Островът на делфините

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

Джони и Мик плуваха всеки ден с двата делфина и се опитваха да установят колко са умни и готови да им сътрудничат. Те търпяха Мик и когато комуникаторът беше у него, се подчиняваха на командите му, но продължаваха да не се държат приятелски. Понякога се опитваха да го изплашат — налитаха озъбени и се отклоняваха в последния момент. С Джони никога не си правеха такива шеги, въпреки че често се закачаха, като захапваха плавниците му или се отъркваха нежно о него, а в замяна очакваха да ги гъделичка или гали.

Това предразположение смущаваше Мик. Той не разбираше как Сузи и Спутник могат да предпочетат „дребния, бледолик“ Джони. Но делфините са темпераментни като хората и обяснение на вкусовете им не може да се търси. Шансът на Мик щеше да дойде по-късно, макар по начин, който никога не бе очаквал.

Въпреки че спореха и от време на време се караха, момчета бяха добри приятели и рядко се разделяха. Всъщност Мик беше първият действително близък приятел на Джони. Макар Джони да не го съзнаваше, за това съществуваше сериозно основание. Загубил родителите си в ранна възраст, до този момент той не се бе решил на риска да заобича другиго, но сега вече беше скъсал с миналото, а и то беше загубило до голяма степен властта си над него.

Освен това Джони се възхищаваше от Мик. Подобно на повечето островитяни той имаше великолепно телосложение. Дължеше го на поколенията праотци, живели в непрекъсната схватка с морето. Беше буден, умен и пълен с познания за неща, за които Джони така и не бе чувал. Недостатъците му бяха незначителни — прибързаност, склонност да преувеличава и да погажда глупави номера, които го вкарваха и в беда.

Към Джони изпитваше покровителствено, едва ли не бащинско отношение. А може би топлото сърце на островното момче, което имаше четирима братя, три сестри и десетки лели, чичовци, братовчеди, племенници и племеннички, долавяше прикритата самота на сирачето — беглец от другия край на света.

Още откакто овладя основната техника на гмуркане, Джони досаждаше на Мик да го вземе, за да изследват морето отвъд рифа, където можеше да изпита новите си умения в дълбоката вода сред големите риби. Но Мик не бързаше. Нетърпелив в дреболиите, той беше предпазлив в големите начинания. Знаеше, че гмуркането в малък, безопасен вир близо до мостика е твърде различно от това в открито море. Там всичко можеше да се случи. Имаше мощни течения, избухваха неочаквани бури, а и акулите можеха да са много опасни — изобщо морето криеше изненади дори за най-опитния гмурец. То беше безмилостно към онези, които грешаха, и не им даваше възможност да се поправят.

Шансът на Джони дойде най-неочаквано, с помощта на Сузи и Спутник. Професор Казан реши, че им е време да тръгнат да си „вадят хляба“ по света. Никога не държеше двойка делфини повече от година, убеден, че не е справедливо. Те бяха свикнали да живеят колективно и имаха нужда от контакт със собствения си вид. След като ги пуснеше, повечето делфини се задържаха близо до острова и винаги можеха да ги извикат по подводните говорители. Не се съмняваше, че Сузи и Спутник ще постъпят по същия начин.

Ала те направо отказаха да си тръгнат. Когато шлюзовете на басейна се отвориха, поплуваха в канала, който водеше към морето, но после се втурнаха назад, сякаш се бояха да не ги затворят навън.

— Знам каква е работата — каза Мик възмутен. — Толкова са свикнали да ги храним, че ги мързи да си хващат рибата сами.

В това може и да имаше някаква истина, но тя не обясняваше всичко, защото професор Казан помоли Джони да плува надолу по канала и те го последваха в морето. Дори не стана нужда да натиска клавишите на комуникатора.

След това вече не плуваха в опустелия басейн, за който, макар и никой да не знаеше, професор Казан имаше други планове. Всяка сутрин веднага след първите часове в училище Мик и Джони се срещаха с двата делфина и тръгваха към рифа. Понякога вземаха и сърфа7 на Мик — използваха го за плаваща база, на която товареха екипировката си и хванатата риба.

Мик разказа потресаваща история — как седял на същата тази дъска, а една тигрова акула се въртяла наоколо и се опитвала да отхапе от петнайсеткилограмовата баракуда, която бил ударил и съвсем неблагоразумно оставил да виси във водата.

— Искаш ли да оцелееш на Големия бариерен риф — каза той, — трябва да извадиш уловената риба колкото се може по-скоро от водата. Австралийските акули са най-гадните в света. Всяка година изяждат по трима-четирима гмурци.

Такова нещо да ти е драго да го чуеш. Джони се запита колко ли време ще й трябва на акулата, за да прегризе петте сантиметра полиуретан и стъклопласт на сърфа — ако наистина си науми да го направи.

Но докато ги придружаваха Сузи и Спутник, нямаше опасност от акули; нещо повече, те не се забелязваха. Присъствието на двата делфина създаваше прекрасно чувство за сигурност, каквото никой гмурец преди тях не бе имал в открито море. Понякога Ейнар и Пеги се присъединяваха към Сузи и Спутник, а веднъж ги придружи стадо от поне петдесет делфина. Това беше малко прекалено, защото водата кипеше от тела и видимостта стана почти нулева, но на Джони не му даде сърце да ги обиди, като натисне копчето ТРЪГНИ.

Беше плувал доста в големите плитки вирове на кораловото плато около острова, но гмуркането отвъд рифа се оказа страшно преживяване. Случваше се водата да е така бистра, че Джони оставаше с чувството, сякаш се носи във въздух. Можеше да погледне надолу и да не зърне абсолютно нищо чак до назъбената коралова панорама на двайсетина метра и тогава се налагаше да си напомня, че няма как да падне.

Големият риф, който обточваше острова, свършваше на места внезапно, с почти вертикална коралова стена. Невероятно преживяване — да потъваш бавно надолу покрай стената и да плашиш яркооцветените риби, които населяват пукнатините и вдлъбнатините й. След гмуркане Джони се опитваше да разпознае в справочниците на института най-впечатляващите скатове пеперуди, но обикновено установяваше, че имат само непроизносими латински названия.

Почти навсякъде човек можеше да се натъкне на изолирани канали или върхове, които Мик наричаше „боми“. Те изникваха внезапно от морското дъно и стигаха почти до повърхността. На места напомняха скалните образувания на Големия каньон8. Тукашните обаче не бяха оформени от силите на ерозията, а постепенно бяха израснали от насложилите се скелети на безброй корали. Жива оставаше само тънката повърхност над масивната сърцевина от мъртъв варовик, тежащ тонове и висок от три до шест метра. Когато видимостта под водата беше слаба, както понякога ставаше след буря или проливен дъжд, човек се сепваше, щом налети на такова каменно чудовище, изплувало внезапно от мъглата.

Много от тях бяха проядени от пещери, а в пещерите винаги имаше обитатели. Не се препоръчваше да влизаш там, без да знаеш кой се е настанил вътре. Можеше да е мурена, която показваше ужасяващите си зъби, можеше да е семейство дружелюбни, но опасни скорпени, които размахваха отровните шипове по гръбнака си като сноп паунови пера, а ако пещерата се случеше голяма, там обикновено се подвизаваше тихоокеанска треска или костур. Някои от тези риби бяха много по-големи от Джони, но пък съвсем безопасни и се отдръпваха стреснато назад, когато приближеше.

Невероятно бързо се научи да разпознава рибите и да ги открива. Костурите никога не се отдалечаваха от пещерите си и Джони скоро започна да ги смята за лични приятели. Един покрит с белези ветеран носеше забита в долната си устна въдица, от която все още висеше парче връв. Въпреки злощастното си преживяване, дошло от общуването му с човешкия род, той не се държеше враждебно и дори допусна Джони да се приближи и да го погали.

Костурите, мурените и рибите-скорпиони — това бяха постоянните обитатели на подводния свят, които Джони опозна и заобича. Но се срещаха и неочаквани и вълнуващи посетители, доплували от дълбоките води. Част от привлекателността на рифа се състоеше в това, че човек никога не знаеше какво ще открие, когато се гмурне, дори в район, който е посещавал десетки пъти и познава като пръстите на ръката си.

Разбира се, акулите бяха най-често срещаните злодеи. Джони нямаше да забрави първата, която срещна в деня, когато двамата с Мик се бяха измъкнали от придружителите си с час по-рано. Така и не я забеляза. Тя се появи внезапно — сиво, великолепно, аеродинамично торпедо, което се движеше бавно и без усилие към него. Беше така красива и изящна — просто да не повярваш колко е опасна. Едва когато се приближи на пет-шест метра, Джони се огледа тревожно за Мик. С облекчение го видя да плува наблизо и да наблюдава спокойно хищника със зареден харпун.

Акулата, както повечето акули, беше просто любопитна. Тя огледа Джони със студени, втренчени очи, много различни от дружелюбните, разумни очи на делфините, и като се отдалечи на три метра, сви вляво. Той видя рибата пилот, която плуваше пред носа й, и ремора или рибните вендузи, впити в гърба й — океанските автостопаджии, които благодарение на смукателните си апарати си осигуряват безплатно пътуване.

Появят ли се акули, гмурецът е безпомощен — не му остава нищо друго, освен да ги следи и да не ги закача с надеждата и те да не го закачат. Ако си с лице към тях, те винаги си отиват. Но загубиш ли самообладание и опиташ ли се да побегнеш… е, всеки, който е толкова глупав, не заслужава съжаление, защото акулата развива, без да се напряга, срещу твоите три — трийсет мили в час.

Стадата баракуда, които бродеха по ръба на рифа, можеха да стреснат гмуреца повече и от акулите. Първия път, когато откри, че водата около него е пълна със сребристи морски щуки с враждебни очи и агресивни, увиснали челюсти, Джони се зарадва, че сърфът плава над него. Не че бяха много едри — стигаха най-много метър, но бяха стотици и го заобиколиха от всички страни. Стената от риби се приближаваше, защото баракудите плуваха по спирали, за да го огледат по-добре, и в един миг той виждаше само бляскавите им тела. Джони размахваше ръце и крещеше във водата, но това не им направи никакво впечатление. Те го огледаха спокойно и без видима причина внезапно се обърнаха и изчезнаха в синевата.

Джони изплува на повърхността, сграбчи сърфа за единия край и проведе трескаво съвещание с Мик, който се държеше за другия край. През няколко секунди потапяше глава във водата, за да види дали не се е върнала глутницата морски вълци.

— Няма да те закачат повече — успокои го Мик. — Кудите са страхливи. Застреляш ли една, останалите бягат.

Джони си отдъхна и прие по-спокойно следващата среща. И все пак не се чувствуваше спокоен, когато сребристите ловци се струпваха около него като флотилия космически кораби от враждебен свят. Ами ако някоя го захапе — тогава ще се струпа цялата глутница.

В изучаването на рифа се натъкваше на сериозна трудност — той беше почти необятен. По-голямата му част се намираше отвъд разстоянието, където можеше спокойно да плува, а към хоризонта имаше места, до които не бяха стигали. Много пъти Джони се изкушаваше да отиде по-далеч, към непознатата територия, но трябваше да пази силите си за връщане. При едно от уморителните връщания, докато помагаше на Мик да бута сърфа, натоварен с поне петдесет килограма риба, на Джони му хрумна интересна идея. Мик се отнесе с недоверие към нея, но се съгласи, че ако успеят да я осъществят, би било наистина чудесно.

— Но как ще направиш хамут, който да се задържи на делфин! — рече Мик. — Толкова са аеродинамични, че ще им се изплъзне.

— Ще бъде във формата на еластична яка, поставена непосредствено пред плавниците. Ако е достатъчно широка и стегната, би трябвало да се задържи. Но ще пазим тайна, че хората ще ни се смеят.

Разумно, ала невъзможно решение. Всеки искаше да знае защо са им притрябвали микропореста гума, еластичен ширит, найлонова корда и пластмасови парчета с необикновена форма. И накрая трябваше да признаят истината. Нямаше никаква надежда да проведат тайно първите изпитания и докато наместваха на Сузи, около Джони се събра досадно голяма тълпа.

Той не обърна внимание на шегите и предложенията, които му подхвърляха, докато пристягаше каишите около женския делфин. Животното беше толкова доверчиво, че не се дърпаше, напълно уверено, че Джони няма да му направи нещо лошо. Това бе някаква чудна нова игра и то чакаше, готово да научи правилата й.

Хамутът обгръщаше предната част на конусовидното тяло, а благодарение на плавниците и гръбната перка не можеше да се изхлузи — поне така се надяваше Джони. Много внимаваше да пристегне каишите встрани от единствения отвор на главата, през който делфинът диша и който се затваря автоматично, щом се гмурне.

Джони прикачи двата повода за хамута и силно ги дръпна. Като че ли всичко беше на място, затова прикрепи другите краища към сърфа на Мик и се настани отгоре.

Когато Сузи го издърпа в морето, от тълпата се чуха иронични овации. Делфинът нямаше нужда от заповеди. Както обикновено, Сузи бе схванала всичко и разбираше точно какво се опитва да направи Джони.

Той я остави да го повози стотина метра, после натисна ЛЯВО на комуникатора. Сузи веднага реагира. Опита ДЯСНО и тя отново се подчини. Сърфът се движеше бързо, по-бързо, отколкото когато Джони плуваше сам, а Сузи не полагаше никакви усилия.

Насочиха се към морето. Той си промърмори: „Сега ще видите!“ и даде сигнал БЪРЗО. Сърфът леко подскочи и се понесе по вълните след Сузи, която заплува с пълна скорост. Джони се отдръпна малко назад — за да може дъската да планира и да не забива нос във водата. Почувствува се много възбуден и горд и се почуди колко ли бързо се движат. С пълни сили Сузи можеше да развие поне трийсет мили в час, но като се има предвид тежестта на дъската и сковаващия хамут, тя вероятно стигаше до петнайсет-двайсет. А когато лежиш по корем във водата и струята те шиба право в лицето, и тази скорост не е малка.

После се чу рязко „прас“, нещо дръпна сърфа на една страна, а Джони излетя на другата. Когато излезе на повърхността, плюейки вода, откри, че нищо не се е скъсало. Само Сузи беше изскочила от хамута като тапа от шампанско.

Е, при първите изпитания могат да се очакват технически трудности. Джони остана доволен, макар че едва доплува до брега, където го посрещнаха безброй задявки. Придобил бе нова власт над морето и тя позволяваше да скита по рифа с далеч по-голяма лекота. Изобретил бе нов спорт, който един ден щеше да донесе удоволствие за хиляди хора и делфини.