Отрова

НЕВЪЗМОЖЕН ИЗБОР

— Трябва да направим нещо — проплака Пиперено зрънце.

— Да кажем на някого — добави Брам. — Само ако знаеха… — Те много добре знаят — изтъкна Отрова, докато крачеше напред-назад из стаята на Чевръстия, подобно на див звяр в клетка.

Андерсен ги наблюдаваше внимателно, сгушен пред огнището. Несекващият дъжд барабанеше както винаги по дебелите стъкла на прозорците, но никой в стаята не обръщаше внимание на гръмотевиците и светкавиците. Дори котаракът, който винаги досега се стряскаше от бурята, сякаш бе претръпнал към свирепата и ярост.

Чевръстия седеше в любимото си кресло, подпрял брадичка на ръцете си, а на лицето му бе изписано замислено изражение.

— Отрова е права — каза той. — Те знаят всичко. Каквато и да е истината, Ейлтар със сигурност е свързан с това по някакъв начин. Знаех, че ненавижда човеците, но не съм и предполагал, че омразата му е така силна…

— Тогава защо не го спрат? — попита Пиперено зрънце. Тя се бе сгушила до ловеца на духове, който я бе прегърнал със силната си ръка, и очите й бяха почервенели от плач. Откровенията на Отрова й бяха дошли в повече.

— Не е толкова просто — отвърна уморено Чевръстин. — Ейлтар е най-могъщият повелител и притежава най-силната армия. Единствената причина, поради която не унищожи човеците по време на Междуособната война, беше само защото Йерофантът се намеси. Никой от другите повелители или повелителки не може да му се противопостави.

— Но ако те всички се обединят… — предположи Отрова.

— И защо да го правят? — прекъсна я Антикварият. — Никой от тях не го е грижа за човечеството. Всеки е всесилен в собствените си Владения, но сега в този свят няма господар и той е отворен за нашествие. Всички тези опити да се избере нов Йерофант са просто блъф. С издигането на кандидатурата на Драскин Ейлтар всъщност иска да каже: „Аз предявявам права над това Владение. Кой ще дръзне да ми се противопостави?“ Повелителят на вълшеблените създания действа безнаказано, защото знае, че може да бъде победен само ако всички останали повелители и повелителки се обединят. А това е нещо, което те никога няма да сторят. Те са разединени; между тях тлее ненавист и отдавнашни вражди. И какво ще се случи? Известно време ще беснеят и ще протестират, но в крайна сметка няма да предприемат нищо и Ейлтар ще завземе Владенията на Йерофанта без никаква съпротива.

Отрова се взираше в пламъците, които танцуваха в огнището, и отраженията им искряха в теменужените й ириси.

— Ейлтар ще направи Драскин Йерофант и тогава вече нищо няма да му попречи да ни унищожи — заяви тя. — Драскин може и да е наполовина човек, ала е предан до гроб на вълшеблените създания. Това означава, че с Човешките владения е свършено.

— Ти знаеше, че няма никаква надежда — изсумтя недоволно Брам и се обърна към Чевръстия. — Тогава защо и позволи да стори това? Защо я остави да обвини публично Ейлтар?

Тъмнокосата девойка погледна към ловеца на духове и се усмихна тъжно.

— Трябваше да опитам, Брам — въздъхна тя и вдигна очи към Антиквария. — И ти също знаеше това, нали, Чевръстин? Просто трябваше да опитам.

— Сега поне сме сигурни, че всички знаят — каза глухо Пазителят на древността. — Не всичко е изгубено.

— Не всичко е изгубено — повтори някак отнесено Отрова и хвърли особен поглед към ловеца на духове. — Ти ме научи на това, Брам. Когато бях на косъм от смъртта. Ти ме върна към живота.

Едрият мъж изглеждаше смаян. Малките му очички се ококориха изпод широката периферия на шапката му.

— Какво рече? За какво говориш, момиче? Тъмнокосата девойка се усмихна на собствената си глупост. Естествено, той нищо не си спомняше. Никой от тях не си спомняше. Болестта, която едва не ги вкара в гроба, се бе изтрила напълно от паметта им.

— Няма значение, Брам — махна с ръка Отрова. — Просто приеми, че съм научила от теб доста важни неща.

— Какво ни остава? — попита Чевръстин. — Какво можем да направим?

— Изчезналата книга още не е намерена — напомни му Отрова.

— Историята на Мелхерон? — замисли се Антикварият и се понадигна на стола. — Дори и да успеем да я открием, каква полза ще ни донесе това? Ще имаме доказателства, но пак няма да можем да спрем Ейлтар.

— Сигурно си прав — отвърна тъмнокосата девойка, — ала поне ще узнаем какво толкова е наплашило повелителя на вълшеблените. Сигурна съм, че ще го има записано в книгата на Мелхерон.

— Вярно! — възкликна Чевръстин и скочи на крака. — Права си!

В този момент някой похлопа на вратата и Пиперено зрънце подскочи стреснато. Антикварият се намръщи и отиде да отвори.

На прага стоеше Драскин, както винаги облечен като за парад, със зализани коси и излъскани до блясък очила. Той се усмихна злорадо, разкривайки малките си остри зъбки.

— Тук ли е Отрова? — попита писарят. — Моят повелител Ейлтар иска да поговори с нея.

Наложи се да я уговарят дълго, докато девойката се съгласи да пристъпи в покоите на Ейлтар. Повелителят на вълшеблените настояваше за лична среща без никакви свидетели. Отрова заяви, че в никакъв случай няма да отиде сама, въпреки уверенията му, че нищо няма да й се случи. И как можеше да бъде сигурна в своята безопасност, при положение, че Ейлтар веднъж вече беше нарушил обещанието си?

В крайна сметка самият Гругарот реши да я придружи, съпроводен от десетина тролища. Не ги пуснаха да влязат в покоите на Ейлтар, но поне им разрешиха да останат отвън. Подземният властелин обеща на тъмнокосото момиче, че само да изкрещи веднъж, отрядът му веднага ще нахълта вътре, за да я защити. Това не подейства кой знае колко успокояващо на Отрова — ами ако нямаше време да изкрещи? Единственото, на което се надяваше, бе, че повелителят на вълшеблените би трябвало да се въздържи (поне засега) от такова явно убийство, най-малкото заради заплахата на Гругарот, която никак не беше голословна. Масивните тролища имаха всички шансове да нахълтат в покоите му, преди стражите да успеят да ги спрат.

Вратата зад нея се затвори и Отрова остана сама с Ейлтар. Помещението бе украсено с множество гоблени, които да скрият студените черни стени и макар и да не бе обзаведено тъй бляскаво и разточително като двореца на Ейлтар, излъчваше вкус и елегантност. Повелителят на вълшеблените създания седеше на украсено с изящна дърворезба диванче — едновременно спокоен и готов за нападение като хищна котка от джунглата — и държеше бокал с вино в ръка. Девойката приседна на отсрещното диванче. Известно време двамата се гледаха над светилника от пъстроцветно стъкло, в който се мяташе и жужеше блатно духче. Блатно духче! Девойката искаше да се изсмее. Всичко бе започнало с блатните духчета…

— Ти си един ужасен трън в петата ми, Отрова — каза бавно червенокосият мъж.

— Радвам се да го чуя — отвърна момичето.

Устните на повелителя се изкривиха в ехидна усмивка и той я изгледа над ръба на бокала си, докато отпиваше от виното.

— Знаеш ли, твоето малко… обвинение усложни много нещата за мен. Всичко щеше да протече гладко и спокойно, ако не беше ти. Сега повелителите и повелителките ми създават само проблеми. Мислят си, че аз съм убил Йерофанта и искам да сложа своя марионетка на мястото му.

— А нима не е така? — попита Отрова.

— Естествено, че не е така — заяви Ейлтар. — Аз просто се възползвах от възникналата ситуация. Подготвях се за подобен развой на събитията в продължение на толкова години, колкото вие, човеците, не можете да си представите. Но не съм кроял никакви планове да убивам Мелхерон. — Събеседникът й отново отпи от виното си. — За разлика от Драскин — добави той. Тъмнокосата девойка се усмихна пренебрежително. Въпреки страха, който пораждаше у нея близостта с врага й, лицето й продължаваше да изразява презрение. Това беше най-добрата й защита.

— Ако искаш, ми вярвай, ако искаш — недей — продължи повелителят, — но според мен на Драскин просто му е дотегнало да чака. Той никога не би могъл да се издигне в йерархията на вълшеблените създания заради смесената си кръв. Поради тази причина и аз го наричах „мелез“ — усмихна се Ейлтар. — Драскин е неимоверно амбициозен. Ще трябва добре да го наглеждам.

— Нима очакваш да ти повярвам? — повдигна вежда девойката. — Че не си знаел нищо за убийството?

— Уверявам те, човешко девойче, че случилото се беше изненада както за теб, така и за мен. Казах истината, когато заявих, че не съм получил кинжала на повелителката Асинастра от теб. Признавам, че ти възложих тази задача, защото си мислех, че изобщо няма да се справиш. Обаче очевидно си успяла и, както твърдиш, си дала кинжала на Драскин. Подозирам, че той го е връчил на повелителката Париаза, а тя го е забила в гърба на Йерофанта. Както виждаш, самият кинжал не е бил толкова важен за плановете на секретаря ми. Всеки обикновен нож би свършил същата работа. Но когато си се върнала с двузъбия кинжал, който както всички знаят, принадлежи на Асинастра, той е зърнал прекрасна възможност да отклони подозренията на другите властелини от себе си. Просто една щастлива случайност — сигурен съм, че секретарят ми е планирал убийството на Мелхерон години преди ти да се появиш. Драскин е умен и много добре е преценил ситуацията — бил е сигурен, че не мога да предложа друг кандидат за мястото на Йерофанта. Без съмнение е знаел, че ще издигна именно него.

— Ами принцеса Париаза? Тя защо би…

— Мелхерон беше много стар и навярно съвсем скоро щеше да умре. Мога да предположа, че Париаза е възнамерявала да се омъжи за новия Йерофант — Драскин. Сигурно това е било част от сделката им. Така тя ще може да съхрани властта си. Колко е просто, не мислиш ли? Това обаче е само една моя теория. Мога да заповядам на секретаря си да ми каже истината, но според мен е по-добре да не го правя. Мисля, че вие, човеците, наричате това „право да се мълчи и да не се отговаря на въпроси“.

Тъмнокосата девойка се загледа в лицето на събеседника си. Жестоките му очи, красивите му и в същото време остри черти, огненочервените му коси… Ненавиждаше го от дъното на душата си. Ох, колко го ненавиждаше само!

— Защо ми казваш всичко това? — попита тя.

— За да спечеля доверието ти — каза повелителят на вълшеблените създания. — Може да съм коварен и безпринципен, но не аз съм виновен за убийството на Йерофанта. Освен това имам още едно предложение за теб.

Момичето не реагира по никакъв начин на думите му. Ейлтар остави бокала, стана на крака и отиде в другия край на стаята. Там махна с ръка и въздухът сякаш внезапно застина и заблестя, след което се завихри и постепенно започна да се сгъстява, придобивайки форма. Отрова затаи дъх.

Пред нея стоеше момиче на нейната възраст, облечено в елегантна черна рокля. Русите й коси бяха завързани на плитка, която се спускаше по гърба. Беше хубава — определено по-хубава от Отрова, — но не бе някаква превзета и наконтена красавица. Изкусно нанесеният грим подчертаваше още повече привлекателността й. Девойката стоеше със сведена глава, сплела пръстите на покритите си с дълги черни ръкавици ръце. В нея имаше нещо до болка познато на Отрова, но колкото и да напрягаше паметта си, тя не можеше да си спомни къде бе виждала това лице.

— Кое е това момиче?

— Засрами се, Отрова! — усмихна се Ейлтар. — Не можеш ли да познаеш собствената си сестра?

Краката на тъмнокосата девойка се подкосиха и тя усети как всичките й сили я напускат изведнъж. Сега разбра защо момичето й изглеждаше толкова познато. Същите очи, същият нос… Приликата беше неоспорима, просто тя не можеше да си представи малката си сестричка голяма, защото я помнеше единствено като бебето в кошарката. Азалия обаче бе пораснала. Мъничките ръчички и краченца се бяха издължили и невинното пухкаво мъниче бе останало в миналото. Според вътрешния часовник на Отрова бяха минали само няколко седмици, но очевидно времето се бе изкривило неимоверно с пътешествията й между различните Владения. Съдейки по външния вид на сестра си, от отвличането й бяха минали дванадесет години или дори повече.

Отрова усети как от очите й бликват сълзи и ги изтри с рязко движение на ръката си. Дванадесет години, откраднати от нея. Дванадесет години, през които можеше да бъде до Азалия, да я гледа как расте, да си играе с нея и да й помага да върви по трудните пътища на съзряването. Сестричката й беше най-близкият й човек в семейството и тъмнокосата девойка тайно си мечтаеше, че двете ще станат неразделни приятелки. Така най-накрая щеше да се отърси от самотата си. Ейлтар обаче бе разбил всички тези надежди на пух и прах. Значи това беше тайният коз, който бе крил в ръкава си през цялото време…

— Тя не е тук — произнесе червенокосият мъж с хладен глас. — И не може да ни види. Ти не можеш нито да я докоснеш, нито да говориш с нея.

Отрова не можеше да откъсне поглед от призрака на сестра си. Вече бе открила толкова много черти от пухкавото мъниче в прелестното златокъдро създание, че се чувстваше не на себе си от преживения потрес.

— Защо! — въздъхна тежко тя. — Защо я отвлече?

Повелителят на вълшеблените създания се разсмя.

— А защо изобщо отвличаме човешки деца? За развъждане, естествено. За да имам под ръка идеален кандидат за мястото на Йерофанта. Похищаваме ги, когато са още малки, и ги отглеждаме, като следим дали ще развият подходящите качества. Някои връщаме обратно малко след като сме ги отвлекли, а други остават завинаги при нас. Ние развъждаме хората, както се развъждат животни — отбираме и засилваме тези черти, които са необходими на един добър Йерофант. Драскин например е продукт на дълга, дълга поредица от експерименти. Той е изключителен, почти идеален екземпляр — предан на своя повелител, интелигентен, безжалостен, достатъчно образован и опитен, за да заеме тази длъжност… — заизброява червенокосият мъж, след което внезапно се усмихна: — О, не се тревожи — твоята сестра още не сме я… използвали. И може би изобщо няма да се стигне дотам.

Тъмнокосата девойка се взираше в повелителя на вълшеблените създания с непримирима злост и омраза, ала това явно само го развесели още повече.

— И всичко това е… само за да унищожиш човешкия род? — процеди тя.

— Да унищожа човешкия род? — прихна Ейлтар. — Мислиш, че съм предложил Драскин за поста на Йерофанта само заради това! Ласкаеш се, повярвай ми.

Човеците напоследък са твърде нищожни, за да занимават мислите ми. Единственото, което ме вълнува, е Йерофантът да е на моя страна. Ти обаче си извънредно досетлива. Повелителката Париаза наистина знаеше над какво работи Мелхерон, и мога да те уверя, че трудът му представляваше сериозна заплаха за нас. Тя разказа на Драскин, който ми предаде всичко. Но секретарят ми беше този, който реши да вземе нещата в свои ръце, а не аз. За благото на вълшеблените създания.

— Мислиш ли, че това те оневинява? — извика Отрова, но в следващия момент се засрами, задето не бе могла да озапти яростта си, и отново се превърна в ледена статуя. — Кажи ми какво предлагаш.

— Това не е твоя битка, Отрова — каза повелителят, докато наблюдаваше момичето, килнал глава настрани. — Ти дойде тук единствено за да си върнеш Азалия. Нямаше да я отвлечем, ако знаех, че сестра й ще се превърне в такъв трън. Избрахме я напълно случайно — не си мисли, че някой те е наказал. Което и да е друго човешко дете щеше да ни свърши същата работа. Просто ми трябваше утроба.

— Ще ми я върнеш ли? — попита тъмнокосата девойка с глух, безизразен глас.

— Ако се отречеш публично от думите, които изрече пред всички повелители и повелителки — отвърна Ейлтар. — А после се прибереш у дома и кракът ти никога повече не стъпи тук.

Отрова се намръщи.

— Това има ли някакво значение за теб? — Твоите обвинения подействаха малко… смущаващо на другите властелини — изтъкна червенокосият мъж. — Кажи им, че всичко, което си казала, е лъжа, и те ще се успокоят.

Чернокосото момиче го изгледа съсредоточено. Вече бе научило от собствен опит, че не бива да вярва и на една-единствена дума на повелителя на вълшеблените създания. И бездруго това, в което я уверяваше, противоречеше напълно на думите на Чевръстин. Според Антиквария Ейлтар можеше да заграби властта, без значение дали на останалите повелители и повелителки това им харесваше, или не. Ето защо дори и Отрова да се откажеше публично от изявлението си, това нямаше да промени нещата по никакъв начин.

— Ще трябва да помисля над предложението ти — рече тя.

— Отрова, това е сестра ти — изтъкна червенокосият мъж и посочи към русото привидение.

— Нима? — попита тъмнокосата девойка. — А може би е просто една илюзия. Дори да приема предложението ти, бъди сигурен, че няма да заявя нищо пред властелините, докато сестра ми не застане до мен. Вашето племе е по-коварно и от най-гнусните блатни змии.

Лицето на Ейлтар се изкриви от гняв и Отрова разбра, че ударът й е попаднал точно в целта.

— Върви тогава — процеди през зъби червенокосият мъж. — Ще чакам завръщането ти. Обаче запомни добре думите ми, човешко девойче! Ако не приемеш условията ми, не само, че няма да върна сестра ти, ами ще направя така, че да прекара остатъка от живота си в непоносими мъчения! Колкото и да й беше трудно, Отрова успя да запази самообладание.

— Ще се върна — каза тя и излезе от стаята.

Когато се върна в стаята на Чевръстин, Пиперено зрънце скочи радостно от мястото си и се хвърли на шията й, ала тъмнокосата девойка дори не почувства прегръдката й.

— Вече си мислехме, че повече няма да те видим! — възкликна Пиперено зрънце. Брам също се надигна от стола си и я изгледа съсредоточено.

— Какво има, Отрова? — попита разтревожено той. — Какво ти каза?

— Предложи да върне Азалия — каза глухо Отрова над рамото на златокъдрата девойка, която продължаваше да я прегръща. — Ако се отрека публично от думите си, върна се у дома и никога вече не стъпя във Вълшеблените владения.

Пиперено зрънце се отдръпна от нея и я изгледа с разширените си от изумление сини очи.

— И какво ще направиш? — попита тя.

— Не зная — въздъхна Отрова и седна на незаетия стол до камината. Всички я гледаха — дори и Андерсен. — Не зная — повтори тя.

Ловецът на духове приседна до нея и Отрова им разказа подробно за всичко, което се бе случило в покоите на Ейлтар. Пиперено зрънце закърши отчаяно пръсти, Андерсен скочи в скута й и се сви на кълбо, а Чевръстин пушеше мълчаливо, свъсил гъстите си вежди.

Тъмнокосата девойка сякаш усещаше с кожата си тревогата и съчувствието им. Това едва ли би допаднало на предишната Отрова, ала нещата явно се бяха променили. Тя изведнъж си даде сметка, че Пиперено зрънце, Брам и Чевръстин са нейни приятели — при това единствените, които имаше. Изпитваше привързаност дори към котката. Беше се откъснала от света на детството с неговата самота и отчуждение, за да поеме по трънливия път на съзряването, и най-неочаквано бе срещнала тези хора, за които си струваше да се държи. Да, беше преминала през много изпитания и бе насъбрала много болка, но поне бе открила тези четирима приятели. Може и да не се чувстваше като част от човечеството, но определено принадлежеше към хората.

Тази мисъл навярно би я утешила в други времена, но сега сякаш я разкъса на части. Да, можеше да спаси сестра си, но прекрасно знаеше какво ще се случи, ако планът на повелителя на вълшеблените създания се изпълни. Въпреки онова, което й беше казал Ейлтар, с влизането на Драскин в покоите на Йерофанта човечеството щеше да се лиши и от последния си закрилник. Тогава нищо нямаше да попречи на вълшеблените армии да нахлуят в Човешките владения и да предприемат поголовно изтребление.

В същото време Отрова не можеше да се отърси от усещането, че е виждала и другаде онова момиче, което й показа Ейлтар. Да, тогава тя изглеждаше по-различно, но въпреки това чернокосата девойка бе сигурна, че е същият човек. Дали бе възможно да наслагва образа на сестричката си върху съвсем различен спомен? За съжаление нямаше как да узнае със сигурност.

— Нещо не ми се връзва — рече Чевръстин. — Защо изобщо трябва да ти предлага това? Съмнявам се, че другите повелители и повелителки ще дръзнат да му се противопоставят.

— И аз си задавам същия въпрос — съгласи се Отрова. — Каква вреда мога да му причиня аз?

— Е, очевидно го застрашаваш по някакъв начин — предположи Брам. — Иначе не би ти отправил това предложение. Явно просто иска да те махне от пътя си.

— В цялата тази работа има нещо… — рече замислено Отрова. — Нещо, което пропускаме.

Но нито тя, нито останалите обаче, можеха да се сетят какво.

Най-лошото от всичко бе това, че тъмнокосата девойка не можеше да им разкаже за онова странно парченце от главоблъсканицата, което те бяха изтрили от паметта си. Само тя си спомняше какво се бе случило, когато бе на прага на смъртта и цялата история бе започнала да се разпада, и само тя знаеше, че живее в приказка. Нещо повече — това беше нейната приказка. Бе разбрала това, защото светът просто отказваше да съществува без нея.

Но нали Йерофантът си мислеше, че той пише историята й, а сега беше мъртъв. Кой тогава стоеше зад всичко това? Ако изобщо стоеше някой?

„Някога вярвала ли си в Бога, Отрова? Добре де, какво му е толкова различното сега?“

Брам й беше казал това, докато лежеше в постелята на Чевръстин, потресена от откровенията на Мелхерон. Може би ловецът на духове беше напълно прав. Може би никога нямаше да узнае кой или какво стои зад всичко това. А може би авторът на тази приказка също като нея вярваше, че всеки е господар на собствената си съдба и в същото време се съмняваше в това. В крайна сметка обаче, всичко това бе едно безсмислено умуване, от което нямаше кой знае каква полза в този момент. Отрова се чувстваше свободна и истинска. Можеше някой друг да определя избора й, но ако тя вярваше, че това е нейният избор, нямаше да има никаква разлика. Не можеше да каже със сигурност кое от двете беше вярно. Дори и непрекъснато да се опитваше да предугади действията си, пак нямаше да разбере. Сега трябваше да направи тежък избор. Вариантите бяха два — или да обрече сестра си на вечни мъки, или да постави под заплаха цялото бъдеще на човечеството.

От задната част на стаята на Чевръстин започваше тясна и тъмна вита стълба. Закътана между камината и отрупаната с книги библиотечка, тя почти не се забелязваше. Водеше към помещение, наречено от Антиквария „стаичка за размисъл“ — малък кабинет с пожълтели карти по стените и отрупана с книги маса. Едната стена и таванът бяха направени от дебело стъкло и оттам се откриваше изглед към суровия скалист пейзаж, заобикалящ замъка. Назъбените планински вериги се простираха докъдето поглед стигаше, озарявани от краткотрайните проблясъци на мълниите и бичувани от непрекъснатия дъжд.

Именно тук Отрова реши да остане насаме със себе си и да потъне в размисъл. Не можеше да вземе това решение, като поиска съвет от приятелите си; имаше нужда да остане сама. Девойката се разположи в едно масивно старо кресло, разположено срещу потискащата панорама. В помещението не бе запален нито един фенер, но това изобщо не я притесняваше — Отрова обичаше студените сенки, лепкавия мрак отвън и ослепителните експлозии на светкавиците. Сълзите на дъжда пълзяха по стъклото и хвърляха искрящи отблясъци по лицето на девойката, създавайки впечатлението, че тя плаче.

Бе изправена пред невъзможен избор. Ако избереше да спаси Азалия и да се прибере у дома, Ейлтар щеше да направи Драскин Йерофант и хората щяха да останат без защитник, а повелителят на вълшеблените създания щеше да има всички възможности да унищожи ненавистния му човешки род. Отрова изобщо не вярваше на приказките му, че в момента има достатъчно важни дела, за да се занимава с човеците. Всички вълшеблени създания бяха лъжци — нали бе чула със собствените си уши разговора между Ейлтар и писаря в двореца. А погинеха ли хората, Отрова и Азалия също щяха да загинат.

Другият вариант също не бе за предпочитане. Да остави Азалия на произвола на съдбата и да се опълчи срещу господаря на всички вълшеблени създания. И каква полза щеше да има от това? Явно в Отрова имаше нещо, което тревожеше Ейлтар — както бе казал Брам, защо иначе щеше да й предлага тази сделка? Тя обаче нямаше никаква идея от какво се боеше червенокосият мъж и как можеше да се възползва от страха му. Можеше ли да се примири с мисълта, че ще обрече Азалия на доживотни мъки, ако в крайна сметка се стигнеше до същия резултат? Драскин пак щеше да стане Йерофант и човечеството да загине.

Тъмнокосата девойка усещаше, че не й достига съвсем мъничко — някакъв миниатюрен, но жизненоважен фрагмент от главоблъсканицата. Откриеше ли го, всичко щеше да се намести и цялостната картина щеше да изпъкне пред погледа й с цялата си сложност. Тя прехвърляше в съзнанието си догадка след догадка, опитвайки се да открие какво ли беше това, което я превръщаше в заплаха за Ейлтар, но всеки път стигаше до задънена улица. Накрая просто остана да седи в мрака, заслушана в тътена на гръмотевиците и бясното тактуване на дъжда. Никога преди не се беше изправяла пред толкова непосилен и жесток избор.

„граби-и-ител…“

Хриптящият шепот, който прозвуча в тъмното помещение, я накара да подскочи от изненада. Миг по-късно съзнанието й бе зашеметено от силата на прозрението, което я връхлетя с кошмарна яснота. Този зловещ глас й бе познат. Асинастра. Отрова скочи на крака и се заозърта изплашено. Ъглите на стаята тънеха в мрак. Изведнъж небето бе прорязано от начупеното копие на ослепителна светкавица и играта на дъждовните капки по стъклото изпълни помещението с танцуващи сенки.

„граби-и-ител…“

Сърцето на девойката се сви. Тя заотстъпва заднишком към прозореца, където имаше повече светлина. Как ли бе успяла да се промъкне тук Асинастра? Имаше само един вход — през стаята на Чевръстин и покрай тролищата на Гругарот, които стояха на стража пред нея. Девойката внезапно осъзна, че след убийството на Йерофанта единствената й защита бе заплахата на Подземния повелител да се разправи с всеки, който дръзне да й причини зло. Сега обаче от това покровителство нямаше никаква полза. Не можеше да разчита и на закона на Амрей — той действаше само веднъж.

„не се опитвай да викаш за помощ“ „на твое място не бих опитвала“ „не, по-добре недей“ „тя всеки миг ще умре“ „никой не ще успее да я спаси“ „никой няма да успее“

Несвързаната, безумна реч на господарката на паяжините сякаш се лееше отвсякъде — даже и от стените. Тъмнокосата девойка нямаше никакво намерение да вика за помощ. И бездруго се съмняваше, че някой ще я чуе през дебелите стени на замъка. Дори и Брам и останалите да успееха, трябваше тепърва да викат тролищата, а витата стълба беше толкова тясна, че едва ли някой от поданиците на Гругарот щеше да успее да се изкачи по нея.

В този миг Отрова най-накрая я забеляза. Асинастра се бе притаила върху една етажерка с книги в далечния ъгъл на помещението, гротескно притисната между тавана и полиците. Черните и очи пламтяха над проядения воал. Девойката прекалено късно се сети какво се бе случило, когато бе погледнала за последен път в тези очи. И сега отново попадна в капана. Тялото й се вцепени от ужас и тя не можеше да помръдне и на милиметър, окована от парализиращия взор на Асинастра.

„ето така“ „не е ли по-добре?“ — изсъска повелителката на паяците и с отвратителни паяковидни движения пропълзя на пода, завъртяла шията си под невъзможен ъгъл, за да не откъсне дори и за частица от секундата поглед от Отрова. Момичето забеляза, че коремът на чудовището изглежда още по-подут в сравнение с предишния път и опъва до скъсване предницата на мръсната бяла рокля. Тя наблюдаваше ужасена как Асинастра бавно пълзи към нея, вперила чудовищния си взор в теменужените й очи. Искаше й се да закрещи, но гърлото и дробовете й отказваха да й се подчинят. Окована като пленница в затвора на собственото си тяло, Отрова можеше единствено да чака, докато изчадието се приближаваше към беззащитната си жертва.

„тя открадна от теб“ „от мен! от мен!“ „взе кинжала, който беше твой“

Асинастра се изправи пред Отрова и се приведе толкова близко към лицето й, че девойката почувства зловонния й, гробищен дъх.

„открадна кинжала, който забиха в гърба на Мелхерон“

Проблесна мълния и отекна гръм, а планинските зъбери подеха ехото. Отрова се опита да поклати глава и да издаде някакъв звук, за да обясни, че не беше така, нещата изобщо не бяха такива, каквито изглеждаха, тя всъщност бе принудена да направи това, ала нищо не се получи.

„какво да сторя с нея?“ — обърна се с въпрос сама към себе си Асинастра и доближи счупения нокът на показалеца си към лицето на момичето. Отрова усети как от очите й избликват сълзи на ужас. — „занеси я у дома, омотай я добре и нахрани мъничето, когато се роди“

Съзнанието на девойката щеше да експлодира от безполезните, предварително обречени усилия да помоли за милост. Една сълза се плъзна по ресниците и се търкулна по бузата й.

„сълзи…“ — просъска Асинастра и допря пръста си до бузата на момичето, улавяйки миниатюрната солена капчица върху нокътя си. — „няма полза“

Господарката на паяжините отстъпи назад, взирайки се в Отрова с бездънните черни перли, които й служеха за очи. Сплъстените й черни коси падаха в безпорядък пред лицето й. Тя стоеше зловещо изгърбена и подутият корем изкривяваше още повече силуета й.

„тя те видя на съвещанието“ „да, аз те видях там“

Тъмнокосата девойка не можа да съобрази веднага, че Асинастра говори за съвещанието, на което бе обвинила Ейлтар в убийството на Йерофанта. Значи повелителката на паяците през цялото време е била там и я е наблюдавала от тавана, скрита в тъмните ъгълчета?

„ти си виновна, задето ме обвиниха“ „но после им каза, че не е била тя“ „защо?“ „тя не разбра“

Момичето едва успяваше да следи извратената логика на брътвежите на чудовището, но поне съумя да улови смисъла им. Щеше да отговори, ако бе в състояние да стори това, но бе абсолютно безпомощна да предоврати участта, която й готвеше Асинастра.

„сетне разбра“ „ейлтар те е накарал“ „заради сестра ти“ „принудил те е да откраднеш кинжала ми“ „ти го каза, а той призна“

„Точно така“ — закрещя беззвучно Отрова с отчаяната надежда, че Асинастра ще прочете мислите й. — „Точно така беше! Аз не съм виновна!“

„направила си го заради семейството“ — въздъхна господарката на паяжините и поглади огромния си корем. — „зная какво означава това“

Тези думи възпламениха искрицата на надеждата у девойката. Дали Асинастра наистина бе разбрала?

„зная кого да виня“ — изхриптя тя. — „засега няма да те убивам“

Отрова почувства как вътрешностите й сякаш се разтапят, а по тялото й се разлива невъобразимо облекчение. Повелителката на паяците отмести погледа си и момичето се строполи на пода, дишайки учестено.

„трябва да се върне“ — рече Асинастра. — „да се върне в своите владения“ „тук не е желана“ „никога не е била желана“

В първия момент девойката не можа да разбере за кого се отнасят тези думи, но се осмели да вдигне очи и видя как господарката на паяжините отстъпва в тъмнината. В едната си ръка държеше лъскаво острие — двузъбия кинжал, който бяха намерили в гърба на Мелхерон.

„тя дойде за кинжала си“ — прошепна Асинастра, след което направи още една крачка назад и изчезна, сякаш се разтопи във въздуха. Мракът я обгърна като невидимо наметало и повелителката на паяците напусна Владенията на Йерофанта.

Отрова остана да лежи на пода пред обливаните от дъжда прозорци, а звукът от накъсаното й, хриптящо дишане се заглушаваше от грохота на бушуващата буря.

След един час тъмнокосата девойка се върна в покоите на повелителя на вълшеблените създания, за да отговори на предложението му.

Тя пристъпваше със свит на топка стомах по коридорите на замъка в компанията на тромави, бронирани тролища, предвождани от самия Гругарот. Червените очи на придружителите й оглеждаха подозрително всяка педя от маршрута им. Подземният повелител бе разбрал отдавна това, за което Отрова и спътниците й само изказваха предположения; щом Ейлтар искаше да сключи сделка с девойката, значи тя имаше някаква власт над него и следователно трябваше да я пазят като очите си. Всяко нещо, което застрашаваше повелителя на вълшеблените създания, бе добре дошло за Гругарот. Отрова не каза на никого за посещението на Асинастра. Струваше й се, че е най-добре да съхрани в тайна срещата си с господарката на паяжините, а и Гругарот щеше да се оскърби, ако узнаеше, че тя е успяла да се промъкне с такава лекота покрай стражите му. Що се отнася до приятелите й, те пък само щяха да се разтревожат напразно.

Процесията се приближи до масивни двойни врати, охранявани от двадесет вълшеблени воини със сурови продълговати лица, от които струеше единствено зло. Тролищата се спряха и изгледаха кръвнишки заклетите си врагове, но те запазиха каменните си изражения, демонстрирайки абсолютна непоколебимост.

— Това момиче носи отговор за вашия повелител — изрече властелинът на тролищата с глас, напомнящ далечен подземен трус.

Вълшеблените стражи не помръднаха от местата си и нарочно изчакаха, докато поведението им не стана оскърбително за тролищата. Едва тогава застанаха в шпалир и единият от тях обяви:

— Повелителят Ейлтар ви очаква.

С тези думи вълшебленият страж открехна леко едното крило на вратата.

Отрова си пое дълбоко дъх, опитвайки се да успокои галопиращия ритъм на сърцето си, и пристъпи напред.

За разлика от предишния път сега червенокосият мъж не си почиваше на дивана, а седеше сред сумрака в дъното на помещението, държейки бокал за вино в ръка. В огнището гореше огън, запален съвсем наскоро, и Отрова виждаше отблясъците от пламъците в очите на Ейлтар. Тя се огледа мълчаливо наоколо. На масата имаше гарафа с вино, пълна наполовина, и още един бокал.

— Готова съм да отговоря на предложението ти — рече девойката.

В същия миг Отрова почувства как гърлото й се свива и от очите й бликват сълзи. Беше толкова жестоко и несправедливо да я принуждават да прави подобен избор. Каквото и решение да вземеше, тя губеше. И в двата случая щеше да й се наложи да живее с бреме на сърцето си, а съвестта й да я терзае до края на живота й. Искаше й се да се разкрещи на Ейлтар, да го попита как може да играе такива жестоки игри с нея, защо изобщо прави това, толкова ли му харесва да се гаври със сърцето й… Така обаче само щеше да покаже слабостта си, а сега беше най-неподходящото време за това. В момента трябваше да демонстрира сила, а не слабост.

— Аз… — започна, но гърлото й беше пресъхнало. Не можеше да избяга от този договор. Тя си даде сметка, че протака, че се опитва да спечели още поне секунда или минута, през които да намери някакъв изход от трудното положение. — Може ли да си сипя малко вино? — попита тя.

Домакинът й обаче я наблюдаваше съсредоточено от дъното на стаята, без да каже нищо. Отрова се поколеба за момент, след което се приближи до гарафата и си наля вино в празния бокал. Сетне вдигна чашата, доближи я до устните си и… ръката й застина във въздуха.

Повелителят на вълшеблените създания продължаваше да гледа там, където бе стояла преди малко, а не там, където бе сега.

— Ейлтар? — извика го по име девойката. Никакъв отговор.

Тя бавно се пресегна и остави бокала на масата, присвивайки очи, за да разгледа по-добре безмълвния си домакин. От мястото, където се намираше, не можеше да види много. Устремът, с който дъждовните капки връхлитаха върху прозорците, сякаш се бе утроил.

Отрова вдигна фенера с блатното духче и пристъпи внимателно напред. С всяка крачка, която правеше към Ейлтар, страхът й растеше. Боеше се, че всичко това ще излезе някакъв отвратителен номер, боеше се от… и тя не знаеше от какво. В гърдите й се разперваха пипалата на някакво ужасно предчувствие, но тя все още не разбираше смисъла му.

Когато я деляха само няколко крачки от червенокосия мъж, девойката вдигна светилника на нивото на очите си.

Изцъклените очи на Ейлтар се взираха с празен поглед във вратата. Кожата му бе ужасно бледа. Ръката му едва държеше бокала, където аленееха последните капки вино. „Виното!“ — помисли си момичето. Изведнъж замъкът бе разтърсен от едновременното проблясване на мълния и гръмотевичен грохот, и за един кратък миг Отрова зърна нещо в устата на червенокосия мъж. Тя се наклони по-близо, като не смееше дори да диша, нямаше никаква представа какво би могло да означава това.

В този миг между изстиналите устни на Ейлтар изпълзя тлъст дългокрак паяк. Отрова изписка тихичко и отскочи назад. Отвратителната гадина бе последвана от втора, която залази по бузата на мъжа и се скри в косата му. През това време първият паяк се спусна по брадичката и изчезна под сребърната броня, покриваща гърдите на повелителя.

Отрова заотстъпва изплашено назад. Асинастра. Господарката на паяжините си беше отмъстила. Повелителят на вълшеблените създания бе мъртъв.