Отрова

КАК ЗАВЪРШВА ПРИКАЗКАТА

Сиянието на фенера проникваше през ресниците й под формата на неясни многоъгълници.

После се върнаха и другите й възприятия — като бои, нанасяни върху платно от четката на художник. Съзнание, памет, болка. Поне болката вече беше в границите на поносимото. Отрова усещаше съприкосновението на тежките гънки на дебелото одеяло с кожата на ръката си. Беше толкова изтощена, че не можеше дори да отвори очите си, ала усещаше, че в помещението имаше и още някой, освен нея. Беше жива. Засега това й беше напълно достатъчно. По някое време девойката отново заспа.

Следващия път, когато се събуди, тя неволно отвори очи. Намираше се в малка тъмна стая, а четирите каменни стени сякаш надвисваха заплашително над нея. Пламъчетата на фенерите потрепваха и хвърляха треперливи отблясъци из сумрачното помещение, а някъде високо над замъка продължаваше да бушува вечната буря. Някой седеше до нея и по дишането му момичето разбра, че това е Брам. Тя завъртя леко глава и се намръщи при внезапното пробождане — превързаните й ребра още я боляха. Ловецът на духове седеше на един стол до леглото й и носеше същите кожени одежди, с които бе облечен и първия път, когато го бе видяла в Чайкино. На главата му се мъдреше неизменната му широкопола шапка, а ръцете му бяха скрити от дебелите ръкавици. Главата му бе клюмнала напред и мъжът дремеше, похърквайки тихичко.

Отрова се усмихна, докато го наблюдаваше. Старият своенравен мечок бе заспал на поста си. И понеже за първи път от доста време насам девойката се чувстваше в безопасност, тя реши да последва примера му и да потъне в тъй необходимия за възстановяването й сън.

При третото си събуждане Отрова усети на гърдите си някаква тежест. Отвори очи и видя Андерсен, сгушен на кравай върху дебелото одеяло, което я покриваше. Котаракът надигна муцунка, усещайки, че е будна, и примигна с красивите си зелени очи, след което измяука приветствено. В следващия миг в стаята влетя Пиперено зрънце и щом видя, че е дошла на себе си, заплака от радост и вълнение. Отрова се усмихна немощно. Златокъдрата девойка ни най-малко не се беше променила.

Тя бързо възвръщаше силите си под неуморните грижи на своите приятели и на Антиквариите, които познаваха всички тънкости на изкуството на изцеляването. Казаха й, че е оживяла най-вече благодарение на Париаза, която бе използвала вълшеблените си сили, за да излекува раните, нанесени й от Драскин. Въпреки това животът й бе висял на косъм. Естествено, никой не си спомняше как светът едва не се бе разрушил, когато писарят на Ейлтар бе забил ножа си в тялото й. Също като предишния път, съзнанията им бяха заличили всички спомени за случилото се, защото човешката памет имаше свойството да изтрива услужливо онова, което хората не искат да знаят. Нищо. Това и бездруго не беше толкова важно.

Независимо от болките и слабостта, Отрова се чувстваше истински щастлива. Тя се наслаждаваше на компанията на Чевръстин, Пиперено зрънце, Андерсен и Брам. Никога досега те не се бяха събирали заедно просто така, заради желанието да бъдат един до друг. Все ги свързваше някаква цел, някакво търсене, нещо неотложно и необходимо, в името, на което те се хвърляха срещу опасностите, които трябваше да преодолеят. Сега обаче и четиримата бяха тук и тъмнокосата девойка отново усети онова чувство на съпричастност и принадлежност, на което така и не бе успяла да се наслади в детството си. И никакви усложнения не помрачаваха радостта й. Е, от време на време сънуваше кошмари, в които Драскин забиваше отново и отново кинжала си в плътта й, но това само правеше миговете на пробуждането още по-сладостни и безценнни.

Когато укрепна достатъчно, за да може да се храни седнала в леглото (поднасяха й главно ароматни бульони и супи), Чевръстин й разказа всичко. В интерес на истината, тя и сама се досещаше какво се бе случило, но друго си беше да го чуе от такъв сладкодумен разказвач. Антикварият й разправи как Гругарот и тролищата му чули виковете на принцеса Париаза, как преодолели съпротивата на вълшеблените стражи и нахълтали в покоите на Ейлтар тъкмо навреме, за да спасят живота на Отрова. Що се отнася до повелителката на ериадите, тя изчезнала, вероятно възползвайки се от суматохата, и никой не я бил виждал оттогава.

Книгата на Мелхерон била намерена от Антикварните в покоите на Драскин. Наложило се да я търсят доста дълго, докато успеят да я открият. Ако не знаели, че е там, едва ли щели да си я възвърнат изобщо. Съдържанието на книгата се пазеше в най-строга тайна, но Чевръстин знаеше всичко. Отрова бе узнала това от новия блясък, появил се в очите му. Там се четеше възхищение. Упование. Надежда. Засега обаче не й се искаше да мисли за тези неща. Тя дори не знаеше какво означава да бъдеш Йерофант, нито пък дали искаше да се нагърби с тази отговорност, или не. Този въпрос бе надвиснал над главата й като мрачен буреносен облак. Всъщност не беше точно така. Имаше още един облак. Азалия. Сестра й бе изгубена за нея.

Отрова изпрати един от Пазителите на древността в Чайкино, за да провери как са родителите й и да узнае какво се бе случило със сестра й. Когато Антикварият се завърна, известията, които донесе, се оказаха напълно предсказуеми и потвърдиха опасенията й, защото тъмнокосата девойка бе започнала да привиква към изкривяванията във времето между различните Владения. Животът в света на хората си продължаваше както преди. Пратеникът на Отрова бе проучил внимателно всичко и се бе завърнал, без да разкрие на никого тайната си мисия. Той не бе казал на Сечко и Лайкучка, че голямата им дъщеря е жива и здрава, защото тя самата го бе помолила за това. Според нея старите рани не биваше да бъдат отваряни отново.

Азалия действително се бе върнала в Чайкино — точно две седмици след изчезването си и момента, в който Отрова се бе отправила да я търси. Никой не бе смутен от обстоятелството, че бе отвлечена като четиригодишно дете, а се връщаше като шестнадесетгодишна девойка. Това бе нещо обичайно за вълшеблените създания — от тях можеше да се очаква всичко. Важното бе, че се е върнала, а подхвърлени-кът беше изчезнал. Цялото селище отпразнува това събитие. Жителите на Чайкино благодаряха на съдбата, задето се бе смилила и бе върнала клетата рожба у дома й, и никой не се сещаше да прокълне същата тази съдба, която бе откъснала момичето от семейството му, заграбвайки толкова години от живота му. И в това нямаше нищо изненадващо — обитателите на Черните блата винаги виждаха само светлата страна на нещата и си затваряха очите за жестоката трагедия, която представляваше животът им.

Сечко бе тъгувал в продължение на дълги години за дъщеря си Отрова и навярно още лелееше надеждата, че някой ден тя ще се завърне, както се бе върнала по-малката й сестра. Дърводелецът къташе в паметта си последните думи на дъщеря си, които Отрова му бе предала чрез Азалия. Самата Азалия най-накрая бе разбрала кого е срещнала в Щитоград, но кака й така и не се бе върнала у дома и годините се нижели една подир друга. Времето обаче изцелява всички душевни рани — в противен случай мъката би погълнала скърбящия.

През цялото това време Сечко бил подкрепян от своята жена. След заминаването на Отрова в дома отново настъпили покой и хармония. Лайкучка се превърнала в по-добра съпруга и Сечко я обикнал още по-силно. Тази любов станала по-дълбока от любовта на дърводелеца към Отрова и майка й Далнина, и скоро Лайкучка го дарила с две момчета. Двамата съпрузи нито веднъж не напуснали Чайкино и продължавали да живеят дълго и щастливо.

Що се отнася до Азалия, тя така и не могла да забрави онзи миг, когато се срещнала лице в лице с по-голямата си сестра. Момичето не преставало да мисли за това как Отрова напуснала дома си и се отправила да я търси по света. Ами ако безплодното й скитане продължавало и до този момент и тя дори не знаела, че Азалия се е прибрала в родното Чайкино? И тя, също като сестра си, навярно имала от Древната кръв в себе си, както би казал Чевръстин. Ето защо девойката напуснала Чайкино в навечерието на двадесетия си рожден ден, за да търси сестра си, както бе направила и самата Отрова преди много години. Това бе последното нещо, което се знаеше за Азалия. Никой не я бил виждал или чувал оттогава. Нищо чудно странстването й да продължава и до днес.

Времето течеше, макар че Отрова не можеше да каже дали ставаше въпрос за дни, или за седмици. Чевръстин не й даваше да си отдъхне и я обучаваше на всичко, което трябваше да умее и знае един Йерофант.

Отначало девойката нямаше никакво желание да се учи, та тя дори не бе решила дали иска да бъде Йерофант. Болката от загубата обаче беше непоносима и тя се нуждаеше от някакво занимание, което да отвлече мислите й от Азалия.

Тя се посвети изцяло на обучението си. Ако цялата приказка бе просто едно сложно изпитание, целящо да провери доколко е годна за Йерофант, Отрова го бе преминала повече от успешно. Старият Мелхерон обаче не бе предполагал, че ще бъде убит, така че имаше още много да учи. В крайна сметка девойката вложи цялото си старание в онова, което се изискваше от нея, и скоро Чевръстин видя, че е изключително способна ученичка.

— Сега разбираш ли защо само хората могат да станат Йерофанти? — каза й веднъж той. — Можем да изглеждаме като най-слабите и нищожните същества на света, обаче силата ни е другаде. Ние имаме онова, което не достига на никоя друга раса — въображение. Всеки от нас, дори най-посредственият, може да създаде цял свят вътре в себе си, да го насели с най-необикновени същества и да измисли невероятни неща. Ако поискаме, можем и сами да заживеем в своя свят, а там можем да бъдем, каквито си поискаме. Въображението ни прави равни на боговете, Отрова. И само благодарение на въображението можем да творим чудеса.

Чевръстин беше прав. Цялата история и всички изпитания, през които трябваше да премине, за да стигне дотук — Миногий, Скелетната вещица, Асинастра, Ейлтар и Драскин — й бяха показали, че в природата й просто бе заложено да бъде такава, каквато беше. Въображението беше в кръвта й. Единственото, което оставаше, бе да се научи как да го използва. Последвалите дни и седмици бяха едновременно приятни и плодотворни. Отрова разпределяше времето си между обучението и приятелите си. Бичуваният от бурите замък бе нейно владение — или поне така твърдяха всичките му обитатели, — и с течение на времето девойката постепенно започна да го възприема като свой дом. Черните каменни стени вече не й се струваха толкова чужди, лабиринтите във Великата библиотека вече не я плашеха, а пухкавите килими и огнището в покоите й (както повеляваше традицията, тя получи стаите на Мелхерон) я изпълваха с чувство на уют и топлина. Тя захвърли грубите, здрави и практични блатни одежди, защото вече не се нуждаеше от тях, и започна да се облича в пурпурно-бели роби, както подобаваше на положението й. С овладяването на новите знания и умения Отрова се почувства доста по-уверена в себе си, а тази увереност разруши страха, който изпитваше от бъдещите си отговорности. Тя знаеше, че никой друг не може да заеме мястото й, както и че ако се откаже, повелителите и повелителките ще се избият помежду си, ала въпреки това имаше чувството, че винаги може да каже „не“. Именно поради тази причина все отлагаше вземането на съдбоносното решение. Макар и да съществуваше реална опасност новият Йерофант да се окаже същия злодей като Драскин, Отрова не искаше да я заставят насила да върши нещо, което не й беше по душа, независимо от последствията.

Ала времето има елегантното свойство да нарежда незабележимо нещата по местата им и да взема конкретни решения, без хората да си дават сметка за това. Потънала в занятията си, Отрова се учеше, учеше и продължаваше да отлага решението си, докато един ден не разбра, че вече е направила своя избор. Тя бе позволила на всички останали да я смятат за бъдещ Йерофант, запазвайки в тайна от тях правото да се откаже, но изведнъж осъзна, че тя също бе повярвала в това. Тя също смяташе, че ще стане Йерофант. Тази роля бе прилепнала като мантия за раменете и й прилягаше идеално. Решението беше взето. Скоро след това Брам ги напусна. Отрова го умоляваше да остане да живее в замъка, но въпреки смущението му (лицето му пламна и той заломоти някакви извинения), ловецът на духове остана непреклонен.

— Тук просто няма какво да правя — разпери ръце мъжът накрая. — Аз съм обикновен човек, Отрова. Не ми е мястото сред всичките тези книги. Заработих си честно трите суверена — колко отдавна беше, а? — и искам да ги похарча. Ще си купя една къщичка в планините, където никой няма да ме притеснява и ще мога да остана сам със себе си. Мисля, че изпълних задачата си. Време е да получа награда за труда си.

Девойката се усмихна тъжно.

— Четири суверена — каза тя. — Предложих ти още един, за да дойдеш с мен в къщата на Мийб, не помниш ли? Тогава ти ми отказа, но после така или иначе дойде. Значи ти дължа още една монета.

— Четири суверена — произнесе гордо ловецът на духове и нави крайчеца на мустака си около пръста си. — Та аз вече съм толкова богат, че няма да се наложи да работя до края на живота си!

— Толкова ми се иска да останеш, Брам — въздъхна Отрова и го прегърна силно. Мъжът отвърна на прегръдката й и за пръв път не се смути от това.

— Времето дойде — избоботи глухо той. — Ти вече нямаш нужда от такъв старик като мен.

— И за теб ще има приказка, Брам — обеща девойката. — Аз сама ще я напиша.

Очите на ловеца на духове се замъглиха от напиращите сълзи.

— Пази се, момиче — каза той и я напусна завинаги.

След заминаването му Пиперено зрънце беше безутешна. Типично за характера й обаче, само след три дни тя забрави за скръбта си и отново запърха като безгрижно птиченце. Двамата с Андерсен бяха решили да останат в замъка. Отрова бе изключително радостна от този факт и почти не се разделяше със златокъдрата девойка.

Именно Пиперено зрънце дари душата й с истинска утеха. Азалия скиташе някъде из жестокия свят, навярно изгубена завинаги, но поне Отрова не бе сама. Сега тя се сещаше със срам и угризения за момента, когато бе поискала да оставят златокъдрото момиче в дома на Скелетната вещица. Тогава единствено благородството и добротата на Брам я бяха убедили да промени решението си. Оттогава насетне Отрова се бе превърнала в нещо като по-голяма сестра на Пиперено зрънце, а русокосата девойка й беше близка като кръвна роднина. Всъщност дори по-близка, защото Отрова винаги се бе чувствала някак отчуждена от родителите си, а и така не бе успяла да опознае истински Азалия поради крехката възраст, на която я бяха отвлекли. Пиперено зрънце се нуждаеше от някой, който да се грижи за нея, а пък тъмнокосата девойка искаше да полага грижи за някого.

Без самите да го осъзнават, между тях възникна силна връзка, а когато Отрова узна за второто изчезване на Азалия, тази привързаност стана още по-дълбока. Отправяйки се в търсене на изгубената си сестра, тъмнокосата девойка най-неочаквано бе намерила друг близък човек и сега приемаше Пиперено зрънце за своя сестра, въпреки че нямаха кръвно родство. Беше изгубила Азалия, но пък срещна Пиперено зрънце. И може би, в известен смисъл, това бе съвсем справедлива размяна.

Имаше и радост, и печал, но в края на краищата мигът, от който Отрова толкова се страхуваше, настъпи. Повече не можеше да отлага. Покоите на Мелхерон вече бяха нейни, но тя все още не бе влизала в най-голямата стая. С тази зала бяха свързани прекалено много лоши спомени. Там бе видяла Йерофанта за първи път, там той беше разбил на пух и прах всичките й илюзии за света само с няколко изречения и пак там Париаза бе забила кинжала на Асинастра в гърба му.

Отрова се приближи до писалището на Мелхерон, където последният Йерофант бе открит мъртъв, и седна в креслото. Пред нея лежеше разтворена книга с празни страници. През цялото това време никой не се бе осмелил даже да я докосне. Дъждът барабанеше по стъклото на големия кръгъл прозорец, а в огнището танцуваха оранжеви пламъци. Тъмнокосата девойка взе перото в едната си ръка и го потопи във воднистата прозрачна течност, която Мелхерон бе използвал вместо мастило.

Остана така в продължение на часове. Откъде трябваше да започне? Какво да направи? Как би могла да завърши написаното от последния Йерофант, при положение, че не знаеше откъде бе започнал той и докъде бе успял да стигне преди смъртта си?

„Но нали пишеше моята история — помисли си Отрова. — А кой познава моята история по-добре от мен самата?“

Тя започна да прелиства цялата книга. Никъде нямаше текст — не се виждаше дори една-единствена буквичка. Накрая Отрова отново отгърна на началната страница.

„Нито една история не може да бъде прочетена, докато не бъде завършена“, спомни си тя. Мелхерон си мислеше, че пише история, която описва как бъдещата му ученичка се изтръгва от мъртвилото на Черните блата и преодолява всевъзможни трудности и препятствия, докато стигне до замъка му. Вероятно по-нататък щеше да се разказва за това как той я обучава и в крайна сметка тя се превръща в негов наследник. Но приказката се беше променила, защото Йерофантът бе убит. И макар че смисълът на историята трябваше да остане същият, сега девойката щеше да я разкаже по своему. В края на краищата, това си беше нейната история, и след като бе стигнала до своя край, трябваше да бъде записана. И тя започна да пише.

„Имало едно време една девойка, която живеела в блато и се наричала Отрова.“

Не виждаше думите, но знаеше, че са там; знаеше го с такава убеденост, сякаш бе в състояние да ги прочете. Не изглеждаше зле като за начало. Отрова доближи перото до хартията и думите сякаш полетяха сами — изливаха се с такава бързина, че девойката не смогваше да ги запише. Сякаш книгата вече бе написана веднъж и ръката й се плъзгаше върху запечатаните там изречения. Всичко беше толкова лесно и толкова естествено, че на лицето й грейна щастлива усмивка, тя се приведе над страницата и перото й започна да се движи още по-бързо и непринудено.

Тя пишеше, пишеше, пишеше… По някое време Чевръстин й донесе нещо за хапване, за да се подкрепи, и тя започна да се храни с една ръка, за да не прекъсне потока от думи, които буквално извираха от съзнанието й, струяха от крайчеца на перото й и се отпечатваха на хартията. Антикварият беше безмълвен като статуя, защото се боеше да не наруши по някакъв начин творческия процес. Сетне Отрова узна, че е писала без прекъсване два дена и две нощи, но това време бе прелетяло за нея като един миг. Тя бе възобновила делото на Мелхерон и когато отгърна на последната страница от книгата, с ужас разбра, че е дошъл моментът за последните й изречения. Дебелият том обаче бе успял да побере всичките й мисли.

Приказката й бе стигнала до своя край. Вече всички щяха да могат да я прочетат. Това обаче беше само първата й история. Какво бе казал Чевръстия във Великата библиотека? „Някои хора имат много истории.“ Краят на тази приказка беше само началото. Със завършването на този труд Отрова щеше да стане действително новия Йерофант, а й предстояха толкова много неща. Човешките владения продължаваха да гъмжат от вълшеблени създания. Те бяха изтикали хората в мочурищата и скалистите планински усои и съплеменниците й не смееха да напуснат жалките си обиталища. Всичко това трябваше да се промени.

Отрова щеше да напише сказание за герой, който да оглави борбата и да отвоюва онова, което принадлежеше по право на хората. Това щеше да бъде история за това как човечеството отново възвръща потъпканата си гордост. Най-големият кошмар на Ейлтар… за който Отрова възнамеряваше да стори всичко възможно, за да го превърне в реалност.

Когато и последните думи от приказката бяха записани, девойката изрисува красива завъртулка и щом положи последния щрих, текстът изникна пред очите й. Буквите, изписани с невидимото мастило, станаха черни, и историята се появи на бял свят. Отрова погледна към разтворените страници на дебелия том и от гърдите й се отрони тежка въздишка. Всичко, което бе преживяла, беше тук. Тук, в тези изречения, бе вплетена цялата й мъка, цялата й радост, цялата й душа… Беше ги заключила между тези две корици. Дали и тя самата бе заключена между незримите корици на някакъв том, написан от друг, по-висш Йерофант? А той от своя страна да е творение на трети Йерофант… и така до безкрайност?

Може би да. А може би не. Всъщност нямаше друг избор, освен да се примири с тази реалност, която й беше предоставена. И бездруго я чакаше толкова много работа.

Затвори внимателно книгата и погледна към изящно украсената релефна корица. Сега там се бе появило заглавие. Девойката усети как устните й потрепват в неволна усмивка.

Състоеше се от една-единствена дума.

„Отрова“.

Това бе напълно достатъчно.