Отровни думи

ТРЕТА ГЛАВА

— Все още не разбирам какво правим тук — промърмори лорд Пърсивал Елдън. — Заведението на Анджела е чудесно, намира се съвсем наблизо до дома на Уайт, където ще вечеряме, а нейните момичета са привикнали на нормален разврат.

Дерек Малори се ухили и намигна на братовчед си Джеръми, докато двамата последваха приятеля си във фоайето.

— Нима има такова нещо като „нормален разврат“? Звучи ми абсурдно, не мислиш ли?

Пърси понякога говореше доста необичайни неща. но двамата с Никълъс Идън бяха най-близките му приятели още от училище и всички бяха свикнали с неуместните му забележки. Напоследък Ник по-рядко се виждаше с приятелите си, а откакто се бе оженил за Реджина, братовчедката на Дерек, не посещаваше подобни места. Дерек беше възхитен, че приятелят му вече е член на семейството, макар да смяташе, че бракът е нещо, което трябва да се обсъжда чак след като един мъж навърши тридесет години и следователно дотогава имаше пред себе си цели пет дълги години.

Тони и Джеймс, двамата му по-млади чичовци, бяха чудесно потвърждение на мнението му. Навремето те бяха едни от най-известните лондонски разгулници и добре си бяха поживели на младини. Едва към тридесетте и пет години улегнаха и създадоха семейства. Джеръми, осемнадесетгодишният син на Джеймс, за разлика от Дерек бе заченат без благословията на пастора и всъщност баща му до преди пет години изобщо не подозираше за съществуването му.

— Ами… не знам — съвсем сериозно отвърна Джеръми. — Аз обичам да развратнича и според мен го правя съвсем нормално.

— Много добре знаеш какво имах предвид — изсумтя Пърси и предпазливо огледа фоайето, сякаш очакваше всеки момент да се появи и самият дявол. — Чувал съм, че тук идват мъже с доста ексцентрични и извратени желания.

Дерек повдигна златисторусите си вежди и устните му се изкривиха в насмешка:

— Идвал съм тук няколко пъти, Пърси, за да поиграя на карти и да се възползвам от услугите на момичетата на втория етаж. Не съм забелязал нищо необичайно. Освен това познавам повечето от посетителите.

— Не съм казал, че всеки, който идва тук, е ексцентричен, стари приятелю. Ей Богу, в никакъв случай! Та нали и ние сме тук?

— Искаш да кажеш, че ние не сме ексцентрични? — не се стърпя Джеръми. — По дяволите, бих могъл да се закълна…

— По-тихо, негоднико — прекъсна го братовчед му, едва успявайки да сдържи смеха си. — Нашият приятел, изглежда, говори сериозно.

— Разбира се, че говоря сериозно — кимна той. — Разправят, че тук може да задоволят всичките ти желания и сексуални фантазии, независимо колко са ексцентрични и необичайни. И трябва да ви кажа, че вече съм напълно убеден в това, след като видях отвън кочияша на лорд Ашфорд. Страх ме е, че ще ме оковат във вериги още щом вляза в стаята на някое от момичетата — завърши и ужасено потръпна.

Споменаването на името на Ашфорд изтри усмивката от лицето на Дерек, а настроението на Джеръми помръква на. Преди няколко месеца тримата бяха имали сериозна разправия с лорда, предизвикана от писъците на една жена, идващи от една от стаите на горния етаж на една кръчма нагоре по реката.

— Не говориш ли за онзи негодник, когото неотдавна проснах в безсъзнание? — попита Джеръми.

— Не беше точно така, скъпо момче — отвърна Пърси. — Всъщност Дерек бе този, който го просна в безсъзнание. Ние дори не успяхме да се намесим. Толкова беше побеснял нашият приятел. Доколкото си спомням, се задоволихме с няколко ритника, след като мръсникът вече бе повален.

— Радвам се да го чуя — кимна младежът. — Сигурно съм бил доста пиян, защото не си спомням почти нищо. — Всички бяхме доста пийнали. И сигурно е било за добро, защото иначе можехме да убием този мръсен развратник.

— Тъкмо това заслужаваше — изръмжа Дерек. — Той е напълно откачен. Няма никакво извинение за подобна жестокост.

— О, напълно съм съгласен с теб — рече приятелят му и сетне добави шепнешком:

— Чувал съм, че ако няма кръв, той не можел… е, нали се сещате…

Винаги можеше да се разчита на Пърси, че ще повдигне настроението. Дерек едва не се задави от смях.

— За Бога, човече, та ние се намираме в един от най-посещаваните лондонски бордеи, прочут с лошата си слава. Тук не е необходимо да си мериш приказките.

Пърси едва не се изчерви и смутено промърмори:

— Добре, но аз все пак не знам какво търсим тук? Това, което се предлага в този дом, наистина не е но вкуса ми.

— И на мен не всичко тук ми допада — съгласи се Дерек, — обаче както ти споменах преди малко, не всичко тук е необичайно. Може и да се слави с разюздан разврат, но момичетата са хубави и приятни. Наистина са от висока класа и могат да задоволят всякакъв вкус, дори и съвсем нормален. Освен това дойдохме, защото Джеръми открил, че неговата малка русокоса Флорънс, която беше досега в дома на Анджела, се е преместила тук, а аз му обещах да прекара час-два с нея, преди да отидем на бала довечера. Мога да се закълна, че ти го споменах, Пърси.

— Не си спомням — отвърна приятелят му. — Не казвам, че не си го споменал, просто наистина ми е убягнало.

— Ако това място наистина е толкова лошо, както казваш — намръщено се обади Джеръми, — не ми се иска моята Флорънс да работи тук.

— Ами тогава я върни при Анджела — предложи братовчед му. — Сигурен съм, че момичето ще ти е благодарно за това. Едва ли подозира в какво се е забъркало, независимо че тук сигурно ще му плащат много повече. — Пърси също кимна в знак на съгласие. — И те съветвам да побързаш, скъпо момче. Ще изиграя няколко робера, докато намериш момичето, макар да не съм сигурен, че ми се иска, ако Ашфорд е в същата стая. — Въпреки последната забележка надникна в игралния салон. — О, тук виждам едно сладко пиленце, с което не бих имал нищо против да прекарам някой и друг час — възкликна след минута той. — За съжаление май не е свободна… или пък е. Твърде скъпо е за мен.

— Пърси, за какво говориш?

Той погледна през рамото си и рече:

— Струва ми се, че попаднахме на търг. На моята възраст не се нуждая от любовница, макар че от време на време нямам нищо против малко удоволствие.

Дерек примирено въздъхна. Явно нямаше да получи смислен отговор, но това не беше нещо ново за него. Реши, че е по-добре да се приближи до вратата и сам да разбере какво става.

Двамата с Джеръми застанаха на прага. В този миг я зърнаха, изправена върху масата. Красиво младо парче… или поне така изглеждаше. По страните й бяха избили ярки червени петна, но тялото, й бе хубаво, много хубаво.

Чак сега, когато чуха мъжки глас, забележката на Пърси доби смисъл:

— Да ви припомня още веднъж, джентълмени: това малко бижу ще бъде великолепна любовница. Много лесно може да бъде обучена да задоволява и най-взискателния вкус, тъй като досега не е била докосвана от мъж. Чух ли двадесет и две хиляди?

Дерек тихо изсумтя. Недокосвана? След като е била в подобно място? Едва ли. Ала глупаците можеха лесно да бъдат излъгани. Но както и да е, наддаването бе прекрачило нормалните граници и цената бе абсурдна.

— Струва ми се, че едва ли ще можем да изиграем една партия вист, Пърси — отбеляза той. — Както виждам, никой не обръща внимание на картите.

— Не мога да ги упрекна — ухили се приятелят му. — Аз също съм заинтригуван от това наддаване.

— Джеръми, ако нямаш нищо против, бих искал по-бързо да приключиш с работата си тук — въздъхна братовчед му. — Струва ми се, че ще е по-добре да отидем на бала. Вземи момичето и по пътя ще го оставиш при Анджела.

— Искам онова момиче.

Тъй като Джеръми не откъсваше поглед от девойката, изправена до масата, той веднага разбра какво има предвид.

— Не можеш да си я позволиш.

— Бих могъл, ако ми заемеш парите.

Пърси се засмя. За разлика от него Дерек, изглежда, не се забавляваше, защото челото му бе смръщено. И неговото „не“ бе казано с тон, нетърпящ възражение. Ала Джеръми не бе от тези младежи, които лесно се предаваха.

— Хайде, Дерек — умолително рече той, — за теб не представлява никаква трудност. Чух, че чичо Джейсън ти е предоставил значителна сума след завършване на училището, включително и няколко доходни имения. А като се имат предвид и инвестициите, които двамата с чичо Едуард направихте, вероятно досега състоянието се е увеличило поне три пъти…

— Повече от шест пъти, но това не означава, че съм съгласен да харча пари за някаква похотлива прищявка, още повече, че не е моя. Нямам намерение да ти заемам толкова много пари. Освен това една красива жена като тази иска да бъде заобиколена от разкош. А ти, братовчеде, не можеш да си го позволиш.

Младежът безгрижно се засмя:

— О, затова пък аз ще я направя щастлива.

— Една любовница се интересува повече от това, което е в джобовете ти, отколкото от това, което е между тях — намеси се Пърси и веднага се изчерви, като осъзна какво е казал.

— Те не са чак толкова алчни — възрази Джеръми.

— Тъкмо обратното..

— Откъде знаеш? Нали никога не си имал любовница?

Дерек въздъхна и решително се намеси:

— Няма смисъл да спорим, Джеръми. Отговорът ми е „не“, така че се откажи. Баща ти ще ми откъсне главата, ако узнае, че съм ти дал на заем толкова пари.

— Моят баща е по-добър от твоя и ще ме разбере.

Той беше прав. Според слуховете Джеймс Малори бе вършил доста странни неща в младостта си, докато бащата на Дерек, бидейки маркиз на Харвестън и най-големият от четиримата братя Малори, от ранна възраст бе носил отговорността за семейството. Ала това все още не означаваше, че нямаше да си изпатят, ако сега удовлетвореше молбата на младия си братовчед.

— Може би той ще те разбере, макар че откакто се ожени, чичо Джеймс е станал доста консервативен — рече Дерек. Освен това ще трябва да отговарям и пред баща си. А най-важното е, че не можеш да си позволиш да издържаш любовница, докато още учиш и все още живееш в къщата на баща си.

— Дявол да го вземе, въобще не помислих за това! — ядосано възкликна Джеръми,

— И още нещо: една любовница е по-взискателна и от съпругата. Един път и аз се опарих и нямам никакво намерение да опитвам пак. Да не би да искаш да се чувстваш обвързан на твоята възраст?

Братовчед му ужасено го изгледа.

— По дяволите, разбира се, че не!

— Е, в такъв случай трябва да ми бъдеш благодарен, че няма да ти позволя да пилееш моите пари за някаква си глупава прищявка.

— О, разбира се, че съм ти благодарен, братовчеде. Не мога да си обясня какво ме прихвана.

— Двадесет и три хиляди — чу се глас, който отново привлече вниманието им към търга.

— Ето още една причина да се радваш, че се вразуми, Джеръми — ухили се Пърси. Изглежда, наддаването продължава.

Ала Дерек не се засмя на шегата. Когато чу сумата, целият се вцепени, но причината не беше само в числото. По дяволите, наистина му се искаше да не бе разпознал гласа, който обяви последното наддаване.