Островът на делфините

ГЛАВА СЕДЕМНАЙСЕТА

— На острова се шири мнението, че професорът е откачил, че съвсем се е побъркал — каза Мик.

Джони се хвърли в защита на своя герой.

— Знаеш, че това са глупости. Сега пък какво е направил?

— Използува машинката за мозъчни вълни и управлява храненето на Снежка. Предлага й риба, а после доктор Саха й пречи да яде. След като я боцне няколко пъти, тя и не опитва. Наричат това „приучване“. Сега из басейна плуват четири-пет карани, а тя дори не ги поглежда. Но пък яде всякаква друга риба.

— Е, и защо професорът е откачил?

— Не ти ли е ясно какво се опитва да направи? Щом може да отучи Снежка да яде каранки, може да я отучи да яде и делфини. Но каква полза? Косатките са милиони — може ли всички да „приучи“?

— Каквото и да прави, професорът има основание — възрази Джони. — Почакай и ще видиш.

— Все пак ми се ще да не мъчат Снежка. Боя се, че това ще я озлоби.

„Косатка и озлобяване — звучи странно“, помисли си Джони и попита:

— Че има ли някакво значение?

Мик се ухили смутено и започна да рови пръстта с крак.

— Обещай на никого да не казваш — помоли той.

— Разбира се.

— Знаеш ли, аз доста плувам с нея. Тя е по-забавна от твоите попови лъжички.

Джони се вторачи сащисан в него. Преглътна обидата за Сузи и Спутник и като пое дъх, възкликна:

— И ти ми твърдиш, че професорът бил луд?! — После добави подозрително: — Нали не се занасяш пак? — Вече долавяше шегите на Мик, но сега му се виждаше сериозен.

Мик поклати глава.

— Ако не ми вярваш, ели при басейна. Е да, разбирам, че изглежда откачено, но в действителност е съвсем безопасно. Всичко започна случайно. Един ден се заплеснах, докато я хранех, подхлъзнах се на ръба и паднах в басейна.

— Брей! — подсвирна Джони. — Сигурно си решил, че е настъпил последният ти миг!

— Точно така. Когато изплувах, гледах само в устата на Снежка. — За момент замълча, после добави: — Знаеш ли, не е вярно това, дето в такива моменти човек си спомня за миналото. В ума ми бяха единствено зъбите й. Мислех си дали ще ме глътне наведнъж, или ще ме прехапе на две.

— И какво стана? — попита Джони, затаил дъх.

— Е, не ме сгризка. Просто ме побутна лекичко с нос, сякаш искаше да каже: „Хайде да бъдем приятели!“ И оттогава сме приятели. Един ден да не плувам с нея, и веднага се разстройва. Не винаги е лесно да се уреди, защото, види ли ме някой, ще каже на професора и край.

Лицето на Джони изразяваше смесица от тревога и неодобрение. Мик се засмя.

— Далеч по-безопасно е от укротяването на лъвове, което хората правят толкова отдавна. Освен това ми доставя голямо удоволствие. Може би някой ден ще мога да го правя и с по-едри риби, например със сто и петдесет тонните сини китове.

— Във всеки случай те няма да те погълнат. — Откак дойде на острова, Джони беше научил доста за китовете. — Гърлата им са прекалено тесни — могат да ядат само скариди и други дребни твари.

— Хубаво тогава, какво ще кажеш за кашалот — самият Моби Дик, а? Той може да глътне наведнъж десетметров калмар!

Мик все повече се палеше и Джони осъзна, че го ръководи само завистта. Делфините все още бяха безразлични към него и не проявяваха обичта и радостта с която обсипваха Джони. Хубаво, че най-накрая Мик си бе намерил приятел от семейство китове, но все пак нямаше да е лошо, ако беше някой по-миролюбив.

Стана така, че Джони не успя да види как Мик и Снежка плуват заедно, защото професор Казан пристъпи към следващия си опит. Беше работил дни наред, за да монтира ленти с дълги изречения на делфински. Дори и сега не беше убеден, че е съумял да предаде точно онова, което искаше да каже. Надяваше се, че делфинският разум ще запълни празнините там, където преводът му не вървеше.

Често се питаше какво ли ще мислят за начина, по който говори с думи, събрани от различни източници. Всяко изречение, което предаваше във водата, сигурно им звучеше така, сякаш са се събрали дузина и повече делфини, и всеки казва поред по няколко думи с различен изговор. Слушателите сигурно щяха да се озадачат, защото едва ли можеха да си представят неща като магнетофонен запис и монтаж. Фактът, че разбираха по малко от всичките шумове, говореше както за интелекта, така и за търпението им.

Когато „Летящата риба“ потегли от пристана, професор Казан беше необикновено възбуден.

— Знаеш ли как се чувствувам? — довери той на доктор Кийт, с когото стояха на предната палуба. — Като човек, поканил приятелите си само за да им пусне тигър-човекоядец.

— Не е чак толкова страшно — засмя се Кийт. — Нали си ги предупредил и тигърът е под контрол.

— Надявам се — каза професорът.

На кораба се обади високоговорител:

— Отвориха преградата на басейна. Тя сякаш не бърза да си върви.

Професор Казан вдигна бинокъла и се вгледа назад към острова.

— Не искам Саха да й въздействува — само ако се наложи — заяви той. — Аха, ето я, идва!

Снежка плуваше бавно-бавно по канала. Когато се озова в открито море, тя имаше много объркан вид и няколко пъти се обърна, сякаш да се ориентира. Типична реакция на животно — пък и на човек — пуснато на свобода по широкия свят, след като е прекарало дълго време в плен.

— Повикайте я — каза професорът. По водата се понесе сигналът „Ела тук“. Макар на езика на Снежка фразата да не беше същата, тя я разбра, заплува към „Летящата риба“ и се понесе към по-дълбоките води отвъд рифа, отдалечавайки се от острова.

— Искам да имам пространство за маневриране — каза професор Казан. — И съм убеден, че ако им се наложи да бягат, Ейнар, Пеги и цялата компания ще предпочетат също да им е широко.

— Ако въобще дойдат. Могат да прояват и по-голяма предпазливост — усъмни се доктор Кийт.

— Това ще разберем след няколко минути. Съобщението се предава цяла сутрин и делфините в радиус от няколко мили трябва да са го чули.

— Гледай! — посочи на запад доктор Кийт. На около половин-един километър, успоредно на кораба, плуваше малко стадо делфини. — Ето ти доброволците, които сякаш не бързат да се приближат.

— Забавата започва — промърмори професорът. — Да отидем на мостика при Саха.

Радиоапаратурата, която изпращаше сигнали до кутийката на главата на Снежка и приемаше в замяна мозъчните й импулси, стоеше монтирана близо до руля. Така малкият мостик на „Летящата риба“ беше доста претрупан, но пряката връзка между доктор Саха и капитан Стивън Науру имаше съществено значение. Двамата знаеха точно какво трябваше да правят. Професор Казан щеше да се намесва само в краен случай.

— Снежка ги забеляза — прошепна доктор Кийт.

Нямаше никакво съмнение. Несигурността й изведнъж изчезна. Оставяйки следа от пяна, тя се понесе като скутер към делфините.

Те, съвсем естествено, се разпръснаха. С чувство на вина професорът се запита какво ли мислят за него в този момент или по-точно дали изобщо мислят за него — може би в съзнанието им имаше място единствено за Снежка…

Тя беше само на десетина метра от един загладен, пълничък делфин, когато изведнъж подскочи във въздуха, плясна във водата и остана неподвижна, като си отърсваше главата почти като човек.

— Два волта, централна наказателна зона — каза доктор Саха, като дръпна пръста си от копчето. — Дали ще опита отново?…

Делфините, несъмнено изненадани и смаяни от демонстрацията, се събраха отново на неколкостотин метра. Стояха неподвижни във водата, обърнали напрегнато глави към древния враг.

Снежка се окопити от шока и заплува отново. Този път съвсем бавно, без да се насочва към делфините. Мина известно време, преди наблюдателите да схванат тактиката й.

Тя описваше широк кръг около неподвижните делфини. Човек трябваше да се вгледа добре, за да види, че кръгът бавно се стеснява.

— Смята, че ще ни измами, нали? — каза професор Казан с възхищение. — Предполагам, че ще се приближи колкото е възможно по-близо, преструвайки се, че не проявява интерес, а сетне изведнъж ще се втурне.

Така и стана. Фактът, че делфините не отстъпиха толкова дълго, беше внушително доказателство за доверие в приятелите им хората и още едно свидетелство за смайващата бързина, с която схващат — рядко се налагаше да им се повтаря казаното веднъж.

Напрежението нарастваше, докато Снежка се движеше по затворена спирала като игла на старомоден грамофон по браздата на плочата. Тя направи своя опит, когато се намираше само на двайсетина метра от най-близкия и най-храбър делфин.

Косатката набира скорост невероятно бързо. Но доктор Саха беше готов и пръстът му стоеше само на милиметри от копчето. Снежка нямаше никакъв шанс.

Тя беше разумна — не толкова, колкото жертвите, които си беше избрала, и все пак беше от същата класа. Разбираше кога е загубила. След като се осъзна от втория шок, тя обърна гръб на делфините и започна да се отдалечава. Пръстът на доктор Саха отново посегна към таблото.

— Ей, какво ще правите? — попита капитанът на „Летящата риба“, който следеше всичко с неодобрение. Подобно на племенника си Мик и на него не му беше приятно да гледа как манипулират Снежка. — Нали изпълнява онова, което искате?

— Не я наказвам, а я възнаграждавам — обясни доктор Саха. — Докато натискам това копче, тя изпитва невъобразимо удоволствие, защото подавам няколко волта в центровете за удоволствие в мозъка й.

— Това като че ли стига за днес — каза професор Казан. — Върни я в басейна — тя заслужава обяда си.

— Утре същото ли професоре? — попита капитанът, когато „Летящата риба“ потегли бавно.

— Да, Стив — същото всеки ден. Ще се изненадам, ако се наложи да го правим повече от седмица.

И наистина само след три дни стана очевидно, че Снежка си е научила урока. Нямаше нужда да я наказват, само я награждаваха с кратки периоди на електрическо упоение. Делфините също бързо забравиха страховете си и към края на седмицата между тях и Снежка не цареше напрежение. Ловуваха заедно около рифа, понякога си помагаха да хванат рибен пасаж, друг път тършуваха самостоятелно. А няколко малки делфинчета започнаха обикновените си лудории около Снежка — току я побутваха, но тя не проявяваше никакво раздразнение, нито необуздан глад.

На седмия ден, след обикновените забавления с делфините, не върнаха Снежка в басейна.

— Направихме всичко каквото можахме — каза професорът. — Пускам я на свобода.

— Не поемаш ли риск? — възрази доктор Кийт.

— Разбира се, но рано или късно ще трябва да го поема. Ако не я пуснем отново да подивее, няма да разберем дали ще остане „приучена“.

— А ако излапа няколко делфина — тогава какво?

— Останалите няма да се забавят да ни го съобщят. Ще излезем и ще я приберем отново. Лесно ще я открием благодарение на радиопредавателя, който носи.

Стивън Науру слушаше разговора, застинал до руля на „Летящата риба“. Той погледна през рамо и зададе въпроса, който тревожеше всички:

— Дори да направите Снежка вегетарианка, това няма да промени останалите милиони зверове, нали?

— Трябва да сме търпеливи, Стив! — отговори професорът. — Аз само събирам информация. Е, тя може и да не послужи на хората и делфините, но съм убеден в едно — целият бъбрив делфински свят сигурно вече е научил за този опит и е разбрал, че се мъчим да му помогнем. Добър коз за твоите риболовци!

— Хм, за това не бях помислил.

— Във всеки случай, ако успеем със Снежка, ще трябва, според моята теория, да „приучим“ само по няколко косатки в даден район. И то само женски — те ще внушат на съпрузите и децата си, че ядеш ли делфин, получаваш ужасно главоболие.

Стив обаче не беше убеден. Може би щеше да го приеме, ако познаваше огромната, непреодолима власт на електростимулирането на мозъка.

— Все пак не смятам, че един вегетарианец може да накара цяло племе канибали да се промени — каза той.

— Нищо чудно и да излезеш прав — съгласи се професорът. — Нали това искам да разбера. Дори и да е осъществимо, може пък да не си струва да се прави. А дори и да си струва, ще са необходими няколко поколения. Но човек трябва да е оптимист, не помниш ли историята на двайсети век?

— Коя част от нея? Там има много неща.

— Единствената част, която има значение. Твърде много хора не са искали да повярват преди петдесет години, че всички народи на човечеството могат да живеят в мир. А знаеш, че са грешали. Ако са били прави, ти и аз нямаше да сме тук. Затова не бъди толкова голям песимист по отношение на нашия замисъл.

Стив внезапно прихна.

— Какво толкова смешно има? — попита професорът.

— Просто се сетих, че вече от трийсет години не са имали повод да дават Нобеловата награда за мир. Ако планът ви се осъществи, вие ще бъдете съвсем подходящ.