Островът на делфините

ГЛАВА ДЕСЕТА

Джони започна уроците си по подводно плуване край мостика, сред закотвените рибарски лодки. Водата там беше кристално чиста и можеше спокойно да прави всички грешки на един начинаещ, докато се научи да използува плавниците и маската.

Мик не беше много добър учител. Откакто се знаеше, плуваше и се гмуркаше, и вече не помнеше първоначалните си неприятности. Струваше му се невероятно, че някой може да не успее да стигне с лекота до дъното и да остане съвсем спокойно две-три минути под водата. Затова лесно губеше търпение, когато ученикът му се полюшваше като тапа на повърхността и риташе с крака във въздуха, без да може да се потопи на повече от двайсетина сантиметра.

Не след дълго обаче Джони схвана цялата тънкост. Научи се да не си пълни дробовете с въздух преди гмуркане — това го превръщаше в балон и го правеше твърде лек, за да потъне. После откри, че ако изхвърли краката си над водата, самата им тежест ще го натика надолу. А след като краката му са под повърхността, щеше да рита с плавниците, които пък го отвеждаха в желаната посока.

След няколкочасова практика загуби първоначалната си тромавост. Откри колко е приятно да пикира или да се плъзга хоризонтално, подобно на космонавт в орбита в един свят на безтегловност. Умееше да прави лупинг и тоно3 или да се задържа неподвижен на всякаква дълбочина. Но не издържаше и половината от времето, което успяваше да издържи под водата Мик. Както за всяко нещо, което си струва да се прави, и за това трябваше време и практика.

Вече знаеше, че разполага с време. Колкото и безобиден да изглеждаше, професор Казан беше човек с голямо влияние и се беше погрижил за това. Задвижени бяха връзки, попълнени формуляри и Джони беше официално включен в персонала на острова. Леля му с готовност се съгласи и с удоволствие му изпрати малкото вещи, на които той държеше. Сега, когато се намираше на другия край на света и можеше да погледне на досегашния си живот отстрани, Джони се питаше дали част от вината не е била негова. Помъчил ли се бе да се пригоди към дома, който го прие? Знаеше, че на овдовялата му леля не й е лесно. Може би щеше да разбере проблемите й, когато порасне, и тогава щяха да се сближат. Но каквото и да се случеше, нито за миг нямаше да съжалява, че е избягал.

Сякаш в живота му започна съвършено нова глава. Той осъзна, че досега само е съществувал, а не е живял истински. Загубил много малък любимите си хора, Джони се беше побоял да установи нови връзки, че и по-лошо — станал бе подозрителен и себичен. Но сега се променяше, защото непринуденият живот на острова помиташе бариерите на неговата сдържаност.

Рибарите бяха дружелюбни, добродушни, не се преработваха — нямаше нужда от трудолюбие там, където никога не ставаше студено, а посегнеш ли към морето, и ето ти готова храна. Имаше чувството, че едва ли не всяка вечер танцуваха, прожектираха филм или се веселяха на плажа. А ако се случеше да вали — обикновено по десет-двайсет сантиметра на час — винаги можеше да гледа телевизия. Благодарение на релейните спътници Островът на делфините се намираше на по-малко от половин секунда разстояние от който и да е голям град на земята. Островитяните можеха да видят всичко, което предлагаше останалият свят, и все пак да са удобно отдалечени от него. Те имаха повечето от предимствата на цивилизацията и малко от нейните недостатъци.

Но Джони не играеше по цял ден. Както всички жители на острова под двайсет години (а много и над тази възраст), той трябваше да прекарва по няколко часа на ден в училище.

Професор Казан държеше на образованието и на острова имаше дванайсет учители — двама души и десет електронни машини. Такова беше обикновеното съотношение, след като откриването на учебните компютри в средата на двайсети век най-сетне постави обучението на научна основа.

Всички машини бяха свързани с ОСКАР, големия компютър, който вършеше преводаческата работа на професора, занимаваше се с по-голямата част от административната и счетоводна дейност на острова и можеше по желание да играе шах на гросмайсторско равнище. Скоро след като Джони пристигна, ОСКАР го изпита подробно, за да установи какви са познанията му, приготви подходящи ленти и отпечата програма за неговата подготовка. Сега момчето прекарваше най-малко по три часа на ден пред клавиатурата на компютъра, усвояваше информацията и тракаше отговорите на въпросите, които се появяваха на екрана. Сам избираше времето за учене и съзнаваше, че не бива да пропуска уроците си, защото ОСКАР веднага съобщаваше на професора или по-лошо — на доктор Кийт.

В момента обаче двамата учени имаха много по-важни грижи. След двайсет и четири часа непрекъсната работа професор Казан преведе донесеното от Ейнар съобщение и то го изправи пред сериозна дилема. Професорът беше миролюбив човек. Ако трябваше да се обрисува с една дума, тя беше „добросърдечен“. А сега за голямо негово нежелание трябваше да вземе страна в една война.

Той седеше вторачен в съобщението, отпечатано от ОСКАР, сякаш очакваше да изчезне. Но можеше да се сърди само на себе си. В края на краищата не друг, а той настоя да го получи.

— Е, професоре — попита доктор Кийт, който, уморен и брадясал, се беше облегнал на командното табло, — какво ще правим сега?

— Нямам представа. — Като повечето способни учени и много малко от бездарните, той никога не се срамуваше да признае, че не знае какво да прави. — Какво предлагаш?

— Струва ми се, че ето тук може да ни бъде полезен нашият Консултативен съвет. Защо да не обсъдим това с някои от членовете му?

— Идеята ти не е лоша. Да видим с кого бихме могли да се свържем по това време. — Извади от едно чекмедже списък и проследи имената с пръст.

— Американците не — те сега спят. Също и повечето европейци. Тогава ни остава — я да видим — Саха в Делхи, Хирш в Тел Авив, Абдула в…

— Стига! — прекъсна го доктор Кийт. — Нито едно съвещание с повече от петима участници не е свършило нещо полезно.

— Правилно. Да видим дали ще можем да ги намерим.

Четвърт час по-късно петимата мъже разговаряха помежду си, сякаш седяха заедно, въпреки огромните разстояния. Професор Казан не поиска видео, макар че при необходимост и това можеше да се осигури. Звукът стигаше, за да разменят мнения.

— Господа — започна професорът, след като се поздравиха, — появи се проблем. Не след дълго ще трябва да го поставя пред целия комитет, а може и по-високо, но бих искал да чуя неофициалното ви мнение.

— Хайде, хайде — обади се от лабораторията си в Карачи доктор Хасим Абдула, големият пакистански биохимик. — Досега сте ми искали поне дузина пъти „неофициално мнение“, а не си спомням някога да сте ми обърнали и най-малко внимание.

— Този път може и да ви обърна — отговори професорът. Тържественият тон предупреди слушателите му, че това не е обикновено обсъждане.

Той бързо нахвърли събитията около идването на Джони на острова. Те бяха вече познати на слушателите му, защото вестта за необикновеното спасение бе обиколила целия свят. Сетне описа последвалите събития — пътуването на „Летящата риба“ и преговорите на Ейнар с дълбоководните делфини.

— Това може да влезе в историята като първото съвещание на човека със същества от друг вид — каза той. — Убеден съм, че няма да е последното и нашите решения може би ще определят бъдещето не само на Земята, но и на Космоса. Струва ми се, някои от вас смятат, че надценявам разума на делфините. Е добре, сега можете да съдите сами. Те дойдоха при нас да искат помощ срещу най-безжалостния си враг. В морето има само две същества, които обикновено ги нападат. Разбира се, едното е акулата, но тя не представлява сериозна опасност за стадо зрели делфини; те могат да я убият, като й нанесат удари по хрилете. Тъй като е глупава риба — по-глупава дори и от най-глупавата риба, — те само я презират и мразят. Другият враг е нещо съвсем различно, защото е техният братовчед косатката — Orcinus orca. Няма много да сбъркам, ако кажа, че това е великански делфин, който се е превърнал в канибал. На дължина достига девет метра. Намирани са екземпляри с по двайсет делфина в стомаха. Помислете само — апетит, който се задоволява с двайсет делфина! Нищо чудно, че се обръщат за защита към нас. Делфините знаят, че разполагаме със средства, каквито те нямат — от столетия насам нашите кораби са доказателство за това. Може би през всичките тези векове тяхното дружелюбие към нас е било опит да установят контакт, да поискат нашата помощ във вечната си война — и едва сега имаме достатъчно ум да ги разберем. Ако това е вярно, аз се срамувам от себе си и от своя вид.

— Само за момент, професоре — прекъсна го доктор Саха, индийският физиолог. — Това е наистина много интересно, но убеден ли сте, че преводът ви е верен? Не се засягайте, но всички знаем обичта ви към делфините и повечето я споделяме. Сигурен ли сте, че не им приписвате собствените си мисли?

Някой друг би се обидил, независимо че доктор Саха се изрази възможно най-внимателно. Но професор Казан отвърна съвсем спокойно:

— Няма съмнение — питайте Кийт.

— Вярно е — потвърди докторът. — Не мога да превеждам така добре от делфински както професора, но залагам името си.

— И така — продължи професор Казан, — следващото, което ще чуете, ще докаже, че не съм настроен безнадеждно проделфински, колкото и да съм привързан към тях. Не съм зоолог, но зная нещичко за равновесието в природата. Дори да можем да им помогнем, трябва ли да го сторим? Доктор Хирш, вие може би имате някаква представа?…

Директорът на телавивската зоологическа градина забави отговора си — все още беше сънен, защото в Израел не се беше зазорило.

— Хванахте ни натясно — призна той. — И се съмнявам дали сте помислили за всички възможни усложнения. В естествено обкръжение всички животни имат врагове — хищници — и ако ги нямаше, щеше да настъпи бедствие. Вижте например Африка, където антилопи и лъвове живеят на едно място. Да предположим, че избиете лъвовете — какво ще стане? Ще ви кажа: антилопите ще се размножават, докато изядат всичката храна, и след това ще гладуват. Каквото и да мислят антилопите, лъвовете са много полезни за тях. Освен че не им позволяват да станат повече, отколкото позволяват запасите от храна, те поддържат и здравословното им състояние, като ликвидират по-слабите от тях. Така действува природата — от наша гледна точка жестоко, но затова пък резултатно.

— В този случай аналогията престава да важи — каза професор Казан. — Нямаме работа с диви животни, а с умни хора. Те не са човеци, но все пак са хора. Така че истинската аналогия би била с племе от миролюбиви селяни, които някакви канибали непрекъснато изтребват. Бихте ли казали, че канибалите са полезни за селяните, или пък ще се опитате да превъзпитате канибалите?

Хирш се засмя.

— Разбирам какво имате предвид, въпреки че не си представям как можете да превъзпитате косатките.

— Само за миг — намеси се доктор Абдула. — Излизате извън моята територия. Доколко умни са косатките? Ако всъщност не са толкова умни, колкото делфините, аналогията между човешките племена не може да се приложи и въпросът не опира до морал.

— Съвсем разумни са — отговори професор Казан тъжно. — Малкото проучвания, които са правени, показват, че са поне толкова умни, колкото останалите делфини.

— Предполагам, знаете прочутата история за косатките, които се опитали да хванат изследователите на Антарктика? — попита доктор Хирш. Колегите му признаха, че не я знаят, и той продължи: — Случило се в началото на миналия век при една от първите експедиции към Южния полюс, струва ми се, тази на Скот. Във всеки случай група изследователи били на края на плаващ леден блок и наблюдавали стадо косатки. И наум не им идвало, че ги заплашва опасност, докато внезапно ледът под тях започнал да се пука. Зверовете го блъскали отдолу и хората имали късмет, че успели да отскочат на безопасно място, преди да пропаднат. А блокът бил дебел около метър.

— Следователно, ако имат възможност, ще ядат и хора. Можете да разчитате на гласа ми против тях.

— Е, има теория, че са взели навлечените в кожи изследователи за пингвини, но не бих желал да я проверявам. Във всеки случай почти сме сигурни, че са изяли няколко гмурци.

Настъпи кратко мълчание, докато всички обмисляха информацията. Сетне доктор Саха поде отново:

— Очевидно, преди да стигнем до някакви решения, имаме нужда от още факти. Трябва да уловим косатки и да ги проучим внимателно. Смятате ли, че бихте могли да установите връзка с тях, както с делфините?

— Вероятно да, макар и след години.

— Отклоняваме се от същността на въпроса — намеси се нетърпеливо доктор Хирш. — Все още предстои да решаваме какво да правим, а не как да го правим. Боя се, че в полза на косатките и против нашите приятели делфините има и друг, страшно силен довод.

— Зная какъв е той, но продължавайте — каза професор Казан.

— Ние извличаме значителен дял храна от морето — около сто милиона тона риба годишно. Делфините са ни преки съперници. Онова, което те изяждат, е изгубено за нас. Казвате, че имало война между косатките и делфините, но има и война между делфините и рибарите, на които те късат мрежите и крадат улова. В тази война косатките са наши съюзници. Ако те не ограничават делфиновите популации, за нас може да не остане риба.

Колкото и да е странно, това като че не обезсърчи професора, нещо повече, той явно беше доволен.

— Благодаря ви, Мордехай! Вие ми дадохте идея. Знаете, разбира се, че се е случвало делфините да помагат на хората, като подгонват и рибни пасажи, а след това си поделят улова? Така са живеели тук с аборигените от Куинсланд преди двеста години.

— Да, зная. Да не искате да осъвремените обичая?

— Ами да, пък и някои други неща… Благодаря, господа, безкрайно съм ви задължен. Щом проведа няколко опита, ще изпратя паметна бележка до всички членове на комитета и ще проведем общо заседание.

— След като ни събудихте толкова рано сутринта, бихте могли да ни подскажете нещичко.

— Съжалявам, но няма да го сторя, докато не ми стане ясно кои от идеите са напълно безумни и кои само налудничави. Дайте ми няколко седмици, а междувременно бихте могли да поразпитате дали някой не може да ми заеме косатка. За предпочитане е да не яде повече от половин тон храна на ден.