Падане

39

Бош събра кураж, пое дъх и набра числата. Дори не беше сигурен дали телефонният номер е същият след толкова много години. Погледна часовниците на стената и отново пресметна. Охайо беше с три часа напред. Вече бе сравнително късно, но имаше вероятност да са още будни.

На третото позвъняване отговори женски глас.

— Госпожа Прайс? — попита Бош.

— Да, с кого разговарям?

Гласът й беше напрегнат и Бош предположи, че телефонът й е показал повикващия номер. Знаеше, че я търсят от полицията. През времето и пространството.

— Госпожо Прайс, аз съм детектив Бош от полицейското управление на Лос Анджелис. Обаждам се, тъй като има нови разкрития във връзка с разследването на смъртта на дъщеря ви. Трябва да говоря с вас.

Чу я как рязко си поема дъх. После тя сложи длан на микрофона и каза нещо на някого. Бош не успя да различи думите.

— Госпожо Прайс?

— Да. Извинете. Казах на съпруга ми. Бащата на Лили. Той се качи горе да използва другия телефон.

— Добре, можем да изчакаме…

— Да не би да става дума за онова, което показват по телевизията? Гледахме „Фокс“ и нямаше начин да не се запитам дали онзи Чил не е човекът, който ни отне Лили.

Разплака се, преди да довърши изречението.

— Госпожо Прайс, може ли…

Чу се прещракване и в разговора се включи и съпругът.

— Бил Прайс е на телефона.

— Господин Прайс, аз съм Хари Бош, детектив от ЛАПУ. Трябва да ви съобщя за развитието на разследването на смъртта на дъщеря ви.

— Лили — каза господин Прайс.

— Да, сър, на дъщеря ви Лили. Работя в отдел „Неприключени следствия“, който се занимава със стари убийства. Миналата седмица получихме нови данни по случая. ДНК проба от кръв, открита върху тялото на Лили, беше свързана с мъж на име Чилтън Харди. Кръвта не е негова, а на човек, който е познавал Харди и може да го свърже с престъплението. Обаждам се да ви кажа, че днес арестувахме Чилтън Харди и ще го обвиним в убийството на дъщеря ви.

От другата страна се чуваше единствено плачът на госпожа Прайс.

— На този етап няма какво повече да ви кажа — най-сетне рече Бош. — Разследването продължава и ще ви държа в течение за развитието му, докато не се стигне до обвинението. След като се разбере, че заподозреният е обвинен в убийството на дъщеря ви, най-вероятно ще започнат да ви търсят от медиите. От вас зависи дали ще говорите с тях. Имате ли някакви въпроси към мен?

Бош се опита да си ги представи в дома им в Дейтън. На различни етажи, свързани по телефона с човек, когото никога не са виждали. Преди двайсет и две години бяха изпратили дъщеря си в колеж в Лос Анджелис. За да не се върне никога повече.

— Аз имам въпрос — рече госпожа Прайс. — Момент, моля.

Бош чу как тя оставя слушалката и плаче. Накрая заговори съпругът й:

— Детектив, благодаря ви, че не сте забравили за дъщеря ни. Сега ще затворя, за да сляза долу при жена си.

— Разбирам, сър. Сигурен съм, че скоро ще поговорим отново. Дочуване.

Госпожа Прайс вече се бе взела в ръце и попита:

— По новините казаха, че полицията преглежда снимки и видеозаписи на жертвите. Няма да ги покажат по телевизията, нали? Нали няма да покажат Лили?

Бош затвори очи и притисна телефона до ухото си.

— Не, госпожо, това няма да се случи. Снимките са доказателствен материал и няма да бъдат публикувани. Може да дойде момент, когато да бъдат използвани в съда. Но ако това стане, обвинението ще обсъди въпроса с вас. Или аз ще го направя. Ще ви държим в течение за всичко. Бъдете сигурна.

— Добре, детектив. Благодаря ви. Знаете ли, никога не съм помисляла, че този ден ще настъпи.

— Да, госпожо, наистина мина много време.

— Имате ли деца, детектив?

— Дъщеря.

— Дръжте я близо до себе си.

— Да, госпожо. Ще го направя. Скоро ще ви се обадя отново.

Бош затвори.

— Как мина?

Той се завъртя на стола си. Не беше усетил кога Чу се е върнал в кабинката.

— Горе-долу като всеки друг път — каза той. — Още две жертви…

— Да. Къде са те?

— В Дейтън. Какво става с другите?

— Всички се канят да си вървят. Мисля, че са видели предостатъчно за днес. Наистина е ужасно.

Бош кимна и отново погледна часовника на стената. Денят бе дълъг, почти дванайсет часа за него. Чу говореше за другите екипи, които работеха по разследването и през последните шест часа бяха преглеждали видеозаписите с изтезанията и убийствата.

— И аз смятам да си тръгна, Хари, ако нямаш нищо против.

— Разбира се. Аз също трябва да се прибирам.

— Мисля, че сме в добра форма за утре, нали?

В девет сутринта имаха среща с окръжния прокурор, за да изложат случая и да поискат повдигане на обвинение срещу Харди за убийството на Лили Прайс. Бош се завъртя и постави ръка върху дебелата папка с докладите, които щяха да дадат на прокурора. Така наречения пакет.

— Да — рече той. — Мисля, че сме готови.

— А, добре тогава, аз се махам. Ще се видим сутринта. Тук ли ще се срещнем?

— Да.

Чу си падаше по раниците. Метна нещата си през рамо и понечи да излезе.

— Хей, Дейвид — каза Бош. — Преди да си тръгнеш…

Чу се обърна и се облегна на стената на кабинката.

— Да?

— Исках просто да ти кажа, че днес се справи добре. Ние се справихме добре, като партньори.

Чу кимна.

— Благодаря, Хари.

— Така че забравяме за онези неща от преди, нали? Започваме отново.

— Нали ти казах, че ще се реванширам.

— Да, а сега си върви… ще се видим утре.

— До скоро, Хари.

Чу си тръгна щастлив. Бош забеляза за момент изпълнения му с очакване поглед. Може би една бира или хапване щяха да заздравят партньорството им още повече, но Хари искаше да се прибере у дома. Смяташе да направи точно онова, което му беше заръчала госпожа Прайс.

Новата сграда на Дирекцията на полицията струваше почти половин милиард долара и десетте й етажа варовик и стъкло заемаха площ от близо петдесет хиляди квадратни метра, но си нямаше снекбар, а паркингът беше достъпен единствено за привилегированата шепа високопоставени клечки. Като детектив, Бош не влизаше в това число, а паркирането в подземния гараж на сградата се заплащаше. Таксата се удържаше от месечната му заплата. Отказа се, защото още можеше да паркира безплатно на старата „въртележка“ — ръждясващото стоманено съоръжение на три преки по-надолу, зад Паркър Сентър, старата централа на полицията.

Нямаше нищо против да изминава това разстояние преди и след работа. Маршрутът му минаваше през административния център и ходенето му помагаше да се подготви за работния ден или да се разсее след края му.

Тъкмо пресичаше главната улица зад Градския съвет, когато една черна лимузина се плъзна безшумно покрай автобусната спирка и спря на пет метра пред него.

Бош видя, че задното стъкло се плъзга надолу, но се направи, че не е забелязал, и продължи да върви, загледан право пред себе си.

— Детектив Бош.

Бош се обърна и видя лицето на Ървин Ървинг в рамката на прозореца на линкълна.

— Не мисля, че имаме какво да си кажем, съветник.

Продължи да върви и колата запълзя успоредно с него. Бош може и да не искаше да говори с Ървинг, но Ървинг определено искаше да разговаря с него.

— За недосегаем ли се мислиш, Бош?

Бош махна пренебрежително с ръка.

— Да не си въобразяваш, че големият ти удар те прави недосегаем? Не си такъв. Никой не е.

На Бош му писна. Рязко смени посоката към колата. Ървинг се дръпна назад, когато той постави ръце върху рамката и се наведе през прозореца. Колата бавно спря. Ървинг беше сам на задната седалка.

— Нямам нищо общо с историята във вчерашния вестник, ясно? И не се смятам за недосегаем. Никак даже. Просто си върша работата, това е.

— Издъни се, ето какво направи.

— Изобщо не съм се дънил. Казах ви, че нямам нищо общо. Ако имате проблем, идете да говорите с началника.

— Не говоря за статията във вестника. Изобщо не ми пука за шибания „Лос Анджелис Таймс“. Майната им. Говоря за теб. Ти се издъни, Бош. Разчитах на теб, а ти се издъни.

Бош кимна и приклекна, все така пъхнал глава през прозореца.

— Всъщност разследването ми е изрядно и двамата го знаем много добре. Синът ви е скочил сам и вие знаете по-добре от всеки друг защо го е направил. Единствената загадка е защо настоявахте аз да се заема със случая. Познавате ме. Не лъжа и не потулвам неща.

— Глупак. Точно затова настоявах за теб. Знаех, че ако имат и най-малък шанс, ще използват случая срещу мен, и си помислих, че ти си достатъчно порядъчен, за да се изправиш срещу това. Изобщо не си давах сметка, че си заровил нос толкова дълбоко в задника на бившия си партньор, че не можеш да видиш номера, който кроеше.

Бош се разсмя и се изправи, клатейки глава.

— Бива ви, съветник. Праведен гняв, умело използване на неприличен език, посяване на семената на недоверието и параноята. Като едното нищо ще убедите някого с всичко това. Но не и мен. Синът ви е скочил и това е всичко. Съчувствам на вас и на жена му. Но най-много съчувствам на сина му. Той не заслужава това.

Ървинг се опитваше да овладее яростта си.

— Имам нещо за теб, Бош — каза той и се обърна да вземе нещо.

Бош за миг си помисли, че съветникът ще насочи пистолет към него. Че егото и арогантността му са толкова големи, че може да стигне дотам и да вярва, че ще му се размине.

Но когато се обърна, Ървинг държеше някакъв лист. Подаде го през прозореца.

— Какво е това? — попита Бош.

— Истината — отвърна Ървинг. — Вземи я.

Бош грабна документа от ръката му и го погледна. Беше фотокопие на телефонно съобщение от 24 май, адресирано до някой си Тони. Имаше телефонен номер с код 323, а отдолу на ръка беше написано: Глория Уолдрон се оплаква, че снощи е взела такси на „Б & У“ от „Мусо-Франк“ и че шофьорът бил видимо пиян. Накарала го да спре, за да слезе. В купето миришело на алкохол и т.н. Моля, позвъни й за повече подробности.

Бош вдигна очи от фотокопието и погледна Ървинг.

— И какво да правя с това? Може да сте го написали и днес сутринта.

— Бих могъл, но не съм.

— И какво ще стане, ако се обадя на този номер? Въпросната Глория Уолдрон ще се закълне, че се е оплакала и че след това вие сте споменали за случая на Боби Мейсън по време на партито на Чад? Това не ви измива, съветник.

— Знам. С това е свършено. Обаче сътрудникът ми за връзка с избирателите Тони Есперанте си спомня, че й се е обадил и я е разпитал за подробности. И аз ги съобщих на Мейсън. Номерът обаче вече е закрит. И виж датата, детектив.

— Видях я. Двайсет и четвърти май. Какво толкова?

— Двайсет и четвърти май е било вторник. Тя каза, че е взела таксито от „Мусо“ предишната вечер.

Бош кимна.

— В понеделник „Мусо“ не работи — каза той. — Обаждането — ако е имало такова — е фалшиво.

— Точно така.

— Да не се опитвате да ми кажете, че ви е скроен номер, съветник? От собствения ви син? Че невинно сте предали информацията на Мейсън, без да знаете, че сте манипулиран от сина си?

— Не от сина ми, а от някой друг.

Бош вдигна фотокопието.

— И това ли е вашето доказателство?

— Не ми е нужно доказателство. Просто знам. А сега и ти знаеш. Бил съм използван от някой, на когото имам доверие. Признавам го. Но същото се отнася и за теб. Горе на десетия етаж. Осигурил си им оръжие. Използвали са те, за да се доберат до мен.

— Това е вашата гледна точка.

— Не, това е истината. И някой ден ще го разбереш. Някой ден ще стигнат до теб и ще разбереш. Само гледай.

Бош му подаде листа, но Ървинг не го взе.

— Задръж го. Ти си детективът.

Съветникът се обърна, каза нещо на шофьора и лимузината потегли. Бош гледаше как затъмненото стъкло се вдига, докато колата се включва в натоварения трафик. Остана дълго на мястото си, обмисляйки чутото. Накрая сгъна фотокопието и го прибра в джоба си.