Отровни думи

ЧЕТИРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Беше станало традиция членовете на семейство Малори да се събират за Коледа в Харвестън. Дерек, както и повечето от роднините му, обикновено оставаха за седмица или две и след празниците. Тази година той реши да вземе със себе си и Келси. Разбира се, не можеше да я заведе в Харвестън, въпреки че силно го желаеше.

Искаше му се да я разведе из старото семейно имение, където бе роден и отраснал, да я запознае с останалите членове на семейството си, да я целуне под имела, който украсяваше парадния вход. Ала всичко това бяха само мечти, поне докато тя не се съгласи да се омъжи за него. Младият мъж не се бе отказал от намерението си да я направи своя съпруга, но изчакваше подходящ момент, за да повдигне отново въпроса. Надяваше се, че този път тя ще приеме предложението му.

Настани я в една странноприемница близо до имението и всеки ден отиваше да я види. Не му харесваше да се крие и да прекарва само броени часове с любимата си и затова през повечето време настроението му никак не бе празнично. Чудеше защо първото нещо, което Реджи направи като го видя, бе да го срита по пищяла. Не, тя едва ли бе забелязала мрачното му настроение, освен това такава си беше братовчедка му — палавница, от която всичко може да се очаква.

Ейми и Уорън също пристигнаха. Двамата наскоро се бяха завърнали от сватбеното си пътешествие и изглеждаха безкрайно щастливи. Сияещите им от любов лица още повече засилваха мрачното му настроение.

За да се отвлече от проблемите си, младият мъж се опита да открие коя е дългогодишната тайнствена любовница на баща му. Ала работата се оказа невъзможна, тъй като в Харвестън гъмжеше от прислуга и открай време там работеха млади и хубави жени. Най-лесно бе да попита направо баща си.

Това му се удаде едва на третия ден след пристигането. Джейсън бе станал рано, а Дерек тъкмо се връщаше след прекараната с Келси страстна нощ. Двамата се срещнаха на стълбите. Младият мъж бе уморен, тъй като почти не бе спал, и едва се сдържа да не зададе направо въпроса си. Обаче реши, че няма да е тактично, и помоли баща си да поговорят насаме в кабинета му.

Джейсън отиде да дръпне пердетата, а синът му се отпусна в едно от креслата до бюрото.

— Коя е твоята любовница, която живее тук през всичките тези години? — попита, забравил намерението си да бъде тактичен.

Баща му се извърна.

— Моля?

— Чу ме добре, татко — ухили се той. — Имам сведения, че твоята дългогодишна любовница живее тук. Коя е тя?

— Не е твоя работа — рязко отвърна Джейсън. — И от къде имаш тези сведения?

— От Франсис.

— Проклета жена! — избухна маркизът. — Закле ми се, че няма да ти каже.

Дерек бе твърде уморен и не обърна внимание на последното.

— Тя нямаше намерение да го прави. Аз случайно се натъкнах на нея и на любовника й. Боя се, че се отнесох доста грубо с него.

Баща му примигна и сетне избухна в смях.

— И какво стана? — попита, след като се успокои.

— И без това нямаше да е кой знае какво геройство да се бия с този невзрачен негодник, но тя се хвърли да го спасява и ми изкрещя за теб и твоята любовница. Мисля, че искаше да оправдае изневярата си с твоята. Заяви ми, че вашият брак никога не е бил консумиран.

Джейсън се изчерви.

— Струва ми се, че го казах, когато ви съобщих за развода.

— Каза, че това не е бил истински брак, но аз не мислех, че никога не е бил консумиран. Нито един път през всичките тези години? Франсис ми каза, че ти обаче никога не си спал сам, и то от самото начало на съвместния ви живот. Нейните думи възбудиха любопитството ми. Значи през цялото това време си имал любовница тук, в къщата, и то една и съща? Това е невероятно дълго време за подобна връзка. Коя е тя?

— Повтарям, не е твоя работа.

Дерек въздъхна. Джейсън беше прав, разбира се, наистина не беше негова работа. Искаше му се баща му да се отнася по същия начин и към неговия личен живот, ала изглежда Джейсън гледаше по друг начин на този въпрос. Особено, когато сметнеше, че синът му е проявил недискретност.

— Като говорим за любовници, защо, по дяволите, си завел твоята любовница в къщата на братовчедка си? — остро запита баща му.

Дерек подскочи от креслото. Лицето му пламтеше от гняв. Чувстваше се предаден.

— Кой ти каза? Чичо Джеймс? Или чичо Тони?

— Успокой се. Трябва да знаеш, че братята ми никога няма да ми кажат нещо, което трябва да зная. Аз наистина говорих с Джеймс. Той е доста разтревожен от необичайната ти привързаност към това момиче, ала не ми каза защо. Освен това не ми е споменал за вечерята.

— Тогава как?…

— Научих за това от камериера си, който има връзка с прислужницата на Джорджина. Момичето е подслушало един разговор между Джеймс и съпругата му. Ала брат ми не е казал на жена си, че е вечеряла с твоята любовница. И доколкото знам, тя все още не знае. Споменало се името на момичето и аз сам се досетих, защото, ако си спомняш, ти сам ми го каза. Тя наистина ли е братовчедка на Пърси?

Дерек се намръщи. Очевидно баща му наистина смяташе, че Келси е роднина на приятеля му, а това засилваше възмущението му.

— Не, не е — увери го. — Това го измисли Джеръми, когато Реджи случайно се срещна с Келси на конните надбягвания. Разбираш ли, Реджи се запознала с нея преди това при шивачката, много я харесала и решила, че могат да станат приятелки. Джеръми се опита да спести на всички ни неудобството.

— Защо, по дяволите, Реджи ще иска да се сприятелява с подобна жена?

— Може би защото тя не е „подобна жена“ — защити любимата си той.

Баща му въздъхна и седна зад бюрото.

— Я не се ежи и си поприглади перушината. Знаеш какво имам предвид — промърмори.

На свой ред Дерек също въздъхна. Много добре знаеше, но винаги ставаше много чувствителен, когато се отнасяше до Келси. Любовта и желанието да защити любимата си бяха нови чувства за него и трябваше да си признае, че му харесваха.

Искаше му се да признае всичко на баща си, но не желаеше да го тревожи. Джейсън щеше да подскочи една педя, ако разбере коя е жената, за която наследникът на Харвестън смята да се ожени.

— Бедата е, че Келси прилича на дама, държи се като дама и говори като дама — опита се да обясни той. — Никога няма да допуснеш, че не принадлежи към отбраното общество.

— А сигурен ли си, че не принадлежи?

Не за пръв път му задаваха този въпрос. Дерек се замисли за миг. В края на краищата той не знаеше нищо за Келси, освен това, което самата тя му бе казала. Но тя няма да го лъже, нали? И защо да го прави? Не, беше сигурен или… почти сигурен, че любовницата му не е благородничка.

Ала някакво съмнение остана в дъното на душата му и той неуверено отговори:

— Знам за нея само това, което ми е разказала за себе си, а не виждам никаква причина да ме лъже. А като се има предвид къде я срещнах…

— Да, да, предполагам, че си прав. Ала все още не си ми обяснил защо си я завел на вечеря при братовчедка си. Това минава границите на приличието, момче.

— Знам, но Реджи настояваше и след като мислеше, че Келси е братовчедка на Пърси, реших, че една вечеря няма да навреди на никого. Освен това казах на Реджи, че Келси се връща в провинцията, така че приятелството им няма да продължи. Това трябваше да сложи край на всичко и наистина стана така. Реджи повече не се е срещала с нея и едва ли някога ще се срещне.

„Поне докато не се омъжи за мен“ — помисли си младият мъж, но не го изрече на глас. Обаче баща му не изглеждаше успокоен.

— Наистина ли си толкова привлечен от това момиче?

Дерек едва не прихна.

— И точно ти ли трябва да ме питаш, след като повече от двадесет години имаш любовница?

— Едно на нула за теб — промърмори баща му. Издайническата червенина отново бе плъзнала по лицето му. — Само не прави глупости.

Да прави глупости? Като например да се влюби в любовницата си и да й предложи да се омъжи за него? Вече бе твърде късно.