Островът на делфините

ГЛАВА ДВАЙСЕТ И ПЪРВА

Ураганът беше отминал преди два дни, но морето го помнеше. С приближаването към брега Джони започна да различава дърветата, къщите и неясните сини гърбици на планините по-навътре в сушата. Ала видя и чу страхотните вълни пред себе си. Тътенът огласяше въздуха. От север до юг, по цялата дължина срещу брега, се носеха увенчани с бяло планини. Щом се натъкнеха на полегатия склон, огромните вълни се разбиваха на триста метра в морето. Подобно на залитащ човек, те набираха скорост при обръщането си и когато най-сетне се разбиеха, оставяха след себе си димящи облаци от пръски.

Джони напразно търсеше пролука в движещите се, тътнещи водни стени. Докъдето погледът му стигаше — а застанеше ли прав на сърфа, той виждаше на километри, — навред край брега беше същото. Можеше да се лута с часове, докато намери закътано заливче или речно устие, откъдето безопасно да се доближи сушата. Най-добре щеше да бъде, ако мине направо, и то по-бързо, преди да е загубил съвсем кураж.

Разполагаше със сърфа, от който се нуждаеше, но никога не го бе използувал за такава цел. Вълните край Острова на делфините не можеха да се яздят със сърф поради твърдия, плосък корал, натрупан близо до брега. Нямаше го и тукашния плавен, подводен склон, по който вълните се разбиваха и преобръщаха до брега. Мик много пъти бе разказвал с въодушевление как се „хваща вълната“ и на Джони не му се виждаше особено трудно. Чакаш встрани, там, където вълните започват да се разбиват, и когато видиш някоя да се задава зад тебе, риташ във водата с всички сили. А после трябва само да се държиш за дъската и да се молиш да не те изхвърли. Вълната има грижа за останалото.

Струваше му се съвсем просто — но ще успее ли да го направи? Спомни си глупавия анекдот: „Можеш ли да свириш на цигулка?“ „Не зная, никога не съм опитвал.“ Само дето неговият неуспех щеше да има далеч по-сериозни последици от няколко фалшиви тона.

На половин миля от брега нареди на Сузи да спре и я освободи от хамута. После с нежелание отряза ремъците от дъската. Щяха да плющят и да му пречат, когато се понесе през прибоя. Хамутът му струваше много усилия и хич не му се щеше да го хвърля, но си спомни за думите на професор Казан: „Машините винаги могат да се подменят.“ Сега хамутът беше източник на опасност и трябваше да се разделят.

Двата делфина все така плуваха край него, когато нахлузи плавниците и потегли към брега, бутайки дъската пред себе си. Но вече с нищо не можеха да му помогнат. Джони се чудеше дали и те, великолепните плувци, биха могли да се оправят в кипящия въртоп. При подобни обстоятелства делфините често се оказват изхвърлени на сушата, а на него никак не му се искаше да изложи Сузи и Спутник на такъв риск.

Мястото изглеждаше подходящо. Вълните се носеха успоредно на плажа, без да се блъскат във връщащите се вълни и без да се завихрят. Освен това на ниските дюни стояха хора и наблюдаваха прибоя. Може би вече го бяха забелязали — и тогава положително щяха да му помогнат да излезе на брега.

Той се изправи на дъската и буйно замаха, но това не беше никак лесно върху нестабилната платформа. Да, видяха го! Далечните фигури внезапно се оживиха и започнаха да го сочат.

Тогава Джони забеляза по дюните поне десетина сърфа — някои на ремаркета, други просто забити в пясъка, и това съвсем не го зарадва. Толкова сърфове на сушата и нито един в морето… Мик не веднъж му беше казвал, че австралийците са най-добрите плувци и сърфисти в света. А ето че стояха на брега и не рискуваха да влязат в морето при такива вълни. Съвсем обезкуражаваща ситуация за човек, който се готви да направи първия си опит със сърф.

Джони заплува бавно, а ревът непрестанно нарастваше. Отначало вълните го задминаваха гладки и спокойни, но гребените им постепенно взеха да побеляват. Забеляза, че само на стотина метра пред него те започват да се преобръщат и гръмотевично да се стелят към брега. Все още беше в безопасност, на ничията земя между разбиващите се вълни и морето. Някъде под него напредващите вълни, които бяха изминали безпрепятствено хиляди мили през открития океан, за първи път започваха да усещат придърпването и съпротивлението на земята. Оставаха им няколко секунди живот, преди да се сринат с грохот и да се разбият на брега.

Джони дълго се надига и пропада от външната страна на побелялата вода. Наблюдаваше поведението на вълните, проследяваше мястото, където започваха да се разбиват, усещаше мощта им, без да й се поддава. Един-два пъти за малко не се втурна напред, но инстинктът или предпазливостта го задържаха. Беше ясно — очите и ушите му го подсказваха съвсем недвусмислено, — че тръгне ли веднъж, връщане назад нямаше да има.

Хората на брега ставаха все по-възбудени. Някои му махаха да се върне назад и това му се стори глупаво. Къде според тях трябваше да отиде? След това разбра, че се опитват да му помогнат — предупреждаваха го кои вълни не трябва да се опитва да „хване“. По едно време почти се реши да тръгне, далечните наблюдатели му махаха разпалено да върви напред, ала той се изплаши в последната секунда. После видя, че вълната, която пропусна, стигна плавно, леко запенена до брега, и разбра, че е трябвало да послуша съвета им. Те бяха истински специалисти, защото познаваха този бряг. Следващия път щеше да ги послуша.

Задържа дъската насочена точно срещу брега, като поглеждаше през рамо към идващите вълни. Зададе се една, която започна да се разбива още докато се надигаше в морето. Целият й гребен стана в зайчета. Джони погледна към брега и видя, че подскачащите фигури бурно го подканят. Моментът беше настъпил.

Забрави всичко друго и замаха с крака, бутайки с все сили дъската пред себе си. Тя сякаш едва се помръдваше, едва пъплеше по водата. Не смееше да погледне назад, но чувстваше как вълната бързо се надига след него, защото дочуваше все по-близо и по-високо рева й.

Вълната пое дъската и бясното му ритане стана колкото безполезно, толкова и ненужно. Беше във властта на неукротима сила, така могъща, че безсилните му напъни не можеха нито да й помогнат, нито да й попречат. Оставаше му единствено да се отпусне и толкова.

Първото усещане на гребена на вълната беше изненадващо спокойствие. Дъската под него беше уравновесена и се движеше едва ли не като по релси. И макар че положително му се струваше, дори стана тихо, сякаш шумът и вълнението останаха зад него. Единственият звук, който долавяше, беше съскането на пяната — тя кипеше около него, заливаше с мехурите си главата му и го заслепяваше. Приличаше на ездач, яхнал кон без седло, който нищо не вижда, защото гривата плющи в лицето му.

Сърфът беше сполучливо конструиран, Джони имаше добро чувство за равновесие и инстинктът го крепеше на вълната. Несъзнателно се местеше напред-назад с частици от сантиметъра, за да разпредели правилно тежестта си и да държи дъската хоризонтална. В един миг откри, че може отново да вижда. Пяната слезе до кръста му, освободи главата и раменете от свистящите, ослепителни пръски и само вятърът духаше в лицето му.

Така беше по-добре, защото се движеше с трийсет-четирийсет мили в час. Дори Сузи и Спутник — че и Снежка — не можеха да развият такава скорост. Джони лежеше закрепен на гребена на грамадната вълна, която му се струваше недействителна. Завиваше му се свят, щом погледнеше в бездната под себе си.

Брегът бе на стотина метра пред него, когато вълната започна да се преобръща, само миг, и щеше да се срине. Джони знаеше, че този момент е най-опасен. Ако вълната се стовареше върху му, щеше да го смели на каша.

Усети как дъската започва да се люлее напред-назад и да забива ужасяващо нос към дълбините — пропаднеше ли, това би сложило край на всичко. Вълната, която бе яхнал, беше по-опасна и от най страшното морско чудовище, а и неимоверно по-мощна. Не успееше ли да предотврати залитането напред, Джони щеше да се плъзне по извитата водна канара, тя щеше да надвисне над него, невъзпирана от нищо, щеше да става все по-голяма и по-голяма, докато най-сетне се стовари отгоре му.

Безкрайно предпазливо изтегли назад тежестта си и носът бавно се надигна. Не смееше да се дръпне повече, защото така би се изплъзнал от на вълната и следващата щеше да го направи на пихтия. Трябваше да внимава за точното, несигурно равновесие на самия връх на грамадата от пяна и ярост.

Планината под него започна да потъва и той заслиза с нея, като все още държеше сърфа хоризонтално. Грамадата се сплеска и се превърна в хълм, сетне в могила от игрива пяна, а накрая спирачната сила на брега отне всичката й енергия. Дъската продължи да лети напред по инерция, като стрела през вече хаотичния въртоп от пяна. Последва внезапно сътресение, продължително пързаляне и Джони се озова не сред бушуващата вода, а върху неподвижния пясък.

Почти в същия миг го сграбчиха здрави ръце и го вдигнаха на крака. Чу гласове, но все още беше оглушен от тътена на морето и долавяше само откъслечни фрази: „Глупаво хлапе… Късмет има, че оживя… Не е от нашите дечурлига…“

— Нищо ми няма — промърмори той, докато се измъкваше от ръцете им.

После се обърна към морето — дали ще види Спутник и Сузи отвъд прибоя? Но веднага ги забрави, разтърсен от мисълта какво всъщност бе преживял.

Чак сега загледан във водните планини, запенени и димящи, си даде сметка през какво бе преминал. Човек надали би могъл да преодолее два пъти такова премеждие. Наистина имаше късмет, че оцеля.

Сетне тялото му се отпусна, краката му отмаляха и той щастлив седна, впил ръце в твърдата гостоприемна австралийска земя.