Островът на делфините

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Прав сте, професоре — заяви доктор Кийт, — макар да пукна, ако се сещам откъде разбрахте, че е така. В обсега на нашите хидрофони няма голямо стадо делфини.

— Тогава ще ги потърсим с „Летящата риба“.

— Но къде? Те се намират някъде из водното пространство от двайсет и пет хиляди квадратни километра.

— А за какво са наблюдателните спътници? Обади се на Контролната станция Умъра и поискай да фотографират район с радиус петдесет морски мили около острова. Кажи им да направят снимките колкото може по-рано след зазоряване. Положително някой спътник ще мине над нас утре сутринта.

— Но защо след зазоряване? Аха, разбирам. Дългите сенки ще ни помогнат по-лесно да ги открием.

— Точно така. Ще е много трудно да претърсим такъв огромен район, а ако мине много време, те ще се преместят другаде.

Джони чу тези планове след закуска, когато го повикаха да помага при разчитането. По всичко личеше, че професор Казан се беше нагърбил с твърде тежка задача, защото терминалът на острова беше приел двайсет и пет отделни снимки, всяка от тях на квадрат със страна двайсет морски мили и всяка попълнена с безчет подробности. Направени бяха един час след зазоряване от нисколетящ метеорологичен спътник от осемстотин километра височина и качеството им беше великолепно, тъй като нямаше облаци, които да пречат на видимостта. Мощните телескопични камери бяха приближили земята само на осем километра.

На Джони дадоха най-маловажната, но и най-интересната снимка от мозайката. Тя беше централната и показваше самия остров. Страшно интересно беше да я разглеждаш с лупа и да виждаш как сградите, пътеките и лодките просто изскачат пред погледа. Виждаха се дори отделни хора като малки черни петънца.

За първи път Джони осъзна действително огромните размери на рифа около Острова на делфините. Той се простираше с километри на изток и островът беше само една точка сред него. Имаше прилив, но през плитката вода личеше всяка подробност на рифа. Джони едва не забрави какво се искаше от него, докато изучаваше вировете, подводните долини и стотиците малки каньони, издълбани от водата при отлив.

Имаха късмет: откриха стадото на около шейсет мили на югоизток от острова, почти на самия край на фотомозайката. Нямаше грешка — по повърхността се носеха десетки тела, някои уловени от камерата над водата. А по V-образната им диря можеше да се съди, че се движат на запад.

Професор Казан погледна доволен снимката.

— Приближават се. Ако поддържат този курс, ще ги срещнем след час. Готова ли е „Летящата риба“?

— Продължава да зарежда, но след трийсет минути може да потегли.

Професорът погледна часовника си — приличаше на хлапак, комуто са обещали сладолед.

— Добре — каза припряно той. — След двайсет минути всички да са на мостика.

Джони се озова там след пет. За първи път се качваше на кораб (разбира се, „Санта Ана“ не влизаше в сметката, защото видя съвсем малко от него) и беше решил всичко да разгледа. Професорът се появи захапал огромна пура, в ярка хавайска риза и натоварен с камера, бинокъл и чанта. Едва свалиха Джони от наблюдателния пост на мачтата на десет метра над палубата.

— Да тръгваме! — нареди професорът и „Летящата риба“ потегли.

При ръба на рифа, щом се подаде от канала, прокаран през корала, тя спря.

— Какво чакаме? — обърна се Джони към Мик, с когото се бяха надвесили през перилата и гледаха към отдалечаващия се остров.

— Не съм сигурен, но мога да предположа. Аха, ето че идват! Професорът вероятно ги е повикал по подводните говорители, макар че обикновено идват и без повикване.

Към „Летящата риба“ се приближаваха два делфина, като подскачаха високо във въздуха, за да привлекат вниманието. Те дойдоха до самия кораб и за голяма изненада на Джони незабавно ги качиха на борда. Това стана с помощта на кран, който спусна във водата брезентова люлка: двата делфина влязоха в нея, после я вдигнаха на палубата и я пуснаха в малка цистерна с вода на кърмата. В тесния аквариум почти нямаше място за двете животни, но те видимо се чувствуваха съвсем удобно. Явно това не ставаше за първи път.

— Ейнар и Пеги — каза Мик. — Два от най-умните делфини, които сме имали. Професорът ги пусна на свобода преди няколко години, но те никога не отиват далеч.

— Как ги различаваш един от друг? Всички ми изглеждат еднакви.

Мик се почеса по рошавата глава.

— А бе, като ме питаш, и аз едва ли мога да ти кажа. Но Ейнар е лесен — виждаш ли белега на лявата му перка? А приятелката му е обикновено Пеги, това е. Всъщност само предполагам, че е Пеги — добави той със съмнение в гласа.

„Летящата риба“ беше набрала скорост и се отдалечаваше от острова с около десет възела в час. Капитанът й (един от многобройните чичовци на Мик) чакаше да отминат всички подводни препятствия, преди да даде „пълен напред“.

Когато рифът остана на две мили зад кърмата, той спусна големите ски и отвори хидродюзите. „Летящата риба“ подскочи мощно напред, после бавно ускори хода си, издигна се над водата и челното й съпротивление многократно намаля. Тя можеше да се плъзга по повърхността с петдесет възела в час при същата мощност, която й трябваше, за да я пори с десет.

Опияняващо беше да стоиш здраво хванат за въжетата на откритата палуба и да те духа ураганът, който корабът предизвиква, плъзгайки се по океана. Но не след дълго, обрулен и задъхан, Джони се прибра на завет зад мостика и се загледа как Островът на делфините потъва зад хоризонта. Скоро заприлича на покрит със зеленина плаващ сал от бял пясък. Сетне се превърна в тясна черта на небето, докато накрая съвсем изчезна.

През следващия час минаха покрай няколко подобни, но по-малки острова, според Мик — всичките необитаеми. На Джони му се струваха прекрасни и се чудеше защо ли са останали необитаеми в този пренаселен свят. Не беше живял достатъчно дълго на Острова на делфините, за да осъзнае големите проблеми за енергия, вода и снабдяване, с които беше свързан животът на Големия бариерен риф.

Никъде не се съзираше суша, когато „Летящата риба“ внезапно намали скорост, отпусна се отново във водата и спря.

— Моля всички да мълчат — чу се гласът на капитана. — Професорът иска да слуша!

Професорът не слуша дълго. След около пет минути се появи от кабината, очевидно много доволен.

— На прав път сме — съобщи той. — Те са на около пет мили от нас и бърборят на висок глас.

„Летящата риба“ отново се понесе няколко градуса на запад от първоначалния курс. А след десет минути беше наобиколена от делфини. Стотици делфини, които се движеха с привичната си лекота, без каквото и да е усилие. Когато „Летящата риба“ спря, те се струпаха наоколо, сякаш очакваха посещението, а може би наистина беше така.

Кранът влезе в действие и спусна Ейнар. Но само Ейнар.

— Сигурно там долу има немалко буйни мъжкари и не искаме да се случи нещо, докато Ейнар разузнава вместо нас — обясни професорът.

Пеги се възмути, но не можеше да направи друго, освен да оплисква всеки, който се завъртеше около нея.

Положително това е едно от най-необикновените съвещания, които някога е имало, помисли си Джони. Той стоеше с Мик на предната палуба, надвесен през борда, и гледаше надолу към гладките тъмносиви тела, струпани около Ейнар. Какво ли говореха? Напълно ли разбираше Ейнар езика на дълбоководните си братовчеди и можеше ли професорът да разбере Ейнар?

Каквото и да излезеше от тази среща, Джони изпитваше дълбока благодарност към дружелюбните, изящни същества. Надяваше се, че професор Казан ще може да им помогне, така както те му бяха помогнали.

След половин час Ейнар влезе в торбата и отново го вдигнаха на борда за голямо облекчение на Пеги, а и на професора.

— Надявам се, че повечето е било клюки — забеляза той. Дори с помощта на компютъра трийсет минути непрекъснат делфински разговор означава една седмица работа.

Двигателите на „Летящата риба“ включиха с рев и корабът бавно се повдигна над водата. Делфините се движиха заедно с него неколкостотин метра, но скоро безнадеждно изостанаха. Това надбягване не им беше по силите. Последното, което Джони видя, беше фриз от далечни тъмни тела, устремени към хоризонта, на километри зад кърмата.