Падане

34

Дейвид Чу вече беше в кабинката, когато Бош дойде на работа в понеделник сутринта. Щом го видя, Чу завъртя стола си, вдигна ръце и изстреля:

— Хари, искам само да кажа, че не бях аз.

Бош остави куфарчето си и провери на бюрото за съобщения и пристигнали доклади. Нямаше.

— За какво говориш?

— За „Таймс“. Видя ли статията?

— Спокойно. Знам, че не си бил ти.

— Тогава кой?

Докато сядаше, Бош посочи тавана — информацията беше изтекла от десетия етаж.

— Висш пилотаж — каза той. — Някой горе е решил играта да е такава.

— За да контролират Ървинг ли?

— За да го премахнат. Да променят резултатите от изборите. Както и да е, това вече не ни влиза в работата. Предадохме си доклада и приключихме. Днес се заемаме с Чилтън Харди. Искам да го намерим. На свобода е от двайсет и две години. Искам го зад решетките до края на деня.

— Търсих те в събота. Дойдох да свърша една работа и се запитах дали да не отидем да видим бащата. Но сигурно си бил зает с дъщеря си. Не отговори.

— Да, бях „зает с дъщеря си“, а ти не остави съобщение. Каква работа си идвал да свършиш?

Чу се обърна към бюрото си и посочи екрана на компютъра.

— Издирвах всичко възможно за Харди — каза той. — Няма кой знае какво. Намерих повече за баща му, покупки и продажби на недвижими имоти. Чилтън Арън Харди-старши. Живее в Лос Аламитос от петнайсет години. Жилищен комплекс, който е изцяло негова собственост.

Бош кимна. Това бяха добри сведения.

— Опитах да открия и някоя госпожа Харди. Нали се сещаш, ако случайно са разведени и тя живее другаде и може да ни насочи към Младши.

— И?

— И нищо. Попаднах на некролог от деветдесет и седма на Хилда Еймс Харди, съпруга на Чилтън-старши и майка на Чилтън-младши. Рак на гърдата. Не са споменати други деца.

— Излиза, че ще ходим до Лос Аламитос.

— Да.

— Тогава да се махаме оттук, преди да са се разхвърчали лайна покрай статията. Вземи папката със снимката от шофьорската книжка на Пел.

— Защо Пел?

— Защото Старши може да не изгаря от желание да издава Младши. Мисля да си поиграем с него и тук е ролята на Пел.

Бош стана.

— Отивам да преместя магнитите.

Пътуването на юг им отне четирийсет минути. Лос Аламитос се намираше в северния край на Ориндж Каунти и беше един от дузината малки, подредени един до друг жилищни райони между Анахайм на изток и Сийл Бийч на запад.

По пътя направиха план за разговора с Чилтън Харди-старши. После минаха през квартала по Катела Авеню и покрай медицинския център „Лос Аламитос“, преди да спрат пред комплекс градски къщи. Бяха построени на групи по шест с големи морави отпред и двойни гаражи с алеи отзад.

— Вземи папката — каза Бош. — Да вървим.

Имаше главна алея, която водеше покрай пощенски кутии до отделни малки алеи, по които се стигаше до вратите. Домът на Харди-старши беше вторият. Имаше мрежеста врата, а масивната врата зад нея беше затворена. Бош натисна звънеца без никакво колебание, след което почука по алуминиевата рамка.

Изчакаха петнайсет секунди, но отговор нямаше.

Бош отново натисна звънеца и вдигна юмрук да почука, когато чу приглушен глас отвътре.

— Има някой — каза той.

Минаха още петнайсет секунди и гласът се чу отново, този път отдясно, от другата страна на вратата.

— Да?

— Господин Харди?

— Да, какво?

— Полиция. Отворете вратата.

— Какво е станало?

— Трябва да ви зададем няколко въпроса. Отворете, ако обичате.

Отговор не последва.

— Господин Харди?

Чу се прещракване на резе. Вратата бавно се отвори и през тесния процеп ги погледна мъж с кръгли очила, чиито стъкла бяха дебели колкото дъното на бутилка от кока-кола. Беше размъкнат, сивата му коса бе рошава и сплъстена, а на лицето му имаше двуседмична четина. Прозрачен маркуч минаваше над ушите му и стигаше до ноздрите, за да му доставя кислород. Носеше светлосин болничен халат върху раирана пижама, а на краката си имаше черни гумени сандали.

Бош се опита да отвори мрежестата врата, но тя беше заключена.

— Господин Харди. Трябва да поговорим с вас. Може ли да влезем?

— Какво има?

— Ние сме от ЛАПУ и търсим един човек. Смятаме, че може би ще сте в състояние да ни помогнете. Може ли да влезем, сър?

— Кого търсите?

— Сър, не можем да обсъждаме това на улицата. Може ли да влезем и да поговорим вътре?

Старецът сведе за момент очи. Те бяха студени и сдържани. Синът му ги беше наследил, нямаше съмнение в това.

Старецът бавно се пресегна през процепа и отключи мрежестата врата. Бош я отвори и изчака Харди да се отдръпне назад, преди да прекрачи прага.

Харди се движеше бавно към дневната, като се подпираше на бастун. Беше преметнал през костеливото си рамо малка кислородна бутилка, свързана към маркучите, стигащи до носа му.

— Не е почистено — каза той, докато отиваше към креслото си. — Нямам посетители.

— Всичко е наред, господин Харди — отвърна Бош.

Харди бавно се отпусна в старото тапицирано кресло. На масата до него имаше преливащ пепелник. Къщата вонеше на цигари и старост и беше мърлява като стопанина си. Бош започна да диша през устата. Харди забеляза, че гледа към пепелника.

— Няма да ме издадете на болницата, нали?

— Не, господин Харди, не сме дошли заради това. Името ми е Бош, а това е детектив Чу. Опитваме се да открием сина ви, Чилтън Харди-младши.

Харди кимна, сякаш очакваше да чуе това.

— Не знам къде е напоследък. За какво ви е притрябвал?

Бош седна на едно канапе с изгорена тапицерия, за да не гледа Харди отгоре.

— Имате ли нещо против да седна, господин Харди?

— Настанявайте се. Какво е сторило и къде се е дянало момчето ми, че идвате при мен?

Бош поклати глава.

— Доколкото ни е известно, нищо. Искаме да говорим с него за друг човек. Разследваме мъж, който по всяка вероятност е живеел със сина ви преди години.

— Кой?

— Името му е Клейтън Пел. Виждали ли сте го някога?

— Клейтън Пауъл?

— Не, сър. Пел. Клейтън Пел. Името познато ли ви е?

— Не мисля.

Харди се наведе напред и се закашля в дланта си. Тялото му се разтресе от спазмите.

— Проклети цигари. И какво е направил онзи Пел?

— Не можем да разкриваме подробности около разследването. Достатъчно е да кажем, че според нас е извършил лоши неща и ще ни е по-лесно да се справим с него, ако знаехме миналото му. Имаме снимка, която искаме да ви покажем.

Чу извади полицейската снимка на Пел. Харди я разглежда дълго и накрая поклати глава.

— Не мога да го позная.

— Така изглежда сега. А е живял със сина ви преди двайсетина години.

Този път Харди се изненада.

— Преди двайсет години? Тогава трябва да е бил само на… о, сещам се, говорите за онова момче, което живееше с майка си у Чилтън в Холивуд.

— Близо до Холивуд. Да, по онова време е бил осемгодишен или някъде там. Сега спомняте ли си?

Харди кимна и движението го накара да се закашля отново.

— Искате ли вода, господин Харди?

Старецът махна с ръка, но продължи да се дере, а на устните му се появи слюнка.

— Чил дойде един-два пъти с него. Това е.

— Някога говорил ли е за момчето?

— Казваше само, че му е дошло до гуша. Майка му се запилявала някъде и го оставяла на него, а той не ставаше много за баща.

Бош кимна, сякаш информацията беше важна.

— Къде е Чилтън сега?

— Казах ви. Не зная. Вече не ме посещава.

— Кога го видяхте за последен път?

Харди задрапа четината си и отново се изкашля в длан. Бош погледна към Чу, който още стоеше прав.

— Партньоре, ще му донесеш ли малко вода?

— Не, добре съм — запротестира Харди.

Чу обаче беше схванал намека и излезе в коридора до стълбата да търси кухня или баня. Бош знаеше, че така ще може да огледа набързо първия етаж на къщата.

— Помните ли кога за последно видяхте сина си? — отново попита Бош.

— Аз… всъщност не. Годините… не знам.

Бош кимна, сякаш знаеше как семейства, родители и деца могат да се отдалечат с времето.

Чу се върна с чаша вода от чешмата. Чашата не изглеждаше особено чиста. Имаше следи от пръсти. Докато я подаваше на Харди, Чу едва забележимо поклати глава. Не беше видял нищо особено.

Харди отпи и Бош отново се опита да насочи разговора към сина му.

— Имате ли телефонния номер или адреса му, господин Харди? Наистина трябва да говорим с него.

Харди остави чашата до пепелника. Посегна към мястото, където трябваше да е джобът на ризата, но халатът му нямаше джоб. Подсъзнателно посягане към несъществуващ пакет цигари. Бош си спомни, че правеше същото навремето, когато още беше заклет пушач.

— Нямам телефонния му номер — каза Харди.

— Ами някакъв адрес? — попита Бош.

— Не.

Харди сведе очи, сякаш за да покаже, че това свидетелства за несправянето му като баща или че синът му не е стока. Както често правеше при подобни случаи, Бош неочаквано смени въпросите. Престана и да се преструва за причината за посещението. Вече не му пукаше дали старецът се чуди кого разследват — Клейтън Пел или сина му.

— Синът ви с вас ли живееше, докато беше малък?

Дебелите очила на Харди подсилваха движенията на очите му. Въпросът предизвика реакция. Очите му зашариха бързо и го издадоха.

— С майка му се разведохме. Отдавна. Не виждам много Чилтън. Живеехме разделени. Майка му — тя вече е мъртва — тя го отгледа. Аз й пращах пари…

Каза го така, сякаш парите бяха единственото му задължение. Бош кимна, продължаваше да се преструва, че разбира и съчувства.

— Тя някога казвала ли ви е, че той има проблеми или нещо подобно?

— Мислех си… казахте ми, че търсите онова момче. Пауъл. Защо питате как е отраснал синът ми?

— Пел, господин Харди. Клейтън Пел.

— Не търсите него, нали?

Това беше. Играта свърши. Бош се надигна.

— Синът ви не е тук, нали?

— Казах ви. Не зная къде е.

— В такъв случай няма да имате нищо против да огледаме, нали?

Харди изтри уста, поклати глава и отсече:

— За това ще ви трябва заповед.

— Не и ако става въпрос за безопасност — отвърна Бош. — Стойте тук, господин Харди, а аз ще огледам набързо. Детектив Чу ще остане с вас.

— Не, не ми трябва…

— Само ще се уверя, че сте в безопасност, нищо повече.

Докато Чу се опитваше да успокои развълнувания Харди, Бош тръгна по коридора. Къщата следваше типичен план — трапезария и кухня зад дневната. Имаше килер под стълбището, както и малка тоалетна. Бош бързо надзърна в тези помещения, приемайки, че Чу вече ги е претърсил, и отвори вратата в дъното на коридора. В гаража нямаше кола. Беше пълен с кашони и стар дюшек, облегнат на едната стена.

Обърна се и се върна в дневната.

— Нямате ли кола, господин Харди? — попита той, докато вървеше към стълбите.

— Ако ми се наложи, си поръчвам такси. Не се качвайте горе.

Бош спря на четвъртото стъпало и го погледна.

— Защо?

— Нямате заповед и нямате право.

— Синът ви горе ли е?

— Не, няма никой горе. Само че нямате право.

— Господин Харди, трябва да се уверя, че всичко е наред и че ще бъдете в безопасност, когато си тръгнем.

Продължи нагоре. Настояването на Харди да не се качва го накара да застане нащрек. Щом се озова на втория етаж, извади пистолета.

И тук разположението беше познато. Две спални с голяма баня и тоалетна помежду им. Първата спалня явно беше на Харди — с разхвърляно легло и мръсни дрехи по пода. На нощната масичка имаше мръсен пепелник, а на бюрото се виждаха кислородни бутилки. Стените бяха пожълтели от никотин и всичко беше покрито с прах и пепел от цигари.

Бош взе една от бутилките. На етикета пишеше, че съдържа течен кислород и трябва да се използва внимателно. Имаше Телефонен номер на фирмата доставчик — „Реди Еър“. Претегли бутилката на ръка, стори му се празна, но не можеше да каже със сигурност. Остави я на бюрото и се обърна към вратата на дрешника.

Той беше голям, пълен с мухлясали дрехи по закачалките. Лавиците горе бяха заети от кутии. Подът бе осеян с обувки и мръсни дрехи, явно натрупани за пране. Бош излезе от спалнята и продължи по коридора.

Втората спалня беше най-чистото помещение в дома, защото явно не се използваше. Вътре имаше бюро и масичка, но леглото беше без дюшек. Бош си спомни дюшека и пружината в гаража — явно бяха свалени от тази стая. Провери гардероба, който се оказа пълен, но по-подреден. Дрехите бяха окачени в найлонови пликове.

Върна се в коридора, за да провери банята.

— Хари, всичко наред ли е? — обади се Чу отдолу.

— Всичко е наред. След малко слизам.

Прибра пистолета и надникна в банята. На закачалката висяха мръсни кърпи, върху казанчето на тоалетната се мъдреше още един пепелник. До него имаше пластмасов освежител за въздух. Бош едва не се разсмя, когато го видя.

Отделението за къпане се намираше зад мръсна найлонова завеса, а самата вана допълваше мотива с пръстен кир, която сякаш се беше трупала с години. Отвратен, Бош се обърна и тръгна към стълбите, но размисли и се върна в банята. Отвори аптечката и установи, че и трите стъклени лавици са заети с шишенца и инхалатори. Взе напосоки едно шишенце и прочете етикета. Лекарството, нещо на име „теофилин“, беше изписано преди четири години. Върна го на мястото му и взе един инхалатор. Този път на етикета пишеше „албутерол“. Изписан преди три години.

Погледна друг инхалатор. И друг. Накрая провери всички инхалатори и шишенца. Имаше множество различни лекарства и някои от шишенцата бяха пълни, но в повечето не бе останало почти нищо. В цялата аптечка обаче нямаше лекарство, изписано преди по-малко от три години.

Затвори аптечката и видя лицето си в огледалото. Вгледа се в черните си очи.

И изведнъж разбра.

Излезе от банята и бързо се върна в спалнята на Харди. Затвори вратата, за да не го чуят от дневната. Извади телефона и взе една кислородна бутилка. Набра номера на „Реди Еър“ и поиска да го свържат с координатора на доставките. Отговори му мъж на име Мануел.

— Мануел, аз съм детектив Бош. Работя в полицейското управление на Лос Анджелис и провеждам разследване. Искам много бързо да разбера кога за последен път сте доставили кислород на един от клиентите ви. Можеш ли да ми помогнеш?

Отначало Мануел си помисли, че това е някакъв номер, погоден от приятел.

— Виж какво — остро рече Бош. — Не е никаква шега. Разследването е спешно и информацията ми трябва веднага. Или ми помогни, или ме свържи с някой, който може да го направи.

Последва мълчание и Бош чу, че партньорът му го вика отново. Остави бутилката, закри микрофона с длан и отвори вратата на спалнята.

— Сега идвам — извика той.

Затвори вратата и отново вдигна телефона.

— Мануел, там ли си?

— Да. Мога да вкарам името в компютъра и да видя какво имаме.

— Добре, направи го. Името е Чилтън Арън Харди.

От другата страна се чу тракане на клавиатура.

— А, намерих го — каза Мануел. — Само че вече не получава кислород от нас.

— Как така?

— Тук пише, че последната доставка е от юли две и осма. Или е умрял, или е сменил доставчика. Може да е намерил някой по-евтин. Доста клиенти губим по този начин.

— Сигурен ли си?

— Данните са пред мен.

— Благодаря, Мануел.

Бош затвори. Прибра телефона и отново извади пистолета.