Отровни думи

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Дерек не се бе връщал в Харвестън от няколко месеца. Както повечето млади мъже на неговата възраст предпочиташе вълнението, изтънчените забавления и удоволствия, които предлагаше Лондон, пред тишината и скуката на провинциалния живот. Ала младият лорд обичаше и Харвестън. Двете имения, които баща му бе оставил да управлява, не бяха негов истински дом. Той бе израснал в Харвестън.

Представяше си, че чичовците му Едуард, Джеймс и Антъни се чувстват по същия начин, тъй като и те бяха израснали в Харвестън. Братовчедка му Реджина, която бе дошла да живее в имението след смъртта на родителите си, също бе отраснала в Харвестън. Всъщност Реджи, която бе само с четири години по-малка от Дерек, се бе превърнала в негова сестра и постоянна другарка в детските игри.

Той пристигна в полунощ. Предпочете да язди, отколкото да се придвижва с карета. Дяволски бе изкушен да събуди баща си и да разбере защо го бе извикал толкова спешно.

— Дали би отишъл да събудиш баща ми? — попита той слугата, който му отвори вратата. Смаяното лице на мъжа го накара да се откаже от тази идея и да почака до сутринта.

Може би баща му го бе извикал, за да му се кара за нещо, а ако го събудеше посред нощ, скандалът щеше да е още по-голям. Но не можеше да си спомни нещо, което бе извършил напоследък и което би накарало Джейсън да побеснее. Не можеше да се сети за никаква причина, която би накарала баща му да го извика така спешно.

Разбира се, Джейсън Малори не се нуждаеше от причина, за да повика сина си у дома. Той беше най-възрастният Малори и глава на семейството. Беше му станало навик да привиква от време на време отделните по-млади членове, за да обсъдят някой въпрос, да побъбрят или пък да скастри някого. Това, че Дерек бе оставил една красива млада жена да го очаква във вилата, едва ли бе достатъчен повод да не се подчини на баща си. Щом Джейсън Малори настояваше да види някого, той трябваше незабавно да се подчини.

Така че младият мъж почака до сутринта. Един час след зазоряване слезе на долния етаж да потърси баща си. Изглежда, Моли винаги знаеше кога ще дойде и с радост го посрещаше.

Моли Флетчър бе изключително красива жена на средна възраст с пепеляворуса коса и огромни кафяви очи. Започнала работа в този дом като обикновена прислужница в кухнята, тя постепенно бе израсла в йерархията на слугите и през последните двадесет години бе икономка на Харвестън. През годините бе работила упорито върху себе си — силният й диалект, който Дерек помнеше от детските си години, бе изчезнал, а маниерите й бяха придобили изискаността на благородна дама.

Както всички жени в къщата тя се отнасяше майчински към Дерек и Реджина, грижеше се за тях, изслушваше оплакванията им, раздаваше съвети.

Това, разбира се, бе естествено, след като двете деца нямаха майка, която да ги глези, но и да им се кара, когато е необходимо. Именно поради тази причина Джейсън се бе оженил за Франсис — за да осигури майка на двете малки деца.

За съжаление не бе получил това, което бе желал. Лейди Франсис се оказа болнава жена, която почти през цялото време живееше в Бат. Според Дерек тя бе хубава жена, може би малко нервна, но никой от семейството не я познаваше добре.

Често се питаше дали и баща му я познава добре и дали изобщо се интересува от нея. Докато Джейсън бе едър, здрав и шумен, съпругата му бе слаба, бледа и сякаш вечно изплашена от нещо или някого. Дерек не си спомняше някога да си бяха разменили нежни думи или ласка, но в края на краищата това не бе негова работа. Изпитваше леко съжаление към баща си, защото сделката, която бе сключил с Франсис, явно не бе успешна.

Тъкмо посягаше да отвори вратата на кабинета на баща си, когато зад гърба му се разнесе познат глас:

— Добре дошъл у дома, Дерек.

Стресна се, но бързо се съвзе, извърна се и дари Моли с топла усмивка.

— Добро утро. Моли, скъпа. Предполагам, че знаеш къде е отишъл баща ми толкова рано?

— Разбира се.

Тя винаги знаеше къде се намира всеки член от домакинството. Младият мъж се питаше как се оправя в такава голяма къща, сред многобройната прислуга. Вероятно тя знаеше къде би трябвало да се намира всеки обитател на къщата и познавайки строгостта й, никой не се осмеляваше да излезе, без да й се обади.

— Отиде в оранжерията — продължи Моли. — Занимава се със зимните си рози и го е яд, защото те не искат да се съобразят с неговия график и още не са цъфнали. Поне така ми каза градинарят — заключи с усмивка.

Дерек се засмя. Градинарството бе хоби на баща му и той много сериозно се отнасяше към него. Бе ходил чак в Италия, за да се сдобие с някакъв нов екземпляр за градината си.

— А знаеш ли за какво ме повика?

Тя поклати глава.

— Хайде сега, откъде накъде ще съм запозната с личните му работи? — пошегува се, намигна му и прошепна: — Но мога да ти кажа, че не съм го чула да се сърди за нещо през тази седмица, освен за розите.

Той се ухили, поколеба се за миг и сетне горещо я прегърна. Тя изохка и побърза да се измъкне от ръцете му.

— Хайде стига. Не бива да се отнасяш с мен така пред останалите слуги.

Младият мъж се засмя и продължи да я потупва силно по гърба.

— Аз си мислех, че всички знаят, че съм безумно влюбен в теб, Моли, но щом настояваш, ще го запазя в тайна!

Лицето й пламна и макар да продължи да му се усмихва, в очите й се четеше много по-силна любов, отколкото би подобавала на икономка, разнежена от младия си господар. Ала тя бързо се съвзе и обузда тези майчински чувства. Измърмори нещо и слезе в кухнята, за да се заеме с ежедневните си задължения.

Оранжерията постоянно се бе разраствала и най-сетне преди няколко години я преместиха извън къщата. Сега се намираше зад конюшните и представляваше огромна правоъгълна сграда със стъклен покрив, дълга почти колкото голямата къща. Двете по-дълги стени също бяха от стъкло и през зимата се запотяваха от влажните изпарения на растенията. В помещението непрекъснато и нощем горяха мангали, за да поддържат подходяща температура за нежните растения.

Когато влезе вътре, Дерек бе замаян от силния аромат на цветя, пръст и тор. Свали сакото си и се огледа за ба — ща си.

Зърна Джейсън Малори надвесен над лехата с розите. Човек трудно би познал маркиза на Харвестън в този човек с навити ръкави и изпоцапано с пръст сако.

Той бе огромен, русокос мъж със зелени очи, както повечето мъже от семейство Малори. Само малцина от рода бяха наследили черната коса и кобалтовосините очи на прапрабабата на Дерек, която имаше циганска кръв, въпреки че никой от семейството не го признаваше. Младият мъж няколко пъти се изкашля, за да привлече вниманието на баща си, който бе погълнат от заниманието си. Когато най-после маркизът вдигна глава, лицето му светна от радост и той понечи да прегърне сина си.

Дерек отскочи назад и смутено протегна ръка с думите:

— Ако не възразяваш, вече се изкъпах.

Баща му погледна калните си дрехи и се засмя.

— Май наистина не ставам за прегръдки. Радвам се да те видя, момче. Отдавна не си идвал.

— Ти също отдавна не си идвал в Лондон.

— Истина е.

Джейсън сви рамене, запъти се към водната помпа, за да измие ръцете си и добави:

— Само сватба или някое неотложно дело могат да ме накарат да дойда в този претъпкан и шумен град.

— Аз обичам шума.

Маркизът изсумтя.

— Говориш като всеки младеж, който търси само забавления. В това отношение си се метнал на братята ми.

В забележката му се усети неодобрение, но съвсем леко. Дерек не се разтревожи.

— Но те са женени — с престорен ужас възкликна той — Ей Богу, надявам се скоро да не попадна в този капан и то без да забележа.

— Много добре знаеш какво исках да кажа — изръмжа баща му и строго изгледа единствения си наследник.

Младият мъж отдавна бе разбрал, че под суровия вия на баща му се крие меко и добро сърце и както се казва той повече лаеше, отколкото хапеше, особено щом се отнасяше до сина му. Важното бе да не го дразни и да не му се противопоставя.

Невъзмутимо се усмихна. Кой не знаеше, че Джеймс и Антъни Малори доста весело си бяха поживели на младини и се бяха оженили доста късно.

— Разбира се, че знам — дипломатично отвърна Дерек все още усмихвайки се. — Когато стана на техните години, възнамерявам да съм те направил поне два пъти дядо. Обаче дотогава има доста време и аз ще си поживея, ката следвам примера им, но без да предизвикам скандали, разбира се.

Джейсън въздъхна примирено. Синът му отново ловко и непринудено се бе изплъзнал от темата.

— Очаквах те вчера.

— Вчера бях на път за Бриджуотър. Твоят пратеник ме е последвал, защото пристигна почти веднага след мен. Нямах време дори да похапна нещо, понеже веднага по теглих насам.

— Значи си бил в Бриджуотър, така ли? Грижиш се за имотите си? Не бих казал същото по отношение на Бейнсуърт. Той пристигна тук и започна да се оплаква, че цялата минала седмица безрезултатно се опитвал да се свърже с теб. Казва, че работата е спешна. Точно заради това те повиках.

Дерек се намръщи. Наистина напоследък не бе преглеждал пощата си и върху бюрото му се бе натрупала внушителна купчина неотворени писма. Въпреки всичко не му харесваше, че Бейнсуърт при най-малкия повод се обръщаше към баща му. Имотите на север, които управляваше, бяха приписани на Дерек и сега той бе единствени им господар.

— Може би е време да си назнача собствен секретар. Сам знаеш, че Бейнсуърт понякога вдига много пара за нищо. Каза ли какво е толкова спешно?

— Нещо относно предложението за продажба на фабриката. Срокът изтичал и затова толкова отчаяно те търси.

Дерек тихо изруга.

— Май е време да си назнача нов управител. Фабрика та не е за продан. Той много добре знае това.

— Дори и ако предложението е много изгодно?

— Не, дори и да с два пъти повече от стойността й. В никакъв случай — отсече синът му. — Нямам намерение да продавам собствеността си.

Джейсън се усмихна и го потупа по гърба.

— Радвам се да го чуя, момчето ми. Честно да ти кажа, когато Бейнсуърт дойде толкова разтревожен, аз си помислих, че ти искаш да продадеш фабриката и реших, че работата наистина е спешна и не може да чака, докато се видим следващата седмица на сватбата. Но сега се радвам, че си поговорихме.

— Никога няма да продам фабриката — решително отговори Дерек и тръгна след баща си към изхода. — Като говорим за сватби…

— Нима говорихме за сватби? — засмя се синът му.

— Е, дори и да не сме, ще поговорим — изръмжа маркизът. Длъжни сме, след като сватбата на Ейми е само след четири дни.

— Как мислиш, дали Франсис ще дойде? — Наричаше мащехата си на малко име, но това не означаваше, че не я уважава. Просто почти не я познаваше и не можеше да се насили да и казва „майко“.

Джейсън сви рамене.

— Никой не знае какво ще направи жена ми. Само Бог, може би — добави с безразличие, — Обаче това ме подсеща, синко, че брат ми Едуард, който е по-млад от мен, следващата седмица ще задоми третото си дете, докато аз…

— Той омъжва третата си дъщеря — прекъсна го Дерек. — Синовете му все още са ергени. Има голяма разлика между синовете и дъщерите. За момичетата е добре да се омъжат веднага след като завършат училище, но това не важи за момчетата.

Баща му отново въздъхна.

— Така е, но все пак…

— Татко, ти имаш само един син. Ако имаше дъщери, сигурен съм, че досега щеше да си дядо. Не се сравнявай с чичо Едуард, който има пет деца.

— Да, имаш право.

Двамата продължиха в мълчание. В трапезарията закуската ги чакаше. Блюдата бяха поставени върху нагорещени плочи, за да не изстиват.

— Наистина ли толкова искаш да станеш дядо? — внезапно попита Дерек.

Въпросът изненада баща му, но след кратко колебание той кимна енергично.

— Да, наистина искам.

— Много добре — ухили се той. — Ще го имам пред вид.

— Чудесно, но не ми се иска и в това отношение да следваш стъпките на Джеймс — първо сватбата, после бебетата.

Младият мъж избухна в смях, но не защото дъщерята на Джеймс Малори се бе родила по-рано, а защото баща му се бе изчервил и той отлично знаеше причината. В крайна сметка Дерек също бе незаконороден и последната забележка бе насочена и срещу самия него.

Маркизът се намръщи, но не каза нищо. Запъти се към масата, но внезапно спря и се извърна.

— Между другото, кое е момичето, което миналата нощ си завел в моята лондонска къща?

Дерек вдигна поглед към тавана. Винаги се бе чудил как баща му толкова бързо узнава неща, които не би трябвало да знае.

— Една девойка, която се нуждаеше от помощ.

— Хенли ми докладва за нея и твърди, че е проститутка — презрително изсумтя Джейсън. — Госпожа Хърсъл пък заяви, че е лейди. Кое от двете е истина?

— Нито едното, нито другото. Тя е получила отлично образование като повечето от дамите, но не принадлежи към отбраното общество.

— И просто е привлякла мимолетното ти внимание, така ли?

Не беше никак мимолетно, но Дерек предпочиташе маркизът да не знае, затова сви рамене и заяви с безразличие

— Да, нещо такова.

— Нали повече няма да я водиш вкъщи?

— Разбира се, татко. Признавам, че не бе много разумно от моя страна, но тя се нуждаеше от помощ. Не се тревожи, повече няма да чуеш за нея.

— Не бих искал слугите да чуват за нея, нито в Лондон, нито тук. И без това семейството ни е известно със скандалното си минало. Не желая отново да ставаме предмет на клюки.

Младият мъж кимна в знак на съгласие. Всъщност, като се изключи фактът на раждането му, неговото име досега никога не бе замесвано в скандали. Той винаги бе дискретен в любовните си похождения и възнамеряваше така да продължи и занапред.