Падане

16

Тъй като Джордж Ървинг беше запазил юридическата си практика и разрешително в съдебната система на Калифорния, получаването на разрешително за достъп до офиса и документите му отне по-голямата част от следобеда и вечерта на вторник. Накрая разрешителното беше подписано и издадено от върховен съдия Стивън Флухарти, след като беше определено специално длъжностно лице, което да следи какви документи разглежда или изземва полицията. „Специалното длъжностно лице“ беше адвокат и като такъв не бе подчинен на нуждата от бързина, с която бяха свикнали да действат разследващите убийство детективи. Той определи, че обискът ще започне в удобния час 10:00 в сряда.

„Ървинг и съдружници“ се помещаваше в двустаен офис на Спринг Стрийт срещу гаража на „Лос Анджелис Таймс“. Това означаваше, че се намира само на две пресечки от Градския съвет. Сградата на Дирекцията на полицията беше още по-близо. Бош и Чу изминаха пеша разстоянието и не откриха никакъв полицай пред вратата или в офиса.

Влязоха и се натъкнаха на жена на около седемдесет, която прибираше папки в кашони в предната стая. Представи се като Дейна Роузън, секретарка на Джордж Ървинг. Бош й се беше обадил предишната вечер, за да е сигурен, че ще е налице за претърсването на офиса.

— Отпред имаше ли полицай, когато пристигнахте? — попита той.

Роузън го погледна смутено.

— Не, нямаше никого.

— Е, не трябва да започваме, докато не пристигне специалното длъжностно лице. Господин Хадлоу. Той трябва да погледне всяко нещо, преди да влезе в кашона.

— Ох, Господи! Прибирам собствените си папки. Това означава ли, че не мога да ги взема?

— Не. Означава, че просто трябва да изчакаме. Хайде да оставим всичко и да излезем отвън. Господин Хадлоу би трябвало да пристигне всеки момент.

Излязоха на тротоара и Бош затвори вратата. Помоли Роузън да заключи с ключа си, след което извади телефона си и звънна на Киз Райдър. Прескочи поздравите и любезностите.

— Мислех, че си сложила униформен полицай пред офиса на Ървинг.

— Сложих.

— Тук няма никого.

— Ще ти се обадя.

Бош затвори и огледа преценяващо Дейна Роузън. Не беше онова, което бе очаквал. Беше дребна и привлекателна жена, но поради възрастта й той я отхвърли като вероятна любовница на Джордж Ървинг. Беше разбрал абсолютно погрешно думите на вдовицата. Дейна Роузън спокойно можеше да е майка на Ървинг.

— Откога работите за Джордж Ървинг? — попита я той.

— О, от много време. Бях с него в Градската прокуратура. Когато напусна, ми предложи работа и аз…

Тя млъкна, защото телефонът на Бош забръмча. Беше Райдър.

— Началникът на постовете в Централното управление е решил да свали поста от днес сутринта. Помислил е, че вече сте посетили мястото.

Това означаваше, че офисът е бил без охрана близо три часа — предостатъчно време някой да влезе и да вземе документи. Подозренията и гневът му се надигнаха с еднаква сила.

— Кой е този тип? — попита Бош. — Свързан ли е по някакъв начин със съветника?

Ървин Ървинг от години не работеше в полицията, но продължаваше да поддържа връзка с много служители, на които беше покровител или ги бе награждавал с повишения по времето, когато бе по високите етажи на командването.

— Жена е — отвърна Райдър. — Капитан Грейс Редекер. Доколкото мога да преценя, става въпрос за обикновена грешка. Тя не се интересува от политика — в този смисъл на думата.

Естествено това означаваше, че Редекер е политически свързана с управлението (и не би могло да е иначе, щом е стигнала до този пост), но не се занимава с политика в по-голям мащаб.

— Да не е била от питомците на Ървинг?

— Не. Повишили са я, след като е напуснал.

Бош видя, че към тях върви някакъв мъж в костюм. Реши, че това е специалното длъжностно лице.

— Трябва да затварям — каза той на Райдър. — По-късно ще се заема с това. Надявам се да е просто грешка, както казваш.

— Не мисля, че е нещо друго, Хари.

Бош затвори, когато мъжът спря до тях. Беше висок, с червеникавокафява коса и бронзов загар.

— Ричард Хадлоу? — попита Бош.

— Същият.

Бош представи останалите и Роузън отключи офиса. Хадлоу беше от онези скъпи кантори на Бънкър Хил. Предишната вечер съдия Флухарти го беше включил като специално длъжностно лице по линията на задължителната обществена дейност. Липсата на заплащане означаваше, че няма защо да си губи времето. Хадлоу беше избрал мързелив час за обиска, но след като вече беше тук, имаше интерес всичко да приключи възможно най-бързо, за да може да се заеме отново с плащащите клиенти. За Бош това беше добре дошло.

Влязоха в офиса и съставиха план за действие. Хадлоу щеше да прегледа папките, за да се увери, че в тях няма привилегировано съдържание, след което трябваше да ги предава на Чу. Междувременно Бош щеше да продължи разговора с Дейна Роузън, за да определи какво в работата на Ървинг е било важно и належащо.

Папките и документацията винаги бяха ценни за едно разследване, но Бош беше достатъчно опитен и знаеше, че най-ценното в офиса е Роузън. Тя можеше да му каже неща, известни само на вътрешен човек.

Докато Хадлоу и Чу работеха в задната стая, Бош придърпа стола от бюрото срещу дивана и покани Роузън да седне. После заключи входната врата и започна официалния разпит.

— Госпожа Роузън, нали? — попита той.

— Не, никога не съм се омъжвала. Както и да е, можете да ме наричате просто Дейна.

— Добре, Дейна, да продължим разговора си. Казахте, че сте с господин Ървинг още от Градската прокуратура?

— Да, бях негова секретарка, преди да отвори „Ървинг и съдружници“. Така че ако включите и предишната работа, общо се събират шестнайсет години.

— Когато напусна прокуратурата, веднага ли го последвахте?

Тя кимна.

— Напуснахме в един и същи ден. Сделката беше добра. Получих пенсия, а след това постъпих тук. Трийсет часа на седмица. Приятно и лесно.

— Доста заета ли бяхте в работата тук?

— Не бих казала. Господин Ървинг не се задържаше много в кантората. В общи линии се грижех всички папки да бъдат подредени и всяко нещо да бъде на мястото си. Вдигах телефона и приемах съобщения. Той никога не провеждаше срещи тук. Почти никога.

— Много клиенти ли имаше?

— Всъщност не бяха много, но подбрани. Таксите му бяха високи и хората очакваха резултати. Работеше здравата за тях.

Бош беше извадил бележника си, но засега не беше записал нищо.

— С кого работеше напоследък?

За първи път Роузън не отговори бързо. На лицето й се изписа объркване.

— Да приема ли от всички тези въпроси, че Джордж не се е самоубил?

— Мога единствено да ви кажа, че не приемаме нищо. Случаят се разследва и още не сме стигнали до заключения относно смъртта му. Затова се опитваме да проверим подробно всяка възможност. И така, бихте ли отговорили на въпроса ми? Господин Ървинг на кого отделяше най-много време напоследък?

— Ами имаше двама клиенти, с които работеше най-много. Единият е „Уестърн Блок енд Конкрит“, а другият — „Толсън Тоуинг“. Но исканията и на двете компании минаха на гласуването на Градския съвет миналата седмица. Джордж беше получил каквото искаше и в двата случая и тъкмо отдъхваше.

Бош си записа имената и попита:

— Какво представляваше работата му за тези компании?

— „Уестърн“ се опитваше да спечели договор за изграждане на нов гараж на Паркър Сентър. Получиха поръчката. А „Толсън“ кандидатстваше отново за ПСГ за управленията в Холивуд и Уилшър.

Полицейски служебен гараж. Това означаваше, че „Толсън“ щяха да продължат да вдигат коли от името на ЛАПУ в района на двете управления. Доста сладка сделка вероятно същото се отнасяше и за изливането на бетон за гаража на Паркър Сентър. Бош беше чувал или чел някъде, че щял да бъде на шест етажа и бил проектиран да поеме потока автомобили от всички обществени сгради в центъра.

— Значи това са били основните му клиенти напоследък? — попита той.

— Точно така.

— А как се приемаше това, след като баща му е в Градския съвет? В случая няма ли конфликт на интереси?

Роузън кимна недвусмислено.

— Разбира се, че има. Именно затова съветникът се въздържаше от гласуване всеки път, когато някой от клиентите на Джордж кандидатстваше в общината.

Това се стори странно на Бош. Фактът, че баща му е в Градския съвет, трябваше да осигурява предимство на Джордж Ървинг. Но щом като Ървинг-старши бе избягвал да гласува по такива въпроси, предимството изчезваше.

Или не?

Бош предположи, че дори старият Ървинг публично да се е въздържал, останалите членове на съвета са знаели, че могат да спечелят благоволението му за собствените си проекти, като подкрепят тези на сина му.

— А има ли клиенти, които са били недоволни от работата на Джордж? — попита той.

Тя отговори, че не се сеща за клиент, останал недоволен от услугите му. Тъкмо обратното — недоволни би трябвало да са конкурентите на неговите клиенти за общинските поръчки.

— Да си спомняте господин Ървинг да е смятал някоя от тези ситуации за заплаха?

— На първо четене, не.

— Казахте, че „Уестърн Блок енд Конкрит“ не е предложила най-ниската цена за гаража. Кой го е направил?

— Компания на име „Консолидейтид Блок Инкорпорейтид“. Предложиха по-ниска цена само за да спечелят поръчката. Непрекъснато се случва. В общината обаче обикновено се усещат. Както и да е, Джордж им помогна. Плановият отдел препоръча „Уестърн“ на съвета.

— И не са последвали заплахи? Конкуренцията не е имала зъб?

— Е, едва ли в КБИ са били особено щастливи, но доколкото знам, не сме получавали заплахи от тях. Това е просто бизнес.

Бош знаеше, че с Чу ще трябва да прегледат двете поръчки и работата на Ървинг по тях. Реши да продължи нататък.

— Върху какво предстоеше да работи господин Ървинг според графика му?

— Нямаше много работа. Споменаваше, че иска малко да забави темпото. Синът му постъпи в колеж, а той и съпругата му минаваха през фазата на празното гнездо. Джордж го приемаше наистина тежко. Беше депресиран.

— Значи не е имал активни клиенти?

— Водеше разговори, но беше сключил договор само с един кандидат. „Риджънт Такси“. Искаха да получат франчайз за Холивуд за следващата година и през май ни наеха да работим за тях.

Последваха още въпроси и Роузън обясни, че Лос Анджелис предлага териториален франчайз на таксиметрови компании. Градът бил разделен на общо шест зони. Всяка зона имала по две или три компании наематели или държатели на франчайз, в зависимост от броя на жителите. Франчайзът определял коя компания къде може да приема поръчки. Разбира се, заетото такси можело да отиде навсякъде, където иска клиентът.

Разделянето позволявало на колите да чакат на таксиметровите стоянки и при хотелите, да обикалят улиците и да приемат телефонни поръчки, но само от тяхната зона. Конкуренцията за клиенти по улиците понякога била жестока. Конкуренцията за франчайз не й отстъпвала с нищо. Роузън обясни, че „Риджънт Такси“ вече имали франчайз в Южен Лос Анджелис, но се стремели към по-доходоносния Холивуд.

— Кога щеше да се стигне до разглеждане на кандидатите? — попита Бош.

— Чак догодина — отвърна Роузън. — Джордж тъкмо започваше работа по кандидатстването.

— Колко франчайза се дават за Холивуд?

— Само два, за срок от две години. Редуват се, така че всяка година има разглеждане за подновяване на франчайза или даването му на друг кандидат. „Риджънт“ чакаха разглеждането догодина, тъй като сегашният държател има проблеми и е уязвим. Джордж каза на клиентите, че това е най-добрият им шанс.

— Коя е уязвимата компания?

— „Блек енд Уайт“. По-известна с инициалите си.

Бош знаеше, че преди около десетина години имаше проблем с „Б & У Такси“, защото боядисваха колите си така, че много приличаха на полицейски. ЛАПУ подаде жалба и компанията направи автомобилите на черни и бели карета. Но едва ли точно това я бе направило уязвима.

— Казахте, че имали проблеми. Какви по-точно?

— Ами само за последните четири месеца са имали три случая на шофиране в нетрезво състояние.

— Имате предвид, че шофьорите на такситата са карали пияни?

— Именно, а това е абсолютно забранено. Както можете да си представите, комисията по франчайзи към Градския съвет не прие добре случаите. Кой би гласувал за компания с подобни нарушения? Затова Джордж бе уверен, че „Риджънт“ могат да получат франчайза. Те са чисти, освен това нямат мажоритарен собственик.

Освен това бащата на Джордж беше влиятелен член на Градския съвет, който определяше членовете на комисията по франчайзи. Бош се заинтересува от информацията, тъй като в крайна сметка всичко се свеждаше до пари. Някой ги правеше, а друг ги губеше. Това често можеше да се превърне в мотив за убийство. Стана, надникна в другата стая и каза на Хадлоу и Чу, че трябва да вземат папките, свързани с таксиметровия франчайз.

Върна се при Роузън и продължи разговора в друга насока.

— Джордж държеше ли лични документи тук?

— Да, но са заключени в бюрото му, а аз нямам ключ.

Бош извади от джоба си ключодържателя, взет от прислужника на хотела на него бяха и ключовете от колата на Ървинг.

— Покажете ми ги.

Бош и Чу излязоха от офиса по обяд и тръгнаха към Дирекцията на полицията. Чу носеше кашона с папките и другите материали, които бяха взели с одобрението на Хадлоу. Сред тях беше документацията, свързана с последните проекти на Джордж Ървинг, както и личните му документи, включващи застрахователни полици и копие от завещание, съставено само преди два месеца.

По пътя обсъждаха следващите си ходове. Решиха да прекарат остатъка от деня в сградата. Трябваше да прегледат доста материали по проектите и завещанието. Бавеха се и докладите на Гленвил и Соломон относно мъжа, регистрирал се в хотела след Ървинг, както и проверката на гостите на „Шато Мармон“ и на жителите на домовете зад него.

— Време е да започнем да съставяме досието — каза Бош.

Това беше едно от любимите му занимания.