Островът на делфините

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ВТОРА

— Сега можеш да влезеш — каза сестра Теси. — Но да се разберем, само пет минути! Все още е отпаднал, а не се е съвзел и от последния посетител.

Джони знаеше кого има предвид. Два дни преди това госпожа Казан дебаркирала на острова като „отряд казаци“, както се изрази някой, и то почти без преувеличение. Направила енергичен опит да отмъкне професора на лечение в Москва, но само решителността на Теси и хитруването на пациента й попречили. И все пак за малко да се наложи, но за щастие докторът, който прелитал всеки ден от континента, издал строга заповед да не пренасят болния поне една седмица. И така госпожа Казан заминала за Сидни, за да види какво може да й предложи Австралия в областта на културата, а то не беше никак малко. Обещала да се върне точно след седмица.

Джони влезе на пръсти в болничната стая. Отначало не видя професор Казан. Той лежеше заобиколен с книги и не усети, че има посетител. Мина най-малко минута, преди да го забележи. Тогава бързо остави книгата и протегна гостоприемно ръка.

— Радвам се да те видя, Джони! Благодаря ти за всичко. Поел си твърде голям риск.

Джони не понечи да отрече. Рискът се оказа далеч по-голям, отколкото си представяше преди седмица, когато потегли от острова. Ако знаеше, може би… Но важното бе, че успя.

— Радвам се, че отидох — само каза той.

— И аз — рече професорът. — Според сестрата хеликоптерът на Червения кръст е пристигнал тъкмо навреме.

Настъпи продължително, неловко мълчание. После професор Казан продължи:

— Харесаха ли ти жителите на Куинсланд?

— О, чудесни са, макар да мина доста време, преди да ми повярват, че идвам от Острова на делфините.

— Не се изненадвам — каза сдържано професорът. — А какво прави, докато беше там?

— Не помня в колко телевизионни и радиопредавания трябваше да участвувам, до гуша ми дойдоха. Но най-хубавото беше сърфингът. Когато морето се успокои, ме заведоха на брега и ми показаха наистина всички номера. Сега съм доживотен почетен член на Куинсландския сърфклуб — добави гордо той.

— Това е чудесно — отвърна професорът някак разсеяно. Ясно беше, че нещо се върти в ума му. Накрая изплю камъчето: — Виж какво, Джони. Последните няколко дни, докато лежах тук, имах време да помисля за много неща. И взех доста решения.

Това прозвуча малко застрашително и Джони се почуди какво ли ще последва. Професорът продължи:

— Доста се тревожа за бъдещето ти. Вече си седемнайсетгодишен и е време да погледнеш напред.

— Знаете, че искам да остана тук, професоре — каза Джони разтревожен. — Всичките ми приятели са на острова.

— Да, зная. Но става дума за нещо много важно — за образованието ти. ОСКАР може да ти помогне, но само донякъде. Ако искащ да правиш нещо полезно, ще трябва да специализираш и да развиеш заложбите си. Съгласен ли си?

— Сигурно е така — отговори Джони без въодушевление. Накъде ли биеше професорът?

— Предлагам следващия семестър да те запишем в Куинсландския университет — каза професорът. — Не ме гледай така уплашено. Не е на другия край на света. Брисбън е само на час път оттук и ако искаш, ще се връщаш всяка седмица. Не можеш да прекараш цял живот в гмуркане из рифа.

Джони помисли и реши, че няма нищо против да опита, като дълбоко в себе си знаеше, че професорът е прав.

— Ти имаш способности и амбиции, които са ни крайно необходими — каза професор Казан. — Липсват ти дисциплина и познания. Ще получиш и двете в университета. Тогава ще можеш да играеш голяма роля в плановете ми за бъдещето.

— Какви планове? — попита Джони обнадежден.

— Смятам, че знаеш за повечето от тях. Те се свеждат до едно — взаимна помощ между хора и делфини за благото и на двете страни. През последните месеци направихме няколко открития в областта на сътрудничеството ни, но това е само плахо начало. Насочване на рибни пасажи, лов на бисери, спасителни операции, крайбрежно патрулиране, оглеждане на потънали кораби, водни спортове — стотици са начините, по които могат да ни помогнат делфините. А има и много по-значими неща… — За миг се изкуши да спомене за катастрофиралия в далечната каменна ера космически кораб. Но двамата с Кийт бяха решили да не казват нищо, докато не разполагат с по-подробна информация. Корабът беше таен коз на професора. Щеше да го използва в решаващия момент, когато почувствува, че е време да увеличи бюджета си, ще представи делфинския мит на Космическата администрация и ще зачака парите да потекат…

Гласът на Джони го изтръгна от унеса му.

— А косатките, професоре?

— Това е дългосрочен проблем, сега ми е трудно да ти отговоря. Електроприучването е само едно от средствата, които ще трябва да имаме предвид, когато определяме най-правилната политика. Но ми се струва, че съм намерил окончателното решение.

Той посочи към ниската маса в другия край на стаята.

— Донеси глобуса.

Джони донесе глобуса и професорът го завъртя около оста му.

— Виж тук. Мисля си да направим резервати — само за делфини и никакви косатки. Средиземно и Червено море са очевидно местата, от които трябва да започнем. Ще са необходими само стотина мили преграда, за да ги отделим от океаните и да ги направим напълно безопасни.

— Прегради ли? — попита недоумяващо Джони.

На професора му беше приятно да разговаря. Въпреки предупреждението на сестрата, той бе склонен да приказва с часове.

— О, не, нямам предвид мрежи или солидни прегради, но когато научим достатъчно оркан, за да разговаряме с косатките, ще използуваме подводни звуконосители и ще ги насочваме накъдето трябва. Така ще ги държим настрана от местата, в които не искаме да отиват. Няколко говорителя в Гибралтарския проток, няколко в Аденския залив — и двете морета ще бъдат безопасни за делфините. А по-късно може би ще успеем да преградим Тихия от Атлантическия океан и да дадем единия на делфините, а другия на косатките! Виж, не е толкова далеч от нос Хорн до Антарктика, Беринговия проток е лесен, значи остава само пространството южно от Австралия, което трудно ще се прегради. Китоловната промишленост от години има планове за такова преграждане и рано или късно ще трябва да се направи…

Професорът се усмихна на изуменото изражение на Джони и отново слезе на земята.

— Ако смяташ половината от идеите ми за налудничави, ти си съвсем прав. Но тъй като не знаем коя от двете половини е налудничава, тепърва ще трябва да го разберем. Сега схващаш ли защо искам да отидеш да следваш? Не само за собственото ти добро, а и заради моите егоистични цели.

Джони тъкмо се канеше да му отговори, но успя само да кимне, и вратата се отвори.

— Казах пет минути, а ти стоиш вече десет! — скара се сестра Теси. — Вън! И ето млякото ви, професоре.

Професор Казан каза на руски нещо, което определено означаваше, че не обича мляко, ала вече го пиеше, докато Джони напускаше дълбоко замислен стаята.

Той слезе на брега по тясната пътека, която лъкатушеше през гората. Повечето от падналите дървета бяха разчистени. Ураганът беше вече кошмар, който сякаш никога не бе минавал.

Имаше прилив и по-голямата част от рифа бе залята с вода, не по-дълбока от половин-един метър. Лекият бриз подухваше и чертаеше странни, красиви фигури върху повърхността на водата. На места тя бе гладка и лъскава, досущ огледало. Но на други я набраздяваха милиарди вълнички, които искряха и просветваха като скъпоценни камъни на слънчевата светлина, отразена в техните неспирно променящи се гънки.

Рифът беше прекрасен и спокоен. През цялата година той представляваше за Джони света. Но ето че го зовяха по-широки светове, той трябваше да отправи взор към по-далечни хоризонти.

Вече не се чувствуваше потиснат от предстоящите години на учение. Щеше да падне упорита работа, но тя щеше да му донесе и удоволствие — нали искаше да узнае още толкова неща за морето.

И за морските хора, с които вече се беше сприятелил.