Отрова

ПЛАШИЛИЩЕТО И ПОДХВЪРЛЕНИКЪТ

Писъкът на мащехата й я накара веднага да отвори очи. Отрова се надигна изпод завивките и от нея се поръси някакъв фин, искрящ прашец, който незнайно как бе полепнал там. Имаше и друго странно нещо — въпреки паниката в писъка на Лайкучка, който я бе извадил от унеса й, девойката почувства как топлите ръце на съня я обгръщат отново и клепачите й натежават. Тя разтърси озадачено глава, взирайки се учудено в сребристия прашец по одеялото и косата и. Приличаше на неразтопен сняг и блещукаше на фона на утринните слънчеви лъчи, които проникваха в стаята през замъглените стъкла на кръглото прозорче.

Отрова почувства как отново се унася против волята си, ала този път отметна завивките настрани и стана от вехтия, опърпан креват. Този прашец… да, по някакъв начин беше свързано с прашеца… Не разбираше как или защо, но инстинктивно бе направила връзката между мистериозните снежинки, покрили леглото й, и бремето на сънливостта, което се бе стоварило връз нея. Момичето прокара ръце през косата си, разрошвайки я още повече, след което започна да тупа трескаво конопената си нощница, сякаш дрехата се бе запалила и се опитваше да потуши пламъците. С отърсването от сребристия прашец съзнанието й се проясни и тя почувства как умората я напуска. Едновременно изумена и потресена, девойката се вторачи в снежинките, полепнали по пода.

— Какво си направила! — изкрещя й Лайкучка от другия край на малката стая и Отрова внезапно се сети защо я бяха събудили. Мащехата й стоеше до креватчето на Азалия — лицето й беше изкривено от ужас, а очите й се взираха обвинително в Отрова.

Девойката разтърка очи, за да прогони и последните остатъци сънливост, след което пристъпи към креватчето, без да обръща никакво внимание на Лайкучка. Усещаше непосилна тежест в стомаха си — там бе зейнал назъбеният кратер на някакво ужасно предчувствие, който се разрастваше с мълниеносна бързина. Отрова надзърна в креватчето. Каквото и да лежеше там, то не беше сестричката й.

— Защо не си се събудила? — изсъска Лайкучка. — Нали си била тук през цялото време? Гади ми се от теб! Как така не си се събудила?

Ала девойката не я слушаше. Целият свят се бе смалил до размерите на едно детско креватче и онова, което се намираше в него. Всички звуци бяха станали далечни и приглушени — дори пискливият глас на мащехата й в ухото й. Усещаше бавното движение на кръвта из тялото си, както и всяко вдишване и издишване на въздух. Трябваше да се подпре на решетката на креватчето, за да запази равновесие. Нейде далеч в паметта й малката сребърна камбанка отново нададе ефирния си звън.

Отрова се оттласна от креватчето и се хвърли към библиотечката си, откъдето измъкна най-дебелата книга. Беше я взела назаем от Чевръстин преди доста време и дори за миг не си бе помислила да я върне. Прашната й кожена корица проскърца, когато я отвори, а страниците й прошумоляха под пръстите й.

— Ще четеш? — кресна и Лайкучка. — Смяташ да четеш в такъв момент? — Мащехата й не можеше да повярва на очите си. Отрова я изгледа ядосано за миг, след което отново възобнови търсенето си. Тогава русокосата красавица не издържа и започна да ридае: — Горкичкият Сечко! Какво ще му кажа? Как да му го кажа? Това ще разбие сърцето му!

В този момент Отрова най-сетне намери мястото, което търсеше, и усети как главата й се замайва. Това беше. Почти пялата лява страница бе запълнена от черно-бялата литография на прегърбена фигура, облечена с дълго, дрипаво палто, чието лице бе закрито почти изцяло от широкопола шапка, изпод която се виждаха единствено очите — два тесни бели процепа в мрака. Създанието бе протегнало напред едната си ръка и държеше мъничка камбанка в съсухрената си, кокалеста длан, а с другата разпръскваше нещо, подобно на ефирен прашец. Бе изобразено насред горска полянка, където лежаха множество спящи хора.

— Плашилището — прошепна Отрова.

В същия миг сребърната камбанка отново зазвъня в главата й. Озадачена, девойката се намръщи и се вгледа съсредоточено в страницата. Беше ли видяла нещо да помръдва там, само преди секунда? Тя доближи книгата до лицето си.

Внезапно илюстрацията започна да расте пред погледа й, сякаш Отрова бе пропаднала вътре в нея или създанието се надигаше от страницата, за да я погълне. Черно-белите листа на дърветата се раздвижиха. Момичето почувства как й се завива свят, а теменужените й очи се разшириха.

Плашилището завъртя глава към нея и когато тя зърна гибелния му взор, гърлото й се сви от ужас. Искаше й се веднага да затвори книгата, ала не можеше да застави и най-малкото си мускулче да помръдне. Чувстваше се като прикована, неспособна дори да премигне. Паниката приклещи дробовете й в желязната си хватка, но тя продължаваше да не вярва на очите си.

Прегърбеното създание започна да пристъпва бавно към нея. Походката му беше някак странно накъсана, сякаш Отрова разглеждаше една от онези книжки, бързото разлистване, на които създава оптическа илюзия за движение на героите. Плашилището се приближаваше към нея с неголеми, накуцващи стъпки, протегнало миниатюрната камбанка пред себе си. „Невъзможно, каза си девойката. Невъзможно.“

Само дето не можеше нито да се отдръпне, нито да отмести поглед. Сребърният звън отекна отново, защото зловещата твар разклати камбанката си — кристално ясен и неизразимо ужасяващ звук, въпреки че беше едва доловим. Горната част на туловището му вече бе изпълнила почти цялата страница; момичето имаше чувството, че стои до прозорец, а страховитото същество се е изправило от другата страна. Камбанката звънна отново, изпълвайки съзнанието й. Белите процепи на очите на Плашилището сякаш я изпепеляваха от мастилено черния мрак на лицето му.

Отрова едва успяваше да диша — и малкото въздух, който достигаше до дробовете й, влизаше през трахеята й на мъчителни, парещи глътки. Всяка фибра от тялото й крещеше, че случващото се просто не може да е истина, че това е само една картинка от книгата, ала въпреки това Плашилището ставаше все по-голямо и по-голямо, докато накрая й се стори, че единственото, което ги разделяше, бе тънката хартия на страницата.

Създанието сложи едната си ръка на ръба на илюстрацията и костеливите му, издължени пръсти одраскаха китката й.

В този момент външната врата на хижата се затръшна с трясък. Отрова се сепна и захвърли книгата, надавайки изплашен вик. Страниците на стария том прошумоляха във въздуха, след което той тупна тежко върху дъските на пода. Разтреперана, девойката се втренчи напрегнато в него, готова да побегне и при най-малкия признак, че книгата ще направи нещо по-различно от това да си лежи на земята. Ала нищо подобно не се случи.

Отрова почувства как сърцето й постепенно забавя лудешкия си ритъм и дишането й се нормализира. Тя приседна на края на леглото, скръсти ръце в скута си и сплете треперещите си пръсти, опитвайки се да се успокои. От време на време хвърляше бързи погледи към захвърлената на пода книга.

Трябваше да има някакво обяснение, просто не можеше да няма…

В този момент момичето осъзна, че Лайкучка я няма, и веднага свърза този факт с трясъка на външната врата, който я бе извадил от упоението й. Креватчето на сестричката й също беше празно. Отрова изведнъж бе осенена от идеята какво възнамерява да стори мащехата й. Разтревожена, девойката скочи от леглото и се втурна към входната врата, за да се опита да я спре.

Сутринта беше студена и влажна, а слънчевите лъчи трябваше да си пробиват път през облака от зеленикави изпарения, надвиснал над Черните блата. Е, поне нямаше мухи, защото езерните води все още не се бяха затоплили достатъчно. Отрова изскочи навън, облечена само с конопената си нощница, и утринният хлад веднага я обгърна. Обстоятелството, че излиза в такъв вид, не я притесняваше особено — след снощната еуфория и вълнения повечето обитатели на Чайкино бяха все още в леглата си и въпреки че изглеждаше малко смешно, нощницата й бе по-здрава и топла от обичайното й облекло за през деня. Освен това изобщо не я интересуваше какво щяха да си помислят съселяните й. Поне бе проявила достатъчно разум да си нахлузи някакви обуща, понеже бе истинско самоубийство да стъпваш бос в тинята на блатото, където гъмжеше от най-различни гадини — от отровни змии и паяци до слузести охлюви с бодливи черупки, — всяка от които можеше да причини смъртта на човек чрез ухапване или убождане.

Лайкучка не се виждаше никъде, но между тяхната и следващата платформа имаше само едно мостче, ето защо Отрова забърза по него към къщурката, където бе легнал да спи ловецът на духове, а домакинът и жена му трябваше да прекарат нощта на пода. Две въжени мостчета свързваха дома на Зъберин със съседите му и едното все още се поклащаше от минаването на Лайкучка. Момичето веднага заситни по него, вече знаеше накъде се е запътила мащехата й.

Успя да я зърне в мига, когато русата жена изчезваше сред дърветата, растящи покрай брега на езерото. Лайкучка бе увила онова, което беше взела от люлката в някакво одеяло и го притискаше плътно до гърдите си. Отрова й извика, докато притичваше по въжения мост, надвиснал над мътната вода между поселището и брега. Мащехата й спря за момент и погледна назад, при което девойката забеляза налудничавото й изражение, и отново забърза към дърветата. Момичето се втурна подире й, ала кракът й се подхлъзна по влажните дъски на моста и тя залитна назад; в същия миг обаче въжените парапети се впиха под мишниците й и тя се отърва единствено с парещи ожулвания. Проклинайки се наум заради непохватността си, Отрова се изправи и отново се понесе напред.

Калната почва примлясваше под стъпките й, докато тичаше след Лайкучка. Това бе сравнително твърда земя за Черните блата и доколкото знаеше, тук поне нямаше тресавища и кални ями, където, затънеш ли веднъж, нямаше измъкване. Медно русата плитка на мащехата й отново се мярна сред дърветата, в същия момент нещо изхрущя под краката й, ала Отрова не се наведе да разглежда нещастната твар, върху която беше стъпила. На това място дърветата бяха изсечени и бе оформено нещо като неравна пътечка, отъпкана от безброй нозе. Момичето ускори ход и започна да настига Лайкучка, която вече се задъхваше, и малко преди да достигнат кладенеца, Отрова бе смалила разстоянието помежду им дотолкова, че можеше да я докосне.

Кладенецът се намираше по средата на горско сечище и представляваше четириъгълна каменна шахта, която се издигаше на метър и нещо над земята. Тя бе плътно покрита от ръждясала решетка, над която се издигаше грубо скован, вдлъбнат навътре навес, който завършваше с фуниеобразен отвор — по този начин дъждовната вода се отвеждаше в него. Също като подземния извор, захранващ водохранилището, тя бе подходяща за пиене, ала тъй като жителите на Чайкино не искаха кладенецът им да се замърси от езерните миазми или от някой разлагащ се блатен обитател, бяха иззидали каменна стена и покрили отвора с решетка.

Внезапно Лайкучка се подхлъзна и падна на колене, изпускайки товара си. Увитият в одеяло предмет тупна на меката земя, без да издаде и звук. Когато момичето настигна мащехата си, по-голямата жена дишаше толкова бързо и накъсано, че дробовете й свистяха — недвусмислен признак за хипервентилация.

— Хайде, направи така — каза й Отрова, а нетърпеливият й тон прикриваше загрижеността, която изпитваше. Тя издърпа ръкава на Лайкучка над ръката й и го долепи до устата на мащехата си. — Задръж така. Русата жена се подчини и притисна плата със свободната си ръка. В същото време девойката опъна още повече ръкава, създавайки по този начин нещо като маска, ограничаваща притока на кислород до дробовете на Лайкучка. Щом се увери, че дишането й се успокоява, момичето отпусна хватката си. — Не трябваше да бързаш толкова — изтъкна Отрова. Мащехата й сви рамене и погледна към вързопа на земята пред нея.

— Много тежеше — въздъхна тя.

Девойката също насочи погледа си натам. Русокосата жена го бе увила като самун хляб. Запита се дали онова вътре дишаше, или не. Сетне се зачуди дали изобщо му бе необходимо да диша.

— Възнамеряваше да го хвърлиш в кладенеца, нали? — попита момичето.

— Не мога да допусна Сечко да го види! — ужаси се Лайкучка. — Това ще го убие!

— Не се дръж като глупачка! — сряза я Отрова. — Първо, ако го беше хвърлила в кладенеца, то щеше да започне да се разлага там и така щеше да отровиш водата… Помисли ли за това? Второ — откъде си толкова сигурна, че можеш да го удавиш? Не знаеш ли какво е?

Жената я изгледа вбесено. Не можеше да понася, когато я караха да се чувства невежа.

— А може би ти знаеш, така ли?

— Това е подхвърленик — информира я Отрова. — Подхвърленик. И ако го хвърлиш в кладенеца, никога няма да можем да си върнем Азалия.

Мащехата й изсумтя невярващо.

— Откъде знаеш? Откъде знаеш, малка вещице? Ти ли причини това на сестра си? Ти ли?

Девойката изобщо не си даде труд да отвръща на тези обвинения. Вместо това вдигна вързопа — наистина беше много тежък, сякаш вътре имаше не плът, а камъни — и погледна към Лайкучка, която бе започнала да ридае в калта. Роклята й бе заприличала на нищо — намачкана и сплескана с големи черни петна от влажната почва, навярно съсипана завинаги.

— Не казвай на никого за това — рече Отрова. — Аз ще се заема.

— Къде изчезна Азалия? Какво смяташ да правиш? — извика Лайкучка подире й, докато момичето се отдалечаваше.

— Нито дума за това! — предупреди я отново девойката, отчасти, защото искаше мащехата й да разбере значението на случилото се, но най-вече защото не знаеше как да отговори на въпросите й. Един човек обаче знаеше.

— Идвам де, идвам, само спри да хлопаш! — измърмори сънено Чевръстин, докато отваряше вратата на колибката си. Беше рано сутринта и той искаше да си поспи още малко, ала щом видя изражението на Отрова, от раздразнението и сънливостта му не остана и следа.

— Плашилището дойде снощи у нас — промълви момичето с треперещ глас. — Отвлече Азалия и остави това на нейно място.

На Чевръстин му трябваха няколко секунди, за да асимилира думите й. Известието бе твърде значимо, за да се сблъска с него толкова скоро след ставането си от сън. После веждите му се вдигнаха от изненада и потрес и той бързо въведе гостенката в дома си. На прага се спря за момент и се огледа, за да провери да не би някой да е забелязал присъствието на Отрова, ала поселището спеше. Къщурката на Чевръстин се намираше на закътана между две свредлови дървета платформа, където имаше още две хижи, ала съседите му бяха по-големи поспаланковци и от него. Възрастният мъж хвърли последен подозрителен поглед навън и затвори вратата.

— Някой друг знае ли? — попита той, докато Отрова оставяше тежкия вързоп върху кухненската маса. Старецът бе мистериозно богат и можеше да си позволи достатъчно голяма хижа с няколко стаи, включително и отделни помещения за готвене, хранене и къпане.

— Лайкучка — отвърна девойката. — Но тя няма да каже на никой.

— Сигурна ли си? — намръщи се домакинът й. — Това е изключително важно.

— Няма да… — започна момичето и изведнъж се почувства ужасно засрамена от сълзите, бликнали от очите й. Опита се да ги възпре, ала напорът им беше неумолим. — По-добре просто да беше изчезнала… Тя… — Отрова замлъкна, защото гласът й също я предаде.

Усети меката длан на Чевръстин на рамото си, а в ушите й зазвуча успокояващият му глас.

— Стига, Отрова — рече той. — Не всичко е изгубено. Да видим какво имаме тук.

Възрастният мъж пристъпи към масата и започна да развива вързопа. Под одеялото беше Азалия, облечена в лошо избродирана вълнена пижамка — лежеше съвсем неподвижно, със затворени очи. Човек би си казал, че е заспала — е, изглеждаше малко бледа, но иначе си беше същото пълничко, бузесто мъниче с руса косица.

— Мъртва ли е? — попита Чевръстин и дръпна леко едното й краче.

В същия миг очите на подхвърленика се отвориха — бяха изцяло черни и лишени от зеници. Старецът имаше чувството, че там, където се взираха, температурата падаше с няколко градуса. Въпреки че съществото не помръдваше и едно мускулче от тялото си, погледът му излъчваше свирепа злонамереност.

— Гледай ти — промълви Чевръстин. — Наистина е подхвърленик.

— Нали ти казах — засегна се Отрова, но не добави нищо повече. Скръбта й я възпираше да реагира по-остро. Домакинът й се почеса по наболата буза.

— По-добре да се преместим до огнището — рече той и вдигна подхвърленика, понасяйки го към съседното помещение. Това беше стаята за четене на Чевръстин — пред камината, където още тлееха въглените от снощния огън, имаше два старинни стола, а до задната стена се издигаше библиотечка, пред която тази на Отрова щеше да умре от срам. Самата стая бе мрачна, с тънки, износени перденца, спуснати пред прозорчето, и вътре беше доста задушно.

— Сядай, сядай — подкани Чевръстин гостенката си, докато оставяше подхвърленика настрана, сякаш бе най-обикновен вързоп.

Отрова се възползва от поканата и едва сега си даде сметка, че краката й са измръзнали, понеже не си бе обула чорапи. Тя се обърна и се загледа в домакина си, който се суетеше зад нея. Той беше висок и слаб, без много месо по костите си, имаше голям, масивен нос и големи бакенбарди. Носеше избеляла жилетка и панталони и Отрова се замисли, че никога не го беше виждала облечен с нещо различно. Внезапно я осени една закачлива мисъл.

— Събудих ли те? — попита тя.

— Ммм? — измърмори Чевръстин, докато пръстите му пробягваха по гърбовете на книгите, очевидно търсейки нещо.

— Преди малко? Събудих ли те, когато похлопах?

— А ти как смяташ? — отвърна старецът с престорено засегнат тон. — Така се беше разхлопала, че щеше да събудиш и мъртвец!

— С тези дрехи ли спиш?

Събеседникът й спря да рови из библиотеката си.

— Щом толкова те интересува, ще ти кажа — бях заспал на ей този стол — посочи той. — Стар човек съм и мога да спя навсякъде — добави троснато, след което въздъхна и обърна гръб на библиотечката. — Не мога да я намеря.

— Какво да намериш?

— „Бестиарията на Макмус“1 — отвърна Чевръстин. — Бях сигурен, че я имам.

Отрова внезапно бе осенена от кошмарно видение — пръстите на Плашилището се свиват над ръба на илюстрацията и докосват китката й.

— У нас е — уведоми го девойката. — И нямам никакво намерение да се доближа пак до нея.

— Аха — каза разбиращо старецът. Не бе очаквала точно такава реакция.

— Какво искаш да кажеш с това „аха“! — попита тя, повишавайки рязко тон.

— Понякога книгите могат да бъдат доста опасни, Отрова — отговори събеседникът й. — Не забравяй, че те дават храна на въображението ти. Супа?

— Супа ли? — възкликна недоумяващо девойката.

— Да, супа — кимна усмихнато възрастният мъж. — Искаш ли? Предполагам, че едва ли си имала време да закусиш… Нали?

— Чевръстин, какво да правя с това! — попита Отрова, посочвайки към подхвърленика, който си лежеше тихо и кротко там, където старецът го беше оставил.

— Нека първо да те нагостя с малко супа — каза той, — а после ще ти кажа.

Чевръстин запали огън и сложи малко дърва в камината, докато супата се топлеше в кухнята. Междувременно Отрова му разказа за всичко, което се беше случило тази сутрин. Когато супата бе готова, мъжът напълни две купички и подаде едната на гостенката си, а другата сложи за себе си, добавяйки към тях две хрупкави хлебчета — от истинско пшенично брашно, а не онази безвкусна клисава гадост, която правеха от блатни тръстики. След това Чевръстин се разположи на любимия си стол, а Отрова приседна с кръстосани крака пред огъня и се заслуша в разказа на сладкодумния си събеседник.

— Вълшеблените създания са зли твари, Отрова — започна той. — Зли и магически. Подхвърленикът и Плашилището са вълшеблени създания. Те оставят странни и илюзорни неща след себе си, лъжат с езиците си и мамят сетивата ни. Онова, което си видяла в книгата ми, е било последица от сънния прах на Плашилището. Просто номер на съзнанието — той се усмихна мрачно. — По принцип вълшеблените създания стоят далеч от човешките дела, защото вече притежават достатъчно голяма част от Владенията ни и не им се налага да ни търсят из планините и мочурищата, ала за съжаление не могат да устоят на импулса си да ни създават неприятности.

Девойката погледна към ниската масичка в дъното на стаята, където лежеше подхвърленикът. Съществото ги наблюдаваше с черните си очи и макар че не бе помръднало и мускулче, откакто бе сложено там, мъртвешката му вцепененост беше също тъй обезпокоителна, както и взорът му.

— Какво са й сторили? — попита тихо Отрова.

— Отнесли са я във Вълшеблените владения — каза Чевръстин, докато отхапваше от топнатото в супата хлебче.

— Но защо? — изхлипа девойката, а в ъгълчетата на теменужените й очи отново проблеснаха сълзи. Този път обаче тя не им позволи да бликнат и прогони скръбта си. Сега не беше време за печал.

— Това вече не мога да ти кажа — отвърна домакинът й. — Понякога връщат детенцето. Може да стане след ден, седмица, година или двадесет години. В някои случаи връщат мъничето на същата възраст, на която са го взели, когато родителите му вече са побелели и грохнали, а в други — когато хлапетата са пораснали. Никое от похитените деца обаче не може да си спомни какво се е случило с него.

— Колко… колко пъти се е случвало това? — запъна се Отрова, съсредоточавайки погледа си в пламъците от огнището, за да изсуши очите си.

— Повече, отколкото си мислиш — отбеляза старецът. — Дори в това схлупено селце се е случвало повече от веднъж. Ти обаче си постъпила по най-добрия възможен начин. Виждам, че си научила доста неща от онези книги, които ти дадох. Ако Лайкучка бе убила подхвърленика, вълшеблените създания никога нямаше да върнат Азалия. Сестричката ти щеше да бъде изгубена завинаги.

— Дали… Не може ли някой да направи нещо? — извика безпомощно девойката.

— Това е като блатните паяци и змиите, като козирибите, блатната охтика и всичко друго тук — изрече Чевръстия, докато дъвчеше залъка си. — Част от живота. Снощи просто не ти провървя, Отрова, и те похитиха сестричето ти. Лош късмет.

— Лош късмет… — повтори бавно момичето.

— И двамата знаем, че не би могла да спреш Плашилището каквото и да сториш — продължи мъжът. — Затова недей да се самообвиняваш. Тази твар те е поръсила със сънния си прах и ти веднага си заспала. Сетне е взела Азалия и е оставила на нейно място подхвърленика. Сега трябва да го храниш и да се грижиш за него — о, подхвърлениците ядат много и ако знаеш само колко гърбове са се превивали, за да задоволяват апетита им! — но ако искаш да видиш отново сестричето си, ще го направиш. Някои хора вярват, че подхвърленикът е тяхната рожба, само че нападната от незнайна болест. Предполагам, че ще ти е по-лесно, ако и ти започнеш да мислиш така. И един ден, ако си сред щастливците, ще откриеш сестричето си отново в креватчето му, а подхвърленикът ще е изчезнал завинаги. Приеми обаче, че това не се случва никога с някои хора — добави домакинът й и вдигна рамене. — Просто такъв е животът.

Докато Чевръстия говореше, Отрова почувства как някаква изгаряща огнена топка започна да се надига в гърдите й. Сълзите й бяха изсъхнали и на тяхно място се бе появило нещо доста по-мрачно. Гняв.

— Не мога да повярвам, че чувам това! — извика девойката, като се изправи и остави настрана недокоснатата си супа. — И то точно от теб!

— Ще си разлееш су… — започна мъжът.

— Чевръстин! — прекъсна го девойката. — Изслушай ме! Изобщо не ме интересува, че такъв е животът! Някой е дошъл и е отвлякъл сестра ми! Разбираш ли? Ден подир ден аз гледам как всички около мен се примиряват с нещастията, смъртта и мизерията, и всеки се оправдава със същите думи като теб. Животът е такъв, защото ние самите му позволяваме да бъде такъв! — Лицето и бе пламнало от гнева и тя изкрещя последните си думи, ала събеседникът й не изглеждаше засегнат. — Нямам намерение да чакам, докато вълшеблените твари благоволят да върнат сестра ми; няма да превивам гръб от работа, само и само за да храня това чернооко чудовище ей там!

— И какво смяташ да сториш, Отрова? — попита благо Чевръстин.

— Ще я намеря и ще я върна!

Думите отекнаха в тишината. Девойката се взираше съсредоточено в стареца, който също я наблюдаваше изпитателно. Огънят пращеше зад гърба й в сумрачното помещение и изпращаше подскачащи сенки по лицето на възрастния мъж.

— Не съзнаваш какво говориш, Отрова — предупреди я мъжът с внезапно охладнял глас. — Светът е стотици пъти по-голям от Чайкино и хиляди пъти по-жесток.

— Тогава аз ще бъда още по-жестока — заяви момичето с теменужените очи.

— Къде ще идеш? И какво ще направиш, когато стигнеш там?

— Ще ида при повелителя на Вълшеблените владения — изрече Отрова с най-сериозен тон. — И ще го накарам да върне сестра ми.

— Но ти дори не знаеш дали той съществува!

— Плашилището съществува — махна с ръка девойката. — Подхвърленикът съществува. Защо повелителят на Вълшеблените владения да не съществува?

— Ами баща ти и Лайкучка?

— Изобщо не ме е грижа за Лайкучка — отвърна момичето. — Що се отнася до баща ми, да, зная, че ще скърби, ала по-добре така, отколкото да се примиря и да направя това, което ме съветваш.

— А подхвърленикът?

Отрова замълча, вперила изгарящия си взор в Чевръстин.

— Явно си даваш сметка, че трябва да кажем на баща ти — изтъкна старецът. — Това не е нещо, което да скриеш под чергата. Не можеш да го запазиш в тайна от него. Двамата с Лайкучка ще трябва да се грижат за подхвърленика. И ако ти заминеш, Сечко ще изгуби две дъщери, вместо една.

— Ти не можещ ли да се грижиш за него? — помоли девойката. — Да се грижиш за него и да го запазиш в тайна?

— О, не — поклати глава Чевръстин, отклонявайки предложението. — Имам други задължения извън Чайкино. Не мога да се грижа за това вълшеблено чудовище. Отрова отново замлъкна и присви упорито устни.

— Изобщо не си мислила за пътуването си, нали? — попита възрастният мъж.

— Не.

— И въпреки това, ще се отправиш на път?

— Да.

Известно време Чевръстин наблюдава лицето й. Тя винаги правеше онова, което намислеше, ала този път… никога не я бе виждал толкова твърдо решена за нещо. На лицето му бавно разцъфна замислена усмивка.

— Наистина имаш от Древната кръв — рече той.

— Чевръстин, нямам никакво време — въздъхна гостенката му. — Искам да тръгна преди баща ми да се събуди. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Естествено, че ще ти помогна, Отрова — усмихна се старецът. — Трябваше само да ме помолиш за това.