Падане

21

Бош и Чу пътуваха отделно до Долината, за да не им се налага после да се бутат в натоварения трафик към центъра. Чу щеше да продължи по магистрала 134 към дома си в Пасадена, а Бош щеше да остане в района, докато дойде време за вечерята с Ана Стоун.

Докато пътуваше по магистрала 101, Уиткомб от управлението в Холивуд най-сетне се обади.

— Извинявай, Хари. Хвана ме насред работа и просто забравих да ти се обадя. С какво мога да ти помогна?

— Имаш ли в участъка патрулно ченге на име Робърт Мейсън?

— Да, Боби Мейсън. Но той работи втора смяна, а аз първа, така че не го познавам много добре. Какво за него?

— Гледах, че е извършил едни арести, свързани със случай, по който работя. Искам да поговоря с него по въпроса.

— Работиш върху случая в „Шато“ с хлапето на Ървин Ървинг, нали?

На Бош му се стори странно някой да нарича Джордж Ървинг „хлапе“.

— Точно така.

— За какви арести става въпрос?

— Три, за шофиране в пияно състояние.

— Какво общо има това със случая?

Бош замълча за момент с надеждата, че така ще намекне на Уиткомб, че търси информация, а не се опитва да разгласява такава.

— Просто подробност — каза най-сетне. — Какво си чувал за Мейсън? Добре ли се представя?

Говореше кодирано — опитваше се да разбере дали Мейсън има съмнителна репутация.

— Доколкото чух, вчера бил доста разстроен — отвърна Уиткомб.

— Защо?

— Заради „Шато“. Май са били стари приятели със сина на съветника. Чух, че дори били в един клас в академията.

Бош се насочи към изхода за Ланкършим Булевард. Планът беше да вземе Чу от паркинга до станцията на метрото в Студио Сити.

Не искаше да разкрива пред Уиткомб колко важни са нещата, затова каза само:

— Да, и аз чух, че са се познавали.

— Така изглежда — каза Уиткомб. — Но това е всичко, което знам, Хари. Както казах, Мейсън работи втора смяна, а аз — първа. Почти приключих за днес. Има ли нещо друго?

Това беше неговият начин да каже, че не иска да се замесва в разговори за колега. Бош не можеше да го вини.

— Да. Знаеш ли в коя зона обикновено работи Мейсън?

Холивуд беше разделен на осем основни патрулни зони.

— Мога да проверя. В участъка съм.

Бош изчакан Уиткомб скоро се обади отново.

— Назначението му е в шест-Адам-шейсет и пет, вероятно обикновено работи там.

Периодът на едно назначение продължаваше двайсет и осем дни. Първото „шест“ се отнасяше за Холивуд. „Адам“ беше името на патрулната единица, а „шейсет и пет“ беше зоната. Бош не можеше да си спомни къде точно се намира тя и реши да импровизира.

— Шейсет и пет, това коридорът Ла Бреа ли беше?

— Точно така, Хари.

Помоли Уиткомб да не споменава на никого за разговора, благодари му и затвори.

Обмисли ситуацията и си даде сметка, че Ървин Ървинг е недосегаем. Ако Мейсън беше арестувал шофьорите на „Б & У“ с цел да осигури франчайза на „Риджънт“, вероятно го беше направил по молба на бившия си приятел и колега от академията, Джордж Ървинг. Трудно можеше да се докаже, че съветникът има нещо общо с това.

Влезе в паркинга и го обиколи, като се оглеждаше за партньора си. След като стана ясно, че е пристигнал пръв, спря на главната алея и зачака. Забарабани по таблото и си даде сметка, че е разочарован от признанието, че действията на Ървин Ървинг може и да не са довели до смъртта на сина му. Ако съветникът бъдеше обвинен, че е продал влиянието си в полза на „Риджънт“, това щеше да изглежда съмнително. Ървинг можеше да възрази, че цялата схема е била замислена и изпълнена от мъртвия му син, а Бош не вярваше, че би се посвенил да го направи.

Свали прозореца, за да подиша свеж въздух. Опита се да се избави от безпокойството, като се прехвърли на другия случай и се замисли за Клейтън Пел и какво да правят с него. После си помисли за Чилтън Харди и си даде сметка, че не иска да се откаже от възможността да зърне човека, който бе основната мишена в разследването на случая „Лили Прайс“.

Предната врата се отвори и Чу се намести до него. Бош беше така погълнат от мислите си, че не го беше видял да влиза в паркинга.

— Давай, Хари.

— Знаеш ли, размислих. Искам да обръснем адреса на Харди, може би дори да го видим какво представлява, ако изкараме късмет.

— „Обръснем“?

— Като при „бръснещ полет“. Да видим кое как е, преди да се върнем за сериозна работа. После отиваме да се видим с Пел. Нещо против?

— Нищо.

Бош излезе от паркинга и се върна на магистрала 101, движението на запад към Уудланд Хилс беше натоварено. Двайсет минути по-късно излезе на Топанга Кениън Булевард и пое на север.

Адресът на Чилтън Харди се оказа двуетажна жилищна кооперация близо до големия супермаркет на Уест Вали. Сградата беше голяма, заемаше пространството от тротоара до задна алея с подземен паркинг. След като я обиколи, Бош паркира пред централния вход и с Чу слязоха от колата. Докато оглеждаше мястото, Бош изпита смътното чувство, че вижда нещо познато. Сградата имаше сиви стени и бели первази в стил Кейп Код, с навеси на тъмносини и бели ивици над прозорците отпред.

— Това място познато ли ти е? — попита Бош.

Чу впери поглед в сградата.

— Не. Трябва ли?

Бош не отговори. Отиде до вратата, където имаше домофон. Имената на четирийсет и осемте обитатели бяха изписани до звънците, заедно с номерата на апартаментите. Бош прегледа списъка и не откри името „Чилтън Харди“. Според базата данни Харди трябваше да живее в апартамент 23. Името до съответния звънец беше „Филипс“. Бош отново получи пристъп на deja vu. Беше ли идвал тук и преди?

— Какво мислиш? — попита Чу.

— Кога е издадена шофьорската книжка?

— Преди две години. Може тогава да е живял тук, а после да се е преместил.

— Или никога да не е стъпвал тук.

— Да, избира случаен адрес, за да заличи следите си.

— Може и да не е чак толкова случаен.

Бош се огледа, чудеше се дали да рискува да провери ситуацията и евентуално да предупреди Харди (ако беше тук), че е привлякъл вниманието на полицията. Видя табела, поставена на тротоара.

Бош реши засега да не звъни на апартамент 23. Вместо това натисна номер 1. На него пишеше „Управител“.

— Да?

— Идваме да огледаме свободния апартамент.

— Трябва има уговорка.

Бош погледна таблото и едва сега видя обектива на камера до говорителя. Управителят вероятно го гледаше и това никак не му хареса.

— Така и така сме тук. Искате ли да го дадете под наем, или не?

— Трябва има уговорен час. Съжалявам.

Майната му, помисли си Бош.

— Отваряйте. Полиция.

Извади значката си и я вдигна пред камерата. След секунда електрическата ключалка избръмча и Бош бутна вратата.

Тя водеше към централно фоайе, където се намираха пощенските кутии и табло с различни обяви. Дребен мургав мъж, по всяка вероятност с южноазиатски произход, приближи и каза:

— Полиция. Какво мога направя за вас?

Бош представи себе си и Чу, а мъжът отговори, че името му е Ирфан Хан и че е управител. Бош му каза, че провеждат разследване в района и търсят човек, който може би е бил жертва на престъпление.

— Какво престъпление? — поинтересува се Хан.

— В момента не можем да ви кажем — отвърна Бош. — Просто трябва да установим дали човекът живее тук.

— Как име?

— Чилтън Харди. Може да използва прякора „Чил“.

— Не, не тук.

— Сигурен ли сте, господин Хан?

— Да, сигурен. Аз управител сграда. Той не тук.

— Ще ви покажа негова снимка.

— Добре, показва.

Чу извади снимката на Харди от шофьорската книжка. Хан я разглежда цели пет секунди и накрая поклати глава.

— Сигурен, казва ви. Този мъж не тук.

— Да, схванах. Този мъж не тук. Ами вие, господин Хан? От колко време сте тук?

— Работи тук вече три години. Върши много добра работа.

— И този човек никога не е живял тук? Например преди две години?

— Не, щях помни, ако живял.

Бош кимна.

— Добре, господин Хан. Благодаря за съдействието.

— Аз съдейства напълно.

— Да, господине.

Бош се обърна и тръгна към изхода, а Чу го следваше. Когато стигнаха до колата, Бош дълго гледа към сградата, след което се настани зад волана.

— Вярваш ли му? — попита Чу.

— Да — отвърна Бош. — Мисля, че му вярвам.

— В такъв случай какво мислиш?

— Мисля, че пропускаме нещо. Да идем да се видим с Клейтън Пел.

Запали двигателя и потегли. Докато караше към магистралата, сините и бели ивици на навесите не излизаха от ума му.