Отрова

Ножове

Отрова бе изгубила способността си да мисли рационално. Разсъдъкът й сякаш бе пометен от пороя, бушуващ в черепа й, и тя можеше единствено да се взира в мъртвото тяло на вълшебленото създание, което се беше превърнало в обект на омразата й, а сега бе замлъкнало завинаги. Само преди час, когато бе отпивал от същото това вино, което го беше погубило, Ейлтар изглеждаше неуязвим и непобедим… препятствие, което просто не може да бъде преодоляно. Тя никога не бе предполагала, че повелителят на вълшеблените създания може да бъде победен. Всичко, на което се бе надявала, бе някак си да успее да го уговори да й върне онова, което и бездруго й принадлежеше по право.

„Но в крайна сметка загина от отрова. В един или друг смисъл“ — помисли си девойката.

Онзи кратък момент на злост, когато бе решила да каже на Асинастра кой всъщност я бе изпратил да открадне кинжала, бе повлякъл след себе си цяла верига от събития, завършили с гибелта на врага й. Убийството на Йерофанта означаваше, че за момента Владенията му са лишени от повелител и никой от намиращите се там не е в безопасност; господарката на паяжините явно се бе възползвала максимално от това. Тъмнокосата девойка никога нямаше да узнае как точно Асинастра бе успяла да се добере до Ейлтар, но фактът си беше факт. Въоръжена с търпението на паяците, които управляваше, тя бе изчакала най-удачния момент за атаката. И когато Асинастра бе дошла при Отрова в стаичката за размисъл на Чевръстин, повелителят на вълшеблените създания вече е бил мъртъв. Нямаше нищо чудно в това, че зловещата жена се бе смилила над девойката; нали вече бе разчистила сметките си с истинския виновник за кражбата на кинжала.

Отрова се замисли какво следваше от това и как трябваше да постъпи. Смъртта на Ейлтар променяше всичко. Съотношението на силите придобиваше толкова различен характер, че девойката не можеше да реши какво да стори по-нататък. В края на краищата изборът как да действа бе направен вместо нея. Тя чу някакъв глас от другата страна на вратата. Познаваше го много добре. Драскин. Изведнъж я обхвана див, панически ужас. Ами ако секретарят я завареше тук сама с мъртвия му господар? Какво ли щеше да си помисли? И по-важното — как ли щеше да постъпи? Част от нея я съветваше да остане тук и да се срещне с Драскин, като му обясни спокойно какво бе сторила Асинастра, ала тази част — смелостта й — вече се бе изчерпала, докато момичето се мъчеше с непосилния избор между сестра си и съдбата на всички хора…, който, между впрочем, се оказваше безсмислен на фона на последните събития.

Тя се втурна да бяга. Покоите на Ейлтар се състояха от няколко стаи и девойката се хвърли към първата врата, попаднала пред погледа й. Още само секунда и вече щеше да е твърде късно, защото двойните врати, водещи към коридора, се отвориха широко.

— Не ме интересува кой е при него, въпросът не търпи никакво отлагане. Гнусни тролища, какво сте се накачулили в коридора като просяци?

Вратите се затвориха. Отрова се озърна изплашено наоколо и видя, че се намира в нещо като малко преддверие. Тук имаше още един диван, бюфет и маса. Високи стреловидни прозорци, наполовина закрити от тежки, стигащи чак до земята кадифени драперии, гледаха към бичувания от бурята планински пейзаж. Нямаше други врати, освен тази, през която беше влязла. Девойката се вкопчи в единствения шанс за спасение, който имаше, и се скри зад алените завеси.

— Повелителю мой, моля ви да ми простите, задето ви безпокоя, но двамата с повелителката трябва спешно да поговорим с вас — занарежда бързо Драскин. — Ситуацията става все по-сложна и аз… ние… с цялото си уважение към вас, искаме да ви предложим… да ускорим встъпването ми в длъжност като… Повелителю? Отрова изтръпна при мисълта за неизбежното, което предстоеше. — Повелителю мой? Защо седите на тъмно? Добре ли сте, Ваше величество? Продължително мълчание.

— Той е мъртъв — чу се глас, напомнящ за шумоленето на листата в слънчев летен ден, и тъмнокосата девойка разпозна повелителката Париаза.

— Как така мъртъв? — изсъска секретарят. — Мъртъв? Но той не може да умре. Не и сега! Не и сега!

Гласът му бе станал още по-тънък и писклив от гнева и разочарованието.

— И въпреки това е така — отвърна принцесата. — Уви, делото ни ще остане незавършено.

— Не! — изкрещя Драскин и скръцна ядно със зъби.

— Ще те чуят — предупреди го Париаза. Вероятно имаше предвид мъжете, които стояха на пост отвън. — Хайде, вземи се в ръце, преди да им съобщим.

— Да им съобщим? Имаш предвид, да им кажем? Не! В никакъв случай! Не още. Къде е онова момиче? Казаха ми, че е тук.

Отрова чу трополенето от стъпките на секретаря, който очевидно бе започнал да обикаля от стая в стая. Повелителката на ериадите се движеше безшумно, сякаш се рееше във въздуха. Тъмнокосата девойка се замисли дали да се хвърли към вратата, но не й достигна смелост да го стори. Докато се колебаеше, мъжът и жената се върнаха и влязоха в преддверието, където се криеше. Отрова затаи дъх и дори сърцето й спря да бие за миг от страх. Драскин и Париаза стояха на няколко крачки от нея и единствената преграда между тях и момичето беше завесата от алено кадифе. Някъде в далечината удари гръмотевица и почти веднага нова ослепителна мълния раздра нощното небе.

— Какво правиш, любов моя? — попита тихо принцесата с нежния си, неземно красив и благозвучен глас. Как можеше същество с подобен глас да бъде убиец? — Тя не е тук.

— Къде е тогава? Как е успяла да… Как е успяла… — не довърши Драскин, задушавайки се от гняв.

— Тя е опасна — гласеше отговорът. — И всички добре го знаем. Ейлтар си мислеше, че ще може да я отстрани, като я залъже със сестра й… Че тя няма да научи истината и той ще може лесно да се избави от нея… Но явно се е лъгал. Отрова не вярваше на ушите си. Опасна? Тя? Защо? Нима повелителят на вълшеблените създания наистина се е страхувал толкова от нея? Затова ли й беше предложил да се прибере у дома — за да я отстрани и да се избави от нея? Но защо?

— Трябва да помисля — измърмори Драскин. — Трябва да помисля. Когато вестта за смъртта на Ейлтар се разчуе, другите властелини… Животът ни е в опасност, Париаза. Аз съм предложен за мястото на Йерофанта, а ти си обвинена в убийството на Мелхерон. Мислиш ли, че ще можем да се проврем край десетината тролища на Гругарот и самия него, ако си въобрази, че сме убили Ейлтар? Та той веднага ще нахълта тук, за да вземе обратно проклетия меч на своя природен брат!

— Без Ейлтар ти не можеш да станеш Йерофант — заяви повелителката на Ериадите с равен глас. — Трябва да избягаме, любов моя. Да се махнем оттук, докато още можем. Докато намерят трупа, вече ще бъдем далеч оттук.

— Да избягаме? — възкликна секретарят. — Къде? Защо?

— Аз все още съм повелителка на ериадите — отвърна Париаза. — Ела заедно с мен във Вълшеблените владения.

— И какъв ще бъда там? Твой съпруг? Та аз съм наполовина човек, Париаза! Кръвта ми винаги ще носи това позорно клеймо! Заради него не мога да заема никакъв влиятелен пост във Вълшеблените владения! Създаден съм само за да бъда Йерофант! Именно затова направихме всичко с теб, не помниш ли? Затова аз взех кинжала от това глупаво девойче, а ти го заби в гърба на Мелхерон. Защо му беше на Ейлтар да знае? Нали всички щяха да обвинят онази противна паешка вещица! Ако не беше това проклето момиче, всичко щеше да мине като по мед и масло!

— Да, но вече всичко е различно — изтъкна спокойно принцесата. — Защото Ейлтар е мъртъв.

— Няма да се оставя да бъда победен от един човек! — просъска Драскин.

— Тя не е обикновен човек — каза Париаза. — Сега вече го знаем със сигурност, дори и тя още да не го осъзнава.

В този миг помещението бе разтърсено от чудовищен гръм и стъклата на прозорците задрънчаха в рамките си. Отрова се стресна, защото нервите й и бездруго вече бяха обтегнати до краен предел, и подскочи лекичко. Ала въпреки че не издаде никакъв звук, движението й бе напълно достатъчно, за да издаде присъствието й. Кадифената завеса бе отметната встрани и тя се озова пред свирепия поглед на Драскин. Изражението на писаря бе по-мрачно от всички буреносни облаци, събрали се над замъка. Девойката се хвърли към вратата, ала секретарят на покойния Еилтар веднага я сграбчи за гърлото и я притисна към стената. Мъжът се ухили и острите му зъби се показаха, изглеждаше досущ като хищен звяр, независимо от обстоятелството, че кръглите му очила се бяха килнали накриво върху острия му нос. Париаза наблюдаваше всичко това спокойно и безстрастно отстрани.

— Ти… — изхриптя Драскин с неизмерима омраза в гласа си. — Ти си виновна за това. Ти съсипа всичко.

Отрова се опита да се изтръгне от хватката му, но пръстите му стискаха гърлото й като стоманени менгемета и девойката започна да се задушава.

— Не биваше… да отвличате… сестра ми — изхъхри дръзко тя.

Писарят извика ядосано и блъсна Отрова към другата стена. От силния удар светът се превърна в едно размито бяло петно пред очите й, след което се завърна, придружен от непоносима болка. Момичето залитна и се стовари върху масата. Нещо вътре в тялото й изпука зловещо. Ребро. Реброто й се бе счупило. Когато опита да се надигне от писалището, усети как строшената кост стърже в съседните и агонията, в която потъна, беше неописуема…

— Твоята сестра! — изкрещя Драскин, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Ах ти, глупаво, заблудено човешко изчадие! Та ние върнахме сестра ти много преди да дойдеш тук и да започнеш да ни създаваш главоболия!

Тъмнокосата девойка го изгледа безмълвно — чертите на лицето й бяха изкривени от болката, а очите й излъчваха недоумение и потрес.

— Тя се оказа неподходяща за нуждите ни — подхвърли презрително мъжът, като пристъпваше към нея. — Когато порасна, стана ясно, че няма онези качества, които трябваха на Ейлтар. Ето защо той я върна обратно. Плашилището я захвърли насред гнусните ви владения, без никакъв спомен за онова, което се беше случило. Оттам насетне тя е трябвало сама да намери пътя до дома си. Сега доволна ли си? Сестра ти не е при нас! Ейлтар те излъга!

Това беше твърде много, твърде много, за да го възприеме веднага. Осъзнаването обаче си запробива път с неумолима сила и съвсем скоро достигна до сърцевината на забуления й от болката разсъдък. Вълшеблените създания бяха върнали сестра й. Нима всички тези изпитания, страдания и болка бяха напразни? И Азалия през цялото време си е била вкъщи?

Тогава прозрението внезапно я осени. Всички парченца от главоблъсканицата застанаха по местата си и Отрова си спомни къде бе виждала девойката, която й бе показал Ейлтар.

Това беше същото момиче, което Отрова бе видяла в Щитоград — момичето, запътило се към Чайкино. Момичето, на което бе възложила да предаде посланието до родителите й. Не бе никак чудно, че непознатата изглеждаше толкова странно, че погледът й бе някак отнесен и имаше изнурен вид. Тя не помнеше нищо, но все пак бе успяла да намери пътя към дома. Отрова така и не я бе попитала за името й и в това се криеше цялата жестока ирония на съдбата. Защото, ако го беше сторила, непознатата клетница щеше да отвърне: „Азалия“.

Един-единствен въпрос и пътешествието на Отрова щеше да завърши малко след като бе започнало. Нямаше да напуска Човешките владения и нямаше да се срещне с Миногий, Скелетната вещица, повелителя на вълшеблените създания или Йерофанта. Ако нещата се бяха развили другояче и Отрова се бе сетила да попита… Ех, защо не се бе сетила да попита. Ами ако Азалия бе разпознала в нея по-голямата си сестра, въпреки че я бе виждала за последен път преди дванадесет години. Или ако Азалия бе попитала защо Отрова ще изпраща послание до Сечко и Лайкучка, вместо само да я изгледа с онези празни, безразлични очи? Навярно тя не помнеше имената на родителите си. А дори и да помнеше, щеше ли изобщо да каже нещо?

Но как би могла да се досети Отрова — как и двете биха могли да се досетят, — когато дори не подозираха, че една седмица във Вълшеблените владения се равнява на дванадесет години в света на хората? През това време Азалия се бе превърнала от четиригодишно мъниче, което спеше в кошарка, в красива девойка. Бе пораснала сред вълшеблените създания и те я бяха прогонили, след като бяха установили, че не отговаря на изискванията им.

Отрова, която се бе отправила в търсене на похитената си сестра, всъщност я бе намерила преди доста време, без изобщо да подозира за това.

Тя се опита да си поеме дъх, за да изкрещи — донякъде, за да извика Гругарот и тролищата му, но най-вече, за да даде отдушник на безутешната мъка и неистовата ярост, които тази чудовищна несправедливост бе посяла в душата й, — ала нищо не се получи. Явно гърлото й не можеше да издаде и звук, след като Драскин я бе сграбчил за шията. Междувременно мъжът се надвеси над нея със запотено и пламнало от злоба и гняв лице. В ръката си държеше нож — дълъг, закривен нож със страховито острие. Само че Отрова бе прекалено погълната от скръбта и болката, за да почувства каквото и да било. Заплахата в ръката на писаря изобщо не я интересуваше, защото в сърцето й не бе останало място за страх.

— Любов моя — изрече Париаза и изведнъж се появи иззад рамото на Драскин, а ефирното й златно-сребърно одеяние грееше като неземен ореол около нея. — Не бива да правиш това.

— И защо не? — изграчи той. — Мислиш ли, че ще я оставя да живее след всичко, което ни причини?

— Налага се — отвърна принцесата на ериадите. — Нали помниш книгата?

— Книгата… на Мелхерон… е у вас? — изхриптя момичето. Естествено! Антиквариите бяха претърсили покоите на Ейлтар и Париаза, но не и тези на секретаря.

— Затваряй си устата! — кресна й Драскин и я заплаши с ножа.

— Не бива да я убиваш — продължи да го умолява вдовицата на Йерофанта. — Така само ще навредиш на всички нас.

Отрова положи всички усилия да прогони мъглата, спуснала се над съзнанието й, и да проясни мислите си. Моментът бе от жизненоважно значение. Тук се случваше нещо, което тя все още не разбираше, и животът и зависеше от това, дали ще успее да разбули загадката, или не. Защо бе толкова опасна за тях? Защо не биваше да я убиват и да приключат веднъж завинаги с нея? И по какъв начин всичко това бе свързано с книгата на Мелхерон?

— Защо не трябва да я убивам? — изсъска Драскин, сякаш бе прочел мислите на девойката.

Той я хвана за брадичката със свободната си ръка и я накара да се изправи, притискайки я към стената. Движението размести счупеното й ребро и тя за малко да изпадне в несвяст от прилива на изгаряща болка. Не можеше да повярва, че на света може да съществува толкова силна агония. Никой не бе в състояние да издържи подобно мъчение, ала ето че въпреки всичко бе още жива.

— Защо не трябва да я убивам? — повтори секретарят на мъртвия Ейлтар и се приведе съвсем близо до лицето й. — В края на краищата, онзи последният си умря съвсем мирно и тихо.

Ето го. Разковничето. Липсващото парченце от главоблъсканицата най-накрая залепна на мястото си. Ключът се завъртя за последен път и вратата към прозрението се отвори. Сега вече всичко й се изясни — от началото до края. Приказката й изобщо не беше за спасяването на сестра й — това бе просто подтик, за да напусне Чайкино и да се отправи на път. Беше толкова глупаво и нелепо, толкова елементарно и несправедливо, че Отрова не можа да се въздържи и се засмя. Това, което излезе от разраненото й гърло, бе по-скоро приглушен, горчив кикот, придружен от нова вълна на раздираща болка, защото и най-малкото движение караше реброто да остъргва вътрешностите й. На устните и проблеснаха капчици кръв, ала девойката продължаваше да се смее, без да може да се спре. Драскин и Париаза я гледаха недоумяващо.

— Всички хора ли се смеят така пред лицето на смъртта? — попита секретарят.

— Вие не можете да ме убиете — прошепна Отрова, все още в плен на своето мъчително ликуване. — Не можете да ме убиете. Аз съм новият Йерофант.

— Тя знае! — ахна повелителката на Ериадите.

Писарят я изгледа кръвнишки, след което отново се обърна към девойката. И от изражението на лицето му тя разбра, че догадката й бе абсолютно вярна.

— Пише го в книгата, нали? — едва чуто произнесе Отрова и се усмихна през мрежата на падналите върху лицето й коси. — В книгата на живота на Мелхерон. Вие сте знаели над какво работи той. Йерофантът е пишел историята на нов послушник, който ненавижда вълшеблените създания от дъното на душата си, ще се превърне в бич за вашия род и ще отвоюва Човешките владения от вас… — Момичето отново се разсмя. — Всичко това… всичко това беше само изпитание. То бе част от моето обучение. Именно затова Мелхерон ми го намекна толкова пъти и накрая ми разкри цялата истина — че всичко това е просто една вълшеблена приказка. Той искаше да го узная, защото един ден щеше да дойде и моят ред да я допиша.

— Това е пълна глупост! — изкрещя Драскин. — Вълшеблена приказка? Ти какво, полудя ли?

Ала никога досега Отрова не се бе чувствала толкова уверена в нещо.

— Вие откраднахте книгата на Мелхерон, за да не може никой да узнае кой го бе погубил — продължи момичето с хрипкав глас. — Обаче там намерихте едно име. Моето име. — Смехът й най-накрая секна и тонът й внезапно стана сериозен. — Каква ирония… Изобщо не мразех вълшеблените създания, докато вие не отвлякохте Азалия. Вие ме накарахте да ви ненавиждам. Вие ме направихте това, което съм. Навярно това е било част от приказката. Навярно Мелхерон просто ме е подготвял за свой наследник. — Отрова се закашля и се усмихна злостно. — Щом взема перото на Йерофанта, ще ви се отплатя за всичко.

— Не и ако приключа с теб още сега — процеди през зъби мъжът, но в погледа му се четеше неувереност.

— Не можеш — отвърна момичето. — Не разбираш ли? Това е моята история. Ето защо, когато Мелхерон загина, животът продължи, но щом аз поисках да умра, всичко започна да се разпада. Тази история е за това как аз ставам Йерофант. Тя може да мине без Мелхерон, но не и без мен. Убий ме — и ще убиеш себе си и всички останали. Докато тази история не завърши, докато не стана Йерофант, аз трябва да живея.

— Какви безсмислици дрънкате вие, човеците! — подхвърли презрително Драскин и я наръга с ножа си.

Теменужените очи на Отрова се разшириха от изумление и потрес. Хладното острие я бе пронизало точно под ребрата. Тя отвори уста и от ъгълчето на устните й потече струйка кръв. Тялото й внезапно се вцепени и вледени, но тя не усещаше никаква болка — навярно шокът притъпяваше всичките й усещания.

Мъжът изтегли ножа и Отрова потрепери. По хълбока и външната страна на бедрото й пълзеше нещо мокро и горещо. Тя погледна към тъмните очи на Драскин и видя пламъка на триумфа, който ги озаряваше. Как можеше това да се случи? А беше толкова сигурна, толкова уверена…

После Париаза закрещя. Звукът бе пронизителен, висок и непоносим, защото един толкова красив глас не биваше да бъде изкривяван от страх или мъка. Драскин се обърна и също го видя. Стените сякаш изтъняваха, губеха здравината си и се разтваряха във въздуха. Принцесата на ериадите се взираше ужасено в изящните си ръце, които изведнъж бяха станали прозрачни и всички кости и сухожилия се виждаха под кожата. Красавицата се олюля, залитна назад и се строполи върху дивана. Отрова с мъка успя да си поеме дъх. Дори въздухът като че ли бе станал някак си неистински, сякаш всичко се разтваряше и се превръщаше в сън. Драскин се обърна рязко към нея. Очите му пламтяха.

— Какво става? — озъби се той. — Какво правиш?

— Нали ти казах — прошепна девойката с тържествуваща нотка в гласа си. — Не можеш да ме убиеш. Това е моята приказка.

— Любов моя, послушай я! — извика Париаза.

— За нищо на света! — кресна мъжът и отново заби кинжала в тялото на момичето. Този път я намушка в стомаха и острието хлътна в плътта й чак до дръжката. Отрова изкрещя, когато студената стомана раздра вътрешностите и. Някогашният секретар на Ейлтар издърпа ножа и тя видя, че той е плувнал целият в кръв. Девойката се олюля и щеше да падне върху убиеца си, ако той не я бе сграбчил отново за гърлото с желязната хватка на пръстите си. В тялото й не бяха останали никакви сили, за да му окаже съпротива. Една сълзичка се търкулна по бузата й и капна на каменния под. Отрова си помисли, че сълзата ще премине през плочките, защото подът бе станал почти прозрачен и постепенно се разтваряше във въздуха като призрачно видение. Той едва ли би могъл да издържи и тежестта им, което само доказваше, че и те се бяха превърнали в привидения. Очите й започнаха да се изцъклят, но тя успя да види как косата на Драскин пада на цели кичури, как острите му зъби се откъртват от венците и политат към земята, как от ръката, в която държеше кинжала, бяха останали само костите… Някъде зад гърба му Париаза се мъчеше с последни сили да се изправи на крака.

— Спри! — извика тя. — Ще убиеш всички ни!

Ала огънят на лудостта пламтеше с пълна сила в погледа на Драскин.

— Тя няма да ни победи! Тя не е нищо повече от едно човешко изчадие!

— Ти си… вече… победен — промълви Отрова и го дари с кървава усмивка. — Давай. Довърши започнатото. Последна ще се смея аз.

Мъжът нададе яростен вой и замахна за трети път с ножа си. В същия миг обаче повелителката на ериадите се хвърли към него, стиснала собствения си кинжал в някога красивата си длан, и го заби с всичка сила в шията на своя любим. Целият свят сякаш внезапно потрепери и застина.

— Искам да живея — прошепна тя.

Очите на Драскин се разшириха и той залитна назад, притиснал ръце към гърлото си. Отрова се строполи тежко на пода. Убиецът й продължаваше да се взира в нея, сякаш не възлюблената му, а тя бе забила кинжала в шията му. Той се опита да каже нещо, но вместо думи устата му избълва кървава пяна, която потече по брадичката му. Сетне очите му се подбелиха и Драскин се стовари с трясък върху тоалетката, намираща се зад него.

Малкото преддверие изведнъж се бе изпълнило с множество шумове — виковете, ехтящи в коридора, се смесваха с кънтящите удари, които тролищата нанасяха по вратата към покоите на Ейлтар. Мобилизирайки последните си сили, Отрова се помъчи да надигне глава и видя, че Париаза се е привела над нея — красивата принцеса се бе превърнала в изпит скелет, а от неземно сините й очи бликаха кристално чисти сълзи. Ръцете й бяха положени върху двете прободни рани на Отрова. В следващия миг тролищата нахълтаха в покоите на Ейлтар, а Гругарот се надвеси над нея като тъмен облак. Той започна да й говори нещо, ала тъмнокосата девойка не разбираше какво се опитва да й каже. Струваше й се, че става все полека и по-лека, досущ като перце, и ето че най-накрая се откъсна от земята и се зарея в непрогледния мрак…