Острието на Фондацията

58

Сура Нови влезе в командното помещение на малкия и доста старомоден кораб, който с тромави скокове носеше нея и Стор Гендибал през парсеците.

Очевидно идваше от компактното хигиенно помещение, където различни масла, топъл въздух и минимално количество вода бяха освежили тялото й. Бе се увила в една роба и с отчаяна скромност я притискаше плътно към себе си. Косата й бе суха, но чорлава.

— Учителю? — промълви тя.

Гендибал вдигна очи от картите и компютъра си.

— Да, Нови?

— Аз бъдеш обременена скръбно… — млъкна, а сетне бавно произнесе: — Много съжалявам, че те безпокоя, учителю — и тук отново поизтърва граматиката, — но аз бъдеш загубено-измъчена за моите дрехи.

— Твоите дрехи? — Гендибал я изгледа неразбиращо за момент, а после скочи на крака, обзет от неудобство. — Нови, забравил съм. Имаха нужда от почистване и сега са в пералната кошница. Те са изпрани, изсушени и сгънати — напълно готови. Трябваше да ги извадя и да ги оставя така, че веднага да ги видиш. Забравил съм.

— Не исках да… да… — тя сведе очи към краката си — да те оскърбя.

— Не си ме оскърбила — приветливо рече Гендибал. — Слушай, обещавам ти, че когато всичко туй мине, ще се погрижа да разполагаш с много дрехи — нови и по последната мода. Тръгнахме много бързо и изобщо не ми хрумна да взема резервни, но в края на краищата, Нови, тук сме само двамата и ще бъдем известно време твърде натясно, така че няма нужда да се… тревожиш толкова… заради… — той махна неопределено с ръка, понеже изведнъж съзря ужасения й поглед и си помисли: „Е, все пак тя е просто една селянка и си има собствени схващания; вероятно не би възразила на каквито и да е непристойности, стига да е облечена.“

Сетне се засрами от самия себе си и се почувства щастлив, че Нови не е „учен“, който може да долови мислите му.

— Да ти донеса ли дрехите? — попита я той.

— О, не, учителю. За теб туй не е… Аз зная къде са.

Малко по-късно я видя прилично облечена и със сресана коса. Край нея продължаваше да витае атмосфера на неудобство.

— Срам ме е, учителю, че се държах така неподобава… що. Трябваше да ги намеря сама.

— Няма нищо — рече Гендибал. — Ти напредваш много добре с галактическия, Нови. Много бързо усвояваш езика на учените.

Тя изведнъж се усмихна. Зъбите й бяха малко неравни, но това едва ли можеше да скрие как от похвалата лицето й просветля и стана почти очарователно. Гендибал си помисли, че май точно това е причината да му е почти приятно да я хвали.

— Когато се върна у дома, демяните ще смятат лошо за мен — рече тя. — Те ще казват, че аз бъдеш… съм думорежец. Така наричат хората, които говорят… странно. Не ги обичат такива.

— Съмнявам се, че ще се върнеш при демяните, Нови — отвърна Гендибал. — Сигурен съм, че за теб ще продължава да има място в комплекса с учените, дори когато това свърши.

— Бих се радвала, учителю.

— Предполагам, че не би желала да ме наричаш „говорителю Гендибал“ или просто… Не, виждам, че не би желала — повтори той в отговор на изписалото се на лицето й категорично възражение. — Добре, добре.

— Няма да е подходящо, учителю. Мога ли да попитам кога ще свърши това?

Гендибал поклати глава.

— Не ми е ясно. В момента просто се опитвам да се добера по-бързо до едно място. Този кораб, който за своята класа е много хубав, е бавен и „по-бързо“ не е особено бързо. Виждаш ли — той посочи уредите и картите — трябва да пресметна как да премина през обширни райони на космоса, но възможностите, на компютъра са ограничени, а аз не съм много вещ.

— Трябва да идеш бързо там, учителю, понеже има опасност ли?

— Какво те кара да мислиш, че има опасност, Нови?

— Понеже те наблюдавам понякога, когато ти не ме виждаш, и лицето ти изглежда… не знам думата. Не изпоплашен, искам да кажа уплашен, нито пък злоочакващ.

— Напрегнат — промърмори Гендибал.

— Изглеждаш… угрижен. Това ли е думата?

— Зависи. Какво имаш предвид под угрижен, Нови?

— Имам предвид, че изглеждаш, сякаш си казваш: „Какво да направя сега в тази голяма беда?“

Гендибал удивено я погледна.

— Думата е точно „угрижен“, но това на лицето ми ли го видя, Нови? Докато бях в Имението на учените, внимавах много никой да не може да види каквото и да е на лицето ми, но си мислех, че като съм сам в космоса, като изключа теб, разбира се, бих могъл да се отпусна и да стоя, така да се каже, по бельо. Съжалявам, накарах те да се чувстваш неудобно. Опитвам се да кажа, че щом си толкова чувствителна, ще трябва да бъда по-внимателен. От време на време ми се налага да си повтарям урока, че дори нементалиците могат да правят проницателни догадки.

Нови гледаше озадачено.

— Не разбирам, учителю.

— Говоря си сам, Нови. Не се угрижвай. Ха, ето пак тази дума!

— Но има ли опасност?

— Има проблем, Нови. Не знам какво ще намеря, когато стигна Сейшел — мястото, към което сме се запътили. Може да се озова в много трудно положение.

— Това не означава ли опасност?

— Не, понеже ще успея да се справя с нея.

— Откъде знаеш?

— Аз съм… учен. И съм най-добрият от всички. В Галактиката няма нищо, с което да не мога да се справя.

— Учителю — нещо много прилично на страдание разкриви лицето на Кови, — не искам да обиждавам… да те обиждам и да те ядосвам. Аз те видях с тоя слабоумен Рафирант и тогава ти беше в опасност, а той беше само демски фермер. Сега не знам какво те очаква… а и ти не знаеш.

Гендибал се почувства огорчен.

— Боиш ли се, Нови?

— Не за мен, учителю. Боя се, аз се боя… за теб.

— Можеш да кажеш просто: „Боя се“ — измърмори Гендибал. — Това също е на добър галактически.

За момент той потъна в мисли. После вдигна поглед, улови доста грубите длани на Сура Нови и каза:

— Нови, не искам да се боиш от нищо. Ще ти обясня. Знаеш ли, ти позна по лицето ми, че има — или по-скоро, че може да има — опасност, сякаш едва ли не успя да прочетеш моите мисли.

— Да?

— Аз мога да чета мисли по-добре от теб. Това се научават да правят учените, а аз съм много добър учен.

Очите на Нови се разшириха и ръката й се измъкна от неговата. Тя като че затаи дъх.

— Ти можеш да четеш мислите ми?

Гендибал бързо вдигна пръст.

— Не го правя, Нови. Аз не чета твоите мисли, освен когато трябва. Аз не ги чета.

(Беше му ясно, че лъже. Невъзможно бе да си със Сура Нови и да не разбираш поне общата насока на някои от мислите й. За това нямаше нужда да си от Втората фондация. Гендибал усети, че е на границата да се изчерви. Макар че беше ласкателно дори от страна на една демянка… И все пак тя трябваше да бъде успокоена отново — просто от човещина…)

Той каза:

— Аз мога също и да променя начина, по който мислят хората. Мога да накарам хората да усещат болка. Мога…

Нови поклати недоверчиво глава.

— Как ще направиш всичко туй, учителю? Рафирант…

— Забрави за Рафирант — сопна се Гендибал. — Бих могъл да го спра за миг. Бих могъл да го поваля на земята. Бих могъл да накарам всички демяни…

Той внезапно спря и с неудобство усети, че се е хвалел, опитвайки се да впечатли тази провинциална жена. А тя продължаваше да поклаща глава.

— Учителю — рече, — ти искаш да направиш да не се боя, но аз не се боя освен заради теб, така че няма нужда. Зная, че си голям учен и можеш да накараш този кораб да лети през космоса, където никой човек може да стори нещо друго — искам да кажа, не може да стори нищо друго, освен да се изгуби. Използваш машини, които не разбирам, и всеки демянин не би могъл да разбере. Само че няма защо да ми говориш за тези умствени сили, дето положително не могат да са така, защото всички работи, които казваш, че би могъл да направиш на Рафирант, ти не ги направи, макар да беше в опасност.

Гендибал стисна устни. Остави нещата така, помисли си. Щом жената настоява, че не се бои за себе си, остави ги така. Само че не искаше тя да го мисли за слабак и хвалипръцко. Просто не искаше.

— Не направих нищо на Рафирант — каза той, — понеже не исках да му направя. Ние, учените, не трябва никога да правим каквото и да е на демяните. Ние сме гости на вашия свят. Разбираш ли?

— Вие сте наши господари. Това е, дето ние винаги го казваме.

За момент Гендибал се отклони от мислите си.

— Тогава как така този Рафирант ме нападна?

— Не знам — простичко рече тя. — Не мисля, че и той знае. Трябва да е бил умоотклонен — ъ-ъ-ъ, полудял.

Гендибал изсумтя.

— Във всеки случай ние не причиняваме зло на демяните. Ако бях принуден да го спра, като… го нараня, другите учени можеха да си помислят лошо за мен и вероятно щях да загубя мястото си. Но за да не бъда лошо наранен, сигурно щеше да ми се наложи да се отнеса зле с него — макар и малко, колкото е възможно по-малко.

Нови оклюма.

— Значи не е имало нужда аз да се втурна между вас като голяма глупачка.

— Ти постъпи съвсем правилно — рече Гендибал. — Току-що казах, че нямаше да направя добре, ако го бях наранил. Ти го спря и то съвсем успешно. Аз съм благодарен.

Тя пак се усмихна блажено.

— Аха, разбирам защо беше така добър към мен.

— Аз наистина съм ти благодарен — каза леко объркан Гендибал, — но трябва да разбереш, че няма никаква опасност. Мога да се справя с цяла армия от обикновени хора. Всеки учен го умее — особено по-важните, — а нали ти казах, че съм най-добрият от всички. Никой в Галактиката не може да ми устои.

— Щом така казваш, учителю, съм сигурна в това.

— Така казвам. Е, сега боиш ли се за мен?

— Не, учителю, като се изключи… Само нашите учени ли могат да четат умове? Няма ли други учени от Други места, които да ти се противопоставят?

За момент Гендибал бе зашеметен. Жената притежаваше изумителна проницателност.

Необходимо бе да излъже и той каза:

— Няма.

— Но на небето са толкова много звезди. Веднъж се опитах да ги преброя и не можах. Ако световете с хора са тъй многобройни, колкото са звездите, няма ли някои от тях да са с учени? Искам да кажа, освен учените от нашия собствен свят?

— Не.

— Ами ако има?

— Тогава няма да са силни като мен.

— Ами ако те се нахвърлят върху теб, преди да се усетиш?

— Не могат да го направят. Щом наближи някой чужд учен, аз веднага ще разбера. Много преди той да може да ми стори нещо лошо.

— Ще успееш ли да избягаш?

— Няма защо да бягам. Обаче — предвиди нейното възражение, — ако все пак ми се наложи, веднага ще отида в нов кораб — по-добър от всеки друг в Галактиката. Те няма да могат да ме стигнат.

— А няма ли да променят мислите ти и да те накарат да останеш?

— Не.

— Те може да са много. Ти си сам-самичък.

— Веднага щом дойдат, още преди да могат да си представят, че е възможно, аз ще съм разбрал, че са там и ще се махна. Тогава целият наш свят от учени ще се изправи срещу тях и те няма да издържат. И това им е съвсем ясно, така че няма да се осмелят да ми сторят нищо. Всъщност те няма да поискат аз въобще да разбера за тях.

— Понеже си много по-добър ли? — попита Нови със засияло от неуверена гордост лице.

Гендибал не устоя. В демянката имаше такава вродена интелигентност и схватливост, че беше истинско удоволствие да бъде с нея. Онова сладкогласно чудовище, говорителката Делора Деларми, му бе направила невероятна услуга, когато му натресе тази фермерка на главата.

Той каза:

— Не, Нови, не понеже съм по-добър от тях, макар че и то е вярно. А понеже ти си с мен.

— Аз?

— Точно така, Нови. Сети ли се за това?

— Не, учителю — рече тя удивена. — Какво мога да направя аз?

— Твоят ум… — и той веднага вдигна предупреждаващо ръката си. — Не ти чета мислите. Просто виждам очертанията на ума ти, а те са много гладки, необикновено гладки.

Нови постави ръка на челото си.

— Защото съм неука ли, учителю? Защото съм толкоз глупава ли?

— Не, мила — дори не забеляза как се бе обърнал към нея. — Защото ти си честна и в теб няма коварство; защото си откровена и говориш това, което мислиш; защото сърцето ти е горещо и… и други неща. Ако някои чужди учени изпратят нещо, което да докосне нашите умове — твоя и моя, — поради гладкостта на съзнанието ти докосването ще се забележи веднага. Аз ще го усетя, още преди да съм усетил докосването до моя собствен ум, и тогава ще имам време за противодействаща стратегия: тоест — да отбия нападението.

Последва дълга тишина. Гендибал схвана, че в очите на Нови има не просто щастие, а екзалтация и гордост. Тя меко каза:

— И ме взе със себе си заради туй?

Гендибал кимна.

— Това беше важна причина. Да.

Гласът й премина в шепот.

— Как да ти помогна колкото мога повече, учителю?

— Запази спокойствие. Не се бой. И просто бъди, каквато си.

Тя каза:

— Ще остана, каквато съм. И ще стоя между теб и опасността, както направих с Рафирант.

Излезе от стаята, а Гендибал се загледа след нея.

Странно, колко много беше надарена. Как е възможно едно толкова първично съзнание да притежава такава сложност? Гладкостта на ума й криеше огромна интелигентност, схватливост и смелост. Какво повече можеше да иска от когото и да било?

Бе доловил по някакъв начин един бъдещ образ на Сура Нови — тя не бе говорител, не бе от Втората фондация, не бе дори образована, ала бе застанала непоколебимо на негова страна и щеше да играе важна роля в наближаващата драма.

Въпреки това не можеше да види ясно подробностите. Все още му предстоеше да разбере какво точно ги чака.

59

— Един-единствен скок — промърмори Тривайз — и ето ти го.

— Гея ли? — попита Пелорат, надничайки иззад рамото му към екрана.

— Слънцето на Гея — отвърна Тривайз. — Наричай го Гея-С, за да не се объркваме. Галактографите обикновено правят така.

— Тогава къде е самата Гея? Или нея ще наричаме Гея-П — като „планета“?

— За планетата стига и просто Гея. Засега още не можем да я видим. Планетите не са толкова лесни за откриване като звездите, а ние сме все пак на стотина микропарсека от Гея-С. Обърни внимание, че тя изглежда само като звезда, макар и много ярка. Не сме достатъчно близо, за да я видим като диск. И не се взирай право в нея, Янов. Достатъчно е ярка, за да ти увреди ретината. Щом приключа с наблюденията, ще поставя филтър и тогава ще можеш да я съзерцаваш.

— Колко правят стотина микропарсека в единици, които митолог като мен може да проумее, Голан?

— Три милиарда километра или около двадесет пъти повече от разстоянието между Терминус и нашето слъне. Това задоволява ли те?

— Напълно. А не можем ли да идем по-близо?

— Не! — Тривайз изненадано вдигна поглед. — Не точно сега. Защо трябва да бързаме след всичко, дето го чухме за Гея? Едно е да си смел, съвсем друго — да си откачен. Нека първо да погледаме.

— Какво, Голан? Ти каза, че още не можем да я видим.

— С просто око — не. Само че ние разполагаме с телескопи и с един отличен компютър за бързи анализи. Като начало можем спокойно да проучим Гея-С, а ще успеем да направим и някои други наблюдения. Успокой се, Янов — Тривайз се протегна и потупа рамото му с доброжелателен жест.

След известна пауза добави:

— Гея-С е единична звезда или ако има спътник, той е много по-отдалечен, отколкото сме ние в момента, и в най-добрия случай е червено джудже, което пък означава, че няма защо да му обръщаме внимание. Гея-С е звезда от спектрален клас G4, а това значи, че е напълно възможно да има обитаема планета. Ако беше от клас А или М, щеше да се наложи моментално да обърнем и да се махаме.

— Аз наистина съм само митолог — рече Пелорат, — но се питам не бихме ли могли да определим спектралния клас на Гея от Сейшел?

— Можехме и го направихме, Янов, ала не пречи да проверим и по-отблизо. Гея-С има планетна система — дотук нищо изненадващо. Виждат се два газови гиганта и единият от тях е много голям — ако компютърът преценява точно разстоянията. Спокойно би могло да има и трети от другата страна на слънцето, така че да не бъде лесно открит, доколкото по една случайност сме доста близо до планетарната равнина. Не забелязвам нищо особено и във вътрешната част, което също не е изненадващо.

— Това лошо ли е?

— Само по себе си не. Очакваше се. Обитаемите планети би трябвало да са от скали и метали, да са много по-малки от газовите гиганти и, ако искаме да са достатъчно топли, да са по-близо до слънцето си — ето защо са и много по-трудни за откриване. Може би ще се наложи да приближим значително, за да проучим областта, която е на четири микропарсека от Гея-С.

— Аз съм готов.

— Аз пък не съм. Ще направим скока утре.

— Защо утре?

— Нека им дадем един ден да дойдат и да ни хванат, а ние евентуално да се измъкнем, ако ги забележим да идват и това, което видим, не ни хареса.

60

Действаше се бавно и предпазливо. Предишния ден Тривайз методично разработи изчисленията за няколко различни подхода и се опита да избере помежду им. Тъй като не разполагаше със сигурни данни, можеше да се уповава единствено на интуицията си, ала за нещастие тя нищо не му подсказваше. Липсваше оная „увереност“, която понякога изпитваше.

Накрая набра указанията за един скок, който ги измести далеч от планетарната равнина.

— Така ще получим по-добър поглед към района като цяло — обясни той, — защото ще наблюдаваме планетите във всяка точка от орбитите им на максималното видимо разстояние от слънцето. А и те — които и да са — може би няма да бъдат чак толкова бдителни спрямо областите, които са извън равнината. Поне така се надявам.

Сега бяха тъй близо до Гея-С, колкото най-близкият и най-голям газов гигант, от който ги отделяха почти половин милиард километра. За радост на Пелорат Тривайз го показа с пълно увеличение на екрана. Гледката бе впечатляваща даже ако не се вземеха предвид трите рехави и тесни пръстена от дребни отломъци.

— Има си обичайната опашка от спътници — рече Тривайз. — но при това разстояние от Гея-С знаем, че никои от тях не е обитаем. Нито пък е населен от хора, които да живеят, да речем, под стъклен купол или някакви други подобни условия.

— Откъде знаеш?

— Няма радиошум, чиито характеристики да показват, че е от изкуствен произход. Разбира се — добави той, като сам постави ограничения на изказването си, — възможно е някой научен аванпост да си даде труда да екранира собствените си радиосигнали, а и газовият гигант излъчва радиошум, който би могъл да маскира онова, дето го търся. Все пак нашият радиоприемник е чувствителен, а компютърът ни е извънредно добър. Бих казал, че шансът на тези спътници да има хора е изключително малък.

— Това означава ли, че и Гея я няма?

— Не, но означава, че ако Гея я има, тя не си е направила труда да колонизира спътниците. Може би не е способна да го направи или просто не е заинтересована.

— Добре, има ли я Гея?

— Търпение, Янов, търпение.

Тривайз разглеждаше небето с наглед безкрайна методичност. По едно време прекъсна, за да заяви:

— Честно казано, фактът, че досега не са ни нападнали, в известен смисъл е обезсърчаващ. Очевидно, ако притежаваха възможностите, които им се приписват, щяха да реагират на нашето пристигане.

— Предполагам, че не е изключено — начумерено рече Пелорат — всичко да е измислица.

— Наречи го мит, Янов — предложи Тривайз с крива усмивка, — и ще бъде точно по твоята специалност. Все пак в екосферата се движи една планета, което означава, че тя може и да е обитаема. Бих искал да я понаблюдавам поне един ден.

— Защо?

— Ами дори само за да се убедя, че е обитаема.

— Ти току-що каза, че тя е в екосферата, Голан.

— Да, в този момент е в нея. Само че орбитата й може да е много ексцентрична и да я отведе на един микропарсек от звездата или пък на петнадесет микропарсека в обратна посока, или пък и двете заедно. Ще трябва да сравним разстоянието от планетата до Гея-С с орбиталната й скорост, а и ще ни е само от полза да разберем в каква посока се движи тя.

61

На следващия ден.

— Орбитата е почти кръгова — рече най-сетне Тривайз, — значи можем с далеч по-голяма сигурност да предположим, че планетата е обитаема. Все пак още никой не се е появил да ни посрещне. Ще трябва да се опитаме да погледнем по-отблизо.

— Защо подготовката за един скок отнема толкова много време? Ти правиш съвсем малки скокове.

— Слушай, всезнайко. Малките скокове се контролират по-трудно от големите. Кое е по-лесно да вдигнеш — камък или песъчинка? Освен това Гея-С е наблизо и пространството е силно изкривено. Това усложнява изчисленията дори и за компютър като нашия. Един митолог би трябвало да го разбере.

Пелорат изсумтя.

— Сега можеш да видиш планетата с невъоръжено око — рече Тривайз. — Ей там. Забелязваш ли я? Времето й за завъртане е около двадесет и два галактически часа, а наклонът на оста — двадесет градуса. Направо класически пример за обитаема планета, а и на нея действително има живот.

— Откъде знаеш?

— В атмосферата съществува значително количество свободен кислород. Без добре развита растителност това не е възможно.

— Дали обаче има разумен живот?

— Ще разберем от анализа на радиовълновото излъчване. Предполагам, че е възможно да съществува разумен живот, който да е изоставил техниката, но това изглежда доста невероятно.

— Известни са и такива случаи — отвърна замислено Пелорат.

— Приемам думите ти на доверие. Това си е в твоята област. Само че не е много вероятно на една планета, дето е изплашила Мулето, да няма нищо друго освен пасторални обитатели.

— Има ли спътник? — попита Пелорат.

— Да — нехайно отвърна Тривайз.

— Колко е голям? — гласът на професора някак си изведнъж стана задавен.

— Не мога да кажа със сигурност. Около стотина километра в диаметър, предполагам.

— Ех! — с копнеж произнесе ученият. — Бих искал да съществуват някои по-подходящи възклицания, скъпи ми друже, понеже имаше един съвсем мъничък шанс…

— И… ако притежаваше гигантски спътник, да излезе, че е самата Земя?

— Да, но очевидно не е тя.

— Е, ако Компор е прав, Земята и без друго не би могла да е в тоя район на Галактиката. Би трябвало да е някъде към Сириус. Янов, наистина съжалявам.

— Добре, добре.

— Слушай, ще поизчакаме и ще рискуваме с още един малък скок. Ако не открием следи от разумен живот, ще е безопасно да кацнем… само дето тогава няма да има причини да кацаме, нали така?

62

След скока Тривайз каза с потрепващ глас:

— Е, това е, Янов. Наистина е Гея. Най-малкото, притежава техническа цивилизация.

— Можеш да разбереш това само от радиовълните?

— Има нещо по-сигурно. Една космическа станция обикаля около планетата. Виждаш ли там?

На монитора наистина се забелязваше някакъв предмет. За непривикналото око на Пелорат той не изглеждаше особено важен, но Тривайз рече:

— Изкуствен, метален източник на радиовълни.

— Какво ще правим сега?

— За известно време нищо. На този етап на развитие на техниката им няма как да не ни открият. Ако след малко не предприемат някаква стъпка, ще изпратя към тях едно радиосъобщение. Ако продължат да си траят, ще приближим предпазливо.

— А ако наистина направят нещо?

— Ще зависи от „нещото“. Не ни ли хареса, ще се възползваме от факта, че е твърде малко вероятно да притежават средство, което да може да се сравни с лекотата, с която този кораб прави скок.

— Имаш предвид да се махнем.

— Като хиперпространствена ракета.

— Но тогава няма да узнаем повече, отколкото преди да дойдем.

— Нищо подобно. В най-лошия случай ще знаем, че Гея съществува, че разполага с техника, която действа, и че е направила нещо, за да ни спре.

— Ама, Голан, нека не се плашим прекалено лесно.

— Хайде, Янов, разбирам, че няма друго в Галактиката, дето да би искал повече от туй на всяка цена да научиш истината за Земята, но аз не споделям твоята мономания. Ние сме в невъоръжен кораб, а тия хора долу са били изолирани от векове. Да предположим, че никога не са чували за Фондацията или не знаят достатъчно, за да й имат уважението. Или, да предположим, че това е Втората фондация и щом веднъж ни пипнат — ако с нещо сме ги раздразнили, — може би никога вече няма да сме същите. Искаш ли да ти изтрият напълно ума и да се окаже, че вече не си митолог и въобще не си спомняш за никакви там легенди?

Пелорат помрачня.

— Щом поставяш въпроса по този начин… Само че какво ще правим, когато се махнем?

— Много просто. Ще се върнем на Терминус с новините. Или поне толкова близо до Терминус, колкото ни позволи старицата. После пак можем да тръгнем към Гея — по-бързо и без всичкото това уморително пълзене, и то с въоръжен кораб или дори с цяла флотилия. Тогава нещата сигурно ще се окажат съвсем различни.

63

Зачакаха. Вече им бе станало навик. Бяха прахосали повече време в чакане до подстъпите към Гея, отколкото за целия полет от Терминус до Сейшел.

Тривайз включи компютъра на автоматична аларма и се оказа достатъчно безгрижен, за да подремне в тапицираното си кресло.

Когато алармата зазвънтя, той се сепна. Пелорат влезе не по-малко стреснат. Бяха му прекъснали бръсненето.

— Да не сме получили съобщение? — попита той.

— Не — енергично отвърна Тривайз. — Движим се.

— Движим ли се? Накъде?

— Към космическата станция.

— Защо?

— Не знам. Двигателите са включени и компютърът не реагира, но се движим. Янов, хванаха ни. Били сме твърде близо до Гея.