуицията на никого, който е получил квалификацията да бъде говорител. Поради това аз се опитах да приложа Плана към Тривайз.

— Към отделен човек? — попита един от присъстващите с тиха изненада и после мигом показа разкаянието си, че е придружил въпроса с мисъл, която беше очевиден еквивалент на „Ама че глупак!“.

— Към отделен човек — каза Първият говорител, — и ти си прав. Ама че съм глупак! Много добре знам, че Планът по всяка вероятност не може да се прилага към отделни индивиди и дори към малки групи от хора. Въпреки това ми беше любопитно. Екстраполирах междуличностните линии на пресичане далеч извън допустимите граници, но го направих по шестнадесет различни начина и избрах не точка, а район на пресичането. После използвах всички подробности, които знаем за Тривайз — един съветник от Първата фондация не остава съвсем незабележим — и за кмета на Фондацията. След това ги нанесох заедно, опасявам се, че в доста голям безпорядък.

— Той млъкна.

— Е? — рече Деларми. — Доколкото разбирам, ти… Изненадващи ли бяха резултатите?

— Никакви резултати нямаше, както и трябваше да се очаква — отвърна Първият говорител. — С отделен човек нищо не може да се направи и въпреки това… въпреки това…

— И въпреки това?

— Прекарал съм четиридесет години в анализиране на резултати и съм свикнал да имам ясно усещане какви ще са те, преди още да бъдат анализирани; и рядко съм бъркал. В този случай, макар да нямаше резултати, изпитах силното усещане, че Гендибал е прав и че Тривайз не бива да бъде оставян без наблюдение.

— Защо да не бъде оставян, Първи говорителю? — попита Деларми, явно смутена от силното чувство в ума на другия.

— Срам ме е — каза Киндор Шандис, — че се подлъгах да използвам Плана за нещо, за което той не става. Сега още повече ме е срам, че съм си позволил да бъда повлиян от усещане, което е напълно интуитивно… и все пак трябваше, понеже то бе много силно. Ако говорителят Гендибал е прав — ако ние сме заплашени от опасност, идваща от неизвестна посока — тогава аз чувствам, че щом настъпи време нашите дела да изпаднат в криза, не друг, а Тривайз ще държи и ще изиграе решаващата карта.

— На каква основа го чувстваш? — попита шокираната Деларми.

Първият говорител Шандис хвърли нещастен поглед на хората край масата.

— Нямам никаква основа. Психоисторическата математика не разкри тайната, но докато наблюдавах играта на взаимоотношенията, ми се струваше, че Тривайз е ключът към всичко. На този млад човек трябва да му се обърне внимание.

25

Гендибал знаеше, че няма да се върне у дома навреме, за да може да присъства на събирането на Масата. Бе напълно възможно изобщо да не се върне у дома.

Държаха го здраво и той отчаяно изследваше умовете около себе си, за да разбере как точно да накара демяните да го пуснат.

Сега ликуващият Рафирант застана до него.

— Бъдеш готов, ойчен? Удар за удар, тупаник за тупаник — по демски. Хайде, ти бъдеш по-малък, значи удряш пръв.

— А теб ще те държи ли някой — попита Гендибал — така, както ме държат мен?

— Пуснете — рече Рафирант. — Не, не. Само ръце. Оставете ръце свободни, но дръжте крака здраво. Не искаме никакви танци.

Гендибал се почувства като забит в земята. Ръцете му обаче бяха свободни.

— Удряй, ойчен — рече Рафирант. — Тресни ни един тупаник.

В тоя миг търсещият ум на Гендибал намери нещо, което се отзова с негодуване, усещане за несправедливост и жал. Нямаше избор, трябваше да рискува явното му усилване и после да импровизира на основата на…

Не, нямаше никаква нужда! Още не бе докоснал този нов ум, а той вече реагираше така, както би искал Гендибал. Идеално.

Изведнъж съзря една дребна фигурка — набита, с дълга сплетена черна коса и протегнати напред ръце — как се втурва лудешки в полезрението му и диво започва да блъска демския фермер.

Фигурата беше женска. Гендибал мрачно си помисли до каква степен е бил напрегнат и ангажиран, за да не я забележи, преди очите да му съобщят за нея.

— Карол Рафирант — изпищя тя към фермера. — Ти бъдеш побойник и страхливец! Удар за удар — по демски? Ти бъдеш голям два пъти колкот’ тоз ойчен. Ти бъдеш в много по-голяма опасност да атакуваш мен. Бъдеш прочут, че си катурнал тоз беден хлапак? Мисля, голям срам ще бъдеш. Сума пръсти ще сочат и навсякъде ще казват: „Те го оня Рафирант, прочут бебеубиец.“ Мисля, смях ще падне и никой достоен демянин няма с теб да пие, и никоя достойна демянка няма теб да иска.

Рафирант се опитваше да прегради пороя, като се бранеше от нанасяните му удари и плахо се опитваше да отвърне с успокояващото: „Стига, Сура. Стига, Сура.“

Гендибал осъзна, че ръцете вече не го държат, че Рафирант вече не гледа към него, че умовете на всички вече не се занимават с личността му.

Сура също не бе заета с него — яростта й се беше концентрирала изцяло върху Рафирант. Гендибал се посъвзе и се приготви да поддържа тази ярост, да подсили неловкостта и срама, които нахлуваха в ума на демянина, да го направи така леко и умело, че да не остави никаква следа. Отново се оказа, че няма нужда.

— Всички вие, назад — викна жената. — Я виж ти! Бъдеш недостатъчно този Карол-канара като великан за тоз гладньо, та трябва пет-шестима да придружат в срама и се върнат във ферма със славна история за храброст в бебеубийство. „Аз държах на хлапе ръката, ще кажеш, а великанът Карол-пън го тресна в Лице, когато то не можеше да отвърне на удар.“ А ти ще кажеш: „Ама аз държах неговия крак, така че дайте мен също слава.“ А Рафирант-чукан ще кажеш: „Аз не можах да го ударя на пътя, та моите приятели по оран него сграбиха и с помощта на всичките шестима слава взех.“

— Ама, Сура — почти изскимтя Рафирант, — аз казах на ойчен бъдеш първоудрящ.

— Много страх те от мощни удари на тънки негови ръце, нали, Рафирант-дебелоглавец. Хайде. Пуснете го, къдет’ отива, а останалите вие пълзете обратно в свои къщи, ако тия все още добре дошли ви вас намерят. Най-хубаво надявайте се днешни велики деяния забравени да бъдеш. А те не ще бъдеш, защот’ аз ще приказвам нашир-надлъж, ако ме ядосате още по да се ядосам, отколкот’ аз бъдеш ядосана сега.

И те тихо се разотидоха — с провесени глави и без да поглеждат назад.

Гендибал се втренчи подире им, а после отново погледна жената. Беше с блуза, панталони и грубо изработени обувки. Лицето й бе овлажнено от пот, дишаше тежко. Носът й бе доста голям, гърдите — едри (доколкото Гендибал можеше да прецени през широката блуза), а голите й ръце — мускулести. В края на краищата демянките работеха на полето заедно с мъжете.

Погледна го сурово, сложила ръце на хълбоците си.

— Е, ойчен, защо се маеш? Върви в имението на ойчените. Бъдеш уплашен? Да дойда с теб?

Гендибал подушваше миризмата на пот от дрехите, които явно не бяха прани скоро, но при дадените обстоятелства щеше да е изключително неучтиво да покаже погнусата си.

— Благодаря ти, госпожице Сура…

— Името бъдеш Нови — рече рязко тя. — Сура Нови. Ти можеш да наричаш Нови. Няма защо да ощеказваш.

— Благодаря ти, Нови. Много ми помогна. Ще се радвам да ме придружиш — не заради моя страх, а заради компанията и удоволствието да бъда с теб — и той се поклони грациозно, както би се поклонил на някоя от младите жени в Университета.

Нови се изчерви, поколеба се и се опита да имитира жеста му.

— Удоволствието бъдеш мое — рече тя, сякаш дирейки думи, които да изразят подобаващо нейното достойнство и да й придадат културно излъчване.

Тръгнаха заедно. Гендибал добре знаеше, че с всяка ленива крачка все по-непростимо закъснява за събирането на Масата, но вече бе имал време да размисли за значението на случилото се и с леден ум бе решил да остави закъснението да нараства.

Университетските сгради започваха да се извисяват пред тях, когато Сура Нови спря и нерешително рече:

— Учителю ойчен?

Очевидно, помисли си Гендибал, с приближаването на това, което наричаше „имението на ойчените“, тя бе станала по-учтива. За миг му се прииска да каже: „Не наричаш мен тоя беден хлапак?“, но това би я разстроило неприемливо.

— Да, Нови?

— Бъдеш много фино-хубаво и богато в имението на ойчените?

— Хубаво е — отвърна Гендибал.

— Веднъж сънувах аз бъдеш в имението. И… и аз бъдеш ойчен.

— Някой ден — учтиво рече Гендибал — ще ти го покажа.

Тя го изгледа така, че стана ясно, че не го е взела за обикновена вежливост.

— Аз мога да пиша. Аз учена от учител. Ако аз напиша писмо до теб — опита се да го каже съвсем естествено, — как да бележа, та да стигне?

— Просто напиши „Дом на говорителите, апартамент 27“ и то ще стигне до мен. Само че сега трябва да вървя, Нови.

Той пак се поклони и тя отново се опита да имитира движението. Тръгнаха в противоположни посоки и Гендибал бързо я извади от ума си. Замисли се за събирането на Масата и особено за говорител Делора Деларми. Мислите му съвсем не бяха хрисими.