Отрова

ЛОВЕЦЪТ НА ДУХОВЕ

Следобед, вече привършил с работата си в Чайкино, ловецът на духове се върна при каручката си. Металните съдини дрънчаха и потракваха върху дебелите му одежди, докато пристъпваше уморено сред дърветата. Снощното Душебдение не бе нито лошо, нито добро. Той самият знаеше къде-къде по-добри места за улов на духчета, ала Чайкино си беше негова територия и му допадаше ентусиазмът, с който обитателите на поселището се отдаваха на лова. Някои ловци на духове трябваше да излизат и да закачат сами капаните си, трудейки се от сутрин до здрач, докато всичко, което той правеше, бе да каже на селяните да се заемат с това и на заранта да им плати за неудобството с по една медна марка за всеки дух, който му носеха. Потънали в невежеството си, те не знаеха, че медните марки от известно време насам се използваха само в Черните блата и никъде другаде… Не че това имаше кой знае какво значение; едва ли някой от тях щеше да излезе от тази клоака, за да го разбере.

Талигата му имаше големи колела с масивни, обковани с дебели гвоздеи краища, около които бяха намотани вериги за по-добра проходимост през калта. Беше ниска, мръсна и стабилна, теглена от гринта. Гринтите бяха единствените товарни животни, пригодени за живот в Черните блата — със сплеснатите си, снабдени с ципи между пръстите ходила и плоските, наподобяващи боброви, опашки, те никога не затъваха в мочурищата, а когато колата хлътнеше в калта, имаха достатъчно силни мускули, за да я измъкнат. Туловищата им бяха покрити с тъмнозелени люспи, височината им в холката надхвърляше метър и половина, имаха сплеснати муцуни и безизразни, апатични жълти очи. Нравът им бе флегматичен и понякога опърничав, но в същото време бяха силни и покорни и не се нуждаеха от много грижи. За разлика от хищните гущери, на които приличаха, бяха вегетарианци и стомасите им можеха да смелят почти всичко, което растеше в тресавищата, без значение дали бе отровно, или не.

Сумтейки, ловецът на духове отметна платнището, покриващо каруцата, и започна да нарежда вътре металните съдове с искрящите затворници в тях. Както се беше надявал, колата му вече бе почти пълна с езерни духчета, беше време да тръгва и да ги продава. Той сбърчи нос, докато заобикаляше превозното си средство, за да се качи на капрата — щеше да бъде истинско облекчение да напусне тази воняща дупка.

В този момент ловецът на духове забеляза момичето, застанало в сянката на близките дървета. В лицето й имаше нещо особено — големите й теменужени очи, вперени в него, сякаш излъчваха някаква мрачна решителност. Мъжът подръпна дебелия си мустак с едната си ръка и я изгледа преценяващо. Носеше раздърпана стара рокля с дълги ръкави, най-вероятно ушита саморъчно от някаква тънка кожа, изцапана с кал по краищата. На нозете си имаше груби, здрави обуща, а на гърба й бе преметната тежка торба.

— Не можеш да дойдеш с мен, момиче — рече ловецът на духове, предусещайки намеренията й. Никой жител на Чайкино нямаше да помъкне такава торба, ако не възнамеряваше да поеме на дълъг път.

— Мога да си платя — отвърна девойката.

— Виж ти! — възкликна мъжът. — И с какво ще си платиш?

Отрова пристъпи напред и му показа лъскав сребърен суверен.

— С това.

— С това? — изсумтя пренебрежително ловецът на духове. — Няма да стигне.

Погледът на момичето не трепна.

— Ще стигне — отсече тя. — Повече от достатъчно е. Рунтавите бели вежди на събеседника й се свъсиха подозрително.

— Откъде взе този сребърен суверен, момиче? — поиска да узнае той. — Откраднала си го, нали?

— Това не те засяга — рече Отрова. — Искаш ли го, или не?

Ловецът на духове изгледа внимателно монетата, след което се пресегна да я вземе от девойката. Тя обаче не му позволи.

— След като стигнем — каза му.

— Накъде си тръгнала? — попита засегнато той. Не бе очаквал, че три пъти по-младо от него момиче ще се държи така с него.

— Към Щитоград — съобщи Отрова, наслаждавайки се на вкуса на непознатото име. Самото му изричане бе неустоимо екзотично.

— Ясно — измърмори мъжът и продължи да я изучава с поглед. — Ами ако някой тръгне подире ти? Някое момче? Или родителите ти?

— Никой няма да тръгне — отвърна тя с равен глас.

Ловецът на духове прехапа долната си устна и се загледа замислено в гринтата. Така изминаха няколко секунди. Накрая се обърна към девойката и кимна.

— Качвай се тогава, момиче — махна с ръка мъжът. — Искам само да те предупредя за нещо — не се опитвай да ме изиграеш, защото тъй ще ти стъжня живота, че ще научиш какво е страдание.

— Зная какво е страдание — заяви девойката и се качи на капрата до него. — Името ми е Отрова.

— Самичка ли си го избра?

Това трябваше да е шега, ала момичето отговори съвсем искрено:

— Да.

Ловецът на духове отново се намръщи. Вече се чудеше дали не бе направил голяма грешка, като се бе съгласил да я вземе със себе си.

— Брам — представи се той без никакво въведение.

— Това не е блатно име — отбеляза Отрова.

— Защото не съм блатен обитател — отвърна той. — Щитоград ли рече? Имаш късмет. Точно натам съм тръгнал.

Девойката кимна. Добре знаеше това.

В мочурищата имаше едно растение, наречено кривачкоренно дърво, чиито листа се славеха с еластичността и гъвкавостта си. Когато беше малка, Отрова обичаше да завързва тези листа за някоя платформа, след което ги дърпаше, за да види докъде ще се опънат. Колкото повече се удължаваха, толкова по-тънки ставаха листата, докато накрая се късаха и тя се търкулваше развеселена на земята.

Това бе добра аналогия за начина, по който се чувстваше в момента. След не повече от час каручката на ловеца на духове я отнесе до най-отдалечената от дома й точка, до която беше стигала някога. А когато здрачът започна да се спуска над земята, светът стана напълно непознат. Отрова имаше чувството, че връзката й с Чайкино бе също като листата на кривачкоренното дърво — става все по-тънка и по-тънка с отдалечаването й от поселището, обтягайки се до скъсване. Девойката започна да си мисли, че никога вече няма да види Чевръстия, баща си или дори Лайкучка, и изведнъж й стана ужасно, непоносимо самотно. Ако ловецът на духове решеше да я изхвърли от колата си, тя нямаше да може да се ориентира за правилната посока. Домът й бе останал нейде зад гърба й, а в сърцето си усещаше остра и пронизваща болка; копнеж, който никога не бе вярвала, че ще изпита някога.

И ето че със сгъстяването на сенките връзката се скъса. Тъгата и носталгията й се преобърнаха и се превърнаха във възторг и въодушевление. С осъзнаването, че няма връщане назад дойде и мисълта, че единственият път беше напред. Не беше ли най-сетне свободна? Не беше ли поставила началото на онова, за което винаги си бе мечтала? Не беше ли това първата стъпка по пътя, който излизаше от Чайкино и отвеждаше към света от преданията на Чевръстин?

— Какво си се ухилила така? — попита Брам. Това беше първото нещо, което казваше от часове.

Отрова, която не беше осъзнала, че се усмихва, вдигна рамене.

— Защо пък да не се усмихвам?

— Хората, които се усмихват, обикновено крият нещо — измърмори ловецът на духове.

— О, естествено, че крия — заяви момичето, усмихвайки се още по-широко само за да го дразни.

Когато съвсем се стъмни, Брам насочи каруцата по полегатия склон на един нисък хълм, където почвата бе камениста и учудващо суха. Дърветата, растящи наоколо, скриваха от очите им мочурищата, ала самият хребет бе лишен от растителност.

— Тук ще спрем за през нощта — обяви той, дърпайки рязко поводите, за да спре гринтата. Добичето нададе някакъв гърлен звук, наподобяващ приглушено кудкудякане, явно недоволно от липсата на зеленина, която да похапне.

Брам накладе огън от дървата, които носеше в каруцата. Отрова стоеше отстрани и го наблюдаваше притеснено. Никога досега не беше спала под открито небе. Навън имаше прекалено много неща, които се прокрадваха или пълзяха, прекалено много опасности, които дебнеха из мочурищата. Ловецът на духове я изгледа учудено изпод гъстите си бели вежди, след което й махна с пръчката, с която разпалваше огъня.

— Сядай някъде, момиче, и спри да се държиш като катерица. Няма от какво да се боиш. Огънят ще държи всички гадини на разстояние.

Тези думи успокоиха страховете й, ала в същото време накърниха честолюбието й, защото свидетелстваха за проявения от нея страх. Девойката сложи торбата си пред огъня и седна отгоре й, като се чудеше какво ли е това „катерица“, но не желаеше да покаже невежеството си. Топлината, която се разливаше бавно по лицето и ръцете й, беше някак си по-различна от онази вкъщи. Без стени, които да те закрилят, пламъците бяха единственият източник на утеха срещу нощта, и поради тази причина всяка искрица топлинка сега й се струваше несравнимо безценна.

— Открих това местенце преди известно време — рече Брам и посочи към голия хребет с покритата си с ръкавица ръка. — Има нещо в пръстта, което не го знам какво е, но я държи суха. И не само я държи суха, ами и прогонва слузестите гадини надалеч. Всеки път, когато се връщам от Чайкино, гледам да спирам тук. Това е едно от малкото свестни местенца в тези отвратителни блата.

Отрова не знаеше какво да му каже.

— Защо хората живеят тук? — попита спътникът й.

Тя не можеше да каже дали говори на нея, или на себе си.

— Аз съм родена тук — каза простичко девойката. Тя бръкна в торбата си и извади оттам връзка наденички, от които откъсна четири и напъха останалите обратно.

— Това свински наденички ли са? — облиза се ловецът на духове, а очите му проблеснаха от другата страна на огъня.

Момичето вдигна рамене.

— Може и да са — рече тя. — Не зная.

— Откъде ги имаш?

— Един приятел ми ги даде — отвърна девойката. Същият приятел, който я бе снабдил с всичко в торбата й — храна, одеяла, нож и дори една протрита стара карта. Същият приятел, който й беше казал, че следващата спирка на ловеца на духове ще бъде Щитоград, и й беше казал името на един човек, който можеше да й помогне там. Същият приятел, който бе обещал да се нагърби със задачата да занесе подхвърленика на баща й и да му обясни какво се е случило и къде е отишла Отрова; защото момичето знаеше, че ако трябваше да каже на Сечко, че е изгубил едната си дъщеря и сега ще изгуби и другата, просто нямаше да има сили да напусне дома си. Дори и да бе хранила някакви съмнения към историите на Чевръстин преди, сега те се бяха изпарили. Той беше истински пътешественик и верен приятел. Единственият приятел, който имаше.

— Имам риба очиларка, която улових онзи ден — започна спътникът й. — С радост ще ти я дам цялата за тези четири наденички.

Отрова го изгледа изпод вежди.

— Никога не съм опитвала свинско.

— Но ти харесваш очиларката, нали? Всички от блатата обичат рибата очиларка.

— Така е, но никога не съм опитвала свинско — натърти девойката. Очевидното желание на събеседника й да похапне от наденичките само я мотивира още повече да ги задържи.

— Ще те закарам чак до Щитоград, забрави ли? — напомни й ловецът на духове.

— И аз ти плащам за това повече, отколкото струва пътуването — беше неумолима Отрова. Чевръстия я беше уверил в това, когато й даде суверена — монетата струваше много, много повече.

Брам продължи да се цупи още известно време, докато приготвяха храната си. Той бе поставил една почерняла желязна скара, която се крепеше на четири тънки крачета над огъня, и наряза очиларката на дълги филета, преди да ги постави върху металното приспособление. Отрова също сложи наденичките си там. Нямаше никаква представа колко време да ги пече, ала инстинктът и в това отношение никога не я бе подвеждал, ето защо не се притесняваше излишно. — Добре ли живееш като ловец на духове? — попита внезапно тя.

— Колкото всеки друг — вдигна рамене Брам. Беше наклонил горната част на тялото си към огъня и сякаш се замисли за нещо, преди да продължи. — Обаче съм самотен. Непрекъснато се скитам от едно място на друго и никъде не се застоявам задълго. От време на време виждам и други ловци на духове… пътищата ни се пресичат…, но всички сме единаци и самотници. Просто не можеш да си ловец на духове и да не си такъв.

Отрова кимна. Разбираше прекрасно това. Погледна към каруцата, където гринтата спеше дълбоко, все още привързана към товара си от метални съдини.

— Как смяташ, те дали са живи? — подхвърли девойката.

— Блатните духчета? — В смисъл?

— Дали мислят и усещат като нас?

Брам вдигна едно от рибните филета и го обърна със суровата страна към огъня.

— Задаваш много въпроси, момиче.

— Питам само за нещата, които не зная — заяви събеседничката му.

Ловецът на духове се засмя дрезгаво.

— Никога не съм се замислял за това — отвърна той. — Може би са просто безмозъчни топки светлина… Може да са като светулките… А може и да са вълшеблени създания. Все ми е едно.

— Мислиш, че може да са вълшеблени създания? — попита Отрова.

— Да не ги прегориш — предупреди я Брам и завъртя наденичките с единия край на пръчката, показвайки кафеникавата им долна страна. — Ако са вълшеблени създания, толкова по-добре. Ще се чувствам по-малко виновен, ако затворя в клетка вълшеблена твар, отколкото, ако хвана някое насекомо. Нали знаеш, че от всички същества, които пълзят из Владенията, вълшеблените твари са най-гнусните.

— Как е там? Там… — Отрова преглътна — …навън?

— Имаш предвид отвъд мочурищата ли? — уточни Брам. — Във всички случаи по-добре от тук.

Девойката изпита някакво странно вълнение. Никога досега не беше чувала някой да говори така за света отвъд мочурищата. Дори старият Чевръстин, който разказваше за какви ли не чудесии и опасности, никога не бе казвал, че светът навън е по-добър.

— Естествено има места, където е по-разумно никога да не стъпваш… — продължи ловецът на духове. — Древните градове например… Те гъмжат от вълшеблени твари. Из планините бродят таласъмски племена, а в подземните пещери дебнат тролища и джуджери. Казват, че тези места вече не са човешки Владения — вълшеблените твари са ги отнели от нас и сега са техни. И това не се е случило много отдавна… За нас, хората, може да се каже със сигурност едно нещо — ние никога не сме знаели как да бъдем единни. — Мъжът погледна към тъмните мочурища, където въздухът гъмжеше от жужащи насекоми. — На нас обаче не ни е съдено да живеем в места като това. Хората са призвани да господстват над равнините, хълмовете и долините, а не да се спотайват из шубраците и блатата и да се крият в планините — заяви Брам и отново обърна поглед към огъня. — Поне така трябва да бъде, мисля аз.

Отрова се въздържа от коментар и вместо това попита:

— Искаш ли наденичка? Мисля, че четири ще ми дойдат малко множко.

Известно време тя остана да лежи будна край играещите пламъци, заслушана в разнасящото се изпод одеялата хъркане на Брам, като се стряскаше при всеки нощен шум. Около огъня се носеха миниатюрни насекоми, а от дърветата, заобикалящи голия хребет, се дочуваха звуци от стъпки и от време на време изхрущяваше по някоя прекършена вейка. И не толкова неудобството да лежи на гола земя й пречеше да заспи, колкото страхът от малките отровни обитатели на блатото. Отрова се удивляваше как може опитен пътешественик като Брам да бъде толкова безгрижен.

След като се увери, че спътникът й е заспал, момичето си поплака мъничко. Просто не можеше да прогони от съзнанието си образа на Сечко и изражението на лицето му в мига, когато Чевръстия му донесе трагичните известия. Когато тя се върна от хижата на възрастния пътешественик, баща й още не беше станал от сън и девойката успя да събере набързо най-необходимото за из път, без да се налага да говори с него или с Лайкучка. Що се отнася до последната, момичето подозираше, че мащехата и се е пъхнала обратно под завивките и се е преструвала, че е спала като камък през цялата нощ. Сечко имаше изключително здрав сън; щом истеричните писъци на жена му при вида на подхвърленика не го бяха разбудили, едва ли щеше да се разсъни и от лягащата си отново Лайкучка.

Ала най-много от всичко Отрова съжаляваше, задето не бе оставила някаква прощална бележка или съобщение. Чувството за вина, което я измъчваше заради начина, по който бе напуснала дома си беше силно, ала въпреки че се боеше, че срещата с баща й би могла да промени решението й и да я накара да остане, Сечко заслужаваше повече от обясненията на един почти непознат нему човек за това какво е решила да стори дъщеря му. Защо не се бе сетила да му остави няколко утешителни думи — нещо, което да го накара да повярва, че не го изоставя завинаги, а само за известно време?

Вече беше твърде късно. Щом затвореше очи, го виждаше как ридае и се мъчи да открие някакъв смисъл в думите на Чевръстин, който стои умърлушен до него. Защо е заминала? Къде е отишла? Кога ли ще се върне? Отрова си представи как Лайкучка се опитва да го утеши, съзнавайки, че не може да му каже цялата истина, ала същевременно доволна, задето момичето с теменужените очи се е махнало от живота им. Сечко бе изгубил две дъщери наведнъж, но най-лошото беше, че вълшеблените създания бяха взели едната, оставяйки на мястото й някакво чудовище, и сега той и съпругата му трябваше да се грижат за него, ако искаха да запазят крехката надежда, че някога ще видят отново децата си. Такъв обаче бе животът в Черните блата.

Накрая девойката се надигна от мястото си край огъня и се приближи до каруцата. Под платнището имаше място, където Брам държеше хранителни припаси и различни принадлежности за пътуванията си. Тя ги свали на земята до огъня, след което се намести с одеялото си на вече освободеното пространство и дръпна платнището отгоре си. Металните съдини издрънчаха, докато се завиваше, ала не успяха да смутят съня на ловеца на духове. Съвсем скоро Отрова вече се унасяше в уютния и топъл пашкул, който си бе направила, заслушана в равномерното дишане на гринтата и пърхането на блатните духчета в металните им затвори.

Скоро Отрова съвсем изгуби представа за броя на дните и единствено напрегнатият размисъл й показа, че е изминала седмица, откакто Азалия бе похитена от Плашилището. Цяла седмица, преминала с мудното темпо на ципестите крака на гринтата — нарушавано само от случаите, когато спираха да пренощуват, или когато колата затъваше в калта и трябваше да я измъкват оттам. Девойката мислеше за сестричката си — през какво ли преминаваше в момента, — но осъзна, че изобщо не може да си представи. Не знаеше нищо за привичките на вълшеблените създания. В нито една от легендите и преданията за подхвърленици не се споменаваше какво се случва с похитените деца. И въпреки че се чувстваше малко виновна за това, пътуването всъщност й харесваше.

О, то беше тежко и съпроводено с множество неудобства — нямаше спор за това. Мухите и комарите ги хапеха през целия ден и всяка сутрин тя се събуждаше схваната от прекараната в каруцата нощ. Брам нито веднъж не повдигна въпроса защо всяка заран намира пътническите си такъми и провизиите си на прилежно подредена купчинка край огъня, но не престана да ги връща на предишното им място и Отрова всеки път ги смъкваше на земята, за да си освободи пространство за нощувка. Последната нощ се изсипа изключително проливен дъжд и тя чу как спътникът и ругае, докато снове насам-натам и се опитва да намери сухо местенце за вързопите и одеялата, които девойката бе преместила. Накрая ловецът на духове отметна платнището, под което лежеше момичето, и я изгледа намръщено, докато от периферията на шапката му се стичаше вода.

— Нещата ми са мокри! — изръмжа той.

— Както и аз… вече — отвърна сънено Отрова. — Как е там долу, между другото?

Брам изпуфтя недоволно и отново я покри с платнището. Тя така и не разбра как е успял да запази такъмите си сухи, но го чу да се суети в другия край на каруцата и предположи, че е извадил палатката си и ги е прибрал на нейното място. Не че я интересуваше особено, тя поне беше суха. Едно на нула за блатните жители, помисли си дяволито и отново се унесе под равномерното барабанене на дъжда.

Ала дори всички тези неудобства не бяха в състояние да помрачат гордостта и въодушевлението, които изпитваше задето се бе отдалечила от Чайкино, от Лайкучка, от селяните, които я презираха, и от Черните блата изобщо. Тя се опитваше да не витае в облаците, ала просто не можеше да се въздържи да си фантазира за вещици, тролища, силни герои и хитроумни героини.

„Глупаво момиче, скастри се Отрова. Това са само приказки.“ Ала въпреки това някаква частица от нея не мислеше така.

Брам също се оказа добра компания. Макар и да беше мълчалив и затворен по природа, той отговаряше с охота на всички въпроси, зададени му от Отрова. Гладът й за онова, което наричаше „външния свят“, беше ненаситен, и тя слушаше с интерес дори най-баналните истории, които й разказваше. Ала въпреки че говореше надълго и нашироко за местата, които бе посещавал, и за хората, които бе срещал, той никога не й зададе и един-единствен въпрос — дали защото не го интересуваше дали защото гледаше да се държи учтиво — и това я устройваше напълно. По едно време Отрова реши, че Брам е добър човек. Е, малко саможив и груб на моменти, но честен и почтен. Тя не беше толкова наивна, че да не се замисли какво би могло да се случи между едър и здрав мъж като него и младо момиче, и то при положение, че се намираха в затънтените мочурливи дебри, където никой не можеше да й се притече на помощ, ала ловецът на духове нито веднъж не я накара да се чувства застрашена по какъвто и да е начин. Беше пладне и денят бе необичайно слънчев, когато спътникът й обяви, че всеки момент ще могат да зърнат Щитоград. Отрова усети как сърцето й подскочи и се приведе напред, взирайки се в дърветата пред тях. Те оредяваха постепенно през целия ден, а земята бе станала достатъчно твърда, че да може да се нарече път. Девойката зачака нетърпеливо, а от време на време Брам й хвърляше дяволити погледи, радвайки се на вълнението й. Колелата на каруцата напяваха проскърцващата си мелодия, а Отрова изпъваше все повече и повече врата си в усилията си да мерне бленуваната цел. Накрая Брам просто не издържа.

— Ако се наклониш още малко напред, ще паднеш от капрата, момиче — подхвърли той.

— Къде е? — попита нервно спътничката му, без да отделя поглед от плътната кафяво-зеленикава стена пред тях. Ловецът на духове я потупа по рамото и тя го изгледа радразнено. Той обаче само й смигна, след което посочи с дебелия си, скрит под кожата на ръкавицата показалец.

— Не си погледнала нагоре — усмихна се мъжът.

Отрова вдигна глава и взорът й се плъзна по зеления балдахин, където дърветата сливаха короните си. Там, в цялото си великолепие, се издигаше Щитоград, и тя нямаше друг избор, освен да затаи дъх, докато изпиваше с очи изумителната гледка.