Островът на делфините

ГЛАВА СЕДМА

„Летящата риба“ — катер на подводни криле — се появи стремглаво от запад със скорост петдесет възела. Той преминаваше разстоянието от брега на Австралия за два часа. Когато приближи Острова на делфините, той прибра огромните си водни ски и се отпусна във водата като обикновен кораб, завършвайки пътуването с достолепни седем възела.

Джони разбра за появяването му, когато цялото население започна да се стича към мостика. Любопитството го накара да се присъедини към тълпата и от плажа видя как белият катер мина предпазливо по канала, прокаран през коралите с експлозив.

Пръв на брега слезе професор Казан, облечен в безукорно чист бял летен костюм и широкопола шапка. Посрещачите, сред които имаше техници, рибари, чиновници и деца, топло го поздравиха. На острова цареше изключително демократичен дух и всеки се смяташе равен на всеки. Но Джони скоро осъзна, че професор Казан беше нещо различно и островитяните се отнасяха към него със странна смесица от уважение, обич и гордост.

Джони установи също, че ако дойдеш на плажа да гледаш как пристига „Летящата риба“, от теб се очаква да се включиш и в разтоварването й. През следващия час помагаше при пренасянето на внушителен товар от пакети и сандъци от лодката до склада. Работата тъкмо беше приключила и той се наслаждаваше на приятна студена напитка, когато по радиоуредбата съобщиха да бъде така добър да се яви колкото е възможно по-бързо в Техноблока.

Когато пристигна, го въведоха в голяма стая, пълна с електронна апаратура. Професор Казан и доктор Кийт седяха край сложен пулт за управление и не му обърнаха никакво внимание. Джони нямаше нищо против, тъй като всичко наоколо му беше интересно.

От един говорител се чуваше странна поредица от звуци, които непрекъснато се повтаряха. Приличаха, макар и не съвсем, на звуците, които издаваха делфините. След около десетина повторения разбра в какво се състоеше разликата. Звуците бяха значително забавени, за да може не така чувствителното човешко ухо да улови тънките подробности.

И още нещо. Всеки път, когато от говорителя се разнасяше поредица от делфински звуци, те се появяваха изобразени на голям монитор като система от светлини и сенки. Поредицата от светли черти и тъмни ленти наподобяваше карта и говореше много на учените, макар да не означаваше нищо за неподготвеното око на Джони. Те я следяха внимателно всеки път, щом се покажеше на екрана, а понякога с помощта на копчетата осветяваха някои части или затъмняваха други.

Внезапно професорът забеляза Джони, изключи звука и се завъртя на стола. Но остави картината, която продължи да се ниже беззвучно и с такъв хипнотичен ритъм, че погледът на момчето все се връщаше към нея.

И все пак Джони успя да използува почти докрай тази първа възможност да огледа професор Казан. Ученият беше около шейсетгодишен, пълен, прошарен мъж с мило, но доста сдържано изражение — сякаш искаше да е приятел с всички, но предпочиташе да го оставят сам с мислите му. На Джони му предстоеше да открие, че в моментите, когато бе в настроение, той ставаше великолепен събеседник, а друг път беше някъде далеч, макар и да участвуваше в разговора. И все пак никак не отговаряше на общоприетата представа за „разсеяния професор“. Нямаше по-разсеян човек от професор Казан, щом ставаше дума да се решават практически въпроси. Съзнанието му сякаш се раздвояваше, като част от него се справяше с ежедневните проблеми, а друга се боричкаше със задълбочен научен въпрос. Нищо чудно, че при това положение той често се вслушваше в някакъв вътрешен глас, който никой друг не можеше да чуе.

— Седни, Джони — покани го той. — Доктор Кийт ми съобщи по радиото за теб още докато бях на континента. Сигурно съзнаваш, че си имал голям късмет.

— Да, господине — отговори Джони с вълнение.

— От векове се знае, че се случва делфините да помагат на човешки същества да стигнат до брега. Всъщност подобни легенди датират отпреди повече от две хиляди години, въпреки че до наше време никой не е гледал сериозно на тях. Ти не си бил просто избутан на суша. Теб са те превозили на близо сто морски мили. Отгоре на това са те довели не другаде, а при нас. Защо? Много бихме желали да разберем това. Ти едва ли имаш някаква представа, нали?

Джони се поласка, че му зададоха такъв въпрос, но трудно можеше да отговори.

— Ами — отрони бавно той — сигурно знаят, че работите с делфини, макар и да не мога да си представя как.

— На това лесно може да се отговори — намеси се доктор Кийт. — Сигурно са им го казали освободените от нас делфини. Спомнете си, че Джони разпозна пет от тях на снимките, които му показах веднага след като пристигна.

Професор Казан кимна:

— Да, а това ни дава ценна информация. Тя показва, че крайбрежните делфини, с които работим, и дълбоководните им братовчеди говорят един език. А това преди не го знаехме.

— Ала все още не ни е ясно какви са били подбудите им — обади се доктор Кийт. — След като дивите делфини никога не са имали пряк досег с хората, това показва, че си правят всичкия този труд, защото искат нещо от нас — при това доста настоятелно. Може би, спасявайки Джони, са искали да кажат нещо като: „Ние помогнахме — сега помогнете вие!“

— Теорията ти е правдоподобна — съгласи се професор Казан. — Но няма да намерим отговор, ако само умуваме. Начинът да разберем какво са имали предвид приятелите на Джони, е един — трябва да ги попитаме.

— Стига да ги намерим.

— Ако наистина искат нещо, няма да са много далеч. И ще можем да влезем във връзка с тях, без да излизаме оттук.

Професорът щракна някакъв ключ и въздухът отново се изпълни със звуци. Но този път Джони бързо схвана, че не чува гласа на един-едничък делфин, а всички гласове на морето.

Беше невероятна смесица от съскане, пукане и ръмжене. В нея се преливаше чуруликане, може би на птици, далечни, неясни стенания и шепот на милиони вълни.

Слушаха няколко минути тази удивителна китка от мелодии, после професорът превъртя друг ключ на огромната машина.

— Това беше хидрофон Запад, сега ще опитаме хидрофон Изток. Той се намира в дълбоки води, съвсем на ръба на рифа.

Звуковата картина се промени, шумът на вълните беше по-слаб, но въздишките и писукането на неизвестните морски обитатели — много по-силен. И отново професорът се вслуша няколко минути, после превключи на Север, а най-накрая — на Юг.

— Прекарай, моля те, лентите през анализатора — обърна се той към доктор Кийт. — Но отсега съм готов да се обзаложа, че на двайсет морски мили наоколо няма голямо стадо делфини.

— В такъв случай теорията ми хвръква.

— Не е задължително. Двайсет морски мили са нищо за делфините. А не забравяй, че те са ловци и не могат да се задържат на едно място. Стадото, което е спасило Джони, скоро ще обере като прахосмукачка всичката риба от нашия риф. Ще те оставя да анализираш, време е да отида при басейна. Ела, Джони, искам да се запознаеш с едни от най-добрите ми приятели.

Докато вървяха към плажа, професорът потъна в унес. После сепна Джони, тъй като неочаквано и майсторски издаде поредица от бързопроменящи се по височина свиркания.

Засмя се на стреснатото изражение на момчето.

— Никое човешко същество няма да се научи да говори свободно делфински и все пак аз успявам да произнеса сносно десетина по-обикновени фрази. Но непрекъснато трябва да работя над тях и се боя, че произношението ми е направо ужасно. Само делфини, които ме познават добре, могат да разберат какво се опитвам да кажа. А понякога оставам с чувството, че са просто любезни с мен.

Професорът отключи входа към басейна и внимателно заключи след себе си.

— Всички искат да си играят със Сузи и Спутник, но не мога да им разреша — обясни той. — Поне докато се опитвам да ги науча да говорят английски.

Сузи беше загладена, палава около сто и петдесет килограмова дама, която изскочи наполовина от водата, щом приближиха. Спутник, нейният деветмесечен син, беше по-въздържан, или може би по-срамежлив. Все заставаше зад майка си.

— Здравей, Сузи! — каза професорът отчетливо и ясно. — Здравей, Спутник! — После присви устни и пусна в ход сложното свирукане. Някъде по средата обаче сбърка нещо, спря и ядосано си промърмори, после започна отначало.

На Сузи всичко това й се стори страшно забавно. Засмя се няколко пъти силно, по делфински, после изстреля струя вода към тях, но беше достатъчно възпитана да не ги намокри. Накрая изплува близо до професора, той бръкна в джоба си и извади найлонова торбичка с лакомства. Вдигна едно във въздуха, Сузи се отдръпна на няколко метра, изскочи като ракета от водата, лапна храната от пръстите на професора и се гмурна почти безшумно обратно в басейна. После отново се появи и произнесе отчетливо:

— Благодаря, ’фесоре.

Сузи явно очакваше още, но професор Казан поклати глава, потупа я по гърба и рече:

— Не, Сузи. Няма повече, скоро ще ядеш.

Тя прояви възмущението си: изсумтя и се понесе в кръг из басейна като скутер — очевидно искаше да се поперчи.

Спутник я последва, а професорът каза на Джони:

— Опитай се да му дадеш ти — боя се, че ми няма доверие.

Джони взе лакомството, което вонеше непоносимо на риба, мазнина и химикали. По-късно научи, че за делфините то било нещо като тютюн или бонбон. Професорът го създал след дългогодишно проучване. Животните обичаха „бонбоните“ толкова, че бяха готови едва ли не на всичко, за да ги заслужат.

Джони коленичи на ръба на басейна и размаха парчето, подвиквайки:

— Спутник! Спутник, това е за теб!

Делфинчето се надигна от водата и го изгледа със съмнение. Хвърли поглед към майка си, към професор Казан, а сетне отново към Джони. Очевидно се изкушаваше. Но не се приближи. Вместо това изпръхтя, потопи се и се понесе из дълбините на басейна. Нямаше вид, че е тръгнало с определена цел, повече приличаше на човешко същество, което не може да реши какво да прави и се лута напосоки.

„Сигурно се бои от професора“, реши Джони. Тръгна покрай басейна, отдалечи се на около петнайсетина метра, после отново подвикна на Спутник.

Излезе прав. Делфинчето огледа новото положение, одобри го и заплува бавно към Джони. Все още обхванато от подозрение, то надигна муцуна и отвори уста, показвайки внушителен брой мънички, остри като игли зъбки. Джони си отдъхна, когато делфинчето лапна лакомството, без да му отхапе пръстите. В края на краищата Спутник беше месояден, а той не би се решил да храни с голи ръце, да кажем, лъвче, макар и мъничко.

Делфинчето се въртеше край ръба на басейна и явно очакваше още.

— Не, Спутник — повтори момчето, спомняйки си какво каза професорът на Сузи. — Повече няма, скоро ще ядеш.

Делфинчето остана на сантиметри от него и Джони посегна да го погали. Макар и да се стресна, то не се отдръпна, а позволи да прокарат ръка по гърба му. Момчето с изненада установи, че кожата на животното е мека и гъвкава като гума, съвсем различна от люспестото тяло на рибите. Човек, който е галил делфин, никога няма да забрави, че делфинът е топлокръвно млекопитаещо.

Джони искаше да остане да поиграе със Спутник, но професорът вече го викаше. Докато се отдалечаваха от басейна, ученият забеляза шеговито:

— Направо съм обиден. Така и не съм успял да се приближа до Спутник, а ти го направи още от първия път. Изглежда, имаш подход към делфините. Гледал ли си животни преди?

— Не, професоре. Само попови лъжички, но това беше отдавна.

— Е — професорът се засмя, — те едва ли се броят.

Изминаха още няколко метра и професор Казан заговори със съвършено различен тон, обръщайки се към Джони сериозно, като към равен, а не като към момче, което е с четирийсет години по-малко от него.

— Аз съм учен, но съм суеверен руски селянин. Логиката ми говори, че това са глупости, и все пак започвам да си мисля, че самата съдба те е изпратила тук. Най-напред начинът, по който пристигна — като в гръцки мит. А сега Спутник взима храна от ръцете ти! Чисто съвпадение, разбира се, но разумните хора карат съвпаденията да работят в тяхна полза.

„Накъде, за бога, бие“, почуди се Джони. Но професорът не продума, докато стигнаха до входа на Техноблока. Чак тогава подхвърли лукаво:

— Доколкото разбирам, не бързаш много да се върнеш у дома.

Сърцето на Джони подскочи и той с готовност каза:

— Точно така, господине. Бих искал да остана тук колкото може по-дълго. Бих искал да науча повече за вашите делфини.

— Те не са мои — поправи го решително професорът. — Всеки делфин е самостоятелна личност, индивид, който се радва на повече свобода, отколкото ние познаваме на сушата Те не принадлежат на никого и се надявам никога да не принадлежат. Искам да им помогна не само заради науката, а защото смятам това за чест. Никога не мисли за тях като за животни. На своя език те се наричат „морски хора“ и това е най-сполучливото им название.

За първи път Джони виждаше професора така разчувствуван, но беше готов да го разбере. Защото дължеше живота си на „морските хора“ и се радваше, че ще може да им се отплати.