Отровни думи

ЧЕТИРИДЕСЕТА ГЛАВА

Инструменти? Какви инструменти? Звучеше като инструменти за изтезания, което не беше изненадващо, като се вземе предвид цялата обстановка наоколо. Или може би наричаше бичовете си инструменти?

В съзнанието й изплуваха думите на Дерек: „Той пребива жертвите си с камшик. Очевидно видът на кръвта го възбужда.“

Господи, защо й бе разказал всичко това? Предпочиташе да не знае какво я очаква. Неизвестността я плашеше, но знанието я ужасяваше.

Той бе отишъл да се нахрани. Поне това бе нещо нормално в целия този кошмар. Дали яде бързо? Или бавно? След колко време ще се върне, за да се „заеме“ с нея?

За малко бе отложила неизбежното. Но той го желаеше. Това бе част от удоволствието му. Сега бе отишъл да задоволи естествените си потребности, но скоро щеше да се върне.

Джон все още бе при нея. Ашфорд му бе казал да продължи с усмиряването й. Той грубо я претърколи на една страна, за да развърже ръцете й. Сетне пристегна с кожен каиш едната й китка, като затискаше другата ръка зад гърба й.

Ала дори и да успееше да я измъкне, ръката й бе толкова изтръпнала, че Келси не можеше да я помръдне.

Уродливият слуга завърза с каиш и другата й ръка и излезе от стаята. Не отиде далеч. Чу как отключи една врата и отвътре се чу задавен плач, който не спря, докато вратата отново не се затвори.

Младата жена потръпна. Мили Боже, в плача на непозната звучеше смразяващ кръвта ужас. Навярно нещастницата бе помислила, че Ашфорд влиза при нея. Келси знаеше, че няма да издържи дълго на това място. Щеше да загуби разсъдъка си в очакването на следващия ден, който навярно щеше да й носи само нови страдания и болка.

Джон се върна в стаята й. Постави върху корема й три камшика с различна дължина и… нож. Значи това бяха инструментите на Ашфорд. Тези, които щеше да използва върху нея. Тя повдигна глава и се втренчи в тях. Почувства, че й прилошава. Мъжът се засмя, когато, видя ужаса в очите й.

— Ще остане достатъчно от теб, когато той свърши, момиче, а това ми стига. Аз не съм толкоз придирчив.

Тя го погледна. Видя, че очите му са сини и доста красиви, ала не се забелязваха заради уродливото му лице.

Бе забравила думите на Ашфорд, че ще бъде негова и слугата ще може да прави каквото си иска с нея. Нима вече щеше да има значение?

Пазачът не остана при нея, за да злорадства. Затвори вратата зад себе си и излезе, но не заключи. Остави и лампата. Навярно за да може да продължи да се взира в инструментите.

Келси се изви силно нагоре и камшиците и ножът паднаха на пода. Вече не можеше да ги вижда, но това не означаваше, че се е отървала от тях. Главата й забуча и почувства, че ще повърне. Ако устата й не бе запушена, сигурно щеше да започне да крещи. Опита се да се извие и да разхлаби каишите около китките си, но безуспешно.

Вратата отново се отвори. Този път беше Ашфорд. Вероятно се бе нахранил.

Всички мускули на Келси се напрегнаха от страх. Той погледна към „инструментите“ на пода и се наведе, за да вземе един от тях.

Мъжът не бе напълно луд. Ако може да събуди нормалното в него, може би ще я остави на мира и ще я пусне да си върви. Надеждата беше нищожна, но бе единствената, която й бе останала.

— Освободете ме сега, лорд Ашфорд, преди да е станало твърде късно. Не биваше да ме отвличате, но аз няма да кажа на никого какво сте направили, ако…

— Не съм те довел тук, за да те освобождавам, хубавице — отвърна той и приближи до леглото.

— Но защо ме отвлякохте? Нали тук има и други момичета. Аз чух… — Навреме спря, за да не каже плача им.

— Да, бездомни курви, които нямат приятели, на които да липсват и от които никой не се интересува. Въпреки че има и една, която купих на търг.

— Защо ги държите тук?

— А защо не? — сви рамене той.

— Ще ги освободите ли някога?

— О, не, не мога да направя това. Никоя, която е дошла тук, не е излязла.

— Но те не са дошли доброволно! — извика Келси. — Поне аз не съм!

— И какво от това?

— Защо се нуждаете от толкова много?

Ашфорд отново сви рамене.

— Раните не зарастват бързо.

Каза го толкова равнодушно, сякаш не той ги бе причинил. Изобщо не изпитваше вина за това, което вършеше.

Той пъхна ножа под полите на роклята й и с рязко движение сряза плата. Келси ахна, а мъчителят й се усмихна.

— Не се тревожи, хубавице. Тези дрехи няма да ти трябват повече — каза и раздра роклята до кръста. Сетне огледа ръкавите на жакета й. — Вие курвите сваляте дрехите си по няколко пъти на ден, така че тук сме достатъчно любезни, за да ви спестим тези затруднения.

Ашфорд се засмя, сякаш бе казал нещо изключително забавно.

— Аз не съм курва.

— Разбира се, че си, точно както и тя беше.

Отново спомена името на другата жена, и то с такъв тон, сякаш тя е била най-голямата грешница на земята.

— Коя е тя?

Очите му студено блеснаха и той я удари през лицето.

— Никога не я споменавай!

Плесницата бе толкова силна, че главата й подскочи. Усети как ножът се плъзга под ръкава и го разрязва.

— Или какво? Ще ме биете? Нали тъкмо това възнамерявате да направите?

— Мислиш, че няма и други начини да те накарам да страдаш, точно както тя правеше? Уверявам те, че само ти и онези проститутки там ще чуят виковете ти.

Господи, нещастните жени можеха да чуват писъците си. Досега тя бе чувала техните, а сега те щяха да чуят нейните.

Дали и това бе съзнателно, за да се увеличи страхът на жертвите? Вършеше всичко уверено, сякаш повтаряше многократно изиграна сцена. Имаше само един зрител — слугата, който явно го обожаваше. И никой никога нямаше да узнае за отвратителните неща, които се вършеха в тази къща.

От колко години Ашфорд се забавляваше по този начин? Откога бяха заключени онези жени? Той бе пребил до смърт онази жена в кръчмата, за която Дерек й бе разказал, но тя поне бе свободна. А какво ще стане с жените тук, които никога нямаше да излязат на свобода, за да не разкажат какво се върши в тази къща. Какво става с тях, когато му омръзне да ги изтезава?

Трябваше да го накара да говори. Всеки път, когато казваше нещо, спираше да разрязва дрехите й. Обаче Келси се поколеба дали отново да спомене за „нея“.

— Вие ме откраднахте от лорд Малори. Да не мислите, че той няма да ви отмъсти?

Ашфорд спря за миг. Върху лицето му премина сянка на тревога, но бързо изчезна.

— Не ставай смешна — отвърна презрително. — Курвите непрекъснато бягат от господарите си.

— Не и когато не искат, а той знае, че аз не искам да избягам от него. И той не е глупав. Ще знае къде да ме търси. Единствената ви надежда да се спасите от гнева му, е да ме пуснете веднага.

— Ако дойде тук, ще го убия.

— Когато лорд Малори дойде тук, той ще ви убие. Но вие много добре знаете това, лорд Ашфорд. Много смело е от ваша страна да предизвикате смъртта по този начин.

Той пребледня.

— Той не може да направи нищо без доказателства. А освен това никога няма да те намери тук. Никой не знае за това място и никога няма да узнае.

Изглежда имаше отговори за всичко. Споменаването на Дерек нямаше ефект. Да, той се страхуваше от лорд Малори, обаче се чувстваше в безопасност тук.

Ашфорд се премести от другата страна на леглото, за да среже и другия й ръкав. Времето й изтичаше. Трябваше отново да спомене другата жена. Това бе единственото нещо, което нарушаваше спокойствието му.

— И нея ли сте водили тук?

— Млъквай!

Въпросът й го бе вбесил, защото ножът се изплъзна и поряза рамото й. Келси трепна от болката, но тя нямаше да я спре. Този път поне не я удари.

— Защо я мразите толкова много?

— Млъквай! Аз не те мразя. Никога не съм те мразил. Но ти не трябваше да бягаш с любовника си, когато татко разбра, че си курва. Той наби мен, защото теб те нямаше. Трябваше да му позволиш да те убие, както той искаше. Ти си го заслужи. Когато те намерих, не исках да го правя вместо него, но какъв избор имах? Трябваше да бъдеш наказана. И все още трябва.

О, Господи, той я мислеше за другата жена… неговата майка! Той я бе убил и сега отново се готвеше да я убие, за да я „накаже“ за греховете й. С въпросите си го бе тласнала към най-тъмната страна на неговата лудост.