Отрова

МЪДРИЯТ ВЪДИЧАР

Беше досущ като в приказките. Отрова не можа да потисне усмивката си, когато видя до каква степен въображението й се покриваше с разказите на Чевръстия за чудния свят, който ги заобикаляйте. Естествено, възрастният пътешественик никога не бе твърдял, че е пристъпвал отвъд човешките владения — девойката не би повярвала дори за миг в това, — ала й бе споделял, че познава хора, които са го правили. А и книгите му — книгите, които той четеше на Отрова, докато тя не започна да ги взима вкъщи и да си ги чете сама. От чутото и прочетеното момичето си бе изградило представа как трябва да изглежда този удивителен, приказен и опасен свят и ето че той беше точно такъв.

Гледката беше зашеметяваща. В момента стояха на билото на неголям хълм, кацнал върху по-високо възвишение, така че се намираха доста над заобикалящия ги пейзаж. Небето представляваше невероятен коктейл от лъчисто кехлибарено с пурпурни нюанси, а слънцето сякаш се намираше по-близо и грееше толкова ярко, че беше невъзможно да го гледаш. На запад някаква тюркоазена река лъкатушеше покрай тревистите дипли на земята и искреше на утринната светлина. На север и на изток се простираше голяма гора, чиито дървета преливаха в алено, зелено и златисто като че ли всички сезони бяха настъпили едновременно. Отрова бе най-силно впечатлена от лазурните и мастиленосините корони, които зърна там, защото никога досега не беше виждала листа с подобни цветове. Отвъд гората се издигаха величествени планини, които се намираха толкова далеч, че очертанията им се размиваха и им придаваха призрачен вид. На юг възвишенията бяха прорязани от живописни морени, долини и котловини, през които реката се спускаше от главозамайваща височина в изумителни водопади.

Брам се обърна и погледна към уродливата стара постройка, която приличаше на грозно петно на фона на прелестния пейзаж. Вече се намираха на десетина километра от нея — бяха вървели цяла нощ, за да се отдалечат от изкривената сграда, сякаш се бояха, че Скелетната вещица ще се втурне подире им, надавайки злокобния си вой. Въпреки среднощния преход обаче никой от тях не беше уморен. Ловецът на духове премести Пиперено зрънце на другото си рамо, след което изсумтя и се обърна към Отрова, повдигайки въпросително вежди.

— Някаква идея накъде да поемем? Струва ми се доста тъпо да успеем да се доберем до Вълшеблените владения, а сетне да се скитаме като мухи без глави, докато умрем от глад.

Тъмнокосото момиче вдигна рамене и погледна към Андерсен.

— Ти имаш ли някакви идеи, котарако?

Животното присви многозначително очи и заприпка надолу по склона към пъстроцветната гора.

— Кълна се, че в тази котка има нещо, дето не е никак нормално — измърмори Брам.

Отрова вдигна рамене.

— По-добре свиквай — каза тя. — Думата „нормално“ не се връзва особено с това място.

Те последваха котката надолу по хълма. Отрова си даде сметка, че Андерсен изобщо не бързаше — спираше се тук-там, за да подуши някое екзотично цвете, или пък се хвърляше подир необикновените насекоми, подскачащи сред храстите. Девойката се наслаждаваше на горещия ден, запленена от красотата на пейзажа. Тук всичко изглеждаше някак си по-ярко и живо, а сетивата й бяха много по-изострени, отколкото в Чайкино. Усещаше шумоленето на тревата и различаваше от доста голямо разстояние как се движат листата на дърветата, сякаш въздухът бе толкова чист и прозрачен, че всичко се виждаше като на длан.

Момичето се изкушаваше да отбележи, че този свят изобщо не изглежда лош, но знаеше, че в мига, в който го направи, щеше да им се случи нещо ужасно. Как можеше в живота, също като в приказките, да има подобна ужасна предопределеност?

Когато стигнаха до края на гората, откриха ромолящ бистър ручей. Брам положи Пиперено зрънце на земята и двамата с Отрова отмиха от себе си кръвта на вещерските кучета. Андерсен също се зае с почистване на козината си. След като привършиха, те събудиха светлокосото момиче, което бе изкарало толкова време в несвяст, че накрая бе заспало. Отрова очакваше Пиперено зрънце да припадне отново в мига, когато видеше, че не са в къщата на Мийб, ала не стана така. Докато се сушаха на слънцето, двамата с Брам внимателно й обясниха какво се бе случило, като премълчаха кървавите подробности и изложиха единствено фактите. Мийб вече я нямаше и нямаше да тръгне подир тях. Пиперено зрънце бе свободна (независимо дали го искаше, или не). Намираха се във Вълшеблените владения и се бяха отправили към повелителя на вълшеблените създания.

Светлокосата красавица слушаше всичко това с потресено изражение на лицето.

— Все още можеш да се върнеш, ако искаш — рече Отрова, водена от мисълта, че ако й предостави възможност за избор, няма да се чувства като похитител.

Пиперено зрънце поклати глава, а златистите й къдрици се разлюляха. Това бе единственият отговор, с който ги удостои. Тъмнокосата девойка хвърли озадачен поглед към Брам, с който искаше да каже, че не знае как да тълкува реакцията на Пиперено зрънце, но щом изсъхнаха достатъчно, за да продължат по пътя си, русото момиче ги последва, без да пророни и дума.

Гората се оказа красива както отвън, така и отвътре. Тук ги нямаше онези прогнили растения, които застилаха като килими лесовете в човешките владения, и нито едно листенце не изглеждаше не на място. Всяка клонка сякаш бе прецизно поставена по такъв начин, че да подчертава красотата на дървото, откъдето бе израснала. Нямаше болести по дърветата, нито пък се забелязваха признаците на смъртта и разложението, които бяха част от кръговрата на живота в Черните блата. Всичко бе като прелестна картина, като приказно видение — съвършено.

И именно поради тази причина Отрова изобщо не се доверяваше на тази гора.

— Невероятно е! — възкликна Пиперено зрънце и притисна дланите си една към друга.

— Само гледай тия цветя да не те убият, ако ги помиришеш — рече Брам, който сякаш четеше мислите на Отрова.

— О, я стига — нацупи се златокъдрото момиче.

— Той е прав — намеси се Отрова, припомняйки си какво бе чувала от Чевръстин. — Илюзията е част от вълшеблените похвати. Не се оставяй да бъдеш заблудена. Тези Владения са опасни за нас.

Пиперено зрънце вирна високомерно нос при думите й, ала тъмнокосата девойка забеляза, че от този миг насетне започна да се озърта крадешком наоколо.

Сутринта премина в следобед, а после и във вечер, но откакто бяха прекрачили във Вълшеблените владения, не бяха видели други живи същества, освен тях. Въпреки че гората бе огласяна от птичи песни и звуците на най-различни странни животни, те не бяха зърнали и едно насекомо. Когато стигнаха до някаква полянка, спряха да си починат и да похапнат малко студена храна от запасите на Отрова и Брам. Клонките над главите им се люлееха от подскоците на птичките, ала когато вдигаха поглед нагоре, пътешествениците не забелязваха нищо. Това допълнително обтягаше нервите им.

По едно време ловецът на духове започна да изказва съмнения, че котаракът е наясно с посоката, която ги интересуваше, но Андерсен изглеждаше изключително целеустремен, а и Пиперено зрънце ги увери, че любимецът й си знае работата.

— Той се появи в един ден, когато къщата на Мийб бе във Вълшеблените владения — разказа им светлокосата девойка. — Спомням си го добре, защото денят бе изключително ярък — дните във Вълшеблениге владения винаги са по-ярки от тези в човешките. Тъкмо се бях загледала през прозореца, когато Андерсен влезе вътре. Сигурно е бил някъде там. Видя, че съм самотна, и остана при мен. Оттогава се превърна в мой приятел. Не е ли сладък?

Тя вдигна котката, която измяука от изненада, и притисна буза в нея, докато я обсипваше с гальовни думи. В началото Андерсен негодуваше и бранеше достойнството си, ала впоследствие се отпусна и замърка доволно. Отрова гледаше невярващо метаморфозата на зверчето в обятията на Пиперено зрънце.

— Искаш да кажеш, че е вълшеблена котка? — попита Брам, преди чернокосото момиче да подхвърли някоя от язвителните си забележки.

— Не зная — отвърна русата красавица и остави Андерсен на земята. — Но съм сигурна, че дойде от Вълшеблените владения, когато ме откри. Според мен е бил къде ли не. Просто не ми разказва толкова много.

Те продължиха да вървят, следвайки черния котарак, без да знаят със сигурност накъде ги водеше той или дали изобщо ги водеше нанякъде. Ала тъй като нямаха никаква идея къде се намират, всяка посока бе добра.

Над Вълшеблените владения бе започнала да се спуска нощ, когато се натъкнаха на непознатия.

Откриха го в края на тясна пътечка, виеща се под арка от листа и клони и поръбена с корени, които бяха прецизно подредени, за да изглеждат естествени, и в същото време нямаха нито една бучица пръст отгоре си. Пътечката отвеждаше до горска полянка с малко езерце, искрящо в бакърено червено на светлината от последните слънчеви лъчи. В края на езерцето се издигаше колибка, построена сякаш на самия му бряг. Загниваща съборетина от съчки, измазани с глина и кал, увенчана с жълтеникав сламен покрив. Пред нея имаше дървен кей, който се простираше навътре в езерото, а в самия му край бе приседнала някаква фигура с въдица в ръка.

Непознатият си даваше вид, че не ги забелязва (а може би наистина не ги беше видял), но те не пропуснаха възможността да го разгледат добре. Беше мършаво създание с влажна зеленикава кожа, наподобяваща жабешка, а от двете страни на тесния прорез, който навярно му служеше за нос, се пулеше по едно огромно изпъкнало око. Устата му бе малка и почти нямаше брадичка. Източените му възлести пръсти държаха здраво пръчката, която му служеше за въдица, а дългите му крака висяха от ръба на кея. Това бе всичко, което се виждаше от него, защото останалата част от тялото му беше скрита под дълго наметало от нещо като мечешка кожа, но осеяна с бодли като на бодливо свинче. Главата на непознатия изглеждаше малка в сравнение с размерите на наметалото му.

— Изглежда ми тъжен — отбеляза съчувствено Пиперено зрънце и наистина, докато го наблюдаваха, зеленокожият въздъхна тежко и продължи да се взира мрачно в спокойните води на езерото.

— Той е от вълшеблените — измърмори Брам. — Не можем да му се доверим.

Отрова се замисли кога всъщност бяха решили, че непознатият е мъж; все пак нищо във външността на това чудновато създание не издаваше половата му принадлежност.

— Скоро ще се стъмни, а след като Андерсен ни доведе тук, предполагам, че има защо — изтъкна момичето с теменужените очи. В същия миг котаракът измяука утвърдително и се отърка доволно в краката й. — Да отидем ли да се запознаем с него?

— Само внимавайте — предупреди Брам, сбърчил вежди под периферията на шапката си. — Всички трябва да сме нащрек.

Междувременно непознатият най-накрая ги забеляза, но не направи нищо, за да ги приветства. Вместо това се обърна отново към езерото и от гърдите му се отрони поредната тежка въздишка. Пътешествениците запристъпваха предпазливо по кея и Отрова забеляза едрите, обагрени във всички цветове на дъгата риби, които плуваха лениво под езерната повърхност, без да обръщат и най-малко внимание на поклащащата се във водата примамка. Ловецът на духове се изкашля.

— О, нашите герои най-сетне се появиха — изрече риболовецът с приглушен, бълбукащ глас.

— Моля? — попита Отрова.

Странното създание намести въдицата си в малката дървена поставка до себе си и се изправи. Големите му жълтеникави очи ги огледаха внимателно.

— Хммм — изсумтя мрачно то. — Не ми изглеждате лоша дружинка. — Той мина покрай тях и се заклатушка към колибката си. — Поне не сте типичната сбирщина от мускулест воин, красива магьосница и забавен крадец. Между водното, тази комбинация съвсем се изтърка.

Отрова и Брам се спогледаха учудено. Непознатият явно нямаше намерение да забавя крачка и чернокосата девойка се завтече подире му.

— Ммм… почакай! — извика му тя. — Аз съм Отрова!

Въдичарят се спря, обърна се и я изгледа от главата до петите.

— Хубаво име — отбеляза. — Мислех си, че се казваш я Ариел, я Мелисанда.

— Пфу! — сбърчи нос Отрова. — И защо мислеше така?

— Защото тия от твоя тип се наричат най-често така — гласеше отговорът. — Не си принцеса, нали?

— Не и не искам да бъда — заяви момичето с теменужените очи. — Всички искат да са принцеси, толкова е досадно.

— Я виж ти! — възкликна създанието. — А ти какво искаш?

— Искам да отида в двореца на повелителя на вълшеблените създания и да го помоля да върне сестра ми.

— Само така си мислиш — рече зеленокожият. — Но се обзалагам, че това ще бъде само началото.

— Началото на какво? — смръщи чело Отрова.

— Как на какво? Да не си въобразяваш, че повелителят просто ще върне сестра ти? Не, ще има изпитания, задачи, сблъсъци, всевъзможни спънки и препятствия, неочаквани обрати и разкрития… — изброяваше причудливото същество. — Ти ще трябва да заслужиш сестра си. Още не си преминала и през половината трудности! Помни ми думите — чака те дълъг път, момиче!

Отрова не можеше да разбере за какво говори странният й събеседник, ето защо след една неловка пауза поклати глава и попита:

— Ти знаеш ли как да стигнем до двореца на повелителя на вълшеблените създания, или не?

— Естествено, че зная — въздъхна тежко риболовецът. — Елате при мен и ще ви кажа — добави той и продължи да куцука към колибката си от съчки и кал. Останалите го последваха.

Вътре беше мрачно и тясно. Имаше две скамейки, огнище, маса и малко други неща, които можеха да минат за мебели. Един недълбок изкоп, покрит със слама, очевидно служеше за креват. Покривът бе толкова нисък, че Брам трябваше да се приведе, за да мине, а Пиперено зрънце удари лакътя си в рамката на вратата и изохка силно, докато влизаше. Непознатият се приближи до огнището, което вече бе стъкмено, и започна да се мъчи с шепа прахан и парче кремък, докато искрите не се превърнаха в огън. Пламъците веднага лумнаха; явно горивото, което използваше, бе доста лесно запалимо. Когато огънят се разгоря достатъчно, въдичарят взе едно почерняло гърне и го сложи да къкри над пламъците.

— Наричам се Мрачин — представи се той. — Изключително подходящо за черногледа и мрачна натура като мен, нали? Не е ли забавно как имената могат да бъдат толкова показателни? Искате ли чай? Бих ви предложил и храна, но днес не съм слагал в устата си нито залък, защото все още не съм уловил нищичко. Всъщност като се замисля, аз никога не съм успявал да уловя нещо. Тук има цяло езеро, пълно с едри, вкусни рибки, но аз никога не съм съумявал да хвана дори една от тях. Не и през последните сто години.

— Сто години? — ахна Пиперено зрънце.

— Какво ядеш тогава? — попита Отрова.

— Риба… — отвърна Мрачин. — …Когато успея да си наловя.

— Но нали каза, че не си хващал нищо през последните сто години?

Въдичарят примигна.

— Да.

— Значи не си ял нищо от сто години?

Домакинът им вдигна рамене.

— Май тъй излиза.

— Тогава как така си още жив? — попита без заобикалки тъмнокосата девойка.

— Добър въпрос — отбеляза Мрачин. — Предполагам, че просто не е обмислил нещата достатъчно добре, когато ме е сложил тук.

— Кой?

— Йерофантът. Не съм ли трагичен герой? Вечният риболовец, който всеки ден ходи за риба и никога не хваща нищо. Дори изглеждам тъжен, нали? Вероятно просто не е обърнал достатъчно внимание на подробности като това какво ще ям например, ако не успея да си наловя риба. Калпазанска работа, ако ме питате…

— Не си ли гладен? — попита загрижено Пиперено зрънце.

— Нали ви казах, че не съм хапвал нищичко през последните сто години — въздъхна Мрачин. — Вие на мое място нямаше ли да сте гладни?

— Аз щях да съм умряла отдавна — изчурулика весело Пиперено зрънце.

— Искаш ли чай, или не? — изгледа я навъсено въдичарят.

— Да, моля! — усмихна се златокъдрата девойка.

Брам и Отрова също се съгласиха да пийнат чай, макар и само за да спечелят благоразположението на домакина им, който се оказа доста ексцентрична натура (или просто му хлопаше дъската). Тъмнокосото момиче не си даде труд да го разпитва за Йерофанта. Според нея нямаше никакъв смисъл да насърчава заблудите на Мрачин, а и не искаше да се отклонява от основната си цел, която бе намирането на Азалия. Въпреки всичко, Отрова откриваше някаква странна логика в думите му. Нещо, което не можеше да проумее, но което я караше да мисли, че изреченото от него не е лишено от смисъл — макар и не в онзи смисъл, който тя и спътниците й смятаха за общоприет.

— Та бяхме стигнали до двореца… — прокашля се Брам, докато Мрачин сновеше насам-натам в търсене на чаши и всички се бяха отдръпнали до стените на помещението, за да избегнат допира с бодлите от наметалото му.

— Да, да, двореца. Естествено, можете да стигнете до двореца от всяка точка на Владенията, стига да сте си го наумили. Чували ли сте за огневрът? — попита зеленокожият въдичар и размаха една дебела китка зелени растения.

Брам и Пиперено зрънце поклатиха глави. Единствено Отрова беше чувала — тя каза, че въпросната билка се срещала покрай мочурищата, където бе израснала.

— Значи идвате за първи път във Владенията, щом не знаете какво е действието й — заключи Мрачин. — Огневрътът гори по особен начин. Изчаквате слънцето да залезе, запалвате огън, хвърляте вътре китка огневрът и го оставяте да изгори. Получава се това, което някои наричат „пряк път“. Така можете да накарате нещата да се преместват, нали разбирате?

Чернокосата девойка нямаше никаква представа за какво говори, ала това, което чу за прекия път, й хареса. Търпението определено не беше сред качествата, които притежаваше.

— Искате да отидете в двореца, нали? — попита домакинът им, като изпъна слузестия си врат и ги изгледа с тъжните си воднисти очи. — Добре, но запомнете едно — не можете да промените решението си, когато сигналът вече е изпратен веднъж.

— Да, искаме да отидем — подчерта Отрова.

Пиперено зрънце въздъхна тежко, но не посмя да възроптае. Мрачин хвърли огневръта в разгарящите се пламъци, нарушавайки спокойствието на Андерсен, който се бе наместил удобно до единствения източник на топлина в колибата. Огънят потрепна, ала в следващия миг лумна отново и чернокосото момиче забеляза, че сред черния дим се открояват пурпурни завихряния, а пламъците стават яркочервени в сърцевината си, досущ като разтопени скали.

— Идва — рече Мрачин.

— Кой идва? — попита Брам.

— Кочияшът — отвърна мрачно въдичарят.

— На каляска ли ще се возим? — попита въодушевено Пиперено зрънце, без да забелязва начина, по който зеленокожият им домакин бе произнесъл думата.

— Да — рече Мрачин. — Така ще стигнете право в двореца на повелителя.

Но Отрова никак не хареса тона, с който го каза. Обитателят на къщурката им свари малко чай, а в замяна те споделиха с него част от хранителните си припаси. Чаят се оказа горчив и зелен и вътре плуваха листенца и частички от стъбълцата на билките, но в него имаше нещо запленяващо, което допадна на чернокосото момиче. Същевременно от вниманието й не убягна, че Брам не отпи дори една глътка от своята чаша — явно ловецът на духове не можеше да преодолее недоверието, което изпитваше към странния им домакин.

Мрачин приседна на една от скамейките и бодлите, осеяли наметалото му, потрепнаха като живи. Тясната колибка бе станала необичайно топла и уютна, а от огнището струеше оранжево зарево, което оказваше достоен отпор на настъпващата нощ. Отрова почувства как се отпуска за известно време. Да, домакинът им наистина си беше доста мрачен и тъжен по природа, но пък опасен? Едва ли. Макар че, каза си момичето, във Вълшеблените владения всичко бе възможно.

— Имам един въпрос, Мрачин — рече тя накрая. — Всъщност два. Ти не ми изглеждаш особено щастлив. Никога не хващаш риба и никога не се храниш. И въпреки това стоиш тук от сто години. Та ето ги и въпросите ми: как си се озовал на това място? И защо не си потърсиш друго място за живеене?

Съществото с бодливото наметало надигна бавно главата си, сякаш бе несравнимо тежка.

— Знаеш ли, досега никой не ме е питал за тези неща — замисли се Мрачин. — Защо наистина не се махна оттук? Никой не ме е попитал веднъж дори за цели сто години…

— И? — продължи Отрова. — Защо не го сториш?

— Истината е, че веднъж опитах — сподели зеленокожият въдичар. — И не бих го препоръчал на никого.

— Какво се случи? — поиска да узнае девойката. Мрачин й напомняше за Миногий, който избягваше въпросите й с мъгляви отговори, когато го бе разпитвала за целта на гатанките му. Сега обаче нямаше никакво намерение да остави събеседника си да се измъкне, без да задоволи поне малко от любопитството й. Необикновеният им домакин я изгледа съсредоточено с големите си жабешки очи.

— Може би някой ден ще разбереш сама — изрече след известно време. — Да, ти си от тях. Също като мен. От породата на тези, които обичат да задават въпроси. Сега да отговоря ли на първия ти въпрос? Как се озовах тук? Истината е, че не зная. Един ден просто се събудих тук — това е всичко, което си спомням. От този миг насетне започнах да задавам въпроси, но никой не ме слушаше. Всички искаха да стигнат там, закъдето се бяха забързали, и нито за миг не се спираха да помислят какво всъщност вършат. — Мрачин сръбна шумно от чая си. — Ловенето на риба по цял ден обаче ти дава време за мислене, и аз много мислих. Слушах историите, които хората ми разказваха — хората, които минаваха оттук, — и така разбрах.

— Какво си разбрал? — попита Отрова.

— Как се озовах тук — отвърна Мрачин.

— И как?

— По-добре питай Йерофанта.

— Не можеш ли просто да ми кажеш!

— Не става така — поклати глава зеленокожият въдичар. — Има си закони и порядки, които трябва да се съблюдават и които определят как трябва да се вършат нещата. Но… всяко нещо с времето си. Сега просто е твърде рано.

Отрова стисна ядно зъби, но не каза нищо.

— А втория ми въпрос? — попита тя след малко.

— О, да — присети се Мрачин. — Както ти казах, има си закони и порядки, които трябва да се спазват. Всеки си има своя собствена пътека, по която върви, и своя малка роля, която играе. Ако някой спре да прави онова, което се изисква от него, ще обърка ролите на всички останали. Всички сме свързани като брънките на една верига, нали разбираш? Аз например трябва да остана тук, защото съм този, който знае отговорите. Когато хората се изгубят, те идват при мен и аз ги насочвам. Показвам им прекия път, също както направих и с вас. — Домакинът им сякаш се бе смалил, а жълтият му взор беше вперен в Андерсен, който се преструваше на заспал, но го наблюдаваше крадешком, полупритворил едното си око. — Не бива да се скитам и да напускам тази колиба — когато го направих, хората започнаха да се изгубват, а нещата — да се провалят.

— Само защото не си направил онова, което трябва да правиш? — попита Пиперено зрънце с разширени от изумление очи.

— Защото разбрах как действат нещата — промърмори Мрачин. — Някога и аз си имах своя история, но тя не ми харесваше и се опитах да я променя. — От гърдите на зеленокожия въдичар се отрони тежка въздишка. — Съветвам ви никога да не се опитвате да правите това.

Следващият въпрос на Отрова бе изпреварен от внезапен порив на вятъра, който разтресе колибата и накара чашките и котлите да издрънчат. В следващия момент той заглъхна също толкова ненадейно, както се беше появил, и до ушите на чернокосата девойка достигна тропот на копита и звук на рязко спиращи коне.

— По-добре да тръгвате — каза домакинът им и посочи към вратата с издължения си възлест показалец. — Кочияшът няма да чака дълго.

Пиперено зрънце вдигна котарака и всички излязоха навън. Там, до брега на езерцето, стоеше тяхната каляска. Очите на златокъдрото момиче веднага се оживиха от гледката, а Отрова за пореден път трябваше да си напомни, че не бива да се поддава на красотата на Вълшеблените владения. Не беше никак лесно, защото великолепието на каляската можеше да накара всекиго да забрави за това.

Тя представляваше истинско съкровище, искрящо в бяло, сиво и златисто. Спиците на колелата бяха от злато, главините им бяха инкрустирани със сребро, а повечето части на купето бяха изработени от слонова кост. Теглеха я четири елегантни жребеца със снежнобели гриви и масивни бели брони, покрити с най-лъскавия лак, който Отрова бе виждала, а гърбовете им бяха украсени със златни плетени ризници. Щом видяха, че хората ги наблюдават, конете затръскаха глави и загракаха със зъби. Колкото и красиви да бяха обаче, от тях струеше някаква ужасна студенина и очите им сякаш пронизваха Отрова и спътниците й с неприкрита злоба и арогантност.

Самият Кочияш седеше прегърбен на капрата, увит с огромна бяла пелерина с качулка, така че се виждаха единствено ръцете, в които държеше поводите. Изглеждаше висок над два метра и половина и най-вероятно Брам щеше да прилича на дребосък, ако застанеше до него. Той ги изгледа от мястото си и те забелязаха, че лицето му е сякаш от порцелан — чертите му бяха съвършени, скулите му — високи и гладки, а кожата му — бледа и толкова чиста, че по нея не се забелязваше и едно-единствено петънце. Въпреки че бе красиво, лицето на Кочияша излъчваше някаква чудовищна студенина, също като муцуните на жребците; зелените му очи ги наблюдаваха тъй, все едно бяха насекоми, а устните му бяха изкривени от погнуса.

В този миг вратичката на каляската се отвори от само себе си.

Пиперено зрънце хвърли притеснен поглед към Брам и Отрова и притисна Андерсен още по-силно към гърдите си. Чернокосата девойка се обърна към Мрачин и повдигна въпросително вежди. Той я изгледа съчувствено и отрони поредната си въздишка.

— Отидете и вижте Йерофанта — вдигна рамене въдичарят. — Той знае всички отговори.

Отрова не каза нищо. Заедно с Пиперено зрънце и Брам се качиха в каляската и затвориха вратичката след себе си.