Отрова

СМУТ И РАЗРУХА

Вече не можеше дори да заплаче. Просто нямаше никакъв смисъл.

Отрова лежеше в кревата на Чевръстин, свита като зародиш и завита плътно с няколко одеяла. Лежеше така вече няколко дни. Къде спеше самият Чевръстин — и спеше ли изобщо — тя не знаеше и не я бе грижа.

В началото имаше много плач — нескончаем порой от сълзи. Сякаш сърцето й бе изтръгнато с касапска кука и кухината, зейнала на мястото му, се бе напълнила с толкова много тъга и болка от измамата, че девойката трябваше да изплаче всичко това, за да не се удави в злочестината си. Скръбта й безпокоеше и озадачаваше Чевръстин — Отрова не искаше да говори с него за онова, което беше преживяла, и това го притесняваше още повече. От друга страна, момичето съзнаваше, че старият й приятел не може да вникне в истината, защото и той бе измислица като всички останали.

„Той не иска да узнае истината. Никой не иска да узнае истината. Ох, ако можех и аз отново да потъна в неведение.“ Но как да изтръгнеш от себе си онова, което веднъж вече си узнал?

Чевръстин я бе сложил да си легне. Тя помнеше как Брам и Пиперено зрънце се суетяха около нея, потресени да видят непоклатимата си спътница в такова състояние. Отрова не можеше да намери сили дори да отговори на въпросите им. И защо изобщо да го прави? Те бяха плод на нечие въображение, също като нея. Те не бяха истински. Нищо не беше истинско. При мисълта за това тъмнокосата девойка просто се предаде.

Колко лесно беше всъщност… Само няколко думи от Йерофанта — и не и останаха никакви сили за борба, сякаш най-естественото нещо на света беше да рухнеш и да престанеш да се съпротивляваш. Мисълта за това, че Мелхерон можеше да лъже, дори не й мина през ума. На някакво инстинктивно ниво Отрова усещаше, че Йерофантът говори истината. И тя знаеше истината още преди да и я каже. Някъде в дълбините на душата си вече бе подредила всички парченца на главоблъсканицата. Нищо не беше истинско. Нищичко. Отрова живееше във вълшеблена приказка и беше една от многото марионетки на историята… както всички останали. Всички решения, които бе взела, всички усилия, които беше положила, всички страдания, които бе понесла… всичко това беше само илюзия за свободна воля. Това не беше тя. Тя просто следваше хода на сюжета.

Дали наистина всичко, което бе направила, бе следствие от нейния избор, или беше само илюзия за самостоятелност?

Това беше твърде много. Земята бе изтръгната изпод краката й и целият й свят се бе сгромолясал н зейналата бездна. Всичко бе станало безсмислено. Нищо нямаше значение. Какъв смисъл имаше да прави каквото и да било, ако играеше по нечия чужда свирка? Как можеше да взема решения отсега нататък, като знаеше, че каквото и да стори, изпълнява волята на автора и само й се струва, че избира сама?

При това положение трябваше ли изобщо да си прави този труд?

Ето защо остана в постелята си. Андерсен спеше, свит на кълбо върху корема й. Брам, Пиперено зрънце и Чевръстия се редуваха да стоят до нея и постоянно гледаха да поддържат някакъв разговор, разпитвайки я какво се е случило, защо не се чувства добре, какво не бе наред… Тъмнокосата девойка не им отговори нито веднъж. Ловецът на духове предполагаше, че Отрова е узнала за смъртта на Азалия и скръбта бе разбила сърцето й. Щом разбра за това, й се прииска да се изсмее на догадката му. Смъртта на Азалия бе нищо в сравнение с разкритията на Йерофанта. Трябваше ли да я е грижа за сестричката й? Та нали и тя бе само една измислица, която играе нищожната си роля.

Но я беше грижа и точно там бе същината на проблема. Именно затова я болеше толкова много. Дори и след онова, което бе узнала, животът — такъв, какъвто си беше — продължаваше. Отрова продължаваше да усеща парещите следи от сълзите по бузите си. Продължаваше да чувства топлинката на черния котарак, който дремеше върху одеялото. Продължаваше да страда от загубата на Азалия и знаеше, че би било чудовищно предателство да остави сестричката си на произвола на съдбата. Нямаше никакво значение колко пъти си повтаряше, че живее в нечия фантазия — сърцето й просто не можеше да се примири с това. Колкото и болезнени да бяха тези мисли обаче, те все още не бяха достатъчни, за да възпламенят волята й за живот.

Дните отминаваха, макар че никой не можеше да каже дали ставаше дума за дни, за седмици или за часове. Кой знаеше до каква степен се изкривяваше времето в чуждите Владения? Чевръстин й четеше от старите книги, които Отрова бе поглъщала с интерес като малка, без да осъзнава горчивата ирония, че чете вълшеблена приказка, а те самите живееха в такава. Нима всички герои от тези книги бяха също толкова живи като нея? Дали знаеха онова, което знаеше и тя? Вероятно те също се заблуждаваха, че съществуват наистина… Ами Йерофанта, създателят на света? Възможно ли е и той също да бе плод на нечие въображение, но да не подозира за това? Ето това се казваше хубава шега! Като две огледала, поставени едно срещу друго, в които се отразяват множество светове, във всеки от които се крие друг свят, и така до безкрайност…

Само от една такава мисъл човек можеше да си изгуби разсъдъка.

Чевръстия през цялото време гледаше да разказва на Отрова забавни неща, за да пробуди у нея интерес към ставащото в замъка. Някои от повелителите вече се бяха разотишли, озлобени и разочаровани, задето Йерофантът не бе пожелал да ги приеме. Гругарот например си бе тръгнал заедно със свитата си от тролища, но Ейлтар си оставаше непреклонен и дори бе започнал да сипе заплахи, ако молбата му за аудиенция не бъде уважена в най-скоро време.

Отрова почти не слушаше стария си приятел. Откакто бе легнала в кревата му, не бе слагала нищичко в устата си и не бе изпила дори капка вода, Девойката изглеждаше болезнено бледа и дори излъчваше миризма на болест, а черните й коси се бяха сплъстили и се спускаха пред лицето й като тъмна завеса. Бе започнала да бълнува насън. Приятелите й — колко безсмислена й се струваше сега тази дума се опитваха да я накарат да сложи поне залък в устата си, ала Отрова бе изгубила всякакъв апетит и усещаше глада единствено като далечна, тъпа болка, глождеща я нейде отвътре.

Девойката бе до такава степен погълната от мъката си, че не забелязваше какво се случва около нея, докато не станеше прекалено явно.

Веднъж, докато Чевръстия й четеше, Отрова произнесе първите смислени думи от момента, в който се бе сгушила в постелята.

— Чевръстин… — изхриптя тя. Старецът веднага погледна към нея, а в очите му грейна пламъчето на надеждата. — Чевръстин, ти си болен.

Той наистина беше болен. Отрова го виждаше съвсем ясно. Очите му бяха хлътнали навътре, бузите му бяха увиснали, а той самият сякаш се бе стопил. Все едно старикът гладуваше, а не тя. И в същото време… ставаше въпрос за нещо повече от недохранване. Със сигурност се дължеше на нещо, което не бе свързано с физическа слабост или заболяване, но съзнанието й бе дотолкова замъглено от глада, че не можеше да вникне в истинската причина за състоянието му.

— Всички сме болни, Отрова — рече й Чевръстин.

— И Пиперено зрънце и Брам ли? — попита девойката и усети как тревогата пропълзява в сърцето й. — Ами Андерсен?

— Всички — въздъхна старият й приятел. — Слугите, Пазителите на древността, дори повелителите и повелителките. Дори на Ейлтар му е зле.

— Какво се е случило? — промълви чернокосото момиче.

— Не зная — вдигна рамене Чевръстин. — Сякаш целият замък се е напълнил с призраци. Всички са равнодушни, всички са някак… уморени. Лечителите не могат да установят причината. Говорят за чума и други болести, ала със сигурност не е нещо такова… Просмукало се е даже и в стените… Самият замък вече не е тъй здрав и солиден както преди. — Той въздъхна. — Сякаш всичко избледнява и изчезва малко по малко…

— Но… — започна Отрова. — Как…?

— Не зная… не зная… — прошепна събеседникът й. Самият той не приличаше на себе си — нямаше нищо общо с онзи твърд, жилав и жизнен Чевръстин, когото познаваше от Чайкино. Мъжът надигна глава и я изгледа с уморените си очи. — Отрова, чух какво бълнуваше насън. Това е безсмислено, аз… аз… нищо не разбирам… Съветвам те да престанеш да правиш така.

— Аз? — девойката бе толкова изненадана, че дори не можа да се разсърди. — Че аз нищо не правя. Само си лежа. — Колкото и странно да звучеше, явно все още можеше да се шегува, макар и не особено удачно.

— Ти… ти говореше за някакви истории. Какво ти каза Йерофантът? Какво точно се случи?

Ала Отрова се замисли за онова, което й беше казал Мрачин в колибката си край езерото. Как светът се объркал, когато въдичарят се отказал от ролята си и се опитал да заживее друг, различен живот. „Някога и аз имах своя история, но тя не ми харесваше и се опитах да я променя. Съветвам ви никога да не се опитвате да правите това.“ Той не им бе обяснил какво означаваше това, но сега, в един миг на кристална яснота, всичко бе дошло на мястото си.

— Всичко е заради мен — произнесе Отрова с изпръхналите си устни. — Заради мен. Аз съм виновна.

— Как така, Отрова? Защо? — Болката в гласа на стареца притисна сърцето й като оловен къс.

— Престанах да се подчинявам — отвърна момичето.

— На кого? — попита старецът.

Отрова се надигна на лакти.

— Ти не разбираш, Чевръстин — заяви тя. — Не разбираш, защото не искаш да разбереш. Но всичко това е една вълшеблена приказка и нищо повече. Вълшеблена приказка, съчинена от Йерофанта. Аз не искам да бъда част от нея, защото не желая да бъда пионка в неговата игра… пионка, с която може да се прави всичко. Щом не мога да решавам сама за себе си, по-добре да не правя нищо. Щом не мога да имам свободна воля — момичето сведе поглед, — по-добре да умра.

Тя видя как събеседникът й посърна, докато говореше. Същевременно обаче си личеше, че старецът се мъчи всячески да вникне в смисъла на думите й. Отрова му беше представила една невероятна концепция за света, която беше отвъд способностите му за възприемане.

— Не разбирам — поклати глава Чевръстин. — Не Мога. Не мога да разбера какво общо има между това и тази… болест, която ни порази. Виждам обаче, че е свързано с теб, Отрова. Какво толкова ужасно се е случило, че не искаш да живееш повече? Нима не осъзнаваш, че така обричаш на гибел и нас?

Тъмнокосата девойка щеше да заплаче, но просто не й бяха останали сълзи.

— Вие всички сте измислици — промълви тя и добави: — Както и аз.

— Откъде пък ти хрумна това? — възкликна Чевръстин. Внезапно се беше оживил. — Та ние чувстваме, обичаме, плачем, страдаме, кървим, жертваме се… Ако това не е живот, тогава какво изобщо е животът? Какво е твоето определение за живот, Отрова? Откъде ти хрумна, че Йерофантът може да те управлява по някакъв начин? Нима не вземаш сама решенията си? Не избра ли сама да се отправиш на това пътешествие?

— Може и така да е — въздъхна момичето и се отпусна обратно на възглавницата. — Не зная. Имам нужда от доказателство, че самостоятелният ми избор не е илюзия и виж какво става, когато откажа да е подчиня на волята му. Историята започва да се разпада. Защо не мога да се откажа?

Чевръстин не знаеше как да отговори на това. Отрова се завъртя с гръб към стареца и не след дълго той излезе от стаята, оставяйки я сама.

Откакто проговори отново, приятелите й започнаха по-често да я навестяват. Според тях това беше обнадеждаващ признак, ала Отрова изобщо не смяташе така. Тя просто искаше да им каже, че съжалява за онова, което се случва. Брам, Пиперено зрънце и Чевръстин не разбираха нищичко от думите й, но я умоляваха да хапне нещо, за да възстанови силите си. Те самите умираха, чезнеха и постепенно се превръщаха в нищо, докато историята около нея се разпадаше. Как сега да се измъкне от бездната, в която бе пропаднала? Как да заживее със съзнанието, че е нечия измислица? Отрова изтърпя и сълзите на Пиперено зрънце, и мълчанието на Брам, без да може да каже, кое бе по-лошото. Имаше обаче нещо, което знаеше със сигурност, и то бе, че никога нямаше да се предаде. По-скоро би умряла и би причинила гибелта на приятелите си заедно със своята. Това бе единственият избор, който можеше да направи, и ако смъртта й нарушеше плановете на Йерофанта, значи така му се падаше. Мелхерон я беше направил такава — не някой друг, а той самият бе измислил толкова упорит и твърдоглав персонаж. И колкото повече я мачкаха, толкова по-енергично щеше да се съпротивлява.

Отрова ту идваше на себе си, ту отново потъваше и мрака, а слабостта периодично я поглъщаше и изплюваше обратно. Денят и нощта вече не означаваха нищо за нея. Времето се бе разпаднало на краткотрайни моменти на просветление. Организмът й изнемогваше от глад и жажда и от време на време тя се будеше с влажни устни, когато някой от грижовните й другари се опитваше да я подкрепи с мляко или мед, надявайки се, че Отрова ще преглътне машинално напитката. Това обаче не бе достатъчно, за да се спре неизбежното. Момичето с теменужените очи умираше и знаеше това… но поне тя сама бе взела това решение.

Една нощ Отрова се събуди в полумрака и видя, че Брам седи на ръба на леглото й. На масата гореше един-единствен фенер и сиянието му осветяваше половината от лицето на ловеца на духове, а другата половина беше в сянка. Очите му не се виждаха, скрити под периферията на неизменната му шапка.

— Брам… — произнесе с усилие момичето и се усмихна измъчено.

Мъжът не каза нищо. Отрова не можеше да види изражението му, но въпреки това усещаше мрачното настроение, обхванало приятеля й.

— Брам, какво има?

— Мислих за някои неща — въздъхна тежко той. — И искам да изслушаш това, което ще ти кажа.

Ловецът на духове завъртя главата си настрани и лъчите на фенера осветиха цялото му лице. Девойката ахна. Черепът му прозираше под изпитата му плът, мустаците му бяха оредели и проскубани, а масивният му врат се бе стопил и сбръчканата кожа висеше, нагъната като хармоника. Очите му бяха покрити с кървавочервената мрежа на капилярите.

— Ох, Брам… — изстена Отрова. Видът му пронизваше сърцето й като с нож.

— Спести ми съчувствието си — отсече мъжът с хриптящ глас. — Вече съм слушал извиненията ти. Не ме интересуват.

Девойката бе изумена от внезапната промяна в поведението му, но се чувстваше прекалено слаба, за да отвърне на удара.

— Ти си една егоистка — избоботи събеседникът й. — Виж какво направи. Разгледай ме добре. Виждала ли си Пиперено зрънце? А Чевръстия? Или онази проклета котка? Видя ли до какво водят твоите принципи? Ти ни убиваш, разглезена малка гадино, и то само защото не искаш да поемеш отговорност за постъпките си!

Отрова потрепери при неприкритата злост в гласа му. Не бе подозирала, че Брам е способен на това. Щом една толкова добра душа като него се бе променила до такава степен…

— Ти не си истински… — възрази немощно тя.

— Да, да, и на това се наслушах! — озъби се ловецът на духове. — Не съм бил истински… Глупости! Аз съм не по-малко жив от теб, а ти си не по-малко жива от Йерофанта. Ние всички сме живи, Отрова. Както и да ни наричаш, сме си живи. Дори и да си мислиш, че някой друг ти е подарил живота. Всеки от нас има мечти и желания, мисли и планове, а ти ни ги отнемаш. — Той се надигна от леглото и махна отвратено с ръка. — Някога вярвала ли си в Бога, Отрова?

— Когато бях малка… — промълви тя.

— Добре де, какво му е толкова различното сега?

— Тогава вярвах… — прошепна с труд тя, — че мога да управлявам съдбата си.

— Толкова ли не можеш да разбереш! — извика мъжът. — Ти доказа това, което искаше! Ти наистина управляваш съдбата си! Избра да умреш и реши да убиеш и нас заедно с теб. Никой не можа да те спре. Никой не може да го стори. Никой… освен самата ти. Няма значение какви са последствията от решението ти — важното е, че го взе сама.

Отрова бе изумена, че Брам бе достигнал самостоятелно до този извод.

— Това не е… достатъчно — каза тя и отметна сплъстените коси от лицето си. — Ако единственият начин да оправим света е… като се подчиним на волята на Йерофанта… значи сме лишени от каквото и да било право на избор.

— Ти нямаш никакво право да ни убиваш! — изкрещя й ловецът на духове.

— Откъде знаеш… — контрира го тя, — че изобщо си жив?

— А откъде го знаят всички? Как изобщо някой може да знае нещо със сигурност? Верни отговори не съществуват, Отрова. Всичко е относително. Просто такъв е животът. Единственият начин да се справяме с него е като го живеем. Това малко ли ти се струва? Всичко, което искам от живота, е да се върна у дома, да си купя къщичка в планините и никога вече да не си мисля за вълшеблени твари и Йерофанти! Ти ме лишаваш от тази моя мечта, Отрова! Кой ти е дал правото да се разпореждаш с нас и да решаваш кой заслужава да живее и кой — не?

— Вие всички… — прошепна момичето — … умирате. Умирате, защото и аз умирам. Кой ви е дал правото да ме принуждавате да живея! Как можете да ме направите отговорна за целия свят?

— Ти си отговорна за целия свят! — заяви победоносно Брам. — И знаеш ли какво означава това?

Отрова се намръщи.

— Не…

— Това означава, че живеем в твоята история, глупачке! — кресна й той.

Девойката бе смаяна. През цялото време си бе мислила, че Брам, също като Чевръстин, не е способен да прозре, че е кукла на конци, ала ето, че сега той самият спореше с нея, използвайки нейната логика. Като се имаше предвид колко трезвомислещ и земен човек беше, навярно бе положил ужасно големи усилия, за да приеме идеята на Отрова. Дали наистина вярваше в думите си, или просто искаше да я надхитри?

— Това означава, че имаш също такава власт над историята, както и Йерофантът! — изтъкна ловецът на духове. — Ако аз умра, ако Пиперено зрънце умре… ами, светът няма да рухне. Но ако ти издъхнеш, цялата приказка ще стане на пух и прах! Не разбираш ли? Ти си главната героиня! Това е твоята история. Без теб не може да има нищо! — Очите на Брам пламтяха с лудешки ентусиазъм. — А щом това е твоята приказка, вземи нещата в свои ръце! Бори се! Направи нещо!

— Какво да направя? — попита унило Отрова. — Как мога… как мога да се боря?

— Не зная! — заяви Брам и закрачи нервно из стаята. — Нали ти си умната. Успя да се справиш с всички задачи, които той ти възложи досега. Докато се бориш, ще има и надежда да промениш положението си. Да не би да искаш да убиеш себе си — и нас, — без дори да си се опитала да сториш нещо? Направи поне един опит! Нищо не губиш! А ако нищо не се получи, винаги можеш пак да легнеш и да захвърлиш всичко. Брам беше прав. Наистина беше прав. Обстоятелството, че Отрова можеше да докара света на Йерофанта до границата на изчезването, доказваше, че тази история бе наистина нейна. Цялата тази приказка бе създадена за нея и щеше да рухне без главната си героиня. Това означаваше, че все пак притежава някаква власт. Девойката почувства как в нея започва да се надига прастаро и отдавна забравено чувство, което някога бе наричала с простичката дума „надежда“. Може би наистина бе способна да промени нещо. Може би все още не бе твърде късно да преобърне събитията.

Наистина ли беше жива? Ами Брам? Та нали все още има моменти, в които си мисли, че той е единственият жив човек, а всички останали са просто второстепенни актьори в пиесата. И кой можеше да каже къде е истината и къде — лъжата?

Не. Брам беше прав. Трябваше да направи още един опит. Иначе и до самата й смърт, а може би и след това, щеше да се измъчва от съмнения и угризения. Каквато и да бе истината за живота, който водеше, не си заслужаваше да умира заради нея.

— Хапни нещо — избоботи Брам и подаде на девойката купата със студена супа, която стоеше на масата, откакто Пиперено зрънце се бе опитала да я нахрани за последен път. — Хапни, проклета да си! Не смей да мислиш само за себе си. Ставай, събирай сили спри да се самосъжаляваш.

Момичето погледна към купата и очите й трескаво заблестяха. Да се огъне сега, когато бе толкова близо… Можеше ли да каже със сигурност, че в думите на Брам има смисъл?

Ала слабото пламъче на надеждата, подарена и от ловеца на духове, се оказа онази искрица, която не достигаше на собствената й воля, за да се пробуди към живот. И от тази искрица се разгоря огънят на неподчинението. Нямаше смисъл да се опълчва на Йерофанта със смъртта си; щеше да се бори с него с живота си. Не бе необходимо да разрушава плановете му. Трябваше да го победи в неговата собствена игра. Изход непременно щеше да се намери.

Отрова взе купата и загреба с лъжица от студената супа. Блудкавото вариво й се стори като най-сладък нектар, защото възвърна силите, без които тя не можеше да се бори.

Ловецът на духове приседна отново на ръба на леглото и въздъхна с облекчение, докато гледаше как девойката се храни.

— Много ме изплаши, Отрова — прошепна той. — Много ме изплаши.

— Вярваш ли ми? — попита тихо момичето. — Че всичко около нас е просто една измислена история?

Мустаците на Брам потрепнаха над кривата усмивка, изписала се на лицето му.

— Не вярвам на нито дума от това — отвърна той. — Но зная, че ако се оправиш, тази болест, която ни изяжда, ще изчезне. Повече не ми трябва.

Възстановяването на Отрова протичаше с бързи темпове и след няколко дни тя стана от постелята. През това време болестта, разяждаща замъка на Йерофанта, започна да отшумява като лош сън. Бузите на обитателите му отново поруменяха, те самите възвърнаха радостта си от живота и започнаха да изглеждат доста по-добре. Дори стените станаха по-здрави и отново се превърнаха в предишното несъкрушимо каменно убежище, а бурите се нахвърлиха върху замъка с подновена ярост.

Но освен чудодейното изцеление се случи и още нещо. Всички забравиха за странната болест, както човек забравя за кошмара, когато съмне и от страшните видения остане само спомен. Всеки път, когато Отрова споменаваше за болестта, всички, дори и Брам, се удивляваха и сякаш не разбираха за какво им говореше. Казваха й, че тя още не се е възстановила от собствената си слабост. Приятелите й си мислеха, че се е разболяла от някаква тежка настинка, и се грижеха за нея до пълното й оздравяване. Попиташе ли ги за подробности обаче, те неизменно отклоняваха въпросите й.

И Отрова се отказа да дълбае в тази тема. И бездруго в момента я занимаваха съвсем други неща. Тя обмисляше как да победи създателя на това място; как да надхитри този, който бе измислил целия й досегашен живот. През дългите дни, докато лежеше в постелята си, девойката градеше най-различни планове, а когато ставаше на крака и обикаляше трескаво из стаята, челото й се смръщваше и погледът й ставаше още по-пронизващ.

В крайна сметка се оказа, че няма нужда да се измъчва толкова. Всичко се случи от само себе си. Един ден Чевръстин я обяви за напълно здрава и й съобщи, че Йерофантът е убит.