Отрова

УБИЙЦИ

Иерофантът лежеше по очи върху голямата книга с кожена подвързия, в която пишеше, когато Отрова го беше видяла за последен път, а мъртвите му пръсти продължаваха да стискат перото. Човек би си казал, че Мелхерон просто е заспал по време на работата си, ако между плешките му не стърчеше ръкохватката на кинжала на Асинастра. Отрова не можеше да откъсне поглед от това оръжие — оръжието, което бе откраднала от повелителката на паяжините, сега бе забито до дръжката в гърба на Йерофанта.

Нямаше кръв. Сякаш раздвоеният връх на кинжала просто я бе изпил до последната капка. Разтворените страници, върху които лежеше, също бяха безукорно чисти и по тях не се забелязваше нито едно петънце от кръв или мастило.

Навън бурята продължаваше да бушува и дъждовните капки барабаняха по големия кръгъл прозорец, заемащ едната стена на помещението. Отрова обходи с поглед останалите присъстващи в стаята. Гаргойлите бяха престанали да пазят вратите, когато се изясни, че господарят им е умрял, но четирима Антикварии с дълги роби стояха на стража около тялото и бдяха никой да не го докосва. Почти всички повелители и повелителки от желаещите аудиенция бяха тук. Мъртвецът бе открит едва преди няколко минути и всички искаха да го видят с очите си. Отрова, Брам, Пиперено зрънце и Андерсен бяха дошли с Чевръстин и поради тази причина никой не ги изгони. Тъмнокосата девойка изпита облекчение, когато не успя да намери Асинастра сред присъстващите.

Ейлтар обаче беше тук и преливащият му от омраза взор я пронизваше изпод яркочервения му перчем. Момичето му отвърна с не по-малко дързък поглед. Кинжалът, който бе донесла от Владенията на паяците, бе забит в гърба на Йерофанта. Не бе особено трудно човек да се досети кой беше виновният.

Имаше обаче нещо, което безпокоеше Отрова по-силно от всичко друго. Тя тъкмо бе успяла да се възстанови след потресаващите разкрития, които й бе направил Мелхерон, ала ето, че сега сърцето й се свиваше при една нова мисъл, която още с появата си заплаши да срине душевния й мир.

Йерофантът беше убит. Разказвачът бе убит от един от измислените от него персонажи. Кой тогава пишеше историята сега?

Нямаше много време за разсъждения по въпроса, тъй като в този момент в помещението се появи неземно красиво видение, облечено в ефирна сребърна рокля, която искреше като кристално чиста езерна повърхност, огряна от слънчевите лъчи. Непознатата пристъпваше из стаята с такава грация и елегантност, че мигом прикова в себе си погледите на всички присъстващи. Те се отдръпнаха, за да й сторят път, и тя се приближи до писалището на Мелхерон.

— Това е тя — прошепна Пиперено зрънце с благоговеен трепет.

— Коя? — попита Брам.

— Виждали сме я — каза Отрова с нотка на подозрение в гласа си. — В двореца на Ейлтар.

Бездънните сини очи на вълшеблената красавица огледаха трупа на Йерофанта и тя въздъхна горестно. Въздишката й приличаше на шумоленето на гробищна трева, раздвижвана от есенен вятър.

— Наистина ли? — прошепна Чевръстин. — Сигурни ли сте?

— Абсолютно — кимна тъмнокосата девойка. Такова създание не се забравяше лесно. — Защо питаш?

Очите на събралите се бяха вперени в лицето на прелестната вълшеблена. В този момент по съвършената й бледа кожа се търкулна кристално чиста сълза.

— Това е Париаза, принцеса на ериадите — информира ги Чевръстин. — Тя е съпругата на Йерофанта.

— Съпругата? — Отрова се обърна изумено към Антиквария. — Йерофантът е имал съпруга?

Чевръстин кимна.

Отрова се замисли дълбоко и на лицето й се изписа съсредоточено изражение. Всичко се връзваше. Кинжалът, вълшеблената принцеса, Ейлтар…

— Трябва да тръгваме — прошепна чернокосото момиче на спътниците си. — Боя се, че не разполагаме с много време.

Носеха се по мрачните каменни коридори на замъка на Йерофанта — Отрова бе начело, Андерсен тичаше в краката й, Пиперено зрънце и Чевръстин ги следваха, а Брам пъхтеше и сумтеше най-отзад. Тъмнокосата девойка се оглеждаше нервно настрани, като се стряскаше от всяка сянка и хвърляше подозрителни погледи на всеки, когото срещнеха.

— Какво има, Отрова? — попита златокъдрата девойка. — Закъде сме се разбързали?

— Махаме се оттук — отвърна й Отрова. — Грози ни сериозна опасност. Всички нас.

— Опасност ли? — изпуфтя ловецът на духове. — Каква опасност?

Тъмнокосото момиче внезапно спря, за да може едрият мъж да си поеме въздух. В същото време Чевръстин, който бе поне с двадесет години по-стар от Брам, дори не се бе изпотил.

— Чуйте ме — рече Отрова, озъртайки се наоколо. — Ние сме единствените, които знаят за кинжала. Всички останали — ако изобщо знаят нещо — ще решат, че Асинастра е виновна. Не разбирате ли? Този, който е убил Йерофанта, ще се опита да погуби и нас, защото сме единствените хора, които могат да отклонят подозренията от господарката на паяците и да посочат истинския извършител.

— А кой е той? — попита ловецът на духове.

— Ейлтар! — заявиха в един глас Отрова, Пиперено зрънце и Чевръстин.

Брам намести шапката на главата си.

— Звучите ми доста единодушни — измърмори той, донякъде засрамен, задето не се бе сетил.

— После ще ти обясня — рече тъмнокосата девойка. — Сега трябва да си потърсим някакво скривалище, където ще бъдем в безопасност.

— Почакай — възпря я ловецът на духове, за да удължи още малко почивката. — Защо просто не кажем на всички за това? Мислех си, че в този замък не ни застрашава нищо.

Пиперено зрънце изпръхтя изнервено.

— Преди бяхме под покровителството на Йерофанта — изтъкна тя. — Но след като е мъртъв, май вече не може да се разчита много-много на тази защита, нали?

Брам не каза нищо.

— Пък и аз все още не мога да обвиня Ейлтар — добави Отрова. — Нужни са ми някакви доказателства или поне нечия подкрепа. В момента нищо не може да го спре, ако реши да ни погуби. — „А ако не е той, току-виж Асинастра го сторила“, помисли си момичето, припомняйки си последната им среща на терасата.

— Доказателства… — измърмори Чевръстия и внезапно очите му запламтяха.

— Библиотеката! — Какво има в библиотеката?

— Там е историята на Мелхерон! — отвърна старецът. — Йерофантът беше Антикварни като всички нас — нещо като главен Антикварни, ако трябва да сме точни, — ето защо всичко до момента на смъртта му трябва да бъде записано в книгите. Ако е успял да зърне своя убиец…

— …Това ще бъде записано в книгата на живота му! — довърши Отрова. — Книгата знае всичко, което знае и Мелхерон! Забележително!

— Мислех си, че ще отидем някъде, където ще сме в безопасност! — изхленчи Пиперено зрънце.

— После — обеща й тъмнокосата девойка. — Първо трябва да намерим историята на Мелхерон. Само Ейлтар да не ни изпревари…

— Тогава стига сме се мотали тук! — избоботи Брам, сякаш се бавеха заради някой друг, а не заради него. — Да вървим!

Великата библиотека бе зловещо пуста.

Приятелите пристъпваха внимателно из лабиринта от коридори, а извисяващите се от двете им страни книги ги караха да се чувстват нищожни и маловажни. В края на островчетата от светлина, разпръсквани от фенерите, дебнеше хищен мрак, а тишината сякаш поглъщаше всеки звук. Всички Пазители на древността бяха другаде — по всяка вероятност вестта за кончината на Йерофанта ги бе накарала да напуснат библиотеката — и Отрова започваше да си мисли, че бяха дошли напразно. В този безконечен лабиринт можеха да се натъкнат на какво ли не и нищо нямаше да ги спаси.

Те вървяха след Чевръстия по проходите между етажерките, като ту изкачваха разни стълбища, ту прекосяваха тесни мостчета. По какъв начин Антикварият се ориентираше и намираше пътя в библиотеката си оставаше загадка за тъмнокосата девойка. Дори Андерсен явно бе решил, че сега е по-разумно да върви след хората, а не да подтичва най-отпред, както правеше обикновено. Когато Чевръстин най-накрая спря, се оказаха в тясно помещение, където имаше само два големи стелажа, възправили се един срещу друг, и старинно писалище, осветено от фенер. Отрова изведнъж се запита защо фенерите тук никога не гаснеха, но после си каза, че навярно това се дължеше на някаква магия. А може би бе просто поредното недоглеждане на Йерофанта? Май нямаше голям смисъл от подобни въпроси, които можеха да й докарат единствено главоболие — особено когато навярно съществуваше съвсем логично обяснение за фенерите, — ала момичето просто не можеше да се въздържи.

„Явно Брам се оказа прав в крайна сметка, каза си тъмнокосата девойка, докато гледаше как Антикварият търси по лавиците книгата с името на Мелхерон. Като нищо щях да се предам и да умра без борба, ако не ме беше убедил да не постъпвам така. Сега обаче Йерофантът е мъртъв. Значи ли това, че съдбата ми е само в моите ръце? Ами ако той никога не е имал власт над мен?“

Имаше толкова много неща, в които не беше сигурна. Как можеше светът да продължава да съществува без Мелхерон, който го беше създал, и защо, когато тя се люшкаше на границата на живота и смъртта, всичко бе започнало да се разпада? Очевидно в тази история тя беше значително по-важна от човека, който претендираше, че я е съчинил. Ами ако Йерофантът грешеше? Ами ако над него имаше друг, по-висш, невидим Йерофант, който бе сътворил Мелхерон, както Мелхерон бе сътворил Отрова? И за този по-висш Йерофант тя бе по-важна от него? Тъмнокосата девойка изведнъж се почувства непоносимо малка и самотна от тази разтърсваща мисъл.

— Няма я — обяви Чевръстия. Той отново провери рафтовете, сякаш не можеше да повярва на очите си, след което поклати глава. — Наистина я няма.

Отрова посърна.

— Сигурен ли си? — попита тя, търсейки сламка, за която да се хване.

— По-сигурен от това не мога да бъда — въздъхна Антикварият. — Най-вероятно убийците са планирали кражбата още преди покушението. Взели са книгата, защото са знаели, че може да бъде използвана срещу тях.

— Как може някой да открадне книга оттук? — удиви се тъмнокосата девойка. — Нали това място беше защитено с магия!

— Книгите не могат да бъдат унищожени — осведоми я Чевръстия — и повечето хора не могат да ги изнесат от библиотеката. Малцина са тези, които са способни да сторят това — пазителите на древността и онези, на които Мелхерон се е доверявал. Ако Йерофантът беше жив, със сигурност щеше да разбере за кражбата с помощта на магията си.

— Значи книгата е била открадната след убийството на Мелхерон — заключи Брам. — И го е сторил някой от близкото обкръжение на Йерофанта.

— Точно така — съгласи се Отрова.

— А вие сигурни ли сте изобщо, че го е направил Ейлтар? — измърмори ловецът на духове, докато си играеше с крайчеца на единия си мустак. — Не мога да си представя, че Мелхерон е доверявал тайните си точно на него. А и как този вълшеблен фръцльо се е промъкнал в покоите на Йерофанта? Онези гаргойли не биха го пуснали за нищо на света.

— Защото не е действал сам — изтъкна чернокосото момиче. — Да се омитаме оттук.

Внезапно Андерсен изсъска рязко и всички мигом застинаха безмълвни, сякаш котаракът им бе извикал: „Слушайте!“ Приятелите наостриха уши. Призрачната тишина, царяща във Великата библиотека, сякаш бе станала по-угнетяваща отвсякога. Отрова се взираше в безкрайните проходи между етажерките, които лъкатушеха и чезнеха в мрака. Само преди миг в паметта й заглъхна някакъв неясен, едва доловим звук, който бе прекалено тих, за да бъде уловен от човешко ухо… Но котаракът явно го беше чул. Нещо… Нейде далеч, отвъд пределите на слуха й, се разнасяше ефирният звън на малка сребърна камбанка.

Отрова усети как сърцето й ускорява бясно ударите си, а кръвта се оттича стремително от лицето й. Долу в краката й Андерсен се наежи и започна да ръмжи гърлено. Призрачният звън се дочу отново и този път отекна из цялата библиотека. Явно се усилваше.

— Това е то — прошепна тъмнокосата девойка, спомняйки си как…

…от страниците се протяга ръка… нокътят докосва китката й… Тя почувства как главата й се замайва от ужас. — Плашилището е тук.

— Кой? — изписука уплашено Пиперено зрънце.

— Ейлтар го е изпратил подире ни — каза Отрова и хвана русокосото момиче за ръката. — Да бягаме!

Никой не се нуждаеше от повторна подкана. Спътниците се втурнаха между стелажите и излязоха от малката стаичка, след което преминаха по тясно каменно мостче, извило се като арка над осеяната с книги пропаст. Щом го прекосиха, отново се гмурнаха в укритието на тунела между стелажите и само след миг се озоваха пред звездовидно разклонение, където се сливаха пет коридора. Отрова веднага се завтече по единия от тях, но в последния момент Чевръстин я улови за лакътя и я дръпна назад.

— Не бързай толкова, Отрова — рече Антикварият. — Ако се изгубиш тук, ще загинеш.

— Тогава ти ни води — извика му тя.

— Къде отиваме? — попита Чевръстин.

— Ти каза, че оттук човек може да се прехвърли в библиотеката на което и да е Владение, нали? — Тя дори не изчака старецът да кимне утвърдително. — Отведи ни при Гругарот.

— Във Владенията на тролищата? Защо?

Камбанният звън се разнесе отново. Кристално чистата мелодия сякаш отекваше директно в мозъците им.

— Просто направи това, което ти казвам! — изкрещя тъмнокосата девойка.

Антикварият вдигна примирено ръце.

— Оттук — посочи той.

— Благодаря — натърти язвително Отрова и спътниците отново побягнаха, този път начело с Чевръстин.

— Не искам да ходим при тролищата! — простена Пиперено зрънце. Полите на роклята й се развяваха и се заплитаха в краката й.

— Тогава защо не останеш при Плашилището? — изсъска й тъмнокосата девойка. Лицето на Пиперено зрънце обаче изразяваше такава уплаха, че тя реши да смекчи донякъде острия си тон. — Слушай — каза задъхано, докато се спускаха тичешком по едно стълбище. — Не можем да се върнем у дома, защото Ейлтар ще ни намери. И аз няма да се предам, докато не намеря сестра си. Единственото безопасно място сега е Владението на някой друг повелител.

— Но защо при тролищата?

Отрова въздъхна отчаяно и вдигна очи нагоре.

— Защото техният повелител мрази Ейлтар. Както и ние. Следователно имаме нещо общо.

— Аз не мразя никого! — възрази златокъдрата девойка.

— Сигурно — измърмори Отрова с нотка на завист в гласа си. — Да, навярно си права.

Те продължиха да тичат, гмуркайки се от един коридор в друг с главозамайващо темпо, след което се спуснаха по още едни стълби и Отрова предположи, че навярно вече се намират на приземния етаж на библиотеката. Звънът на сребърните камбанки на Плашилището ставаше все по-силен и отчетлив — явно нито лъкатушещите проходи, нито усилията на Чевръстия да го обърка и заблуди можеха да го спрат. Чернокосото момиче усещаше как паниката започва да я овладява, ала се стараеше да се въздържа. Тя тичаше, държейки Пиперено зрънце за ръката, и почти усещаше страха, който се излъчваше от пръстите на златокъдрата девойка. Най-отзад пъхтеше Брам, понесъл на ръце Андерсен, защото котаракът имаше опасния навик да се бута в краката им, а това можеше да се окаже фатално в сегашната ситуация.

Излязоха от тесния тунел между стелажите и забързаха по един сравнително просторен коридор. Внезапно Чевръстин се закова на място и се заозърта. И в двете посоки се виждаха безкрайни редици стелажи, губещи се в далечината. Единствената светлинка наоколо идеше от фенера, поставен върху близкото писалище, който хвърляше странни коси сенки по лицата им.

— Защо спряхме? — попита Отрова.

— Мисля, проклетници такива! — озъби се Чевръстин насреща й, с което я изненада не на шега. Очевидно тя не беше единственият човек, чиито нерви бяха обтегнати до краен предел. Вероятно онова, което важеше за Брам, се отнасяйте и за Антиквария — той се ядосваше изключително рядко, но когато се поддадеше на раздразнението, гневът му бе доста по-силен от този на другите хора. — Да не си мислиш, че е много лесно да се ориентираш в този гигантски лабиринт?

— Нали си Антикварий! — възликна тъмнокосата девойка. — Нали това беше призванието ти!

— Замълчи, Отрова — изсумтя сърдито Брам. — Не му помагаш особено.

Момичето с теменужените очи бе толкова изненадано, че не намери какво да каже. Наложи се да се подчини, макар че изгаряше от гняв. Чевръстин я изгледа сурово и отново се върна към усилията си да определи по-нататъшния им маршрут. И точно в този миг Отрова си даде сметка, че сребърните камбанки бяха замлъкнали.

Секунда по късно тя видя как искрящият прашец, подобен на ефирни снежинки, започна да се сипе върху тях, и погледна изплашено нагоре.

Плашилището стоеше на мостчето, минаващо над коридора, и се взираше в групичката със зловещите си жълти очи. Те бяха единственото, което се виждаше от лицето му, защото шапката му закриваше нечовешките му черти и те тънеха в мастилено черен мрак. Съществото разпръскваше сънния си прашец във въздуха и той бавно се стелеше отгоре им.

— Отрова, спи ми се… — прозя се зад нея Пиперено зрънце и тъмнокосата девойка почувства как пръстите на приятелката й внезапно омекнаха.

— Махнете от себе си тази гадост! — изкрещя Отрова и започна да изтупва трескаво дрехите и косите си.

Вече усещаше как сънливостта обхваща и нея. Опита се да отстрани и някаква част от прашеца, полепнал по Пиперено зрънце, ала беше прекалено късно — русокосото момиче се строполи с тежка въздишка на пода и заспа сред тънкия слой искрящи снежинки. Чевръстия и Брам вече бяха осъзнали опасността и последваха примера й, но вълшеблената субстанция бе полепнала по тях и те започнаха да губят сили. Ловецът на духове изпусна Андерсен, който едва успя да се приземи на четири крака, преди да потъне в мъртвешки сън, а коленете на Антиквария се подкосиха. Брам се тупаше енергично с мощните си ръце и от периферията на шапката му падаха цели валма прашец. Едрият мъж полагаше всички усилия да държи очите си отворени, но сънотворните снежинки продължаваха да се стелят отгоре им.

Отрова усещаше как топлите вълни на сънливостта я галят нежно и изкусително. Тя видя как Чевръстин легна на пода, потъвайки в безметежен сън, и се запита дали не би било чудесно да се предаде. И бездруго ръцете й вече бяха натежали и изтръскваха съвсем вяло полепналия по дрехите й прашец. Очите й започнаха да се затварят и тя почувства как и последните капчици енергия я напускат, оставяйки я без сили, за да се пребори с магията на вълшебленото създание. В този момент тъмнокосата девойка чу зад гърба си някакъв стон, придружен от приглушено тупване, и разбра, че Брам също се бе проснал в несвяст. Това означаваше, че бе останала само тя. Тя и Плашилището. Отрова не знаеше как кошмарното същество се бе спуснало от мостчето на пода. Не бе успяла да забележи дали бе скочило, прелетяло или се бе преместило по някакъв друг начин. Едва успяваше да балансира на границата на съня и бодърстването, като по чудо задържайки се на крака, а чудовището се приближаваше все по-близо и по-близо, сякаш всичко това бе кошмарен сън. Тънки, сбръчкани ръце се подаваха от ръкавите на дългата му, дрипава роба, а изпод периферията на шапката му (която бе доста по-широка от тази на Брам) пламтяха зловещите жълтеникави процепи, които му служеха за очи. В едната си ръка Плашилището държеше миниатюрна камбанка, чийто призрачен звън хипнотизираше Отрова и я примамваше в лоното на покоя. Момичето едва се държеше на краката си и не можеше да намери сили да отърси от себе си прилепчивите снежинки. Заспеше ли, щеше да загине… Но въпреки че съзнаваше това, Отрова не можеше да спре надигащата се вълна на съня. Плашилището отново разлюля камбанката си.

Девойката залитна към близката маса и едва успя да се подпре с длани на нея, преди краката й да се подкосят. А и от фенера струеше толкова успокояващо сияние…

— Не… — изсъска през стиснатите си зъби. В паметта й изникна споменът за малката Азалия, лежаща в кошарката си. Азалия, която бе отвлечена от това чудовище. Спомни си за подхвърленика, за изчадието с черните бездни вместо очи, което бе оставено на нейно място. Плашилището бе виновно за всичко. Именно заради тази вълшеблена твар й се бе наложило да изтърпи толкова много страдания. Тя стисна юмруци и се опита да събере цялата омраза и ярост, които можеше да изцеди от тази мисъл. Жадуваше отмъщение, преди всичко това да приключи, и искрата на този неистов стремеж възпламени последните остатъци от силите й, които се надигнаха в нея за един финален, отчаян ход.

Тя се обърна, надавайки немощен вик, сграбчи фенера и го запрати с все сили към Плашилището. Светилникът уцели изчадието точно в гърдите и се пръсна на парчета. Вълшебленото създание изкрещя, когато пламъците обхванаха тялото му и затанцуваха бясно по дрехата му. То замаха безпомощно с ръце и се замята насам-натам, удряйки се в стелажите с книги, но те не се запалваха, понеже бяха защитени от магия. Колкото по-буйни ставаха пламъците, толкова по-силно крещеше Плашилището. Въздухът се изпълни с противната миризма на обгорена плът. Изгубила и последната си капчица сила, Отрова се олюля и се строполи тежко на пода. Докато забвението спускаше булото си над съзнанието и, в ушите на девойката продължаваше да ехти предсмъртният вой на жълтоокото изчадие. Клепачите й бяха станали неимоверно тежки, но въпреки това тя полагаше всички усилия да държи очите си отворени, опитвайки се да фокусира погледа си върху огнения стълб, който се издигаше над тлеещата купчина дрипи — всичко, което бе останало от похитителя на сестричката й.

Сетне от плещите й сякаш падна някакво тежко одеяло и в същия миг умората напусна тялото й. Отрова почувства как силите й се възвръщат, мускулите й се раздвижват, а сетивата й се изострят. Тя отърси окончателно остатъците на съня и се надигна от земята. Със смъртта на Плашилището искрящият прашец бе изгубил силата си. На лицето на девойката се изписа широка усмивка. Не можеше да повярва, че го е победила. Бе убила изчадието, отвлякло Азалия.

Останалите също се размърдаха, идвайки на себе си след вълшебления сън. Отрова помогна на всеки да се изправи и помоли Пиперено зрънце да вземе Андерсен на ръце. Русокосото момиче се подчини и вдигна вяло котката.

Когато приятелите й се свестиха, Отрова разгледа черната купчина изгорели дрипи, която бе останала от Плашилището. Тя си припомни вихрения танц на оранжевите пламъци по тялото му и веселата игра на виещия се черен дим, и усмивката, изгряла на устните й, стана още по-широка.

Никога досега отмъщението не й се бе струвало толкова сладко.