Островът на делфините

ГЛАВА ОСМА

Островът на делфините беше заобиколен от приказно царство — кораловия риф. Един човешки живот не би стигнал да се опознаят всичките му чудеса. Джони не бе и сънувал, че могат да съществуват подобни места, гъмжащи от необикновени и красиви същества, че в сравнение с тях горите и полята на сушата са като пустини.

При прилив морето заливаше рифа и извън водата оставаше само тесният пояс от бял пясък, който обточваше острова. Но часове по-късно настъпваше невероятна промяна. Макар разликата в равнището между прилив и отлив да беше само около метър, рифът се оголваше на километри. Наистина на места водата се оттегляше толкова далеч, че морето изчезваше от погледа и кораловото плато се простираше докъдето ти стигат очите.

Това беше времето да се изучава рифът. Необходими бяха само чифт здрави обувки, широкопола шапка, да те пази от слънцето, и маска за подводно плуване. Обувките бяха може би най-важната част от екипировката, защото острите чупливи корали нанасяха рани, които лесно се инфектираха и не зарастваха със седмици.

Когато Джони излезе за първи път на рифа, водач му беше Мик. Нямаше представа какво може да види и затова всичко му се струваше така странно, а и страшничко. Нямаше да е зле да бъде предпазлив, докато свикне. По рифа се срещаха малки, невинни на вид създания, които хапеха смъртоносно.

Двете момчета тръгнаха от плажа в западната част на острова, където откритият риф беше широк по-малко от километър. Отначало пресякоха безинтересна, ничия земя от мъртви натрошени корали — раздробени парченца, векове изхвърляни от бурите. Целият остров беше изграден от такива парченца, покрити от времето с тънък пласт почва, после с трева и бурени, и най-сетне с дървета.

Бързо отминаха зоната на мъртвите корали и Джони изпита чувството, че върви през градина от чудни вкаменени растения. Видя изящни вейки и клони от оцветен камък, и по-масивни фигури, досущ огромни гъби — бяха толкова твърди, че по тях можеше да се ходи. Но въпреки вида си те не бяха растения, а продукт на животинския свят. Когато се навеждаше, за да ги разгледа, Джони виждаше, че повърхността им е надупчена от хиляди пори. Всяка от тях представляваше клетката на отделен коралов полип — мъничко същество, подобно на морска анемония, а всяка клетка беше изградена от варовика, който животинката е отделяла, докато е била жива. Когато умирала, празната клетка оставала и следващото поколение градяло върху й. И така рифът растял година след година, век след век. Цялото това километрично, лъснало под слънцето плато, бе създадено от животинки, по-малки от нокът. А то представляваше само нищожна частица от огромния Голям бариерен риф, ширнал се на близо две хиляди километра покрай австралийския бряг. Сега Джони проумя думите на професора — рифът е най-грандиозното творение на тези малки същества.

Скоро осъзна, че стъпва не само по корали, но и по други живи същества. Внезапно, без каквото и да е предупреждение, само на няколко крачки пред него плисна струя вода и той ахна:

— Това пък какво беше?

Мик се засмя и отговори кратко:

— Мида. Чу те, че идваш.

Джони забеляза следващата мида навреме и успя да види движенията й. Тя беше дълга трийсетина сантиметра, закрепена отвесно в корала, така че се подаваха само отворените й устни. Тялото й, отчасти излязло от черупката, наподобяваше красиво цветно кадифе, обагрено в ярко смарагдово и синьо. Мик тропна на скалата до нея, мидата внезапно и разтревожено се затвори и водата, която изхвърча нагоре, замалко не опръска Джони по лицето.

— Това е дребосък — каза Мик пренебрежително. — За да видиш големите, ще трябва да се спуснеш дълбоко — те са дълги по метър, метър и половина. Дядо ми разказваше, че когато работел на малък платноход, с който излизали за бисери от Куктаун, веднъж видял мида три и половина метра. Но той беше известен с преувеличенията си, затова не му вярвам.

Джони пък не вярваше, че има миди по метър и половина, но както по-късно разбра, този път Мик беше казал самата истина. Не биваше да отхвърля като чисто въображение онова, което чуваше за рифа и обитателите му.

Изминаха още стотина метра, съпровождани тук-там от струите вода на раздразнените миди. Стигнаха до малък вир сред скалите. Нямаше вятър да набраздява повърхността му и Джони видя така ясно рибите, които сновяха из него, сякаш не плуваха, а се носеха из въздуха.

Бяха оцветени с всички багри на дъгата — на ивици, кръгчета и петна, като че ли смахнат художник бе лудувал с четката си. Дори най-шарените пеперуди не бяха така изумително пъстри като рибите, които щъкаха сред скалите.

Вирът имаше и много други обитатели. Мик му посочи две дълги пипала, които се подаваха от входа на малка пещера и се размахваха тревожно напред-назад, сякаш оглеждаха външния свят.

— Пъстра лангуста2 — можем да я хванем на връщане. Страшно са вкусни печени на жарава с повечко масло.

В следващите пет минути той посочи на Джони цяла дузина създания. Момчето видя различни видове красиво оцветени раковини, морски звезди пълзяха бавно по дъното и търсеха жертви, раци отшелници се криеха в черупки, които бяха направили свои домове, а някаква твар, прилична на грамаден плужек, изстреля облак виолетово мастило, когато Мик я побутна.

Джони видя за пръв път в живота си октопод. Беше малък, широк десетина-двайсет сантиметра, и се таеше срамежливо в сенките, където би могъл да го забележи само специалист като Мик. Когато го подплаши, за да излезе на открито, той се плъзна сред коралите с изящно плавно движение и промени цвета си от мръсносиво на светлорозово. Джони с изненада установи, че е красиво мъничко същество, но сигурно щеше да промени мнението си, ако срещнеше голям екземпляр.

Можеше да остане тук целия ден и да изучава малкия вир, но Мик бързаше напред. Затова продължиха пътя си към далечната линия на морето, като вървяха на зигзаг, за да избягнат местата, където коралът беше твърде крехък и нямаше да издържи тежестта им.

Веднъж Мик спря и вдигна петниста раковина, голяма колкото борова шишарка.

— Гледай — поднесе я той на Джони.

В единия й край стърчеше черна изострена кука, която приличаше на мъничък сърп, и напразно се опитваше да го убоде.

— Отровна е. Бодне ли те, ще се почувствуваш много зле. Може и да умреш.

Мик остави раковината на скалата, а Джони се вгледа замислено в нея. Какво красиво, невинно на вид създание, а носи смърт! Нямаше да забрави този урок.

Научи също така, че може съвсем безопасно да опознава рифа, ако спазва две разумни правила. Първото беше да внимава къде стъпва, а второто — никога да не пипа нищо, освен ако не е сигурен, че е безопасно.

Най-после стигнаха края на рифа и спряха, загледани във водата, която леко се надигаше и спадаше. Отливът продължаваше и тя се оттичаше от подаващите се корали по стотици малки клисури, издълбани в живата скала. Тук имаше широки, дълбоки, открити към морето вирове и в тях плуваха много по-едри риби, отколкото Джони бе виждал.

— Ела — повика го Мик и си намести маската. После се спусна в най-близкия вир почти без да набразди повърхността и без да се обърне да види дали Джони го следва.

Джони се поколеба за миг, после реши, че не иска да се покаже страхливец, и предпазливо се спусна през трошливия корал. Още щом водата покри маската, забрави всички свои страхове. Сега, когато плуваше с потопено лице, подводният свят, който беше наблюдавал отгоре, изглеждаше още по-красив. Той самият приличаше на риба, която плува в гигантски аквариум и вижда всичко кристално ясно през стъклото на маската.

Много бавно последва Мик покрай извитите скали между кораловите канари, които се разреждаха, колкото повече приближаваха морето. Отначало водата беше около метър дълбока, после дъното пропадна отведнъж почти отвесно и преди да разбере какво е станало, Джони се озова на дълбочина шест метра. Беше се отдалечил от голямото плато на рифа и се отправяше в открито море.

За момент наистина се изплаши. Спря да плува, остана на място и се озърна да се увери, че спасителният бряг е само на няколко метра зад него. После погледна още веднъж напред и надолу.

Не можеше да прецени до каква дълбочина стига погледът му — имаше най-малко трийсет метра. Гледаше надолу по дълъг, стръмен склон. Той водеше към царство, напълно различно от яркоосветените, цветисти вирове, които току-що бе напуснал. След искрящия от слънчева светлина свят, откриваше син, тайнствен мрак. А далеч в мрака се мърдаха в достолепни танци огромни сенки.

— Какво е това? — прошепна Джони на приятеля си.

— Морски костур. Гледай! — И за ужас на Джони Мик се гмурна бързо и изящно като риба.

Колкото повече приближаваше до движещите се сенки, толкова по-малък ставаше; те сякаш нарастваха. Мик спря на петнайсетина метра дълбочина и се задържа точно над тях. Посегна, опитвайки се да докосне една от грамадните риби, но тя махна с опашка и избяга. Мик като че не бързаше да се върне на повърхността, а Джони пое поне десетина пъти въздух, докато го гледаше. Най-сетне за голямо облекчение на Джони Мик започна бавно да изплува, махайки на костурите за сбогом.

— Колко тежат тези риби? — попита Джони, когато изскочи над водата и задиша често-често.

— О, не са повече от четирийсет-петдесет килограма. Да видиш наистина големите на север! Край Кеърнс дядо ми уловил на въдица една триста и петдесет килограмова.

— Но ти не му вярваш — засмя се Джони.

— Напротив, вярвам му — засмя се в отговор Мик. — За доказателство имаше и снимка.

Докато плуваха обратно към ръба на рифа, Джони погледна отново надолу, към сините дълбини с коралови канари, надвиснали тераси и тромави сенки, които плуваха бавно сред тях. Независимо че се намираше на земята, този свят беше чужд, почти като на друга планета. И тъкмо защото бе съвършено чужд, той го изпълваше с любопитство и страх.

Имаше само един начин да овладее и двете чувства. Рано или късно трябваше да последва Мик надолу по синия, тайнствен склон.