Отровни думи

ПЪРВА ГЛАВА

Мястото не изглеждаше зле — мястото, където й предстоеше да я продадат на този, който плати най-висока цена. Беше чисто и обзаведено със стил. Салонът, в който я въведоха, по нищо не се отличаваше от тези на най-заможните познати на семейството й. Къщата се намираше в един от най-престижните лондонски квартали. Възпитаните джентълмени я наричаха „Къщата на Ерос“. Всъщност по-уместно би било „Къщата на греха“.

Келси Ленгтън още не можеше да повярва, че се е озовала тук. Бе пристъпила към входната врата с ледена топка в стомаха, ужасена от дързостта си. Ала бе дошла доброволно.

Най-невероятното бе, че никой не я бе принудил да дойде — беше се съгласила, защото нямаше друг изход. Семейството й отчаяно се нуждаеше от пари, за да не се озове на улицата.

Само ако разполагаше с повече време… Дори бракът с някой нежелан бе за предпочитане. Ала навярно чичо Елиът имаше право. Той й бе изтъкнал, че няма да се намери заможен джентълмен, който да се ожени за нея за броени дни, дори и ако успее да се сдобие с разрешението на пастора. Женитбата бе нещо прекалено сериозно, за да се хвърлиш в нея без внимателно обмисляне.

Ала същите тези джентълмени от доброто общество без колебание сменяха любовниците си, макар да знаеха, че те им струват почти колкото законните съпруги, ако не и повече. Огромната разлика между съпругата и любовницата бе, че както лесно можеш да си намериш нова приятелка, също толкова лесно можеш да се отървеш от нея, без неприятни многомесечни бракоразводни дела, без скандали в обществото.

Така че Келси имаше само една възможност — да стане нечия любовница. Но не и съпруга. Не, не й липсваха кандидати. Обаче проблемът бе, че никои от тях не би се заел с изплащането на дълговете на чичо Елиът. В Кетъринг, където бе отраснала и живяла преди трагедията в семейството й, я ухажваха неколцина млади красавци, ала единственият по-заможен от тези младежи се бе оженил за някаква далечна братовчедка.

Всичко бе станало толкова набързо. Снощи бе слязла в кухнята, за да си стопли чаша мляко, което щеше да й помогне да заспи. Напоследък, откакто двете със сестра й Джийн се бяха преселили да живеят при леля им Елизабет, Келси трудно заспиваше.

Безсънието и нямаше нищо общо с живота в новата къща и непознатия град, нито пък с леля Елизабет. Нейната леля, единствената сестра на майка й, бе много мила и сърдечна жена и обичаше и двете си племенници като родни дъщери. Тя ги бе посрещнала с отворени обятия и ги бе заобиколила с топлина и обич, от които особено се нуждаеха след трагедията, сполетяла семейството им. Не, именно нощните кошмари й пречеха да заспи, подсилени от ярките спомени и от постоянно повтарящата се мисъл, че по някакъв начин е могла да предотврати нещастието.

Леля Елизабет бе забелязала тъмните кръгове под очите на племенницата си и й бе препоръчала да изпива чаша топло мляко преди лягане, за да може да заспи. Оттогава това се бе превърнало, в своеобразен ритуал, а и Келси не безпокоеше никого, защото но това време на нощта кухнята бе празна. Ала миналата нощ не бе така.

Миналата нощ бе заварила в кухнята чичо Елиът, седнал на стола пред голямата маса, но не за да похапне нещо преди лягане. Вместо чиния на масата пред него се мъдреше тумбеста бутилка уиски, почти преполовена. Досега тя никога не го бе виждала да изпива повече от обичайната чаша вино, която леля й му позволяваше на вечеря.

Съпругата му не одобряваше пиенето и естествено в дома й не можеше да се намери нито една бутилка джин или уиски. Ала явно чичо Елиът си бе купил бутилка уиски и вече бе успял да преполови. Ефектът бе изумяващ. Той плачеше. С тихи, накъсани хлипове, хванал главата си с ръце, сълзите капеха върху масата, а раменете му нещастно потръпваха. Едва сега младото момиче проумя защо леля Елизабет не позволяваше да се внася джин или уиски в нейната къща…

Обаче бързо се досети, че причината за състоянието на чичо Елиът не е само във въздействието на алкохола.

Нещо друго го бе накарало да седне на този стол, с гръб към вратата, смятайки, че няма кой да го безпокои, докато навярно обмисляше решението да сложи край на живота си.

Келси се запита дали, ако тихо се измъкне от кухнята и го остави сам, той наистина ще има смелост да посегне на себе си. Чичо Елиът никога не й се бе струвал прекалено смел. По-скоро се отличаваше с веселия си и донякъде лекомислен нрав, но не и със способността да решава проблемите с един замах. Може би внезапната й поява му подсказа единствения изход, макар че до този миг не се бе досещал за него — изход, за който самата девойка никога не би помислила.

— Чичо Елиът, какво се е случило? — Това бяха единствените думи, които се изплъзнаха от скованите й устни.

Той се извърна. Вцепени се от изненада, като я зърна само по нощница, с газена лампа в ръка. След миг обаче отново стисна глава с две ръце и промърмори нещо нечленоразделно, което тя не разбра и повтори въпроса си.

Мъжът неохотно надигна глава и изръмжа:

— Върви си, Келси! Не бива да ме виждаш такъв.

— Няма нищо, чичо — утешително подхвана младото момиче. — Искаш ли да повикам леля Елизабет?

— Не! — извика той, но видя, че я стресна, и добави по-тихо: — Тя не одобрява пиенето и… и не знае.

— Не знае, че пиеш?

Той не отговори веднага, но Келси разбра какво искаше да каже. Всички в къщата знаеха, че той бе готов на всичко, само и само да спести тревогите на съпругата си, повечето от които се дължаха именно на неразумните му постъпки.

Елиът бе едър мъж с грубовати черти и с приближаването на петдесетте косата му се бе прошарила. Никога не бе блестял с красота — дори и на младини — ала Елизабет, по-хубавата от двете сестри, и все още привлекателна за своите четиридесет и две години, се бе омъжила за него. Келси твърдо вярваше, че леля й и сега го обича така пламенно, както през първите месеци на техния двадесет и четири годишен брак.

Двамата нямаха деца и може би именно поради това тя толкова много обичаше племенниците си. Веднъж майка й бе казала пред баща й, че сестра й и съпругът й доста усилено са се опитвали да имат деца, но явно не им било писано.

Тези думи естествено не бяха предназначени за ушите на малкото момиче, но майка му не подозираше, че подслушва зад вратата. През следващите години Келси подочу още подробности за брака на леля си майка й все не можеше да си обясни какво бе харесала сестра й в „…този недодялан Елиът, в този скучен домошар, без пукнат грош в джоба си. Като си помисля само какви кандидати имаше! Един от друг по-богати и по-красиви!“ Ала сестра й бе избрала Елиът. Може би бе орисана от съдбата вечно да няма късмет. А може би не беше точно така… Майката на Келси обичаше да повтаря, че никой не може да разбере какво властва над женското сърце, че любовта никога не се вслушва в гласа на разума.

— Тя още не знае, че сме разорени.

Келси примигна. Стори й се, че измина цяла вечност, откакто бе задала въпроса си. Най-малко бе очаквала този отговор и в първия миг не повярва на ушите си. Не е възможно зрял мъж като чичо й да изгуби състоянието си само заради склонността си към чашката, и то в епоха, когато доста джентълмени и немалко дами пиеха доста невъздържано. Реши да се опита да подобри настроението му и шеговито попита:

— Да не би да си се забъркал в някакъв скандал?

— Скандал ли? — повтори той и сетне смутено поклати глава. — О, да, със сигурност ще има скандал. И Елизабет никога няма да ми прости, когато разбере, че благодарение на мен ще изгуби дома си.

Девойката смаяно го зяпна.

— Да не би да си изгубил къщата на карти?

— Нима ме мислиш за толкова глупав? Или си въобразяваш, че ще свърша като баща ти? А може би така би било по-добре. Поне бих имал някакъв шанс да се спася, а сега и от това съм лишен.

Тя се стъписа не толкова от споменаването на някогашните прегрешения на баща й, колкото от спомена за трагичните последици от тях. По страните й плъзна издайническа червенина, но бързо се окопити.

— Не те разбирам, чичо Елиът? Кой може да ти отнеме къщата и защо?

Главата му отново клюмна. Искаше му се да потъне в земята от срам. Думите едва излизаха от устата му и Келси се приближи до него, за да чуе изповедта му, макар че й се гадеше от силния мирис на уиски. Когато той свърши, тя застина ужасена.

Истината се оказа много страшна. Стори й се, че трагедията, която бе съсипала дома й и бе погубила родителите й, сега се повтаря отново. Чичо Елиът бе слаб човек, нямаше сили да приеме нещастието и да се опита да се измъкне от него.

Когато преди осем месеца двете със сестра си се преместиха да живеят при леля си Елизабет, бе толкова покрусена от смъртта на родителите си, че не бе забелязала нищо нередно в новия си дом. Дори не се бе запитала защо чичо й се застоява толкова често вкъщи.

Предполагаше, че причината не е толкова важна, че да я съобщават на двете сирачета. Келси не бе допускала, че той е загубил работата си след двадесет и две години безупречно служене. Нито пък бе подозирала, че отчаяно си търси нова, но без никакъв успех. Животът в къщата си течеше както винаги и поне привидно нищо не се бе променило. Дори бяха приели под покрива осиротелите си племенници, когато сами едва са смогвали да се изхранват.

Момичето се запита дали леля й подозира за трагедията, която ги бе връхлетяла. Дали знаеше, че съпругът й осигурява препитанието на семейството само благодарение на заеми. Всъщност по онова време немалко разорени членове на доброто общество свързваха двата края благодарение на безчет заеми, но не по-малко бяха и нередовните длъжници, които попадаха зад решетките. Явно Елиът бе потропал на вратата на всеки от приятелите си, за да задържи кредиторите толкова дълго по-далеч от прага на къщата си. Ала бе настъпил денят, когато вече нямаше към кого да се обърне.

Щяха да изгубят къщата на леля Елизабет, къща, която е била дом за поколения от семейството й. Като по-голяма дъщеря тя я бе наследила, а сега кредиторите заплашваха да я вземат. След три дни, ако дотогава не изплати дълговете си.

Затова Елиът бе решил да се напие, за да събере достатъчно смелост да сложи край на нещастния си живот, защото нямаше сили да се изправи пред неизбежното. Беше длъжен да осигури добър живот на съпругата си, но се бе провалил.

Разбира се, самоубийството не бе разрешение на проблема. Келси изтъкна колко ужасно би било за леля й да посрещне не само разорението, но и смъртта на съпруга си. Двете със сестра си бяха преживели загубата на дома си, защото все пак имаше къде да отидат. Но този път… не, тя не можеше да позволи това да се случи. Сега трябваше да се грижи за сестра си, трябваше да й осигури истински дом. И ако това означаваше, че трябва да…

Не си спомняше кога за пръв път се спомена за този изход, за възможността да се продаде. Елиът отначало каза, че е мислил да й уреди изгоден брак, но е смятал, че няма защо да бърза. Ала сега нямаше време и бе изключено да омъжи племенницата си само за няколко дни.

Може би алкохолът бе развързал езика му, но той спомена за някакъв свой приятел, който преди много години изгубил всичко, но дъщеря му го спасила от разорение, като продала своята невинност на един стар развратник, който бил съгласен да плати цяло състояние за младата плът.

Сетне на един дъх избъбри за някакъв джентълмен, когото добре познавал и когото попитал дали не би искал да се сдобие с млада и красива жена.

— Нямам намерение да се женя, но нямам нищо против една млада и привлекателна любовница. Ще ти платя няколко лири, ако ми я осигуриш…

Така разговорът се насочи към любовниците. Той й разказа колко млади и красиви лордове са готови да платят доста щедро, за да се покажат сред приятелите си с красива любовница. А когато момичето било и девствено, харчели по цели състояния.

Той хитро подготви почвата, подсказвайки й решението, без направо да я моли да се пожертва. Келси бе шокирана от разговора за любовници, а сърцето й се свиваше от мисълта какво ще стане с нея и сестра й. Тревожеше се за Джийн и за себе си, за това как, ако се реши на подобна постъпка, това ще означава завинаги да се прости с мисълта за приличен брак, дом и семейство.

Би могла да си намери работа, ала едва ли щяха да й плащат достатъчно, за да издържа всички. Не можеше да си представи леля й да работи, а Елиът вече бе доказал, че едва ли някога ще си намери добра работа, а още по-малко ще съумее да я запази.

Мисълта, че сестра й може да бъде принудена да проси по улиците, я накара едва чуто да прошепне:

— Познаваш ли някой мъж, който ще пожелае да… да плати достатъчно, ако аз… се съглася да му стана любовница?

Той обнадеждено я погледна и по тялото му се разля топла вълна на облекчение.

— Не, не познавам такъв — смутено отвърна. — Обаче знам едно място в Лондон, където се събират богати господа, място, където ще те представят и ще предложат отлична цена за теб.

Младото момиче застина. Стомахът му се сви на топка при мисълта, че това е единственият изход за близките му.

Елиът изтръпна и се изпоти от напрежение, преди тя бавно да кимне в знак на съгласие.

Сетне се опита да я успокои.

— Няма да бъде толкова лошо, Келси, наистина няма. Една жена може да спечели много пари по този начин, особено ако е умна и красива. Може да стане богата и независима и дори по-късно да се омъжи, ако поиска.

Това не беше истина и двамата го знаеха. След утрешния ден никога повече нямаше да има възможност за добър брак. Позорът от постъпката й щеше да я преследва до края на дните й. Никога повече нямаше да бъде допусната в изисканите кръгове. Ала това бе нейният кръст и тя трябваше да го носи. Поне малката й сестричка ще има бъдещето, което заслужава.

Още не можеше да се опомни от решението, което бе взела.

— Ще оставя на теб да съобщиш на леля Елизабет за всичко това.

— Не! Не, тя не бива да узнае. Тя никога няма да позволи. Обаче аз съм сигурен, че ти ще измислиш нещо приемливо, за да обясниш отсъствието си.

Нима и това трябваше да стори? Нима можеше да мисли за нещо друго освен за ужасната постъпка, на която се бе решила?

Беше готова сама да изпие уискито от бутилката. Ала нямаше друг изход — трябваше да измисли някакво оправдание за пред другите. Каза на леля си Елизабет, че Ан, една нейна приятелка от Кетъринг, й е писала, че е сериозно болна и докторите не й дават много надежда. Келси трябвало да отиде при нея и да утеши последните й дни, доколкото това е възможно. А чичо Елиът й предложил да я придружи.

Елизабет не заподозря нищо нередно. Пребледнялото лице на Келси можеше да се обясни с тревога за приятелката й. А Джийн, Бог да я благослови, не я обсипа с безкрайни въпроси, защото не си спомни за такава приятелка на сестра си. През последната година Джийн изведнъж бе пораснала. Трагедията в семейството бе сложила край на щастливото й детство. Келси си помисли, че предпочита дванадесетгодишната й сестра да я засипе със стотици въпроси, вместо да я гледа мълчаливо с тъжните си очи. Ала Джийн още скърбеше за родителите си.

А какво ще стане, когато не се върне вкъщи от посещението си в Кетъринг? Е, за това щеше да мисли по-късно. Дали някога отново ще види сестра си и леля Елизабет? Дали ще се осмели да ги посети, когато те открият истината? Келси не знаеше. Единственото, което знаеше, бе, че животът и никога няма да бъде отново съшият.