Островът на делфините

ГЛАВА ТРЕТА

За първи път в живота си Джони почувствува как обезумява от страх. Усещаше крайниците си омекнали и почти не можеше да диша от тежестта, притиснала гърдите му. Струваше му се, че вече се дави — а то наистина можеше да стане, ако не успееше да се измъкне от своя капан.

Трябваше да намери изхода, но го заобикаляха кашони и сандъци и омотан в тях, той скоро загуби ориентация. Истински кошмар — опитваш се да избягаш, а не можеш. Но това не беше сън, а самата действителност.

Болката и уплахата от това, че се удря в невидими препятствия, го накара да се отърси от паниката. Не биваше да губи ума си и да се лута в тъмното. Просто трябваше да върви в една и съща посока, докато намери стена, а после да я следва, за да стигне до вратата.

Планът беше чудесен, но се натъкна на толкова пречки, че както му се стори, мина цял век, преди да напипа пред себе си гладкия метал и да разбере, че е стигнал до стена. След това вече беше лесно и едва не извика от облекчение, когато намери вратата и рязко я отвори. Защото коридорът не беше тъмен, както се боеше. Светлините бяха изгаснали, но аварийните лампи мъждееха и всичко се виждаше.

Тогава долови мирис на дим и разбра, че „Санта Ана“ гори. Забеляза също, че коридорът вече не е хоризонтален — корабът силно се беше наклонил към кърмата, където се намираха двигателите. Джони предположи, че взривът е пробил корпуса и водата нахлува в него.

Може би корабът не беше в опасност, но как да е сигурен в това? Не му харесваше начинът, по който се накланяше, а още по-малко зловещото скърцане. Безпомощният кораб се поклащаше напред-назад и встрани по много неприятен начин и на Джони започна да му се повдига, което сигурно беше първият признак на морска болест. Опита да не обръща внимание на корема си и да се съсредоточи върху по-важния въпрос — как да се спаси.

Ако корабът потъваше, трябваше час по-скоро да намери пътя към спасителната лодка. Натам сигурно се бяха отправили всички. Екипажът щеше да се изненада, когато открие още един пътник, но Джони се надяваше, че ще се намери място и за него.

Ала къде остана спасителната лодка? Беше ходил там само веднъж, но знаеше, че стига да има достатъчно време, ще я намери. А с време не разполагаше. В бързината няколко пъти сбърка посоката и трябваше да се връща. Пред него внезапно се изпречи масивна стоманена стена — беше сигурен, че преди я нямаше. Иззад ръбовете й излизаше дим и се дочуваше непрекъснато, застрашително пращене. Обърна се и побягна с все сили по слабоосветения коридор.

Когато най-сетне намери верния път, беше изтощен и страшно изплашен. Да, това беше коридорът — в края му трябваше да има късо стълбище, което води до спасителната лодка. Затича — беше близо до целта и нямаше защо да пести сили.

Паметта не му беше изневерила. Стълбището се намираше точно там, където очакваше. Но лодката я нямаше.

Корпусът зееше отворен, висилките се подаваха навън, а под тях, сякаш за да го дразнят, се поклащаха празните макари на скрипците. През отвора нахлуваха силни пориви на вятър и носеха със себе си пръски вода. Устата на Джони загорча от соления вкус, който скоро щеше да опознае прекалено добре.

Със свито сърце се приближи и погледна навън към морето. Беше нощ. Луната, която видя как започна неговото приключение, осветяваше и края му. Само няколко метра по-долу разгневеното море се блъскаше в борда на кораба, а от време на време някоя вълна се изкатерваше по корпуса и се разливаше с плясък в краката му. Дори от другаде да не влизаше вода, „Санта Ана“ скоро щеше да се напълни.

Някъде недалеч отекна приглушена експлозия, аварийните светлини премигаха и угаснаха. Бяха му послужили точно толкова, колкото му трябваше, защото инак в тъмното никога не би намерил пътя дотук. Но какво от това? Беше сам в потъващ кораб, на стотици километри от сушата.

Надзърна навън в нощта, търсейки някаква следа от спасителната лодка, но морето беше пусто. Разбира се, моторницата можеше да е от другата страна на „Санта Ана“ и да не се вижда. Това беше най-вероятното обяснение, защото екипажът едва ли би напуснал района, докато корабът продължава да се държи над водата. Но пък бяха действували светкавично, следователно положението беше сериозно. Джони се запита дали „Санта Ана“ не носи товар от експлозиви или леснозапалими материали — и ако е така, кога ли ще гръмне.

Една вълна го шибна в лицето и го ослепи с пръските си. Дори за тези няколко минути морето чувствително се беше покачило. Трудно би повярвал, че такъв голям кораб може да потъне толкова бързо, но, разбира се, корабите на въздушна възглавница бяха много крехки и не бяха пригодени да издържат подобно изпитание. Предположи, че водата ще стигне до краката му след десетина минути.

Грешеше. Внезапно, без никакво предупреждение, „Санта Ана“ престана да се полюшва тежко и подскочи като умиращо животно, което се опитва за последен път да се изправи на крака. Джони не се поколеба. Някакъв инстинкт му подсказа, че корабът потъва, и колкото повече се отдалечи от него, толкова по-добре.

Стиснал зъби за среща със студа, той се хвърли във водата с точен, изящен скок. Но тутакси с изненада усети не студ, а топлина. Беше забравил, че за последните няколко часа се озова от зима в лято.

Когато се издигна на повърхността, Джони започна да плува с всички сили с непохватен, но бърз свободен стил. Зад себе си чуваше чудовищно гълголене, трясък и рев, сякаш гейзер изпускаше парата си. Внезапно всички звуци замлъкнаха, до него достигна само стонът на вятъра и съскането на вълните, които го отминаваха в нощта. Уморената стара „Санта Ана“ потъна тихо, без съпротива, и въпреки опасенията на Джони не го отнесе със себе си.

Когато се увери, че всичко е свършило, той спря да плува и се огледа. Първото, което забеляза на по-малко от километър, беше спасителната лодка. Замаха с ръце и завика колкото му глас държи, но напразно. Лодката вече тръгваше — дори някой да гледаше назад, едва ли щеше да го види. А разбира се, никой не предполагаше, че има още един оцелял пътник, когото трябва да приберат.

Остана сам под жълтата, поела на запад луна, и непознатите звезди на южното небе. Можеше да се носи по водата с часове. Морето го държеше много по-добре от водата във вировете, където се беше учил да плува. Но колко дълго ще преседи на повърхността, в крайна сметка беше без значение. Нямаше и едно на милион вероятност някой да го открие. Последната му надежда изчезна с отдалечаващата се спасителна лодка.

Нещо се блъсна в него и го накара да извика от изненада и уплаха. Оказа се само корабен отломък. Джони забеляза, че водата наоколо гъмжи от плаващи предмети. Откритието го поокуражи, защото можеше да си направи сал. Така щеше да увеличи шансовете си за спасение. А можеше теченията да го отнесат на суша, като онези хора, които се бяха носили по Тихия океан на прочутия „Кон-Тики“ горе-долу преди век.

Заплува към бавно въртящите се останки и установи, че морето беше станало много по-спокойно. Горивото, което бавно се изцеждаше от потъналия кораб, беше укротило вълните и те не съскаха гневно, а се надигаха, лениво се огъваха и диплеха. Отначало височината им го сепна, но щом го настигнеха, те го издигаха и спускаха и той престана да се бои. Дори в това бедствено положение бе вълнуващо да открие, че човек може да се издига безопасно и без усилие върху най-големите вълни.

Започна да си проправя път сред плаващи кашони, парчета дърво, празни шишета и всякакви дребни отломки, но те не му вършеха работа. Трябваше му нещо по-голямо, за да го използува като сал. Вече губеше надежда, че ще успее, когато зърна на около петнайсет-двайсет метра някакъв тъмен правоъгълник да се издига и хлътва сред вълните.

Когато стигна дотам, с радост откри, че това беше голям сандък. С мъка се покатери отгоре. Сандъкът щеше да го издържи, макар да не беше много устойчив и да проявяваше склонност да се преобръща. Джони се просна отгоре му и заплава по вълните на десетина сантиметра над водната повърхност. На ярката лунна светлина прочете написаните с шаблон букви, върху които лежеше. Те гласяха: „ДА СЕ ДЪРЖИ В СУХО И СТУДЕНО ПОМЕЩЕНИЕ“.

Колкото до Джони — едва ли можеше да се каже, че е сух, но с положителност му беше студено. Вятърът, който духаше върху мокрите дрехи, го караше да чувствува неприятен хлад, но трябваше да издържи до изгрев слънце. Погледна часовника си и не се изненада, като видя, че е спрял. Но дори и да работеше, онова, което показваше, не би означавало нищо — нали откак се бе промъкнал на борда на злополучната „Санта Ана“, бе пресякъл много часови зони и часовникът му щеше да е поне шест часа напред.

Зачака треперещ на мъничкия сал, загледан в залязващата луна и заслушан в шумовете на морето. Макар неспокоен, вече не беше така изплашен. Дотук се измъкна като по чудо и затова заживя с чувството, че нищо не може да му се случи. Дори без храна и вода, няколко дни беше в безопасност. Не желаеше да мисли за по-нататък.

Луната се плъзна надолу по небето и нощта стана по-тъмна. Тогава за голяма своя изненада забеляза, че морето пламти от плаващи светли точици. Те проблясваха и гаснеха като електрически сигнали и образуваха светла диря след носещия се по водата сал. Когато потапяше ръката си, от пръстите му потичаше огън.

Гледката беше толкова изумителна, че за момент забрави за опасностите. Чувал бе, че в морето живеят светещи същества, но не беше и сънувал, че са толкова много. За първи път бе в досег с чудесата и тайните на великата стихия, заемаща три четвърти от земната повърхност. От нея зависеше съдбата му.

Луната докосна хоризонта, поколеба се за миг, а после изчезна. Небето над него блестеше от звезди — древните звезди от старите съзвездия и още по-блестящите нови, които хората бяха открили през последните петдесет години, откакто дръзнаха да излязат в околоземното пространство. Но нито една не светеше така ярко, както милиардите звезди, които сияеха под водата и създаваха впечатлението, че салът плава в огнено езеро.

Луната залезе, ала на него му се стори, че изминаха векове, преди да се появят първите признаци на зората. После Джони съзря неясна слаба светлина на изток, загледа с нетърпение разстилането й по хоризонта и усети, че сърцето му подскочи, когато златният ръб на слънцето изплава на края на света. Няколко мига и небесните морски звезди изчезнаха, сякаш никога не са съществували — дошъл бе денят.

Едва успя да се зарадва на красотата на зората, когато забеляза нещо, което му отне всякаква надежда. Право към него от запад се зададоха със смразяваща кръвта целеустременост десетки сиви триъгълни плавници.