Отрова

ПОДЗЕМНИЯТ ВЛАСТЕЛИН

Замъкът на Гругарот буквално бе надвиснал над зейналата паст на огромен вулкан, в чието гърло клокочеше нажежена лава и изхвърляше във въздуха отровни изпарения. Гигантското магмено езеро се озаптяваше от стените на колосална пещера, погребана под каменна плоча с невероятна тежест нейде дълбоко в черната, спечена почва на Владението на тролищата. Самият замък се издигаше върху исполински железен пръстен, който на свой ред бе поддържан от пет вериги, всяка от брънките на които беше с десетметрова дебелина. Пръстенът опасваше замъка в основата — там, където архитектурната конструкция се съединяваше с каменния фундамент, а въпросният фундамент висеше във въздуха под пръстена и долната му част завършваше с гигантски, заострени скални късове. Погледнато отстрани, гигантското съоръжение създаваше впечатлението, че е било изтръгнато из корен от земята, където първоначално е било построено, след което е било оковано в железния обръч и закачено над клокочещата огнена преизподня. Което, съдейки по историята на замъка, почти отговаряше на истината.

Крепостта на подземния повелител беше ужасяваща гледка — черно съоръжение от желязо, широко и сплеснато в горната си част като чудовищна наковалня, с множество остри ръбове и шипове, стърчащи по краищата му. Аленото сияние от бездната придаваше на замъка демоничен вид, а четириъгълните му прозорци се взираха злобно и навъсено в магменото езеро. В края на широкия мост, съединяващ крепостта с края на страховитата пещ, имаше подвижна решетка, наподобяваща стиснати стоманени зъби. Колосалната конструкция висеше над бездната, напук на всички закони на физиката — замъкът просто не можеше да съществува в действителност, — ала никой не можеше да отрече реалното й присъствие в пространството.

Стените и подът на пещерата представляваха истински лабиринт от дървени площадки, стълби, колони, трегери и напречни греди. Стените бяха прорязани от входовете на дългите тунели, в земята зееха дълбоки ями и навсякъде сновяха тролища — джуджери със сплескани лица добиваха руди в шахтите, гноми с грапава кожа чертаеха схеми и карти, людоеди тласкаха огромни каменни блокове насам-натам. Въздухът бе просмукан с отвратителната воня на пот и сяра. От огромните железни механизми хвърчаха искри, а разтопеният метал съскаше оглушително, когато го потапяха в ледената вода. Навред отекваха виковете на надзирателите и монотонните напеви на работниците, които раздробяваха рудата на малки късчета за своя господар Гругарот.

Подземният повелител седеше на огромен трон, изкован от черно желязо, разположен сред алените сенки на просторна зала. Той се бе привел напред, пръстите му барабаняха по облегалките на трона, а малките му очички блестяха изпод гъстите му вежди. Гигантският му чук беше подпрян наблизо. Подземният властелин бе прекарал последните няколко часа в размишления — беше узнал за смъртта на Йерофанта, защото дори той имаше шпиони, макар и като цяло да не обичаше хитростите и уловките, когато можеше да действа с прямота и груба сила. Сега повелителят обмисляше чутото и бавно и методично си правеше изводи. Той не можеше да се похвали с пъргавия ум или проникновения интелект на някои от другите повелители, ала за сметка на това беше коварен и жесток. Именно затова тронът, на който седеше в момента, продължаваше да е негов.

Появата на един гном, чиято глава стигаше до коляното му, остана напълно незабелязана за Гругарот и се наложи притесненото създание да се покашля, за да привлече вниманието на господаря си. На третия път подземният повелител погледна към пришълеца и изсумтя изненадано, когато видя навъсената млада девойка, която пристъпваше след поданика му.

— Моля за извинение, Ваше величество — произнесе почтително гномът. — Името ми е Бабгхох, аз съм ваш покорен слуга и един от пазителите на величествената ви каменна библиотека. Гругарот ни най-малко не се интересуваше от това, ала притежаваше желязно търпение, ето защо остави гнома да довърши. — Ваше величество, съвсем наскоро във Владенията ви пристигнаха група човеци — продължи библиотекарят. — Един от тях, тази млада особа на име Отрова, ви моли за аудиенция, позовавайки се на закона на Амрей.

Някъде от гърдите на Гругарот се разнесе басово ръмжене, което навярно служеше за утвърдителен отговор.

— Има и още нещо — изтъкна Бабгхох. — Тя ме помоли да ви кажа, че разполага с ценна информация, която иска да сподели с вас. За повелителя на вълшеблените създания Ейлтар. Помоли ме да ви кажа, че тя и ваше величество имате общ враг.

Гругарот повдигна бавно вежда и очите му се завъртяха към Отрова.

— Нека говори — избоботи той.

Във Владенията на Йерофанта нямаше ден и нощ — само непрекъснато бушуваща буря. Поради тази причина беше трудно да се следи хода на времето. Според човешките представи обаче, бяха минали двадесет часа, откакто Отрова и Гругарот бяха разговаряли, и ето, че сега Подземният повелител се завърна в замъка на Йерофанта, съпроводен от своите тролища.

Никой не беше изненадан. Мнозина от повелителите и повелителките, които се бяха прибрали във Владенията си, недоволни от отказа на Йерофанта да ги приеме и да изслуша притесненията им по повод последното му творение, се бяха завърнали през последните няколко часа. Смъртта на Мелхерон бе променила сериозно ситуацията. Трябваше да бъде определен негов наследник, защото Йерофантът нямаше ученици и не бе обявил кой ще бъде приемникът му. Едно от изискванията към този наследник бе да е с човешка кръв — също като закона на Амрей, това не подлежеше на промяна.

Тази неизвестност плашеше и тревожеше повелителите и повелителките. Обикновено Йерофантът измисляше за своя ученик някакво тайно изпитание — най-често неизпълнимо, — което щеше да покаже дали послушникът е достоен да носи титлата на Йерофант и законодател. С времето тези изпитания ставаха все по-опасни и сложни, докато от един момент нататък вече не можеха да се приемат за изпитания. Ала никога досега историята не се беше сблъсквала със случай, в който Йерофантът да умре, без да успее да предаде пълномощията си. Такова нещо просто не се бе случвало и за първи път длъжността Йерофант беше свободна.

Но кой човек би дръзнал да я заеме? Не ставаше въпрос просто да се обявиш за Йерофант. Повелителите и повелителките щяха да разкъсат на парчета всеки нежелан за тях кандидат. Никой нямаше да получи властта над всички Владения без борба.

Появата на Гругарот само засили всеобщия ужас, овладял присъстващите. Той обяви, че свиква извънредно съвещание на господарите в главната зала на замъка, на което трябваше да присъства и Ейлтар.

Никой не пренебрегна поканата, защото в такива времена дори най-незначителното на пръв поглед събрание можеше да се окаже съдбоносно.

Всички повелители и повелителки се събраха под големите каменни сводове на залата и застанаха в кръг сред масивните колони, поддържащи тавана. Огромният железен полилей, който висеше от центъра му, озаряваше фантастичното сборище. Придворните от кортежите наблюдаваха господарите си отстрани, заели позиции в прилежащите на помещението галерии, а неизменният дъжд атакуваше с неугасим устрем високите прозорци от двете страни на залата. Най-накрая всички се бяха събрали.

— Тук сме, Гругарот — подхвърли с насмешка Ейлтар. На кръста му висеше мечът Мигхогнимар и повелителят на вълшеблените създания се наслаждаваше на мисълта как тази гледка просто вбесява господаря на тролищата. — Дойде време да ни разкриеш причината, поради която сме се събрали тук. Нещо важно ли имаш да ни кажеш?

Гругарот изръмжа предупредително, смръщи страховитите си вежди и стисна ъгловатите си челюсти.

— Отрова — избоботи той, — пристъпи напред.

Тъмнокосата девойка така и стори. Пиперено зрънце я бе стиснала за ръката, опитвайки се да й вдъхне кураж, а Брам положи покритата си с ръкавица длан върху рамото й. Сетне Отрова трябваше да си пробие път през тълпата от всевъзможни джуджери, гноми, тролища и людоеди, докато се добере до Гругарот. Девойката изглеждаше толкова дребна и нищожна на фона на повелителите и повелителките, които я гледаха отвисоко, но в същото време бе твърде непокорна и дръзка, за да се изплаши от тях.

— Пак ли тази! — въздъхна Ейлтар. — Ако знаеш колко си ми омръзнала!

Гругарот изобщо не го удостои с внимание.

— Бъдете свидетели — прогърмя гласът му из залата. — Това човешко момиче и спътниците й се намират под моята закрила. Никой да не се опитва да им причини зло.

Отрова имаше чувството, че никой не чу тези думи. Повелителите и повелителките чакаха с безизразни физиономии да видят какво ще се случи по-нататък. Погледът на тъмнокосата девойка обходи присъстващите: безплътният труп на Умбиликус, който се рееше във въздуха; огнената снага на повелителя на демоните, увенчана с огромни рога и копита; огромният голем Гом, който приличаше на могъщо дърво; неземно красивата Париаза, вдовицата на Йерофанта… Имаше и други, които не разпознаваше, ала Асинастра отново отсъстваше. Дали господарката на паяците се бе върнала във владенията си, защото съзнаваше възможността да я обвинят в убийството на Мелхерон? Или се спотайваше някъде наблизо, чакайки удобна възможност да изравни резултата?

Въпреки сделката, която бе сключила с Гругарот, Отрова не се чувстваше в по-голяма безопасност. В замяна на закрилата му тя му бе предложила помощта си, за да отмъсти на заклетия си враг. Просто и ясно. Но отвореше ли веднъж устата си пред тези чудовища, щеше окончателно да подпише смъртната си присъда. Тогава Ейлтар и всичките му съюзници щяха да поискат смъртта й на всяка цена.

Защо изобщо правеше това? Защо просто не изчезнеше? Не, Отрова знаеше отговора на този въпрос. Ако не се разправеше с повелителя на вълшеблените създания сега, той щеше да я издирва и преследва, докато не я погуби. Тя просто знаеше твърде много. Не биваше да забравя и Азалия. Ако не успееше да уличи Ейлтар в убийството на Мелхерон, червенокосият мъж никога нямаше да върне сестра й.

А Отрова вече не можеше да си представи лицето на Азалия, без да зърне в съзнанието си черните очи на подхвърленика.

— Аз зная кой е убил Йерофанта — заяви тъмнокосата девойка с изненадващо за самата нея звънлив и силен глас. — Вината за това носят Ейлтар, повелителят на вълшеблените създания, и Париаза, принцесата на ериадите.

В залата се вдигна невъобразим шум. Придворните в галериите също се включиха в ропота, като част от тях се възмущаваха на наглостта на нищожната девойка, дръзнала да обвини един повелител, а други я поддържаха. Ейлтар бе най-могъщият и влиятелен повелител — може би най-могъщият в момента, — но далеч не всички го обичаха. Той имаше редица врагове и изявлението на Отрова разпали в тях надеждата за дългоочакваното възмездие.

Що се отнася до обвиняемите, те останаха невъзмутими. Повелителката Париаза си даде вид, че изобщо не е чула думите на тъмнокосата девойка, и само се взираше в нея с бездънните си, неземно сини очи, а на лицето на Ейлтар бе застинала високомерна, презрителна усмивка. Той вдигна ръка, призовавайки събралите се за тишина, и сякаш по команда всички замлъкнаха едновременно.

— Обясни — рече той с възможно най-снизходителния си тон.

Отрова задържа погледа си върху него прекалено дълго. Бе сериозно притеснена и тревогата й си личеше. А повелителят на вълшеблените си оставаше все така самоуверен и нагъл, въпреки предявените обвинения. Дали имаше някакъв скрит коз в ръкава си?

Тъмнокосото момиче преглътна, опитвайки се да се избави от буцата в гърлото си. Стотици очи я пронизваха с изгарящите си погледи.

— Преди известно време дойдох в двореца на Ейлтар с молба да върне сестра ми, която бе похитил — започна Отрова и думите й сякаш се изгубиха в настъпилата тишина. — Тогава той ми предложи сделка — аз трябваше да открадна нещо за него, а той щеше да върне сестра ми цяла и невредима. Това, което трябваше да открадна, бе един кинжал — кинжал с раздвоен връх, — който принадлежеше на повелителката Асинастра.

— Не отричам това — заяви Ейлтар и отметна един огненочервен кичур от челото си, след което скръсти ръце пред гърдите си.

В залата се разнесе приглушен ропот.

— Значи не отричаш, че именно този кинжал бе намерен забит в гърба на Йерофанта?

— Има само един като него във всички Владения — вдигна рамене Ейлтар. — Нож-кръвопиец, една от най-ценните принадлежности на повелителката Асинастра според скромното ми мнение. Този кинжал е просто безценен.

— … човекът намеква, че кинжалът, с който си се сдобил, е бил използван, за да убие Йерофанта…

Отрова не можа да съобрази веднага откъде идва този шепот и едва когато проследи погледа на Ейлтар, разбра на кого принадлежеше той. Умбиликус, реещият се над земята мъртвец, от когото струеше зловещо зеленикаво сияние, бе проговорил. Или по-точно духът, който се бе вселил в него.

— Зная какво намеква — отсече Ейлтар. — Оставете я да довърши.

Непоколебимата самоувереност на Ейлтар продължаваше да тревожи Отрова. Тя се вгледа в лицето на вълшеблената принцеса, но то си оставаше все така непроницаемо.

— След като откраднах кинжала, Ейлтар затвори мен и моите спътници в една от стаите на двореца си. Ние обаче успяхме да избягаме и подслушахме разговора с един от подчинените му, в който повелителят издаде заповед да бъдем убити. Все пак сме единствените, които знаят за кинжала. Дори Асинастра няма представа кой го е откраднал.

„Само дето аз й казах, добави наум тъмнокосата девойка, наслаждавайки се на прозорливостта си. Снабдих те с още един враг, Ейлтар. Приеми го като подарък от мен, задето отвлече сестра ми.“

— Продължавай — махна с ръка червенокосият мъж.

— Това е същият кинжал, с който бе убит Йерофантът. Извършителят на престъплението обаче не е Ейлтар, а Париаза, съпругата на Мелхерон. Кой друг би могъл да мине покрай стражите гаргойли, охраняващи подстъпите към покоите му? Естествено, всеки от Антиквариите също би могъл да стори това, но какъв би бил мотивът им? Видях повелителката Париаза в двореца на Ейлтар малко след като се върнах от Владенията на паяците. Мога да заявя, че за разлика от Пазителите на древността, тя има сериозен мотив, за да желае смъртта на мъжа си.

Докато говореше, Отрова наблюдаваше самодоволното, надменно лице на повелителя на вълшеблените създания, и с удоволствие забеляза, че последните й думи нарушиха каменното му спокойствие. Той погледна към Париаза, която не отделяше взор от тъмнокосото момиче. Откъде можеше Ейлтар да знае, че Отрова и Пиперено зрънце бяха видели Париаза в двореца му?

— Тя е принцеса на ериадите — продължи Отрова, черпейки сили от моментната слабост на своя враг, — а ериадите са вълшеблени създания, ето защо тя е предана на своя повелител Ейлтар. За никого не е тайна, че Йерофантът работеше над нещо ново, което тревожеше всички вас. Но бихте ли извършили убийство, за да преустановите заниманията му? Бихте ли се решили на подобна стъпка? Или Ейлтар вече е знаел какво пише Мелхерон и поради тази причина е бил готов на всичко, за да го спре?

Тези думи имаха желания ефект. Негодувание и ропот. Гругарот приклекна до тъмнокосата девойка и огледа свирепо всички присъстващи. Този път се наложи да почакат малко, докато повелителите и повелителките замлъкнат.

— Според мен Париаза е знаела. Навярно Йерофантът й е разказвал за работата си. И това е съвсем нормално — едва ли е подозирал, че собствената му съпруга ще го предаде. Вероятно и през ум не му е минавало, че тя ще отиде при своя повелител и ще му разкаже всичко. Спомнете си, че повелителят Ейлтар най-много от всички настояваше Мелхерон да разбули тайните около новото си творение. Това е било само представление за пред вас. Ейлтар вече е знаел истината, знаел я е още преди всички ние да дойдем тук, и тази истина не е била никак добра за вълшеблените създания. Ейлтар се е наговорил с Париаза и тя е убила Мелхерон, защото в този случай трудът на Йерофанта никога нямало да бъде завършен, никой нямало да може да го прочете и той нямало да се превърне в закон. Впоследствие вие щяхте да установите, че двузъбият кинжал принадлежи на Асинастра и щяхте да решите, че тя е отговорна за убийството на Мелхерон, а единствените хора, които знаят истината — аз и приятелите ми — вече щяха да са мъртви.

— тя говори доста убедително… — прошепна Умбиликус. Мъртвешкото му тяло висеше неподвижно във въздуха. — Само че обвиненията й не са подкрепени от никакви доказателства — изтъкна Ейлтар.

— Доказателствата са нужни на човешките съдилища — избумтя гласът на Гругарот.

Ейлтар вдигна рамене.

— Прав си, разбира се — рече той. — За щастие, на нас не ни трябват всички онези досадни, уморителни и въпреки това неефективни процедури, без които хората просто не могат. Това не е съд и вие не сте съдии. Косвените улики — ако бяха верни — щяха да са напълно достатъчни, за да ме осъдят във вашите очи. — Червенокосият мъж започна да разглежда ноктите на ръцете си. — За съжаление обаче това, което чухме, е лъжа. Признавам, че наредих да я убият, след като се върна от Владенията на паяците — прекрасно знаете за безмерната любов, която изпитвам към хората — добави той и всички вълшеблени създания в залата се закикотиха. — Но не и поради назованите от това момиче причини. Всичко е много просто. Тя не изпълни своята част от уговорката. Така и не успя да ми донесе кинжала.

— Това е лъжа! — извика Отрова.

— Така ли? — усмихна се лукаво мъжът с огненочервената коса. — Предполагам, че никой, освен теб и твоите човешки приятелчета не те е видял с кинжала?

— Драскин ме видя — изтъкна девойката със свито сърце.

— Драскин? — извика Ейлтар и само след миг раболепният му секретар вече беше застанал редом с него. — Това вярно ли е? — попита повелителят с превзет тон.

— Ни най-малко — отвърна с усмивка писарят. — Тя се върна с празни ръце.

Ейлтар се обърна към присъстващите и разпери ръце.

— Виждате ли? Да, аз я изпратих да открадне кинжала. Да, много ми се искаше да го имам. Но това си беше просто един каприз от моя страна. Възложих й неизпълнима задача, защото исках да я накажа за наглостта, с която дръзна да поиска аудиенция от мен. Изпратих я там, при кръвожадните паяци на Асинастра, понеже бях абсолютно сигурен, че ще загине. Но за да не ме сметнете за толкова жесток, ще ви кажа, че й дадох средство за спасение, в случай че по някакво чудо й се удаде начин да се сдобие с желания от мен кинжал. Обожавам да рискувам. Дори и да ми донесеше кинжала, пак нямаше да върна сестра й. Мислите ли, че ще падна толкова ниско, че да сключвам сделки с човек? — Този път сред по-голяма част от тълпата избухна смях. — Типично за цялото и страхливо племе, това девойче предпочете да се върне с празни ръце. Съмнявам се, че изобщо се е опитала да направи каквото и да било.

Отрова чувстваше как гневът й кипи вътре в нея и беше сигурна, че шията и страните й бяха пламнали от насъбралата се ярост.

— Що се отнася до повелителката Париаза, ако, разбира се, тя ми позволи да говоря в нейна защита, ние изобщо не сме се срещали, откакто тя се омъжи за Йерофанта. Без съмнение поданиците ми могат да кажат къде съм бил от аудиенцията, която дадох на това човешко девойче, до настоящия момент. Почти не съм оставал сам — проведох няколко важни срещи с повелителите, които гостуваха в двореца ми, след което веднага се отправих насам.

Той отново се обърна към публиката и заговори с приповдигнат тон:

— Да, може и да съм искал смъртта на Мелхерон, както искам смъртта на всеки човек, защото ненавиждам това гнусно племе. Но не аз съм погубил Йерофанта, нито пък повелителката Париаза е сторила това. Това девойче е родена фантазьорка и си измисля невероятни небивалици. Истината обаче е следната — тя просто се мъчи да ми отмъсти. Преди много години аз отвлякох сестра й и оттогава тя ми има зъб. Гърлото на Отрова внезапно пресъхна. „Преди много години?“

Тя си припомни онова, което Брам й бе казал преди да се отправи към свърталището на Скелетната вещица: „Времето там не тече като времето тук.“

— Какво излиза в крайна сметка? — повиши глас повелителят на вълшеблените създания. — Безпочвените обвинения на това девойче срещу моята дума на повелител и тази на принцеса Париаза.

— Не — дочу Отрова собствения си глас, макар че бе толкова потресена, че едва можеше да говори. „Преди много години?“ — Има още един свидетел и това е самият Йерофант. Книгата на Мелхерон е била открадната от Великата библиотека съвсем скоро след убийството. Това означава, че убиецът е знаел, че името му ще бъде споменато на страниците й. Книгите знаят онова, което знаят и Антикварните, а Мелхерон беше Главният Антикварни. Той със сигурност е видял кой го е убил, ето защо името на престъпника трябва да е записано в книгата, а след убийството текстът е станал видим, тъй като историята е завършила. Само един от нас би могъл да вземе тази книга — този, върху когото не действа магията на Йерофанта. Париаза е била негова съпруга и той й се е доверявал. Тази книга е неунищожима. Намерим ли книгата, ще намерим и убиеца.

Залата се изпълни с възмутени възгласи, а девойката забеляза как върху лицето на Ейлтар се спусна сянката на тревогата. Повелителите и повелителките чуваха за първи път за кражбата на книгата.

— Претърсете покоите на Ейлтар и Париаза — рече Отрова — и навярно ще открием отговора.

— Възразявам! — извика повелителят на вълшеблените създания и в помещението мигом се възцари тишина.

— Да не би да криеш нещо? — изръмжа господарят на тролищата.

— Ни най-малко — усмихна се презрително Ейлтар. — Но мисълта разни гадни тролища да ровичкат из нещата ми ме изпълва с неописуемо отвращение.

Този път ропотът, който се разнесе сред присъстващите, бе направо оглушителен. Чернокосото момиче потръпна. Не биваше да хвърля подобни оскърбления сред такава непредсказуема публика, особено като се имаше предвид, че вече не можеше да разчита на закрилата на Йерофанта. Никой не беше неуязвим в едно владение без повелител.

— Почакайте! — извика Отрова и слабият й глас учудващо успя да усмири тълпата. — Почакайте! Зная какво трябва да се направи. Изпратете Антиквариите. Те не са на ничия страна и ще се отнесат с най-голямо внимание към принадлежностите ви!

Ейлтар се замисли за миг.

— Само без този — каза и посочи с пръст към Чевръстин, който стоеше сред тролищата. — Иначе съм съгласен. Можете да претърсите както моите покои, така и покоите на принцеса Париаза, но едва ли ще намерите книгата на Мелхерон там. А междувременно ние — всички ние — ще останем тук, докато проблемът не бъде разрешен.

— Съгласен съм — избумтя гласът на Гругарот.

Пазителите на Древността напуснаха залата, за да изпълнят поръчението си. Останалите нямаха друг избор, освен да чакат завръщането им.

Възникналата ситуация беше доста напрегната. Отрова погледна към принцесата на ериадите, която беше обвинила в убийството на собствения й съпруг. Не беше лесно да осъдиш такова прелестно създание, но абсолютната увереност във вината й просто не й позволяваше да постъпи другояче. Тъмнокосата девойка се обърна към Брам, Пиперено зрънце и Чевръстин. Златокъдрото момиче кършеше притеснено пръсти, а другите я наблюдаваха с мрачни изражения на лицата си.

„Как стигнах дотук? — замисли се Отрова. — Какъв е смисълът на всичко това? Просто исках да си върна Азалия. Ако това наистина е просто една история, как ли ще се развие занапред? И кой я пише, след като Мелхерон е мъртъв? Вече нищо не мога да разбера.“

— Е, какво пък — наруши мълчанието Ейлтар след известно време. Той изпъчи покритите си със сияйни сребърни доспехи рамене и дари насъбралото се множество с не по-малко ослепителна усмивка. — След като нямаме какво друго да правим, освен да чакаме, и при положение, че не се съмнявам в невинността ни, ви приканвам да обсъдим още един въпрос. Всички присъстващи се заслушаха с интерес.

— Йерофантът умря, без да посочи свой наследник. Такова нещо не се е случвало преди. Длъжни сме да определим нов Йерофант. Ето защо предлагам всеки от нас да издигне своите кандидати.

— …Йерофантът трябва да има човешка кръв… — прошепна Умбиликус. — … така повелява законът…

— Абсолютно вярно — съгласи се Ейлтар. — Така и ще бъде. Ще си изберем кандидати от Човешките владения. Нека всеки от вас потърси нашир и длъж най-великите и най-мъдри мъже и жени. В най-скоро време ще се съберем отново и ще решим заедно кой да бъде новият Йерофант.

Това предложение се стори справедливо на по-голямата част от повелителите и повелителките и те се съгласиха, макар и с известна неохота.

— И тъй, многоуважаеми повелители и повелителки, позволете ми да ви представя своя кандидат — произнесе Ейлтар с тържествен тон. — Признавам, че се подготвих предварително, в случай че възникне подобна неприятна ситуация. Човешкият живот е толкова кратък, не мислите ли? Просто трябва да се въоръжим с търпение.

Кандидатът направи крачка напред и Отрова усети как земята сякаш изчезна изпод краката и. Сега всичко се изясняваше. Парченцата от главоблъсканицата се бяха наредили по местата си.

„Йерофантът трябва да има човешка кръв, спомни си тъмнокосата девойка. Но никой не казваше дали кръвта му трябваше да бъде изцяло човешка.“

— Повелители и повелителки, радвам се да ви представя своя предан секретар Драскин — обяви Ейлтар, а Отрова се олюля и почувства, че всеки миг ще се строполи в несвяст на пода. Повелителят на вълшеблените създания я изгледа със злорад блясък в очите и тя мигом разбра какви бяха намеренията му. „Той ще ни изтреби до крак. Ще ни изтрие от лицето на света. Целите Човешки владения.“

В същия миг Отрова бе обзета от такъв ужас, че едва чу как Антиквариите се върнаха и обявиха, че не са могли да открият никаква книга на Мелхерон в покоите на обвиняемите.