Островът на делфините

ГЛАВА ШЕСТА

Мик Науру имаше един-единствен недостатък като екскурзовод — склонен беше да преувеличава. Повечето от измислиците му звучаха така невероятно, че нямаше опасност да ги приемеш за истина, но понякога Джони започваше да се колебае. Беше ли вярно например, че сестра Теси (или както я наричаха островитяните Двутонната Теси) е напуснала Тонга, защото тамошните едри момичета й се подигравали, тъй като била много дребна? Джони не повярва, но Мик го увери, че било чиста истина.

— Питай я, ако искаш — рече той и погледна важно-важно изпод огромния си къдрав чер перчем.

За щастие останалата информация лесно можеше да се провери, а по важните въпроси Мик беше напълно сериозен. Щом доктор Кийт предаде Джони в ръцете му, Мик го поведе на бърза обиколка из острова.

На това малко късче земя имаше толкова много за опознаване, че на Джони му трябваха поне няколко дни. Първо научи, че на Острова на делфините живеят две общности — учените и техниците от изследователската станция, и рибарите, които изкарваха прехраната си с лодките в морето. Освен това риболовната общност осигуряваше работници за електростанцията, водоснабдяването и другите необходими дейности, като например кухнята, пералнята и малкото стопанство от десет разглезени крави.

— Докарахме кравите, след като професорът се опита да преработи делфиново мляко — обясни Мик. — Това е единственият случай, когато на острова сме стигали до бунт.

— Откога си тук? Тук ли си се родил?

— О, не, семейството ми е от остров Дарили, който се намира в Торесовия проток. Преместихме се преди пет години, когато бях на дванайсет. Заплатите бяха по-добри и изглеждаше интересно.

— А интересно ли е?

— И още как! Не бих се върнал в Дарили, нито пък на континента. Почакай да видиш рифа, тогава ще разбереш защо.

Свърнаха от почистените пътеки и тръгнаха напряко през горичката, която покриваше по-голямата част от острова. Макар дърветата да растяха нагъсто, не беше трудно да си проправяш път, защото имаше трънаци и пълзящи растения, каквито Джони очакваше да види в тропическа гора. Растителността на острова беше буйна, но не и непроходима.

Някои дървета растяха подпрени на колове и трябваше да мине известно време, преди Джони да разбере, че подпорите всъщност бяха част от дърветата. Те сякаш не се доверяваха на меката почва и за по-голяма сигурност бяха пуснали допълнителни корени.

— Това са пандани — обясни Мик. — Някои ги наричат хлебни дървета, защото от тях може да се прави нещо подобно на хляб. Веднъж опитах и имаше отвратителен вкус. Внимавай!

Твърде късно. Десният крак на Джони потъна в земята до коляното и докато се опитваше да го измъкне, левият хлътна още по-дълбоко.

— Съжалявам. — Мик съвсем не изглеждаше изпълнен със съжаление. — Трябваше да те предупредя. Имаме цяла колония големи буревестници — те правят гнездата си като зайците — в земята — и на някои места не можеш да направиш крачка, без да пропаднеш.

— Благодаря, че ме уведоми — рече Джони саркастично, докато се измъкваше и изтупваше праха от дрехите си. По всичко личеше, че на Острова на делфините тепърва ще има да учи твърде много неща.

На няколко пъти нагазва в дупки на буревестници или по-точно казано, на клиноопашати буревестници, но накрая се измъкнаха от гората и слязоха на плажа от източната страна на острова, която гледаше към безбрежната пустош на открития океан. Трудно му беше да повярва, че е дошъл отвъд далечния хоризонт по някакво чудо, което не можеше да проумее.

Нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Като че бяха единствените обитатели. Този бряг бе изложен на сезонните бури, затова всички сгради и пристанищни съоръжения бяха от другата страна на острова. Огромен дънер, изхвърлен на пясъка и избелял от годините, прекарани на слънце, лежеше като мълчаливо свидетелство за отминал ураган. Имаше и големи блокове мъртви корали, тежащи тонове, които само силата на вълните е могла да изхвърли на плажа. А сега всичко изглеждаше мирно и тихо.

Тръгнаха покрай пясъчните дюни, между края на гората и покрития с корали плаж. Мик се оглеждаше и ето че намери онова, което търсеше.

От морето, оставяйки широки следи като от танк, беше изпълзяла някаква твар. Следите свършваха при площадка с изравнен пясък над равнището на водата. Мик започна да рови.

Джони му помогна и на трийсетина сантиметра в пясъка откриха десетки яйца, големи и кръгли като топки за пинг-понг. Обвивката им не беше твърда, а кожеста и гъвкава. Мик си свали ризата, направи от нея торба и събра колкото можа.

— Знаеш ли какво е това?

— Да — отвърна Джони и очевидно го разочарова. — Яйца от костенурка. Гледах телевизионен филм как малките костенурчета се излюпват и изпълзяват от пясъка. Какво ще ги правиш?

— Ще ги ям, разбира се. Чудни са, пържени с ориз!

— Уф! Хич няма и да опитам.

— Много ще разбереш. Имаме страшен готвач.

Следваха извивката на плажа по северния бряг на острова, а след това тръгнаха по западния обратно към селището. Тъкмо преди да стигнат, се натъкнаха на голям басейн или по-скоро резервоар, свързан чрез канал с морето. Имаше отлив и затвореният шлюз на канала задържаше водата в басейна до следващия прилив.

— Ето за какво е всичко това на острова — каза Мик.

В басейна бавно плуваха два делфина, точно както в открития океан. Дощя му се да ги разгледа отблизо, но нямаше как да се доближи до басейна, защото около него беше издигната ограда от телена мрежа. На нея с големи червени букви пишеше: „ПАЗЕТЕ ТИШИНА — ИМА ВКЛЮЧЕНИ ХИДРОФОНИ!“

Отминаха на пръсти, а сетне Мик обясни:

— Професорът не обича да се говори близо до делфините. Казва, че можело да се разстроят. Една нощ някакъв откачен рибар се напил, дошъл и им наговорил разни мръсотии. Вдигна се голям шум и го изхвърлиха със следващия кораб.

— Що за човек е професорът? — попита Джони.

— О, бива си го — освен в неделя следобед.

— Какво става тогава?

— Жена му се обажда всяка неделя сутрин и се опитва да го убеди да се върне у дома. Но той не иска — твърди, че не обичал Москва — през лятото било прекалено горещо, а през зимата — прекалено студено. Затова имат ужасни кавги, но всеки няколко месеца стигат до компромис и се срещат някъде по средата, да речем, в Ялта.

Джони се замисли. Искаше да научи колкото може повече за професор Казан — така се надяваше да увеличи шансовете си да остане по-дълго на острова. Описанието на Мик прозвуча малко обезкуражаващо, но все пак неделята беше минала и професорът трябваше да е в добро настроение — поне няколко дни.

— Той наистина ли може да говори на езика на делфините? — попита Джони. — Останах с впечатление, че никой не може да наподоби тези невероятни звуци.

— Умее да произнася само няколко думи, но с помощта на компютри превежда магнетофонни записи. А после монтира нови ленти и им ги пуска. Сложно нещо, но върши работа.

Джони остана поразен, а любопитството му се засили. Винаги се бе стремил да си обяснява нещата, а това дори не можеше да си го представи — как така човек може да се научи да говори на езика на делфините…

— Добре де — каза Мик, след като чу въпроса му, — замислял ли си се как самият ти си се научил да говориш?

— Предполагам, че като съм слушал майка си — отговори Джони с тъга, защото почти не си я спомняше.

— Точно така. Затова професорът взе майка делфин с бебето й и ги остави в басейна сами. След това слушаше какво си говорят. Така научи делфински, също като малкото.

— Изглежда твърде лесно…

— Ами! Необходими му бяха години и все още се учи. Но вече има речник от хиляди думи и дори започна да пише История на делфините.

— История ли?

— Е, така би могло да се нарече. Тъй като те нямат книги, паметта им е чудесно развита. Могат да ни разкажат неща, които са се случили в морето преди векове — поне професорът така твърди. И в това има логика. Преди да открият писмеността, хората е трябвало да съхраняват всичко в главите си. Делфините правят същото.

Джони премисляше тези изненадващи факти, когато стигнаха административния блок и завършиха обиколката на острова. При вида на сградите, в които бяха настанени толкова упорити труженици и сложни машини, му хрумна друг, по-практичен въпрос.

— Кой плаща за всичко това? Трябва да струва цяло състояние.

— Не е толкова много в сравнение с парите, които отиват за Космоса. Професорът е започнал преди петнайсет години с около шестима помощници. След първите резултати големите научни фондации изцяло го подкрепили. Затова сега през шест месеца трябва да излъскваме всичко за посещението на куп изкопаеми, които се наричат Контролна комисия. Чувал съм професорът да казва, че едно време всичко било по-интересно.

Може и да е вярно, помисли си Джони, но му се струваше, че и сега е много интересно — затова и реши да остане.