Падане

24

В десет и половина Бош изпрати Ана Стоун до колата й. Тя беше карала след него от ресторанта. Каза му, че няма да може да прекара нощта с него, и той нямаше нищо против. Стигнаха до колата, прегърнаха се и дълго останаха така. Бош се чувстваше добре. Бяха прекарали великолепно в спалнята. Отдавна беше чакал човек като Ана.

— И да ми се обадиш, като се прибереш, нали?

— Всичко ще бъде наред.

— Знам, но въпреки това ми се обади. Искам да знам, че си се прибрала благополучно.

— Добре.

Вгледаха се един в друг.

— Прекарах чудесно, Хари. Надявам се, ти също.

— Знаеш го.

— Добре. Искам да го направим отново.

Той се усмихна.

— Аз също.

Тя се откъсна от прегръдката му и отвори колата.

— И то скоро — добави, докато се качваше.

Той кимна усмихнат. Тя запали колата и потегли. Хари остана загледан след нея, докато светлините на стоповете й не изчезнаха зад завоя, след което отиде при своята кола.

Бош влезе в паркинга зад участъка в Холивуд и паркира на първото свободно място. Надяваше се да не е закъснял. Слезе и тръгна към задния вход. Телефонът му избръмча и той го извади от джоба си. Беше Ана.

— Прибра ли се?

— Успях. Ти къде си?

— В холивудския участък. Трябва да се видя с един човек от втора смяна.

— Аха, значи затова ме изхвърли така.

— Всъщност май ти каза, че трябва да си вървиш.

— Е, добре тогава. Забавлявай се.

— Работя. Ще ти се обадя утре.

Бош влезе и продължи по коридора към офиса на дежурните. Имаше две задържани момичета, закопчани с белезници за дългата пейка в средата на коридора. Чакаха да бъдат регистрирани и пратени в ареста. Приличаха на холивудски проститутки, сгащени на улицата.

— Хей, можеш ли да ми помогнеш? — попита едната, докато Бош минаваше покрай нея.

— Не и тази вечер — отвърна той.

Надникна в дежурния офис. Вътре имаше двама сержанти, които изучаваха графика за дневната смяна. Не се виждаше лейтенант. Това означаваше, че нощната смяна още е горе на инструктаж и че не е закъснял. Почука на стъклото до вратата. Сержантите се обърнаха.

— Бош от „Грабежи и убийства“. Може ли да повикате Адам-шейсет и пет? Трябва ми за десет минути.

— Вече идва. Той е първият.

Забавяха редуването на смените кола след кола, така че никой участък да не е без патрул. Обикновено в първата кола пътуваше старшият полицай или патрулът, който е имал най-тежкото дежурство.

— Можете ли да го пратите при детективите? Ще изчакам там.

— Разбрано.

Бош мина пък покрай задържаните, после покрай оръжейната и влезе в помещението на детективите. Беше работил в участъка много години, преди да постъпи в „Грабежи и убийства“, и познаваше добре сградата. Детективското помещение пустееше. Бош беше очаквал да открие поне някой патрулен полицай, пишещ доклада си, но никъде не се виждаше жива душа.

От тавана висяха шперплатови табели, които посочваха кой отдел къде е. Бош отиде до отдел „Убийства“ и потърси бюрото на стария си партньор Джери Едгар. Позна го по залепената за стената на кабинката снимка с Томи Ласорда, бившия мениджър на „Доджърс“. Седна и опита да отвори чекмеджето за писалки, но то беше заключено. Това му даде идея и той бързо стана и огледа всички бюра и рафтове, докато не видя купчината вестници на масичката за почивка в предната част на помещението. Прегледа я и намери спортните страници. Прелисти ги и откри една от вездесъщите реклами на хапчета против еректилна дисфункция. Откъсна я и се върна до бюрото на Едгар.

Тъкмо беше приключил с пъхането на листа през цепката на заключеното чекмедже, когато нечий глас отзад го изненада.

— „Грабежи и убийства“?

Бош рязко се завъртя на стола на Едгар. На прага на вратата в дъното стоеше униформено ченге. Имаше сива, късо подстригана коса и мускулесто тяло. Беше към средата на четирийсетте, но изглеждаше по-млад, въпреки цвета на косата.

— Да, аз съм. Робърт Мейсън?

— Същият. Какво…

— Елате да поговорим, полицай Мейсън.

Мейсън приближи. Бош забеляза как бицепсите опъват ръкавите на ризата му. Мейсън беше от онази порода ченгета, които искаха всеки потенциален противник да види опакото и да разбере какво го очаква.

— Седнете — покани го Бош.

— Не, благодаря — отвърна Мейсън. — Какво става? Смяната ми свърши и искам да се махна оттук.

— Три ареста.

— Какво?

— Чу ме. Три ареста.

Бош следеше внимателно очите му, за да види как ще реагира.

— Добре, три ареста. Предавам се. Какво означава това?

— Означава, че няма случайности, Мейсън. Миналото лято си арестувал за каране в пияно състояние трима шофьори на „Блек енд Уайт“, при това и тримата на Адам-шейсет и пет. Това определено минава границите на всякакво съвпадение. Името ми не е „Грабежи и убийства“. Казвам се Бош и разследвам убийството на приятелчето ти Джордж Ървинг.

Сега видя издайническия знак. Но той се появи и изчезна за миг. Мейсън щеше да направи лош избор. Но когато това се случи, Бош въпреки всичко остана изненадан.

— Джордж Ървинг се самоуби.

Бош го изгледа за момент.

— Така ли? Откъде знаеш?

— Знам, че не би могло да е иначе. Отишъл е в онзи хотел, сложил е край на живота си и това няма нищо общо с „Блек енд Уайт“. Лаеш на погрешното дърво, псе.

Бош започна да се дразни от този арогантен задник.

— Да прескочим глупостите, Мейсън. Избирай. Ако седнеш и ми кажеш какво си направил и кой ти е казал да го направиш, може да ти се размине. Или можеш да си стоиш там и да дрънкаш глупости, а на мен да не ми пука какво ще ти се случи.

Мейсън скръсти ръце на яките си гърди. Смяташе да превърне това в двубой на мъжкари — кой ще отстъпи пръв. Само че това не беше игра, в която големите бицепси дават предимство. В крайна сметка щеше да изгуби.

— Не искам да сядам. Нямам нищо общо със случая, освен че познавах човека, който скочи. Това е.

— Тогава ми разкажи за трите ареста.

— Не съм длъжен да ти казвам нищо.

Бош кимна.

— Прав си. Не си длъжен.

Стана и погледна бюрото на Едгар, за да се увери, че всичко е на мястото си. После пристъпи към Мейсън и посочи към гърдите му.

— Запомни този момент. Защото това е моментът, в който се издъни, псе. Това е моментът, в който можеше да си запазиш работата, но вместо това я изгуби. Смяната ти не просто свърши. Беше последната.

Бош тръгна към задния изход. Знаеше, че противоречи сам на себе си. В понеделник сутринта беше казал, че няма да разследва ченгета, а ето че правеше точно това, щеше да изгори това ченге, за да се добере до истината за Джордж Ървинг.

— Хей, почакай.

Бош спря и се обърна. Мейсън свали ръцете си и Бош разчете това като сваляне на гарда.

— Не съм направил нищо лошо. Действах по пряка молба на член на Градския съвет. Не беше искане за конкретно действие. Беше просто сигнал като онези, които си даваме всеки ден, на всяка смяна. Молби от съветника — наричаме ги МОС. Не съм направил нищо лошо и ако смяташ да ме изгориш, ще изгориш неправилния човек.

Бош зачака мълчаливо, но това беше всичко. Тръгна към Мейсън и посочи един стол.

— Сядай.

Този път Мейсън се подчини и си придърпа стол от отдел „Грабежи“. Бош се върна на мястото на Едгар и двамата седнаха един срещу друг от двете страни на пътеката между „Грабежи“ и „Убийства“.

— Разкажи ми за тази молба от съветника.

— Познавам отдавна Джордж Ървинг. Заедно бяхме новобранци в академията. Останахме близки и след като той отиде да учи право. Бях шафер на сватбата му. По дяволите, дори му наех апартамента за медения месец.

Посочи зад себе си към кабинета на лейтенанта, сякаш той е бил въпросният апартамент.

— Срещахме се по рождени дни, по празници… покрай него се запознах с баща му и видях много неща през годините.

— Добре.

— Миналото лято, през юни… не помня точната дата… отидох на парти на момчето на Джордж. То…

— Чад.

— Да, Чад. Току-що беше завършил гимназия с отличие и щеше да продължи в университета в Сан Франциско. Организираха празненство в негова чест и отидох с жена ми, Санди. Съветникът също беше там и си поговорихме, предимно глупости за участъка. Опитваше се да ми обясни защо Градският съвет ни прецаква с парите и разни подобни неща. А накрая ми спомена уж между другото, че имал оплакване от своя избирателка. Взела такси от един ресторант в Холивуд, а шофьорът бил пиян. Колата воняла на бъчва и онзи явно бил вързал кънките. След няколко преки, дамата му казала да спре и слязла. Таксито било на „Блек енд Уайт“, така че той ме помоли да държа под око шофьорите, защото можело да стане проблем. Знаеше, че работя втора смяна и може да видя нещо. Това е всичко. Няма никакви конспирации и никакви глупости. Съобразявах се с думите му, докато патрулирах, и няма нищо нередно. Тогава всяко задържане на шофьорите изглеждаше съвсем основателно.

Бош кимна. Ако историята беше вярна, Мейсън наистина не бе направил нищо лошо. Само че разказът му отново връщаше Ървин Ървинг в картината. Големият въпрос за прокурора и дори за съдебните заседатели щеше да бъде именно съветникът. Дали е използвал ловко влиянието си, за да подпомогне клиента на сина си, или е бил мотивиран единствено от загрижеността си за безопасността на хората? Границата беше много тънка и Бош се съмняваше, че въпросът изобщо ще стигне до заседателите. Ървинг беше твърде умен. Бош обаче остана заинтригуван от онова, което Мейсън каза накрая. „Тогава“ в тези събития нямало нищо нередно.

— Съветникът каза ли ти кога е дошло оплакването и как точно е стигнало до него?

— Не, не ми каза.

— Подобни сигнали подавали ли са се и друг път през лятото?

— Не помня, но може и да не съм разбрал за тях, ако трябва да съм честен. Работя в системата от доста години и имам известни привилегии, ако могат да се нарекат така. Обикновено излизам пръв и се прибирам пръв. Имам предимство при избирането на отпуск, такива неща. Често се случва да пропускам инструктажите. Наслушал съм се на такива и не ми понася да седя в онази малка стаичка и да слушам все едно и също. Партньорът ми обаче, който е новобранец, не пропуска нито един и ми казва, ако има нещо важно. Така че тази МОС може и да е минавала. Просто ме е нямало.

— Но партньорът ти не е споменавал подобно нещо, така ли?

— Не, но ние вече действахме по нея, така че не е било нужно. Още на първата смяна след партито започнах да спирам таксита. Така че не е имало нужда да ми казва, ако е постъпил сигнал. Разбираш ли?

— Да.

Бош извади бележника си и го отвори. За Мейсън нямаше нищо записано, но му трябваше време да се съсредоточи и да измисли следващия си въпрос. Започна да прелиства страниците.

— Хубав е — отбеляза Мейсън. — Номерът на значката твоят ли е?

Той посочи бележника.

— Да.

— Откъде се сдоби с това нещо?

— От Хонконг. Знаеше ли, че приятелят ти Джордж Ървинг е работил за таксиметрова компания, която се надява да измъкне франчайза на „Блек енд Уайт“? Знаеше ли, че арестите за шофиране в пияно състояние могат да му помогнат?

— Както казах, не и тогава. Не и миналото лято.

Мейсън избърса длани в бедрата си. Стигаха до тема, която го караше да се чувства неудобно.

— Значи в някакъв момент това ти е станало известно?

Той кимна, но не каза нищо.

— Кога? — подкани го Бош.

— Ами преди около шест седмици.

— Разкажи ми.

— Една нощ засякох едно такси. Видях го да подминава знак стоп и го спрях. Беше на „Блек енд Уайт“ и шофьорът веднага започна да дрънка разни глупости за наговаряния и всякакви други врели-некипели. Помислих си — да бе, просто си пипни носа с пръст, задник такъв. И тогава той изтърси: „Вие и Ървин Ървинг ни въртите всички тези номера.“ Бях като треснат, заврях лице в неговото и му казах да обясни какво има предвид. И тогава научих, че приятелят ми Джордж е станал консултант на таксиметрова компания, която се мъчи да измести „Блек енд Уайт“.

Бош се наведе към Мейсън и опря лакти на коленете си. Стигаха до същината.

— Ти какво направи?

— Реших да говоря с него. Отидох при Джордж и му дадох всяка възможност да се измъкне, но в крайна сметка се оказа, че няма измъкване. Ясно беше, че с баща му са ме използвали, и му го казах. Казах му, че вече не сме приятели и че това е последният път, когато се виждаме.

Бош кимна.

— И смяташ, че се е самоубил заради това.

Мейсън се изсмя пренебрежително.

— Не, човече. Щом ме беше използвал по такъв начин, значи не бях важен за него. Мисля, че се е самоубил по други причини. Заминаването на Чад беше важен момент… а може да е имало и други неща. Всяко семейство си има тайни, нали ме разбираш?

Мейсън не знаеше за Макуилън и за следите по гърба на Джордж Ървинг. Бош реши, че е рано да научава.

— Добре, Мейсън, имаш ли да кажеш още нещо?

Мейсън поклати глава.

— Още не си се изправил срещу съветника по въпроса.

— Още не.

Бош се замисли.

— Утре ще ходиш ли на погребението?

— Не съм решил. Утре сутринта е, нали?

— Да.

— Мисля, че ще реша тогава. Бяхме приятели дълги години. Нещата се разкиснаха едва накрая.

— Е, в такъв случай може да се видим там. А сега си свободен. Благодаря, че ми разказа историята си.

— Моля.

Мейсън стана и тръгна с наведена глава към задния изход. Бош гледаше след него и си мислеше за странните приумици на взаимоотношенията и разследванията. Беше дошъл в управлението с очакването да се сблъска с корумпирано ченге, направило глупостта да престъпи границата. А вместо това Мейсън се оказа поредната жертва на Ървин Ървинг.

А списъкът на жертвите на Ървинг се водеше от собствения му син. Мейсън можеше да не се тревожи, че ще му се наложи да се изправи срещу съветника. Бош вероятно щеше да го изпревари.