Отровни думи

ТРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

— Защо се забави толкова дълго? — изръмжа към слугата си Ашфорд, докато бавно се изправяше на крака и разтриваше тила си.

— Зърнах бракониери, милорд — отвърна Джон, докато побутваше пред себе си Келси. — Видях ги от прозореца, на кухнята, където бях влязъл да търся жената. Промъкваха се към края на гората, от задната страна на къщата. Бяха прекалено близо.

— Бракониери? Толкова далеч от главния път? — Дейвид Ашфорд се намръщи. — Не бяха ли ловци?

— Не, нямаха ловни пушки. Бяха двама. Казах си, че е по-добре да изляза и да ги разкарам.

— Дяволски неприятно! Къде са те сега?

— Вързани в конюшнята. Май единия го ударих доста силно и не съм сигурен дали е още жив. Другият ще се свести след известно време.

Ашфорд кимна разсеяно.

— Те могат да почакат… но не и тя. Отлично. Твърде дълго чаках за нея. Справил си се чудесно, както винаги, Джон.

Най-сетне се обърна към Келси и тя видя лицето му. За миг то се изкриви от гняв. Бе успяла да го нарани, когато го бутна надолу по стълбите. Очевидно не бе свикнал жертвите му да се съпротивляват, а още по-малко да му причиняват болка.

Ала след минута й се усмихна с онази вледеняваща кръвта усмивка. По изражението на лицето му разбра, че той с наслада предвкусва предстоящите й мъчения.

Ашфорд кимна към слугата, който я бутна пред себе си. Зад една от вратите се чу жалостиво хленчене. Келси потръпна от ужас.

— Млъквай! — изрева Джон.

Хленченето мигновено престана. Очевидно слугата заповядваше тук и ако не му се подчиняваха, следваше?… Какво следваше? Предположи, че много скоро ще разбере.

Джон бутна вратата на стаята и без да чака заповедите на господаря си, я хвърли върху тясното легло. Младата жена простена от болка.

Джон сграбчи единия й крак и започна да го връзва с кожения ремък. Тя се опита да му попречи, като го ритна гадно със свободния си крак. Ала той не й обърна внимание и пристегна ремъка.

Келси пребледня и стомахът й се сви на топка.

— Важат ли същите правила, милорд?

Въпросът на слугата, отклони вниманието на Ашфорд от нея и лицето му придоби отново равнодушно изражение.

— Да, нямаш право да я докосваш, докато не свърша с нея. След това ще бъде твоя и можеш да правиш с нея, каквото си поискаш, както с останалите.

— Това отнася ли се и до блондинката? — с надежда попита Джон.

— Да, да, можеш да я вземеш — нетърпеливо рече той. — Едва ли скоро ще ми се прииска да бъда с нея, след като имам тази хубавица.

— Благодаря ви, милорд. Трябва да призная, че блондинката ми е любимка, макар да съм сигурен, че тази… може да се окаже по-добра. Най-много ми харесват новите и обичам да ги опитомявам. Като ги оставя без храна няколко дни, са готови да направят всичко, за да ощастливят стария Джон.

Дейвид се закиска.

— Сигурен съм, че има много начини да те направи щастлив.

— О, да, милорд. Благославям деня, в който ми предложихте тази работа. Нито една от тези хубавици нямаше да позволи на стария Джон дори да се доближи до тях, А как само се променят, като се намерят тук долу. Да подготвя ли тази хубавица за вас?

— Всъщност умирам от глад — — каза Ашфорд. — Трябва да хапна нещо, преди да се захвана с нея. Доста дълго време чаках този миг. Не искам нищо да разваля удоволствието ми. Предполагам, че кухнята е добре заредена?

— Да, милорд, купил съм от вашите любими ястия.

— Много добре. Ти можеш да продължаваш с усмиряването й. Не бих искал, когато се върна, да е изчезнала.

— Ще бъде тук, милорд. Имате думата ми.

Дейвид кимна и му се усмихна.

— Разчитам на теб, Джон, винаги съм ти вярвал. О, да не забравя, донеси ми инструментите — добави. — Не искам да губя време да ги взимам от килията на блондинката.