Островът на делфините

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

Никога посетител на острова не е бил посрещан с толкова смесени чувства. Когато големият товарен вертолет дойде от юг, изминал целия път от Изследователската база за китове на Тасмания, край басейна се събраха всички, които не бяха в морето.

Вертолетът се повъртя над острова и отвесната струя от роторите раздипли повърхността на водата на причудливи, променящи се фигури. После капаците се отвориха и оттам бавно се спусна голяма торба. Тя цопна в басейна, избликна гейзер и последва вихрушка от пръски пяна. Из басейна се понесе на светкавично проучване най-голямото и най-свирепо същество, което някога бе идвало на Острова на делфините.

И все пак първия път, когато видя косатката, Джони остана малко разочарован. Наистина беше по-голяма и от най-едрия делфин, но пък и по-малка, отколкото очакваше. Когато товарният вертолет отлетя и стана възможно да се говори, без да се вика, той спомена на Мик за разочарованието си.

— Женска е — обясни Мик. — Те са два пъти по-малки от мъжките. А това означава, че е много по-практично да се занимаваме с тях. Изяждат само по петдесет килограма риба на ден.

Въпреки естествените си предразсъдъци Джони трябваше да признае, че косатката бе красиво същество. Правеше силно впечатление с окраската си — бяла отдолу, черна отгоре, с голямо бяло петно зад всяко око. Тези петна дадоха повод за прякора, който скоро й прикачиха — Снежка.

Снежка приключи с изследването на басейна и започна да оглежда света. Надигна масивната си глава, огледа тълпата с будни, умни очи и лениво отвори уста.

При вида на страшните й шиповидни зъби тълпата ужасено се разшумя. Може би Снежка долови впечатлението, което бе направила, защото отново се прозина, дори по-широко, и оголи още повече от внушаващите ужас зъби. Зъбите на делфина са малки, подобни на игли, с тях той хваща рибата, преди да я погълне цяла, но зъбите на косатката са като на акула. Могат да прегризат морж, делфин, а и човек.

Сега, когато островът се сдоби с косатка, всеки искаше да знае какво ще прави професорът с нея. Първите три дни я остави на мира, докато свикне с новата обстановка и превъзмогне възбудата от пътуването. Тъй като беше в плен от няколко месеца и напълно привикнала с човешки същества, тя скоро се успокои и започна да се храни както с жива, така и с мъртва риба.

С прехраната й се зае семейството на Мик, най-вече баща му Джо Науру и чичо му Стивън, капитанът на „Летящата риба“. Макар да се нагърбиха с тази задача само за да припечелят допълнително, те скоро се привързаха към повереното им животно. То беше разумно, както всички очакваха, но и добродушно, което едва ли подхождаше на косатка. Мик особено я обикна и тя показваше видимо удоволствие, когато го забележеше край басейна, но и разочарование, щом си тръгнеше, без да я почерпи.

Професорът започна първите си опити, след като се убеди напълно, че Снежка се е успокоила и проявява интерес към онова, което става наоколо. Когато пусна по уредбата обикновени фрази на делфински, за да провери реакциите й, тя реагира много бурно. Косатката се втурна из басейна — търсеше откъде идва звукът. Без съмнение свързваше гласовете на делфини с ядене и реши, че вечерята й е сервирана.

Само след няколко минути осъзна, че са я измамили. Започна да се вслушва внимателно в онова, което й пускаха, но не се хвърляше да гони звуците. Надеждите на професор Казан, че на някои от делфинските фрази ще отговори на собствения си език, не се изпълниха. Снежка запази упорито мълчание.

Все пак той напредваше с езика на косатките — оркан, като използуваше записи. Послужи си с безпогрешната памет на ОСКАР, за да търси делфински думи сред изобилния материал. И откри доста. Имената на няколко риби например бяха почти същите на оркан и на делфински. Вероятно двата езика, също както английски и немски, или френски и италиански, произлизаха от един общ праезик. Така се надяваше професор Казан, защото това би опростило до голяма степен задачата му.

Професорът не беше особено разочарован от нежеланието на Снежка да му сътрудничи, защото за нея имаше други планове, които всякак можеха да се осъществят. Две седмици след идването й на острова пристигна екип медицински техници от Индия и започна да монтира електронна апаратура край басейна. Когато бяха готови, изтеглиха водата и възмутената косатка остана безпомощна на сухо.

За следващата крачка бяха необходими десет мъже, здрави въжета и яка дървена рамка, предназначена да държи главата й неподвижна. На Снежка това съвсем не й хареса, нито пък на Мик, който я поливаше с маркуч, за да не изсъхне кожата й на слънцето.

— Никой няма да ти направи лошо, миличка — говореше й успокоително той. — Всичко ще свърши за минутка и ще можеш отново да си плуваш.

После за негов ужас един от техниците се доближи до косатката с предмет, наподобяващ нещо средно между игла на спринцовка и бормашина. Много внимателно опипа тила на Снежка, опря апарата и натисна копчето. Чу се слабо, пронизително свистене и иглата потъна дълбоко в мозъка на косатката, прониквайки през дебелата кост на черепа без усилие, като нагорещен нож в масло.

Мик понесе операцията по-тежко от Снежка, която едва ли усети бодването. Човек с познания по физиология не би се изненадал, но Мик, както повечето хора, не знаеше странния факт, че мозъкът не усеща болка. Можеш да го режеш и пробиваш, без собственикът му да изпитва каквото и да е.

В мозъка на Снежка вкараха десет сонди. Свързаха ги с проводници и ги отведоха до плоска аеродинамична кутия, прикачена на темето й. Цялата операция отне по-малко от час. После напълниха басейна с вода и косатката започна да плува лениво, сумтейки и изпускайки водни струи. Очевидно операцията не я смути, но на Мик му се стори, че тя го гледа с обиденото изражение на човек, предаден от приятел, на когото е имал доверие.

На следния ден от Делхи пристигна доктор Саха. Като член на Консултативния съвет той беше стар приятел на професор Казан. Освен това доктор Саха се ползуваше със световен авторитет по най-сложния от всички органи — човешкия мозък.

— Последния път използувах такъв апарат на слон — рече физиологът, докато наблюдаваше как Снежка се щура из басейна. — Накрая управлявах хобота му толкова точно, че пишеше на машина.

— В нашия случай няма нужда от такава виртуозност — рече професор Казан. — Искам само да контролирам движенията на Снежка и да я отуча да яде делфини.

— Смятам, че мога да ви го обещая, стига моите хора да са поставили електродите на място. Но няма да стане веднага. Първо трябва да направя карта на мозъка.

Работата с картата на мозъка беше бавна, деликатна и изискваше голямо търпение и изкуство. Саха стоеше с часове край контролното табло и наблюдаваше поведението на Снежка, а тя се гмуркаше, приличаше, плуваше лениво из басейна или лапаше рибата, която й предлагаше Мик. През цялото време мозъкът й изпращаше чрез прикрепения към него предавател радиосигнали като спътник в орбита. Импулсите, регистрирани от електродите, се записваха на лента, за да може доктор Саха да види схемата на електричната активност, която съответствуваше на всяко конкретно действие.

Най-сетне беше готов за първата стъпка. Вместо да получава импулси от мозъка на Снежка, той започна да му въздействува с електрически ток.

Резултатът беше едновременно смайващ и страшен — по-скоро магия, отколкото наука. С едно завъртване на ключ или натискане на копче доктор Саха можеше да накара голямото животно да плува наляво или надясно, да описва кръгове и осморки, да се отпуска неподвижно в средата на басейна — изобщо да изпълнява всяко движение, което той пожелае. Усилията на Джони да контролира Спутник и Сузи с комуникатора, правеха толкова силно впечатление, а ето че сега изглеждаха едва ли не детинска работа.

Но Джони и не се стремеше към друго — Сузи и Спутник му бяха приятели и той предпочиташе да им предостави свободата на избор. Ако не искаха да му се подчинят — както често ставаше — това си беше тяхно право. Снежка нямаше избор: електрическите импулси в мозъка й я бяха превърнали в жив робот без воля, принуден да изпълнява заповедите на доктор Саха.

Колкото по̀ се замисляше Джони, толкова по̀ се притесняваше. Можеше ли същото управление да се приложи и на него? Попита и разбра, че вече е правено с човек, и то много пъти, но при лабораторни условия. Ако се използваше за зло, а не за добро, това научно средство за манипулиране можеше да е по-опасно и от атомната енергия.

Нямаше съмнение, че целта на професор Казан бе благородна — поне за делфините, — но в какво се състоеше тя, Джони все още не можеше да си представи. Не се досети дори когато опитът премина в следващата фаза: на острова докараха изключително творение — механичен делфин в естествена големина, придвижван от електромотори.

Създал го беше преди двайсет години някакъв учен от океанографски институт, който не можел да разбере как делфините съумяват да плуват толкова бързо. Според изчисленията му мускулите им не би трябвало да ги придвижват с повече от десет морски мили в час — а те развиваха без всякакви усилия два пъти по-голяма скорост.

Затова ученият построил макет на делфин и изучавал неговото поведение, като го пускал да плува, натоварен с апаратура. Проектът се провалил, но моделът бил така красиво изработен и действувал толкова добре, че никой нямал сърце да го унищожи дори когато доскучал на създателя си и той се отрекъл от него. От време на време техниците от института избърсвали праха и го показвали пред публика. Ето как професорът научил за него. Все пак механичният делфин се радваше на известност.

Той би измамил всеки учен, но когато го пуснаха в басейна в присъствието на десетки изпълнени с любопитство зрители, провалът беше пълен. Снежка хвърли презрителен поглед на механичната играчка и повече не й обърна внимание.

— Точно от това се боях — прошепна професорът без особено разочарование. Като всички учени той отдавна бе разбрал, че повечето експерименти се провалят, и не се срамуваше да се изложи дори пред публика. Великият Дарвин например свирил часове наред на тромпет в една зеленчукова градина, за да види дали това ще повлияе върху развитието на растенията. — Вероятно е чула електромотора и е разбрала измамата. Е, тогава нямаме избор. Ще трябва да използуваме за примамка истински делфин.

— Ще поканиш ли доброволци? — пошегува се доктор Саха.

Но шегата се обърна срещу него. Професор Казан помисли и кимна.

— Точно това ще направя.