Островът на делфините

ГЛАВА ПЕТНАЙСЕТА

Професор Казан научи с най-голяма радост за изобретението на Джони. То съвпадаше напълно с плановете му. Макар все още доста неопределени, те започнаха да придобиват очертания и след няколко седмици професорът щеше да е готов да представи пред Консултативния комитет някои идеи, които да накарат членовете му да наострят уши.

Професорът не беше от учените, които се радват като някои чисти математици, когато работата им придобие практическа стойност. Докато е жив, би изучавал езика на делфините, без да се опитва да използува познанията си. Но той разбираше, че е дошло време да ги приложи на практика. Принуждаваха го самите делфини.

Все още нямаше представа какво би могло или дори какво би трябвало да се направи с косатките. Но както много добре разбираше, за да получат помощ от хората, делфините трябваше да докажат, че могат да им дадат нещо в замяна.

Още през шейсетте години на двайсети век доктор Джон Лили, първият учен, направил опит да влезе във връзка с делфините, предложил областите, в които биха могли да сътрудничат на хората. Например да спасяват оцелелите от корабокрушения — Джони бе доказателство — и да помагат неимоверно много в разширяването на познанията за океаните. Делфините положително познаваха същества, които човек никога не бе виждал, биха могли да решат и все още нерешената загадка за Голямата водна змия. Ако помагаха на рибарите в по-широк мащаб, те можеха да играят и важна роля при изхранването на шестте милиарда жители на планетата.

Струваше си всички тези идеи да се обмислят, а професор Казан имаше и свои. Делфините могат да открият и проучат останките от потънали кораби поне на триста метра дълбочина — най-голямата дълбочина, до която стигат. Дори ако корабът се е разпаднал преди векове и се е покрил с тиня или корали, те пак ще го открият. Имат чудесно развито обоняние — или по-скоро вкусов апарат, и откриват едва доловими следи от метал, петрол или дърво във водата. Делфини следотърсачи, които душат като хрътки морското дъно, могат да направят революция в подводната археология. Професор Казан понякога се питаше с копнеж дали не биха могли да се научат да търсят злато…

Професорът беше готов да изпита някои от теориите си и „Летящата риба“ потегли на север с Ейнар, Пеги, Сузи и Спутник в новомонтирани цистерни на борда. Носеха и специална апаратура. Но за най-горчиво разочарование на Джони, ОСКАР му забрани да участвува.

— Съжалявам, Джони — каза професорът, докато начумерено изучаваше подадената му от компютъра карта. — Имаш отличен по биология, петици по химия и физика, но четворки по английски, математика и история. Това съвсем не е достатъчно. Колко време прекарваш в гмуркане?

— Вчера въобще не съм ходил — опита да се измъкне Джони.

— Не съм изненадан, вчера така и не спря да вали. Говоря за един обикновен ден.

— Е, по няколко часа.

— Сигурно по няколко сутрин и още по няколко следобед. ОСКАР е подготвил нова програма за теб и е съсредоточил вниманието върху предметите, по които си слаб. Боя се, че ще изостанеш още повече, ако дойдеш с нас. Няма да ни има две седмици, а повече време не можеш да си позволиш да губиш.

Това беше то. Нямаше смисъл да спори, дори и да намереше смелост, защото знаеше, че професорът е прав. В известно отношение един коралов остров е най-лошото място за учене.

Минаха две седмици, преди „Летящата риба“ да се върне. Тя спира на няколко места на континента. На север стигна чак до Куктаун, където великият капитан Кук слязъл през 1770 година, за да ремонтира повредения „Индевър“.

От време на време по радиото съобщаваха новини за придвижването на експедицията, но Джони чу пълния разказ едва когато Мик се върна и му докладва. Фактът, че той отиде с кораба, допринесе много за подготовката на Джони, защото нямаше кой да го изкушава да се измъква от учителите си и от учебните компютри. За две седмици напредна забележително и професорът остана много доволен.

Първата находка, която Мик показа на Джони, беше матово бяло камъче с яйцевидна форма, голямо колкото грахово зърно.

— Какво е това? — попита Джони с безразличен тон.

— Нима не знаеш? Бисер! И то доста хубав!

Бисерът не направи силно впечатление на Джони, но той не искаше да засегне Мик, нито пък да покаже невежеството си и затова попита:

— Къде го намери?

— Не аз, а Пеги го извади от сто и петдесет метра дълбочина в Марлин Дийп. Нито един водолаз не се е гмуркал там — прекалено е опасно, дори със съвременна екипировка. Но след като чичо Хенри слезе веднъж на плитко и им показа как изглежда бисерната мида, Пеги, Сузи и Ейнар извадиха неколкостотин килограма. Професорът каза, че ще си платим пътуването.

— Какво — с този бисер ли?

— Не бе, глупчо — с черупките. Те все още са най-добрият материал за копчета и дръжки на ножове, а мидите, които се отглеждат, все не достигат. Професорът смята, че с неколкостотин обучени делфини човек би могъл да има добро предприятийце за черупки от бисерни миди.

— Открихте ли остатъци от потънали кораби?

— Около двайсет, но повечето от тях вече са отбелязани на адмиралтейската карта. Обаче големият експеримент беше с риболовните траулери край Гладстоун. Успяхме да закараме два пасажа риба тон право в мрежите им.

— Сигурно са били доволни.

— А бе не чак толкова. Не искаха да повярват, че са го направили делфините — твърдяха, че е станало благодарение на собствените им контролни електрически полета и звукови примамки. Ама не е така и ще им го докажем, когато имаме повече обучени делфини. Тогава ще сме в състояние да подгоним рибата накъдето искаме.

Ала Джони си спомни какво му каза професор Казан за делфините при първата им среща: „Те се радват на повече свобода, отколкото ние познаваме на сушата. Не принадлежат на никого и се надяваме, че никога няма да принадлежат.“

Дали не им предстоеше да загубят тази свобода и нямаше ли професорът, въпреки добрите си намерения, да стане причина за това?

Само бъдещето щеше да покаже. Но може би делфините никога не са били толкова свободни, колкото си представяха хората. Защото Джони не можеше да забрави историята с косатката и двайсетте „морски хора“ в корема й.

Човек плаща за свободата си, както и за всичко останало. Може би делфините ще са готови да сключат сделка с хората, като заменят част от свободата си за сигурност? Та нали това е бил изборът, който са направили много народи, а сделката не винаги се е оказвала добра.

Разбира се, професор Казан вече беше мислил за това и за много други неща. Той не се тревожеше, защото продължаваше да експериментира и да събира сведения. Решението все още не беше взето, договорът между човека и делфина, който Казан смътно си представяше, все още беше далеч в бъдещето. Едва ли щеше да се подпише, докато той бе жив — ако изобщо можеше да се очаква делфините да подпишат договор. А защо не? Устните им бяха необикновено умели — доказваха го, когато събираха и пренасяха стотиците бисерни миди. Да научи делфините да пишат или най-малкото да рисуват, беше един от дългосрочните проекти на професора.

Друг проект, който щеше да отнеме повече време — може би векове, — беше Историята на морето. Професор Казан подозираше от самото начало, а сега вече беше сигурен, че делфините имат великолепна памет. Било време, преди откриването на писмеността, когато хората носели миналото в паметта си. Певци и разказвачи са запомняли и предавали от поколение на поколение хиляди истории. Песните, които са пели — легенди за богове, герои и големи битки преди началото на историята, — са били смесица от факти и въображение. Но факти е имало, стига някой да ги изрови — както през деветнайсети век Шлиман изровил Троя от пръстта, натрупала се върху й за три хиляди години, и доказал, че Омир е говорил истината.

И делфините си имаха разказвачи, макар професорът да не беше попадал на някой от тях. Ейнар се оказа в състояние да повтори в общи линии техни разкази, които беше слушал като малък. Преводите убедиха професор Казан, че в делфинските легенди се съдържа съкровищница от сведения, които не могат да се открият другаде. Те бяха по-стари от човешките митове и приказки, защото в някои се съдържаха ясни препратки към ледниковите периоди — а последното заледяване настъпило преди седемнайсет хиляди години…

Имаше и един толкова необикновен разказ, че професор Казан не повярва на своето тълкуване на лентата. Даде я на доктор Кийт и го помоли да направи отделен анализ.

На Кийт, който не можеше да се сравнява с професора като преводач от делфински, му трябваше близо месец, за да проумее разказа. Дори и тогава не беше склонен да даде своята версия и на практика се наложи професор Казан да я измъкне едва ли не насила.

— Легендата е много стара — започна Кийт. — Ейнар повтаря това няколко пъти. И както изглежда, случката е направила много голямо впечатление на делфините, защото те подчертават, че подобно нещо не е имало преди и след това. Доколкото разбирам, стадо делфини плувало нощем край голям остров, когато внезапно станало светло като ден и „слънцето слязло от небето“. В тази фраза съм съвсем сигурен. Слънцето паднало във водата и изгаснало. Всеки случай отново настъпила тъмнина. На повърхността плавало нещо огромно — поне 128 делфински дължини. Дотук така ли е?

— Съгласен съм с всичко, освен с числото. Според мен то е 256, но това не е толкова важно. „Нещото“ е било голямо, в това няма съмнение.

Делфините, както беше установил професорът, брояха на двоичен принцип. Това би могло да се очаква, защото имаха само два „пръста“, т.е. плавници, с които да броят. Техните думи за 1, 10, 100, 1000, 10 000 съответствуваха на 1, 2, 4, 8, 16 в десетичните представи на човека. Затова за тях 128 и 256 бяха привлекателни кръгли числа, които означаваха приблизителни, а не точни мерки.

— Делфините се изплашили и стояли настрана от „нещото“ — продължи доктор Кийт. — Докато плавало по водата, то издавало необикновени звуци. Ейнар наподоби някои от тях и на мен ми прозвучаха като електродвигатели или компресори.

Професорът кимна в знак на съгласие, но не го прекъсна.

— Последвал страшен взрив и морето закипяло. Всичко в радиус 1024 или дори 2048 дължини било изтребено. „Нещото“ потънало бързо, а докато потъвало, имало още взривове. Дори делфините, които избягали незасегнати, умрели скоро след това от неизвестна болест. В продължение на години всички избягвали района, но тъй като не се случило нищо друго, някои любопитни делфини се върнали да го проучат. На морското дъно открили много пещери. И потърсили в тях риба. А сетне и тези посетители умрели от същата непозната болест, затова сега никой не се приближава до онова място. Според мен разказът е предназначен да служи преди всичко за предупреждение.

— Предупреждение, което се е повтаряло хиляди години — съгласи се професорът. — И предупреждение за какво?

Доктор Кийт се размърда неспокойно на стола си.

— Не виждам изход — каза той. — Ако легендата се основава на факти, а трудно мога да си представя, че са я измислили делфините, преди няколко хиляди години там е кацнал космически кораб. Сетне ядрените му двигатели се взривили и заразили морето с радиоактивност. Теорията е фантастична, но друго обяснение не мога да намеря.

— Защо да е фантастична? Вече сме убедени, че във Вселената има много разумен живот, така че можем да очакваме и други раси да строят космически кораби. В действителност трудно може да се обясни защо досега не са дошли на Земята. Някои учени предполагат, че в миналото сме имали посетители, но са дошли преди толкова хиляди години, че не останало свидетелство за това. Е добре, може би вече разполагаме с някакви доказателства.

— Какво смяташ да правиш?

— За момента нищо не може да се направи. Питах Ейнар и той няма никаква представа къде се е случило това. Трябва да се доберем до един от разказвачите на делфините и да запишем цялата сага. Да се надяваме, че ще ни даде повече подробности. Веднъж да разберем къде приблизително е този район, и ще можем да уточним мястото с гайгерови броячи — дори и след десет хиляди години. Само от едно се боя.

— От какво?

— Да не би косатките да са погълнали носителя на информацията. Защото тогава няма да се доберем до истината.