Падане

41

В сряда сутринта Бош и Чу решиха да отидат в съда, за да видят първата стъпка в съдебния процес срещу Чилтън Харди. Макар присъствието им да не бе необходимо при първото явяване на Харди пред съда за повдигане на обвинението в убийство, те искаха да бъдат там. Рядко се случваше следовател да пипне някое от истинските чудовища на този свят, а Харди беше такова чудовище. Искаха да го видят окован и изкаран на показ пред Народа.

Бош беше проверил в градския арест и знаеше, че Харди е в автобуса, превозващ бели затворници. Той бе вторият, който трябваше да излезе по график. Това означаваше, че появата му в съда ще се състои най-рано в десет сутринта. Хари имаше време да си изпие кафето и да прегледа статиите за разследването в сутрешните вестници.

Телефоните в кабинката звъняха, без да бъдат вдигани, журналисти и продуценти оставяха съобщения и търсеха коментари или специален достъп до продължаващото разследване. Бош реши да се махне от шумотевицата и тръгна към съда. Докато с Чу обличаха саката си (без да се наговарят, бяха дошли на работа с най-добрите си костюми), Хари усети погледите на всички в помещението върху себе си. Спря при бюрото на Тим Марсия и му каза къде отиват. Добави, че ще се върнат веднага след изправянето на Харди пред съда, освен ако натовареният с делото прокурор не иска да разговаря с тях.

— Кой ще води делото? — поинтересува се Марсия.

— Маги Макферсън — отвърна Бош.

— Маги Страшната? Мислех, че е в Долината.

— Беше. Сега се занимава с тежките престъпления. Което е добре дошло за нас.

Марсия се съгласи.

Слязоха с асансьора. Пред сградата дебнеха репортери. Някои разпознаха Бош и се вдигна врява. Той мина покрай тях без коментари и с Чу излязоха на тротоара. Пресякоха Първа и Бош посочи монолитната сграда на „Таймс“.

— Кажи на гаджето си, че се е справила много добре с днешната си статия.

— Казах ти, не ми е никакво гадже — запротестира Чу. — Направих грешка с нея и я поправих. Не съм чел статията, но до каквото и да се е добрала, било е без моята помощ.

Бош кимна и реши най-сетне да го остави на мира. Случката с журналистката беше минало.

— А твоята приятелка как е? — подразни го Чу.

— Моята приятелка? Веднага щом се запозная с нея, ще я питам и ще ти кажа.

— Стига, Хари. Трябва да действаш. Видях я как те гледа, човече.

— Не беше ли ти онзи, който се оклепа здравата, като позволи работните отношения да се превърнат в нещо повече?

— Твоето положение е съвсем различно.

Телефонът на Бош избръмча. Извади го и погледна екрана. Говорим за вълка, а той — в кошарата. Обаждаше се Ана Стоун. Бош посочи телефона, за да предупреди Чу да си държи езика зад зъбите.

— Доктор Стоун?

— Това май означава, че не си сам.

Гласът й беше напрегнат.

— Не съм. Какво има?

— Ами не знам дали има някакво значение, но Клейтън Пел не се върна в центъра снощи и се оказа, че не е отишъл на работа след подписването на показанията.

Бош спря. Трябваха му няколко секунди, за да проумее чутото.

— Още ли го няма?

— Няма го. Научих току-що, когато дойдох.

— Обади ли се в работата му?

— Да, разговарях с шефа му. Той каза, че вчера Клейтън се обадил, че бил зле, и така и не се появил. Обаче напусна центъра веднага след като си тръгнахте. Каза, че отива на работа.

— Добре, а надзираващият го инспектор? Било ли му е съобщено снощи?

— Не снощи. Обадих му се, преди да звънна на теб. Каза, че не знае нищо, но ще пусне проверка. След това потърсих теб.

— Защо си чакала досега? Няма го от почти цяло денонощие.

— Казах ти, току-що научих. Не забравяй, че това е доброволна програма. Имаме правила и всеки трябва да ги спазва, когато е тук, но ако някой изчезне по подобен начин, рядко може да се направи нещо. Чакаш да видиш дали ще се върне и съобщаваш на Комисията за пробации и предсрочно освобождаване, че е напуснал програмата. Но заради случилото се миналата седмица и защото е свидетел по делото, реших да кажа и на теб.

— Добре, схванах. Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл? Има ли приятели или роднини наоколо?

— Не, няма си никого.

— Добре, ще звънна тук-там. Обади ми се, ако научиш нещо.

Бош затвори и погледна Чу. Започна да го обзема безпокойство. Струваше му се, че май знае къде се намира Пел.

— Клейтън Пел е изчезнал. Излязъл е веднага след като разговаряхме с него вчера.

— Може би…

Но Чу не довърши, защото нямаше добър отговор.

Бош смяташе, че има. Обади се в централата и помоли оператора да пусне името Клейтън Пел през компютъра и да види дали е имал в скоро време вземане-даване с правозащитната система.

— Добре — каза операторът. — Имаме един Клейтън Пел, арестуван вчера за престъпление клас две четири три.

Бош не се нуждаеше от превод на член 243 от Калифорнийския наказателен кодекс. Всяко ченге го знаеше. Посегателство над пазител на реда.

— Коя агенция е извършила ареста? — попита той.

— Ние. Само че нямам други детайли, освен че е бил задържан в ДП.

Бош беше прекарал по-голямата част от вчерашния ден извън Дирекцията на полицията, тъй като уреждаше последните детайли за прокурора, но когато се върна в края на деня, чу някой да говори за нападение над ченге пред самата сграда. Било напълно непровокирано. Ченгето се сдобило със счупен нос, когато нападателят го спрял да го пита нещо и изведнъж му нанесъл удар с глава. Самият виновник беше определен като побъркан и така и не споменаха името му.

Бош вече знаеше какво се е случило. Пел беше дошъл в центъра с ясната цел да бъде арестуван. Това му гарантираше, че ще го приберат в намиращия се недалеч градски арест — а той знаеше, че Харди е там.

Всички арестувани в центъра от ЛАПУ биваха регистрирани в градския арест останалите центрове за задържане приемаха нарушителите в своите райони.

Бош затвори, прелисти списъка на последните обаждания и намери номера на дежурния кабинет на градския арест. Беше звънял на него преди това, за да разбере графика на Харди.

— Какво има, Хари? — попита Чу.

— Неприятности — отвърна Бош.

От другата страна вдигнаха.

— Градски арест, сержант Карлайл, мога ли да ви оставя на…

— Не, не ме оставяйте на изчакване. Обажда се Бош от ЛАПУ, говорихме преди малко.

— Бош, в момента сме малко заети. Трябва да…

— Слушайте, мисля, че ще има опит за покушение срещу Чилтън Харди. Онзи, заради когото ви се обаждах.

— Него вече го няма.

— Как така го няма?

— Качихме го в шерифския автобус. В момента пътува към съда за повдигане на обвинение.

— Кой друг е в автобуса? Можете ли да проверите едно име? Клейтън Пел. Пол-Едуард-Линкълн-Линкълн.

— Момент.

Бош погледна към Чу и се канеше да му обясни какво става, когато сержантът се обади отново. Беше силно разтревожен.

— Пел е в автобуса с Харди. Кой е този тип и защо не сме били информирани, че между двамата има проблем?

— После ще говорим за това. Къде е автобусът?

— Откъде да знаем? Току-що замина.

— Знаете ли маршрута? Откъде минава?

— Ами… мисля, че по „Сан Педро“ до Първа и после нагоре към „Спринг“. Гаражът е от южната страна на съда.

— Добре, свържете се по телефона с кабинета на шерифа, кажете им какво е положението и спрете автобуса. Да държат Пел далеч от Харди.

— Стига да не е късно.

Бош затвори, без да отговори. Обърна се и тръгна обратно към Дирекцията на полицията.

— Хари, какво става? — извика Чу, като подтичваше след него.

— Пел и Харди са в един и същи затворнически автобус. Трябва да го спрем.

Бош свали значката си от колана и я вдигна високо, докато излизаше на кръстовището на „Спринг“ и Първа. Вдигна ръце да спре движението и прекоси диагонално. Чу го следваше.

След като се озоваха от другата страна, Бош се затича към трите патрулни автомобила, паркирани пред сградата на Дирекцията на полицията. Униформено ченге се беше облегнало на решетката на първата кола и правеше нещо с телефона си. Бош тупна покрива на колата. Още държеше значката си.

— Хей! Колата ми трябва. Имаме спешен случай.

Отвори вратата и седна на мястото до шофьора. Чу се качи отзад.

Униформеният скочи, но не тръгна към шофьорското място.

— Не мога, чакаме шефа. Има среща на соб…

— Майната му на шефа — прекъсна го Бош.

Видя, че ключовете са на запалването и двигателят работи. Повдигна крака и се прехвърли зад волана, като прескочи стойката за пушките и мобилния компютърен терминал.

— Хей, чакай малко! — извика ченгето.

Бош превключи на скорост и натисна газта. Посегна да включи сирената и светлините и се понесе по Първа. Мина три пресечки за десет секунди и бясно зави наляво по „Сан Педро“, като поддържаше максимална възможна скорост.

— Ето там! — извика Чу.

Шерифският автобус се носеше тромаво по улицата към тях. Бош осъзна, че шофьорът не е получил съобщение от Карлайл от градския арест. Натисна газта до дупка и се понесе право срещу автобуса.

— Хари? — извика Чу от задната седалка. — Какво правиш? Та това е автобус!

В последния момент Бош наби спирачки и рязко завъртя волана наляво. Колата поднесе странично и прегради платното. Автобусът също поднесе и успя да спре на около метър от вратата на Чу.

Бош изскочи навън и тръгна към автобуса с високо вдигната значка. Заблъска с длан по стоманената врата.

— ЛАПУ! Отворете! Спешен случай!

Вратата се отвори и Бош се озова срещу дулото на пушката в ръцете на униформен помощник-шериф. Зад него шофьорът — също униформен помощник-шериф — беше извадил пистолета си.

— Да видим и документи към значката.

— Обадете се на диспечера си. От градския арест пускат заповед за спиране на автобуса.

Той метна документите си на шофьора.

— Вътре имате човек, който ще се опита да убие друг арестант.

Още не беше завършил изречението, когато отзад внезапно настана суматоха, последвана от окуражителни викове.

— Давай! Давай! Убий шибания кучи син!

Двамата помощници се обърнаха, но замръзнаха на място.

— Пуснете ме! — извика Бош.

Шофьорът най-сетне дойде на себе си.

— Бързо! Бързо! Качвай се!

Стовари длан върху червения бутон, който отключваше вратата към задната част на автобуса. Помощник-шерифът с пушката тръгна напред, а Бош изтича след него.

— Извикай подкрепления! — викна той, докато минаваше покрай шофьора.

Помощникът почти веднага падна, препънат от арестант, който някак се беше изхитрил да изпъне окования си крак на пътеката. Бош не спря. Прескочи помощника и продължи към дъното на автобуса. Вниманието на всички затворници беше насочено към дясната страна, където Бош видя Клейтън Пел, наведен към мястото пред него. Беше увил верига около врата на Чилтън Харди и го душеше отзад. Лицето на Харди бе станало пурпурно и очите му сякаш всеки момент щяха да изхвърчат от орбитите си. Не можеше да се защити по никакъв начин, защото китките му бяха закопчани за кръста.

— Пел! — извика Бош. — Пусни го!

Викът му се изгуби в хора на мъжете, окуражаващи Пел да направи обратното. Бош направи още две крачки и се метна към Пел, като го отхвърли назад, но заедно с Харди. Осъзна, че Пел е закопчан за веригата, с която душеше Харди. Същата верига, която трябваше да е около кръста му.

Бош сграбчи веригата, като викаше на Пел да престане да дърпа. Помощник-шерифът успя да се изправи, но не можеше да пусне пушката, за да се притече на помощ. Чу мина покрай него и се опита да сграбчи веригата около врата на Харди.

— Не, дръпни ръката му! — извика Бош.

Чу задърпа едната ръка на Пел, Бош се зае с другата и скоро надвиха дребния мъж. Бош махна веригата от врата на Харди и той политна напред, удари глава в облегалката пред себе си и се свлече на пътеката в краката на Чу.

— Оставете го да умре! — извика Пел. — Да се гътне, шибаняк скапан!

Бош го блъсна назад в седалката и го натисна с цялата си тежест.

— Малоумен тъпак — изсъска му той. — Заради това отново влизаш зад решетките.

— Не ми пука. И без това навън не получих нищо.

Тялото му се разтресе и сякаш силите го напуснаха.

Започна да стене и плаче, като не спираше да повтаря: „Искам го мъртъв, искам го мъртъв.“

Бош погледна към пътеката. Чу и помощник-шерифът оказваха помощ на Харди. Той бе или в безсъзнание, или мъртъв. Помощникът проверяваше пулса на шията му, а Чу се беше навел и бе доближил ухо до устата на Харди.

— Трябват ни парамедици! — извика помощникът на шофьора. — Бързо! Не напипвам пулс.

— Идват! — извика шофьорът.

Вестта за липса на пулс предизвика радостни викове и вля нови сили у останалите затворници, които задрънчаха с вериги и задумкаха с крака по пода. Бош така и не разбра дали знаят кой е Харди, или това бе проява на внезапна жажда за кръв.

Сред цялата врява се чу кашляне. Погледна надолу и видя, че Харди идва на себе си. Лицето му все още бе тъмночервено, а очите изцъклени, но успяха да се фокусират за момент върху Бош. После помощник-шерифът застана помежду им.

— Добре, свести се — съобщи той. — Диша.

Думите му бяха посрещнати с дюдюкане от арестантите. Пел нададе пронизителен писък и цялото му тяло се разтресе. Писъкът сякаш събираше в себе си целия му живот, изпълнен с мъка и отчаяние.