Отрова

ПИПЕРЕНО ЗРЪНЦЕ И КОТАРАКЪТ

Отрова се бе вцепенила от ужас и не можеше да помръдне. В съзнанието й проблесна безумна идея — дали пък не можеше да се добере до подземието преди Скелетната вещица да е стигнала там? Имаше ли време да се изкатери обратно по улея, или вече бе твърде късно? Бе впримчена между страха да навлезе във вътрешността на къщата и страха от създанието, което се спускаше по скърцащите стълби. Същевременно топуркането на горния етаж се превърна в барабанене — очевидно кучетата сновяха енергично насам-натам из помещението, възбудени от гласа на господарката си. Неспособна да вземе някакво решение, девойката пилееше безценни секунди на прага на залата с котела.

— Не се крий, мъниче! Ще си направя зарчета от кокалчетата на пръстите ти! Ще изсмуча костния ти мозък до капка!

Котаракът измяука и отново задраска по вратата.

Момичето най-накрая направи своя избор. Всичко бе за предпочитане пред това да се озове лице в лице със собственика на този ужасен глас. Тя се закатери по стълбището. Трябваше да прави огромни крачки, за да взима високите стъпала, при което роклята й се опъваше почти до скъсване по бедрата й. Когато успя да се добере до терасата, тя погледна към котела и най-накрая видя какво се вареше вътре. Кости. Трябваше да се досети.

Котаракът отстъпи разтревожено назад, щом Отрова се приближи към него, ала тя не му обърна никакво внимание. Девойката натисна дръжката и вратата веднага се отвори. Черното животинче мигом се шмугна в открилия се процеп, а момичето огледа набързо коридора от другата страна. На пръв поглед изглеждаше пуст, ето защо тя прекрачи прага, без да губи време, и затвори вратата след себе си.

Отрова тичаше запъхтяна по коридора, а зловещите закани на Скелетната вещица ехтяха зад нея. Някъде отпред се разнесе гърлен лай, към който се присъедини още едно кучешко гърло. Това означаваше, че зверовете се бяха разпръснали. Беше прекалено тъмно и очите й едва различаваха очертанията на предметите — както на долния етаж, и тук по стените бяха закачени черепи със свещи в челюстите си, но нито една от тях не бе запалена. За какво му е на слепеца светлина?

Изведнъж котаракът спря пред една странична врата и погледна с очакване девойката. По-близкият лай вече отекваше с оглушителна сила и тя чу как една от вратите в коридора се блъска в рамката си, докато кучето се хвърля свирепо отгоре й. Момичето изхлипа уплашено. Само няколко сантиметра дърво стояха между нея и ръмжащото изчадие от другата страна.

— Ще те спипам, хубавице моя! Където и да се скриеш, пак ще те надуша! — проехтя гласът на Мийб от долния етаж.

Водена от мисълта, че котаракът ще иска да отиде там, където няма кучета, Отрова открехна страничната врата и се промъкна вътре след черния си водач. Озова се пред стръмно стълбище, което се изкачваше до друга врата. Почти бе стигнала до нея, когато тя внезапно се отвори и там, държейки запален метален свещник, се появи момиче на нейната възраст, облечено с нощница.

— Влизай вътре! Бързо! — прошепна й тя. Очите й бяха разширени от страх. Отрова не се поколеба и за миг — втурна се в стаята и остави на непознатото момиче да затвори вратата след нея.

Помещението, където се озова, изглеждаше доста малко за стандартите на постройката, а мебелировката му бе с обичайните за човешките жилища размери. Пред покрития със завески прозорец имаше легло, а до едната стена бе разположен скрин с резбовани чекмеджета, върху чиято повърхност се виждаха гребени, кокалени фиби и едно огледало. Имаше още дрешник, малка плетена кошничка за котката и огнище с приготвени въглени и клонки, които само чакаха някой да ги запали. Съвсем обикновена момичешка спалня, като се изключи това, че беше необичайно тъмна, защото единствената светлинка идеше от свещника, който сега бе поставен върху скрина, до огледалото. Обитателката на стаята бе нежно и деликатно създание със златисти къдрици и големи, влажни сини очи. Първото нещо, което русокосата девойка бе направила, след като остави свещта, бе да грабне едно флаконче с парфюм и да напръска гостенката си с него от главата до петите. Отрова трепна, но не посмя да възрази. Парфюмът бе ужасен — всепроникващо, сладникаво ухание на теменужки, — но бе повече от очевидно, че бе предназначен да я скрие от свръхчувствителното обоняние на Скелетната вещица.

— Скрий се под леглото! — нареди непознатата, като хвърляше трескави погледи към вратата. — Побързай! — подкани я повторно тя, когато видя, че гостенката й не реагира веднага.

Този път чернокосото момиче изпълни заръката на спасителката си, която също се напръска обилно с теменуженото си благовоние и се зае да ароматизира и стаята. Докато се напъхваше под кревата, Отрова забеляза, че котаракът също се е наместил там. Той я изгледа недоволно, ала все пак се отмести встрани, освобождавайки пространство и за нея.

— Хайде покажи се, миличка! — изграчи Скелетната вещица нейде отдолу и Отрова чу звука от стъпките по стълбището. — Не можеш да бягаш вечно!

Скритото под леглото момиче видя как русото създание застава пред вратата със затаен дъх, оправя нощницата си и сплита пръсти пред себе си, сякаш се приготвяше да посрещне някаква царствена особа. Сетне вратата се отвори и Мийб нахълта вътре.

Сърцето на Отрова се сви. Скелетната вещица сякаш изпълни цялата стая, а изгърбените й плещи почти докоснаха тавана. Беше огромна — над три метра висока, и то приведена. Носеше проядена от молците черна рокля с лекьосана престилка, а под брадичката й бе завързана мръсна забрадка. Кожата на ръцете й беше набръчкана и покрита с ужасни брадавици, пръстите й бяха дълги, тънки и завършваха с изпочупени нокти. Най-отвратително от всичко обаче бе лицето й. То изглеждаше толкова несъразмерно и изкривено, че напомняше повече на детска рисунка на вещица, отколкото на истинско лице. Очи, макар и слепи, нямаше — на мястото на очните й кухини имаше зараснала кожа. Изпод забрадката се подаваха редки сиви коси, а носът й бе огромен и заострен до такава степен, че приличаше на клюн. От двете му страни имаше големи елипсовидни ноздри, които потрепваха периодично, докато вещицата душеше въздуха. Брадичка почти нямаше, а устата й представляваше набръчкан прорез. Когато я отвори обаче, Отрова забеляза, че е пълна с десетки застъпващи се един друг триъгълни зъби — досущ като акулата, която бе видяла в бърлогата на Миногий. Грамадният нос на Мийб се сбърчи от отвращение и тя се отдръпна назад.

— Ах ти, противно същество! — изсъска тя. — Отново си се напръскала с този ужасен парфюм! Казах ли ти никога да не го използваш? Казах ли ти? Момичето тропна веднъж с крак по пода. — Само да си го сложиш още веднъж, чу ли? Две потропвания.

Скелетната вещица се пресегна и сбръчканите й пръсти започнаха да шарят по главата и тялото на светлокосото създание. Лицето на девойката се изкриви от отвращение, ала тя не помръдна от мястото си.

— Криеш някого, нали? — изхриптя Мийб.

Две потропвания. Вещицата се приведе по-ниско и уродливият й нос почти докосна този на момичето.

— Не ме лъжи, миличка. Миризмата й ме доведе дотук.

Русата девойка отново потропа два пъти с крак. Старицата подуши за пореден път въздуха, въртейки глава наляво и надясно.

— Ти си ужасно непослушно дете. Винаги ме лъжеш. Ако я намеря, и ти ще свършиш в котела. В котела, чу ли?

Момичето тропна веднъж с крак и се обърна към Отрова, която надничаше изпод леглото.

— Стой неподвижна — прошепна тя. — Ако помръднеш, ще те усети. Чрез пода.

Отрова почувства как я облива ледената вълна на паниката — за миг си помисли, че спасителката й е издала присъствието й. После обаче се сети, че Мийб беше глуха и не би трябвало да е чула нещо.

— Излез, миличка! — изграчи Скелетната вещица и пристъпи още по-навътре в малката стаичка. — Мийб иска свежи кости, а ти миришеш на младост и сила. — Тя започна да шари наоколо с покритите си с брадавици ръце, събаряйки фибите от скрина. Момичето се втурна напред, за да спаси поне огледалото и свещника, но старицата не й обърна никакво внимание. Тя се приведе към земята и започна да опипва пода, приближавайки се постепенно към леглото. Отрова се опита да се сгуши още по-навътре, докато наблюдаваше с ужас как сбръчканите издължени пръсти пълзят като пипала на паяк по земята, след което взеха да проверяват краката на кревата и дюшека над главата й. Чернокосата девойка се сви, колкото можеше, докато Скелетната вещица си мънкаше под носа: — Не е тук, а? Значи по всяка вероятност е под леглото, нали?

Отрова замръзна неподвижно като статуя.

Ръцете на Мийб започнаха да обхождат ръба на леглото и зашариха по долната страна на дюшека. Отрова се долепи до стената, затаила дъх, докато изпочупените нокти на старицата минаха на сантиметър от бузата й.

— Да, точно тук…

Изведнъж лицето на вещицата изникна пред погледа й под трепкащата светлина на свещта — явно Мийб бе решила да подуши и под леглото. Отрова едва успя да потисне ужасения си писък, когато месестият, покрит с изпъкнали вени нос нахлу в скривалището й и големите му ноздри започнаха да се разширяват и свиват периодично.

— Подушвам те… — изхриптя старицата.

В този миг котаракът измяука и изскочи изпод кревата, одрасквайки чувствителния нос на вещицата, след което се стрелна светкавично между краката й. Мийб нададе нечленоразделен вой от болка и изненада, надигна се и отстъпи назад към вратата, предпазвайки безценния си нос с ръка.

— Ох! Ох, тази гнусна твар! Носът ми! Носът ми! Ще го пипна, ще видиш! Този котак ще свърши в котела!

Ала котаракът вече бе избягал надолу по стълбите. Скелетната вещица изсумтя недоволно и също излезе от стаята.

— Ще се върна, ужасно дете! — закани се тя, докато се спускаше по стъпалата. — Ще се върна и ще видиш тогава! И ти ще свършиш в котела заедно с проклетия си котарак! И с тези думи тя затръшна вратата зад гърба си.

Отрова продължаваше да трепери, когато русокосото момиче се приближи до леглото и наздърна под него, държейки свещника в едната си ръка.

— Не се тревожи — рече спасителката й. — Паметта и е ужасно слаба. До довечера със сигурност ще забрави какво е казала.

Отрова изпълзя изпод леглото и позволи на момичето да й помогне да се изправи.

— Аз съм Пиперено зрънце — представи се срамежливо непознатата.

— Отрова — гласеше отговорът на тъмнокосата девойка, докато присядаше на леглото.

— Така ли се казваш? — попита невярващо Пиперено зрънце. — Интересно име.

— Сама си го избрах.

Русото момиче се оживи.

— И аз сама избрах своето! — сподели въодушевено тя. — Мийб никога не ме нарича по име. — Тя остави свещника на пода и приседна до Отрова. — Имаш чудесна коса. Толкова ми се иска и моята да беше права…

Отрова не знаеше какво да отвърне, ето защо смени темата.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Аз живея тук — заяви гордо Пиперено зръце. — Това е моята стая! — Тя се изправи и започна да събира фибите, които Скелетната вещица бе разпиляла по пода. — Извинявай, задето е толкова разхвърляно.

Тъмнокосата девойка я гледаше изумено. Спасителката и сякаш напълно бе забравила, че Отрова е била на сантиметри от хватката на вещицата, и не спираше да бъбри, докато подреждаше.

— Мисля, че винаги съм била тук. Във всеки случай, не мога да си спомня нищо от живота си преди това. Чистя, разтребвам и поддържам огньовете — такива неща. Трябва да вариш костите в продължение на цял ден, докато станат достатъчно меки, че да може Мийб да ги яде. Тя много обича и бульона от костен мозък…

— Значи ти се грижиш за къщата? — попита смаяно Отрова.

— Тя ще ме изяде, ако не го правя — отвърна Пиперено зрънце, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света.

Чернокосото момиче отново не знаеше какво да каже в отговор.

— Да не се случи нещо на котарака? — разтревожи се Отрова, ослушвайки се за присъствието на Скелетната вещица. Съдейки по приглушените й викове, навярно вече бе слязла долу, а кучетата й ръмжаха и лаеха.

— Андерсен? Нищо няма да му се случи — увери я Пиперено зрънце. — А ти какво правиш тук?

— Опитвам се да отида във Вълшеблените владения. Трябва да спася сестричката си.

— Сериозно? — удиви се русото момиче. — Колко вълнуващо!

Отрова я изгледа по начин, който трябваше да я убеди в сериозността на това начинание, ала Пиперено зрънце само се усмихваше, сякаш изобщо не разбираше за какво става дума. Миг по-късно черният котарак се промъкна отново в стаята и се заотърква в краката на стопанката си.

— Андерсен! — зарадва се светлокосата девойка, наведе се и започна да го гали. Животинчето хвърли укорителен поглед към Отрова, преди да се отдаде на удоволствието, сякаш искаше да каже: „Ето, спасих ги кожата, виждаш ли какви жертви правя за някои хора…“

Отрова си позволи да се отпусне за няколко мити. Един неангажиращ разговор нямаше да й навреди, докато преодолее шока от срещата със Скелетната вещица и това щастливо русо създание и котката му в самото сърце на къщата на ужасите.

— Може ли да се скрия тук? — попита тя накрая.

— О, по-добре недей — поклати глава Пиперено зрънце и се изправи. Андерсен, разочарован, задето спряха да го галят, се доближи до скрина и започна да ближе предната си лапичка, като от време на врете поглеждаше към двете момичета, за да види дали няма да му обърнат внимание.

— Защо?

— Защото по някое време тя ще се върне. Изключително хитра е. Ако смята, че си тук, никакъв парфюм няма да й попречи да те открие. Освен това ще доведе и кучетата. Ароматът на теменужки може и им попречи да те надушат, но не забравяй, че за разлика от нея те могат да виждат и чуват.

Отрова изруга тихичко.

— Има ли къде другаде да се скрия?

— О, в къщата има множество скривалища — заяви Пиперено зрънце. — Но надуши ли те Мийб веднъж, трябва да се скриеш наистина добре! Повечето, които успяват да се измъкнат оттук, са все хора, за чието присъствие тя дори не е подозирала. Теб обаче те е надушила и сега е по петите ти.

— Стана така, защото се стъмни — въздъхна Отрова.

Русото момиче кимна съчувствено.

— Тук дните текат много бързо, ала нощите се точат ужасно бавно. Поради тази причина паля само по една свещ на вечер — нали разбираш, не мога да ги пилея.

Отрова се замисли над думите й.

— Колко души са минали оттук?

Пиперено зрънце продължи да подрежда.

— Неколцина. Имам си календар ето там — и тя махна към стената със свободната си ръка. Чернокосото момиче се приближи до календара, ала светлината на свещта от другия край на стаята изобщо не бе достатъчна, за да различи каквото и да било. Тя реши да не се занимава с това и се върна на леглото.

— Мийб казва, че това е единственият мост между Вълшеблените и човешките владения — изчурулика Пиперено зрънце. — Поради тази причина Вълшеблените създания са я сложили тук да го охранява. Някои хора се опитват да избягат от Вълшеблените владения, а други — да отидат там. Работата на Мийб е да не пропуска никого и в двете посоки. Нали знаеш, че Вълшеблените създания не обичат хората… освен като храна.

— Колко са успели да преминат?

— Един или двама — отвърна светлокосото създание. — Андерсен идва и ми казва, ако някой успее да се промъкне. Не е хубаво, ако Мийб ме хване с тях; тогава наистина побеснява.

— Чакай малко — прекъсна я Отрова. — Котаракът ти казва?

Спасителката й я изгледа учудено.

— Да, котаракът — потвърди тя, неспособна да проумее изненадата на събеседничката си.

Отрова се приведе напред.

— Не те ли… — започна неуверено тя, но в крайна сметка реши да довърши въпроса си, най-малкото заради любопитството, което я изгаряше. — Не те ли притеснява да си прислужница на същество, което яде хора като теб и мен?

Пиперено зрънце хвърли поглед през рамо към вратата, след което се обърна към тъмнокосата девойка и тя видя тъгата, изписана на лицето й.

— Нямам друг избор — вдигна рамене синеокото момиче. — Да не мислиш, че ми харесва да живея тук и Андерсен да бъде единственият ми другар? Всеки, когото срещам, остава само за една-две нощи, след което или продължава напред, или свършва в котела на Мийб. Просто нямам друг избор — повтори тя.

— Не е така — възрази Отрова, изправяйки се на крака. — Преди и аз бях в подобно положение. Живеех в малко селце и нито веднъж не бях излизала извън пределите му. Мечтаех си за далечни места и презирах всичките си съселяни, задето си седяха в това ужасно блато и нямаха никакво желание да се махнат. Но аз бях същата като тях и въпреки че непрекъснато говорех колко нетърпимо е в мочурищата, навярно никога нямаше да напусна границите им, ако не бяха похитили сестра ми. Щях да си остана там, като непрекъснато градя планове как да се махна и непрекъснато отлагам. С всяка следваща година щеше да ми става все по-трудно и по-трудно да напусна блатото, докато един ден щях да осъзная, че вече просто съм прекалено стара и дори и да искам, просто не мога да се махна оттам.

Пиперено зрънце се приближи до нея, стискайки свещника в ръка.

— Не беше ли уплашена?

— Бях ужасена — отвърна Отрова. — И все още съм. Сега обаче не бих се върнала вкъщи и за хиляда суверена. Вече зърнах широкия свят и едва ли някога бих могла да бъда щастлива в онова забутано селце.

— Ти си щастливка — въздъхна замечтано русата девойка и очите й проблеснаха. — Така бих искала да пътешествам и да опозная света! Хората, които идват тук, ми разказват такива неща…

— Тогава какво те спира? — попита Отрова. — Можеш просто да си излезеш оттук!

— Не съм достатъчно силна — сведе поглед Пиперено зрънце. — Аз съм само едно момиче.

— Както и аз — изтъкна събеседничката й. — Какво ще правя? Къде ще отида?

— Тези неща можеш винаги да ги решиш — успокои я чернокосата девойка. — Това му е хубавото. Сега трябва да те оставя. Не искам да съм тук, ако онази се върне.

— На добър час! — пожела й Пиперено зрънце и отново се оживи. — Когато се съмне, ела пак при мен. Щом Мийб заспи, ще мога да ти измисля нещичко за хапване.

Отрова се сбогува с нея и излезе от стаята, поемайки надолу по стълбите, където беше вратата към коридора. Тя се ослуша, но до слуха й не достигна нищо подозрително. Част от нея искаше да се върне и да помоли момичето да й позволи да остане при нея — да се скрие под леглото и да изчака там настъпването на сутринта, — но за съжаление в казаното от Пиперено зрънце имаше логика. Скелетната вещица нямаше да се бави дълго, и когато се върнеше, със сигурност щеше да я открие. Освен това имаше нещо подозрително в жизнерадостния тон, с който русата девойка разказваше за работата си в къщата на смъртта, където живееше с чудовищна вещица-човекоядка, която възприемаше едва ли не като майка. Отрова никак нямаше да се изненада, ако узнаеше, че на Пиперено зрънце й хлопа дъската — след като вярваше, че черният котарак й говори…

Тъмнокосото момиче надзърна внимателно в коридора. Беше пуст. Тя почувства как страхът отново пропълзява в нея. Сега, след като вече знаеше какво я преследва, се чувстваше още по-изплашена. Скелетната вещица или се намираше прекалено далеч, за да бъде чута, или бе спряла да крещи заплахите си. Кучетата също не се чуваха никакви и това допълнително я изнервяше — когато лаеха, поне знаеше къде са.

Отрова запристъпва по коридора, водещ към залата с котела. Щом стигна до вратата към терасата, долепи ухо до дървената повърхност и се ослуша, след което натисна внимателно дръжката и се промъкна вътре. Веднага бе обляна от горещи вълни, а самото помещение сякаш се движеше под треперливите отблясъци, хвърляни от пламъците. Девойката погледна към човешката супа, която къкреше в котела, след което вдигна очи към зловещия полилей, висящ от тавана, ала те само й напомниха какво щеше да се случи с нея, ако допуснеше да я хванат, и тя ги прогони от мислите си. Тук не се забелязваха следи от вещицата или от зверовете й. Момичето се спусна бързешком по дървените стълби и надникна в коридора, водещ към мазето.

И там нямаше никой. Къщата сякаш дишаше едва доловимо.

Отрова вече бе преценила, че е твърде опасно да търси нови скривалища, докато Мийб я издирва под дърво и камък, ето защо реши да се върне в сутерена. Да, чувалите със зърно и въглища не бяха кой знае какви скривалища, но улеят за въглища беше друга работа. Можеше да се изкатери в него и да намести изтърбушената дървена преграда на мястото й, след което да остане там до сутринта или дори до следващата вечер, когато щеше да се махне оттук. А ако се посипеше с брашно или въглища, щеше да прикрие миризмата си.

Искаше й се да се бе сетила за този вариант преди да се бе отправила на изследователска експедиция из къщата на ужасите.

Отне й известно време, докато събере необходимия кураж за прехода между залата с котела и вратата към подземието, ала въпреки че умираше от страх някой от песовете да не й се нахвърли изневиделица, нищо такова не се случи. Тя прекоси набързо тъмния проход, осветен единствено от лунните лъчи, проникващи през прозорчето в края му и открехна вратата. Щом надзърна в мазето обаче, сърцето й се сви. Имаше нещо, за което не бе помислила. Слънцето беше залязло. Долу беше тъмно като в рог.

Отрова впери поглед в тъмнината. Тесните процепи на прозорците, разположени в горната част на външната стена, едва пропускаха светлината посред бял ден, а през нощта с нищо не допринасяха за разпръскването на пълзящия мрак. Момичето едва различаваше очертанията на чувалите, струпани на големи купчини, какво оставаше за нещо друго.

В същия миг в края на коридора се разнесе гърлено ръмжене, придружено от ритмично трополене. Очите й се разшириха от ужас. Едно от кучетата се спускаше по стълбите и всеки миг щеше да хукне по коридора.

Нямаше никакво време за разсъждения. Отрова се промъкна в сутерена и затвори тихичко вратата зад себе си, облягайки се с гръб на нея. Дъхът й излизаше на конвулсивни тласъци. В мрака пред нея масивните стъпала се спускаха към каменния под на мазето, ала тя не можеше да види нищичко. Всичко бе потънало в чернота.

Момичето чуваше как кучето тича по коридора. Навярно отсъствието на светлина бе изострило слуха й, а може би четириногият звяр се намираше съвсем наблизо, защото долавяше с кристална яснота тежкото му дишане и потракването на ноктите му по пода. Не смееше да помръдне от страх да не я чуе, ала в същото време имаше чувството, че сърцето й бие с такава сила, че разтърсва вратата, на която се бе облегнала.

Изведнъж животното спря точно пред вратата на мазето.

Девойката затаи дъх и остана така в продължение на (както й се стори) цяла вечност, преди да се осмели да си поеме тихичко въздух. Хищникът обаче не беше помръднал от мястото си.

В следващия момент последва тласък, който за малко да я прекатури надолу по стълбите. Тя инстинктивно се притисна към вратата, за да попречи на отварянето й. Очевидно кучето я бе побутнало с главата си. Отрова подпъхна стъпало под една цепнатина в камъните и се приведе към вратата, усещайки как около линията на косата й избиват капчици студена пот. Четириногият звяр отново побутна вратата с муцуната си — този път по-силно отпреди, — ала момичето я натискаше здраво от другата страна и тя не помръдна.

„Махай се, тук няма нищо…“, извика наум Отрова, сякаш можеше да внуши тези мисли на хищника в коридора.

Последва трето побутване, най-силното досега, но девойката нямаше никакво намерение да разхлабва натиска си.

От другата страна се разнесе озадачено скимтене, след което настъпи тишина. Отрова присви очи и отчаяно се замоли кучето да се откаже и да продължи по пътя си.

В крайна сметка звярът направи точно това. Момичето не можеше да повярва на късмета си, докато слушаше затихващото потракване от ноктите му. Явно животното се бе насочило към залата с котела. Тя изчака още няколко минути, за да види дали ще се върне, но тишината отново бе спуснала покрова си над сградата. Най-накрая девойката си позволи да повярва, че опасността е отминала, и въздъхна облекчено.

Междувременно очите й бяха привикнали към тъмнината и въпреки че така беше малко по-добре от това да се чувства напълно сляпа, различаваше единствено смътни силуети в помещението. Започна да слиза предпазливо по стълбите, протегнала ръце в мрака пред себе си. Долу беше студено и Отрова потрепери, макар че не бе способна да каже дали реакцията й се дължеше на страх или студ. Щом стъпи на каменния под, момичето се насочи към мястото, където според нея се намираше улеят за въглища. Успееше ли да се добере дотам, щеше да се почувства в относителна безопасност. Пристъпваше с малки, внимателни крачки и липсата на стена зад гърба й я караше да се чувства уязвима и застрашена — не можеше да се отърве от чувството, че нещо ще я сграбчи всеки момент. В следващия миг усещането, че я наблюдават, стана толкова натрапчиво, че Отрова трябваше да спре за малко, за да се успокои. Тя се заслуша в тишината, в приглушеното, зловещо дихание на къщата, което сякаш се чуваше навсякъде около нея. Не, не навсякъде около нея. Зад нея.

— Надуших те, малка хубавице! — изграчи Скелетната вещица в тъмното и Отрова изпищя, докато чувалът захлупваше главата й и я овързваха като заек.