Островът на делфините

ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА

Първата нощна разходка през рифа остана за Джони едно незабравимо преживяване. Имаше отлив, луната не се беше показала, а звездите блестяха ярко на безоблачното небе, когато двамата с Мик тръгнаха от брега, въоръжени с непромокаеми фенерчета, копия, маски, ръкавици и торби, които се надяваха да напълнят с лангусти. Много от обитателите на рифа не напускаха скривалищата си преди настъпването на нощта, а Мик искаше да събере редки и красиви черупки от мекотели, които никога не се появяваха денем. Той изкарваше доста пари, като ги продаваше на колекционери от континента — съвсем незаконно, тъй като фауната на острова беше защитена от куинсландския закон за риболова.

Оголеният от прилива корал хрущеше под краката им, фенерчетата хвърляха пред тях снопове светлина, съвсем невзрачна в сравнение с необятната тъма на рифа. Нощта беше толкова непрогледна, че след като изминаха стотина метра, от острова не остана следа. За щастие имаха фар — червената предупредителна светлина на една от радиомачтите. Без този ориентир щяха да са безнадеждно загубени. Дори звездите не бяха сигурен водач: докато стигнеха до края на рифа и се върнеха, те щяха да са изминали повечето от небесния си път.

Във всеки случай, докато налучкваше пътя през крехкия, призрачен коралов свят, Джони трябваше много да внимава и не му остана много време да гледа звездите. Но щом вдигна очи, бе поразен от онова, което видя.

От хоризонта на запад до небето над тях се издигаше огромна пирамида от светлина. Слаба светлина с ясни очертания, досущ сияние на далечен град. Но на стотици километри в тази посока нямаше градове — само пусто море.

— Какво е това, боже мой? — попита най-сетне Джони. Мик, който беше отишъл напред, докато той зяпаше към небето, отначало не можа да разбере какво го учудва.

— О, това се вижда всяка ясна безлунна нощ. Нещо от Космоса, предполагам. Не се ли вижда и в твоята страна?

— Не съм забелязал, но там нямаме такива ясни нощи.

Момчетата останаха да погледат с изгасени фенерчета небесното чудо, което малцина са виждали, откак илюминациите и пушекът на градовете завладяха света и затъмниха великолепието на небесата. Това бяха Зодиакалните светлини — истинска загадка за астрономите, на които бяха нужни векове, за да открият, че светлините представляват огромен ореол от прах около Слънцето.

Скоро след това Мик хвана първата си лангуста. Тя пълзеше по дъното на плитка локва — бедното същество така се обърка от електрическата светлина, че и не понечи да избяга. Лесно влезе в торбата, а скоро към него се присъединиха и други. Джони реши, че този начин да се хващат раци не е много честен, и все пак нямаше да допусне това да му развали удоволствието, когато ги яде.

По рифа бяха плъзнали много други „ловци“. Сноповете светлина от фенерчетата разкриваха хиляди малки рачета. Обикновено те се разбягваха, понякога не отстъпваха и размахваха заплашително щипките си срещу приближаващите чудовища. Джони се чудеше дали са смели, или просто глупави.

По корала дебнеха конусовидни охлюви с красиви шарки. Трудно беше да повярва, че за по-малките твари на рифа дори тези бавноподвижни мекотели бяха смъртоносни хищници. Целият чудесен и красив свят под краката му представляваше бойно поле. Всеки миг в тишината около него се извършваха безброй нападения и убийства, устройваха се засади.

Вече приближаваха до ръба на рифа и газеха в десетина-двайсет сантиметра вода. Тя беше изпълнена с фосфоресцираща светлина и при всяка крачка под краката им се пръскаха звезди. Дори когато стояха на едно място, най-малкото им помръдване изпращаше искрици светлина към повърхността. Но когато оглеждаха водата на светлината на фенерчетата, в нея не се забелязваше нищо. Съществата, които луминесцираха, бяха твърде малки или съвсем прозрачни и не се виждаха.

Водата започна да става дълбока и в тъмнината пред себе си Джони чуваше рева и грохота на вълните, които се блъскаха в рифа. Движеше се бавно и предпазливо, защото, макар да беше минавал оттук десетина пъти денем, мястото изглеждаше съвсем непознато и чуждо, осветено от тесните снопове на фенерчетата. Джони знаеше, че всеки миг може да се натъкне на дълбок вир или подводна долина.

И все пак се изненада, когато коралът пред краката му внезапно свърши и момчето се озова на самия бряг на тъмен, тайнствен вир. Светлината проникваше едва на десетина сантиметра и чезнеше в дълбочината, въпреки че юдата беше кристално чиста.

— Тук няма как да не хванем лангусти — рече Мик и се потопи във вира почти безшумно, като остави Джони сам на близо километър от сушата, в кънтящия мрак на рифа.

Не беше задължително да го последва. Ако искаше, можеше да остане на брега, докато Мик се върне. Вирът изглеждаше много зловещ и негостоприемен и Джони си представи всевъзможните чудовища, които дебнеха в дълбините му.

После си каза, че това е смешно. Вероятно се беше гмуркал в този вир и познаваше всичките му обитатели. Те щяха да се изплашат от него също толкова, колкото той от тях.

Внимателно огледа фенерчето и го спусна във водата да провери дали продължава да свети. После си намести маската, вдъхна бързо и дълбоко няколко пъти и последва Мик.

Сега, когато беше заедно със светлината, тя стана изненадващо силна, но разкриваше само ограничено пространство от корал и пясък. Извън тесния й конус цареше мрак, тайнственост, заплаха. В тези няколко мига на първото си нощно гмуркане Джони замалко не изпадна в паника. Изпита почти непреодолим порив да погледне през рамо, за да види дали нещо не го преследва.

Но след някоя и друга минута овладя страховете си. Търсещият сноп светлина на Мик, който проблясваше и премигваше сред подводния мрак на няколко метра от него, му напомни, че не е сам. Започна с удоволствие да надзърта в пещери и под скали, да се изпречва на пътя на подплашени риби. На едно място се натъкна на красива пъстра мурена, която му се озъби гневно от дупка в скалите и разтърси змиеподобното си тяло. Джони не хареса острите й зъби, но знаеше, че мурените никога не нападат, ако не ги закачиш, а при това гмуркане той нямаше намерение да си създава врагове.

Вирът беше изпълнен със странни звуци и с непознати същества. Всеки път, когато Мик удряше с копието си по скала, Джони чуваше звука много по-високо, отколкото във въздуха. Можеше също да чуе — а понякога и да усети — как вълните се блъскат в края на рифа, само на няколко метра от него.

Внезапно долови нов звук, който напомняше трополене на ситна градушка. Беше слаб, но ясен и сякаш идваше отблизо. В същия миг забеляза как лъчът на фенерчето му започна да се изпълва с валма мъгла.

Милиони мънички същества, не по-големи от песъчинки, се блъскаха в стъклото, привлечени от светлината като мушици от свещ. Скоро те заприиждаха безчет и напълно затъмниха фенерчето. Онези, които го пропускаха, се блъскаха в Джони и гъделичкаха голата му кожа. Придвижваха се така бързо, че не можеше добре да ги огледа, макар някои от тях да приличаха на скаридки, големи колкото оризови зърна.

Тези същества, сети се Джони, бяха по-големите и по-активни животинки от планктона, основната храна на повечето риби в морето. Принуди се да изгаси светлината, докато се разпръснат, и вече не чуваше — нито усещаше — потупването на безбройните им телца. Докато чакаше живата мъгла да се разпръсне, се питаше дали неговата светлина не би могла да привлече нещо по-голямо — да речем, акула. Беше напълно готов да се срещне с нея денем, но след залез слънце…

Когато Мик понечи да излезе от вира, Джони с радост го последва. И все пак за нищо на света не би изпуснал това преживяване. То му показа още един от многото образи на морето. Нощта може да преобрази света под вълните така, както преобразява и света над тях. Да изследваш морето само денем, означава да не го опознаеш докрай.

Всъщност дневната светлина прониква само в малка част от него. В по-голямата цари мрак, защото слънчевите лъчи достигат едва на стотина метра дълбочина, преди да бъдат напълно погълнати. В бездната никога не прониква светлина. Ако не се смята студеното сияние на кошмарните същества, които я обитават, това е един свят без слънце и сезони.

— Какво хвана? — попита Джони, когато се измъкнаха от вира.

— Шест лангусти, две тигрови каури4, три крилорога5 и едно спираловидно мекотело6, каквото не бях виждал преди. Не е лош улов, макар че една лангуста ми се измъкна. Видях пипалата й, но изчезна в някаква пещера.

Тръгнаха назад през огромното плато от жив корал, водени от фара на радиомачтата. В тъмното тази ярка червена звезда изглеждаше отдалечена на километри и Джони с известна тревога усети, че докато са проучвали вира, водата е станала по-дълбока. Настъпваше приливът и щеше да е много неприятно, ако ги хванеше далеч от сушата — морето се надигаше ли надигаше пред тях.

Но опасност нямаше, защото Мик беше планирал всичко внимателно. Освен това съвсем съзнателно искаше да изпита новия си приятел и Джони издържа блестящо проверката.

Има хора, чиито нерви не им позволяват да се гмуркат нощем, когато виждат само мъничкия овал от лъча на фенерчето и когато им се привижда какво ли не в тъмнината наоколо. Джони се беше изплашил, както всеки гмурец първия път, но беше победил страха си.

Скоро щеше да е готов да напусне безопасните и прикътани вирове и да опита истинско гмуркане отвъд ръба на рифа, сред вечнопроменящата се назнайна водна шир на откритото море.