Падане

18

„Блек енд Уайт Такси“ се намираше в Гауър, южно от „Сънсет“. Това бе индустриален район, зает от фирми, обслужващи филмовата индустрия. Складове за костюми, операторски ателиета, доставчици на реквизит. „Б & У“ заемаше едната от две долепени сгради, които изглеждаха стари и занемарени. Таксиметровата компания се помещаваше в едната, а другата беше на фирма, осигуряваща коли за филми. Бош беше посещавал фирмата при предишен случай и се бе възползвал от възможността да разгледа. Приличаше на музей, в който можеше да намери всяка кола, която му беше хващала окото от тийнейджърските години.

Двете хангарни порти на „Б & У“ бяха широко отворени. Бош и Чу влязоха. В краткия момент на слепота, докато очите им се приспособят към тъмното, едва не бяха ударени от излизащо на улицата такси. Отскочиха назад и изрисуваната на черни и бели карета импала мина между тях.

— Задник — промърмори Чу.

Видяха паркирани автомобили и коли на стойки, под които работеха монтьори в изцапани с масло гащеризони. В дъното на просторното помещение имаше две маси за пикник до автомати за чипс и безалкохолни напитки. Неколцина шофьори се мотаеха около тях и чакаха колесниците им да минат прегледите.

Отдясно имаше малък офис с матови от мръсотия прозорци, зад които се виждаха движещи се силуети. Хари поведе Чу натам.

Чукна веднъж на вратата и влезе, без да чака отговор. Озоваха се в помещение с три бюра, залепени за три от стените и затрупани с листа. Две от тях бяха заети от мъже, които не си направиха труда да се обърнат да видят кой е влязъл. И двамата бяха със слушалки и микрофони. Онзи отдясно пращаше кола да вземе клиент от хотел „Рузвелт“. Бош го изчака да свърши и каза:

— Извинете.

Двамата се обърнаха да погледнат натрапниците. Бош вече беше извадил значката си.

— Трябва да ви задам няколко въпроса.

— Вижте, в момента имаме работа и не…

Иззвъня телефон и мъжът отляво натисна някакъв бутон на бюрото.

— „Блек енд Уайт“… Да, госпожо, след пет до десет минути. Желаете ли да ви се обадим при пристигането на колата?

Записа си нещо на жълта бележка, откъсна я от кубчето и я подаде на диспечера, за да може той да изпрати кола на адреса.

— Таксито пътува, госпожо — каза мъжът, натисна бутона, за да прекъсне разговора, и завъртя стола си към Бош и Чу.

— Виждате ли? Нямаме време за вашите глупости.

— За какви глупости?

— Не знам, каквито сте измислили за днес. Знаем какво правите.

Последва ново обаждане, информацията беше приета и предадена на диспечера. Бош пристъпи в пространството между двете бюра. Ако приемащият обажданията искаше да предаде бележката на колегата си, трябваше да го направи през него.

— Не зная за какво говорите — каза Хари.

— Добре, тогава и аз не знам — отвърна приемащият обажданията. — Можем просто да забравим за всичко това. Приятен ден.

— Само дето искам да ви задам няколко въпроса.

Телефонът отново иззвъня, но когато мъжът посегна към бутона, Бош го изпревари. Натисна го веднъж, после втори път, за да прекъсне обаждането.

— Какво правите, по дяволите? Това е работата ни.

— И аз съм тук по работа. Ще се обадят на някой друг. Може би „Риджънт“ ще се погрижат за тях.

Мъжът стисна устни.

— И така, кой е шофьор двайсет и шест? — попита Бош.

— Шофьорите нямат номера, а колите.

Тонът му показваше, че това са двете най-тъпи ченгета, с които се е сблъсквал някога.

— Тогава ми кажете кой е карал кола двайсет и шест в неделя вечерта, около девет и половина.

Мъжът се облегна назад, за да може да вижда диспечера. Двамата се спогледаха.

— Имате ли разрешително? — попита диспечерът. — Няма да ви дадем името на човека просто така, за да можете да го спипате и да ни лепнете още един идиотски арест.

— Не ми трябва разрешително — каза Бош.

— Как ли пък не! — извика диспечерът.

— Трябва ми съдействието ви и ако не го получа, неприятностите, които ви безпокоят, ще ви бъдат най-малкият проблем. И в крайна сметка пак ще получа онова, което искам. Така че решавайте по-бързо как смятате да играете.

Двамата мъже отново се спогледаха. Бош погледна към Чу. Ако блъфът не минеше, щеше да се наложи да действат по-грубо. Слава богу, лицето на Чу не издаваше нерешителност.

Диспечерът отвори един класьор, който лежеше в края на бюрото. Вътре имаше нещо като график и той обърна три листа назад до неделя.

— Добре, Хуч Ролинс е карал онази кола в неделя вечерта. А сега се разкарайте.

— Хуч Ролинс? Какво е истинското му име?

— Откъде да знаем, по дяволите? — сопна се диспечерът.

На Бош започна да му писва от него. Пристъпи напред и го погледна отгоре. Телефонът иззвъня.

— Не вдигай — нареди Бош.

— Убиваш ни бизнеса, човече!

— Ще се обадят отново.

Бош впи поглед в диспечера.

— Хуч Ролинс на работа ли е в момента?

— Да, взе две смени.

— Добре, намери го по радиото и му кажи да се прибере.

— Да бе, и как точно ще се получи?

— Кажи му, че трябва да смени колата. Че сте му приготвили по-добра. Току-що са я докарали с камион.

— Няма да повярва. Не очакваме никакъв камион. Ще излезем от бизнеса заради такива като вас.

— Накарай го да повярва.

Бош изгледа свирепо диспечера и онзи се обърна към микрофона и повика Хуч Ролинс.

Бош и Чу излязоха от офиса и обсъдиха как да действат, когато шофьорът пристигне. Решиха да го изчакат да слезе от колата, преди да тръгнат към него.

Няколко минути по-късно пристигна очукано такси, което не беше мито най-малко от година и половина. Зад волана седеше мъж със сламена шапка. Той изскочи навън и извика:

— Къде са ми новите колела?

Бош и Чу го приближиха от двете страни. Когато се озоваха достатъчно близо, за да могат да го задържат при нужда, Бош заговори:

— Господин Ролинс, ние сме от ЛАПУ и искаме да ви зададем няколко въпроса.

Ролинс ги погледна объркано. По погледа му личеше, че се чуди дали да бяга, или да се бие.

— Какво?

— Казах, че искаме да ви зададем няколко въпроса.

Бош извади значката си, за да му покаже, че всичко е официално. Никой не можеше да избяга от закона.

— Какво съм направил?

— Доколкото знаем, нищо, господин Ролинс. Искаме да поговорим за нещо, което може би сте видели.

— Значи няма да ме насадите като другите момчета?

— Не знаем за какво говорите. А сега бихте ли дошли с нас до участъка в Холивуд, за да седнем и да поговорим на спокойствие?

— Арестуван ли съм?

— Засега не. Разчитаме, че ще пожелаете да ни сътрудничите и просто ще отговорите на няколко въпроса. След това ще ви върнем тук.

— Вижте, дойда ли с вас, смяната ми отиде.

Бош беше на път да изгуби търпение.

— Няма да ви отнемем много време, господин Ролинс. Моля ви да ни сътрудничите.

Ролинс явно разбра от тона му, че ще му се наложи да отиде с тях, без значение дали по трудния, или по лесния начин. Уличният прагматик в него избра лесния начин.

— Добре, да приключваме по-бързо. Не е нужно да ме закопчавате, нали?

— Никакво закопчаване — каза Бош. — Всичко ще мине тихо и кротко.

По пътя Чу седеше отзад с Ролинс, а Бош се обади в близкия участък и запази стая за разпит в детективското бюро. Пет минути по-късно въведоха Ролинс в помещение три на три метра с маса и три стола. Бош го настани на стола срещу другите два.

— Искате ли нещо, преди да започнем? — попита той.

— Какво ще кажеш за кола, пура и мацка? — изхили се Ролинс, но детективите останаха сериозни.

— Какво ще кажеш само за кола? — предложи Бош.

Бръкна в джоба си за дребни и намери четири монети по двайсет и пет цента. Даде ги на Чу. Той беше младшият партньор и на него се падаше удоволствието да се разходи до автомата за безалкохолни в другия край на коридора.

— И така, Хуч, хайде като за начало да ни кажеш цялото си име.

— Ричард Алвин Ролинс.

— Откъде е това „Хуч“?

— Нямам представа, човече. Открай време ми викат така.

— Какво имаше предвид с това, че не искаш да бъдеш насаден като другите момчета?

— Нищо, човече.

— Как ли пък не. Каза го. А сега ми кажи кой е бил насаден. Ще си остане зад тези четири стени.

— Ох, човече, нали знаеш. Само ни поглеждат и вече са ни обвинили в каране в пияно състояние и какво ли не още.

— И мислиш, че всичко това е нагласено?

— Стига, човече, това е пол-ю-тика. Какво очакваш? Така де, виж какво направиха с онова арменско копеле.

Бош си спомни, че един от арестуваните шофьори се казваше Храч Тартарян. Явно Ролинс имаше предвид него.

— Какво са направили?

— Просто си седи на стоянката, а ченгетата идват и го измъкват от колата. Той отказва да духа, а те намират бутилката под седалката и с него е свършено. Онази бутилка си е винаги там, човече. Стои си в колата и никой не кара пиян. Отпиваш глътка-две нощем, за да дойдеш на себе си. Всички обаче искат да научат как онези ченгета са разбрали за бутилката, нали се сещаш?

Бош се облегна в стола си и се опита да проумее казаното. Чу се върна, постави кутия кока-кола пред Ролинс и седна на мястото в ъгъла, отдясно на Бош.

— Кой стои зад тази конспирация срещу вас?

Ролинс вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Не е ли ясно кой?“.

— Съветникът, който оставя сина си да върши мръсната работа. Тоест, вършеше я. Сега е мъртъв.

— Откъде знаеш?

— Прочетох във вестника. Всички знаят.

— Някога срещал ли си сина му?

Ролинс дълго мълча. Явно колелцата в главата му се въртяха и търсеше начин да се измъкне от капана. Реши да не лъже.

— За десетина секунди. Откарах клиент в неделя до „Шато“ и го видях да влиза. Това е.

Бош кимна.

— Откъде разбра, че е той?

— Виждал съм го на снимка.

— Къде? Във вестника ли?

— Не, някой намери снимката му, след като получихме писмото.

— Какво писмо?

— Получихме копие от писмо, в което онзи Ървинг казва на онези от съвета, че смятат да ни вземат разрешителното. Искаха да ни затворят. Някой в офиса потърсил името на копелето в Гугъл. Намериха снимка и я размахваха насам-натам. Сложиха я на таблото заедно с писмото. Искаха всички да разберем какво става и какъв е залогът. Да знаем, че този тип води атаката срещу нас и че е по-добре да влезем във форма.

Бош разбра стратегията.

— Значи си го познал, когато си спрял пред „Шато Мармон“ в неделя вечер.

— И още как. Веднага познах, че това е задникът, който се опитва да ни изхвърли от бизнеса.

— Пийни си кола.

Бош се нуждаеше от кратка пауза, за да помисли. Докато Ролинс отваряше кутията, той си набеляза следващите въпроси. Изскачаха доста неща, за които не бе и предполагал.

Ролинс отпи дълга глътка и остави кутията.

— Кога свърши неделната ти смяна? — попита Бош.

— Не свърши. Трябва да вземам по две, защото момичето ми ще ражда скоро. Поех втората смяна, също като днес, и работих до съмване. До понеделник сутринта.

— С какво беше облечен през нощта?

— Какви са тези глупости, човече? Каза, че не съм заподозрян.

— Не си, стига да продължиш да отговаряш на въпросите. Какви дрехи носеше, Хуч?

— Обичайните. „Томи Бахама“ и дочените панталони. Ако въртиш геврека шестнайсет часа, по-добре да ти е удобно.

— Какъв цвят беше ризата?

Той посочи гърдите си.

— Това е ризата.

Беше яркожълта с изрисувани сърфове. Бош беше сигурен в едно — ризата бе менте, а не истинска „Томи Бахама“. Както и да е, малко вероятно изглеждаше да е била възприета като сива. Освен ако не се беше преоблякъл, Ролинс не би могъл да е човекът на пожарната стълба.

— И на кого каза, че си видял Ървинг при хотела? — попита Бош.

— На никого.

— Сигурен ли си, Хуч? Не е в твой интерес да ни лъжеш. Може да стане трудно да те пуснем.

— На никого не съм казвал, човече.

От внезапното извъртане на погледа му беше ясно, че лъже.

— Лоша работа, Хуч. Мислех, че си достатъчно умен да се сетиш, че нямаше да те питаме нещо, ако не знаехме отговора.

Бош стана, бръкна под сакото си и откачи белезниците от колана.

— Казах само на шефа на смяната — бързо каза Ролинс. — Просто го споменах. По радиото. Казах му, познай кого видях току-що. Нещо такова.

— Да бе. И той позна ли, че става дума за Ървинг?

— Не, наложи се да му кажа. Но това беше всичко.

— А той попита ли те къде си го видял?

— Не. Знаеше, защото се бях обадил да му кажа закъде пътувам. Знаеше къде съм.

— Какво друго му каза?

— Нищо. Просто това, най-обикновен разговор.

Бош изчака, но Ролинс мълчеше, без да сваля поглед от белезниците.

— Добре, Хуч, кой беше шеф на смяната в неделя вечер?

— Марк Макуилън. Той е пръчката нощем.

— Пръчката?

— Диспечер. Казват му пръчка, защото навремето на бюрото му е имало микрофон или нещо такова. Пръчката. Някой спомена, че е бил ченге.

Бош впери поглед в Ролинс, докато се мъчеше да намести Макуилън в картината и отново се върна онова усещане, че нещата започват да се връзват. Само че вече не си заставаха по местата. А се изсипваха. Марк Макуилън беше име от миналото. От неговото минало и това на управлението.

Бош най-сетне се изтръгна от унеса си и погледна към Ролинс.

— Как реагира Макуилън, когато му каза, че си видял Ървинг?

— Никак. Май попита дали е отседнал в хотела.

— И ти какво му отговори?

— Че вероятно да. Така де, оставяше колата си в гаража. А той е малък и е само за гостите на хотела. Ако просто отиваш до бара, трябва да паркираш другаде.

Бош кимна. Ролинс беше прав.

— Добре, сега ще те върнем обратно, Хуч. Ако кажеш на някого за разговора ни, ще разбера. И ти обещавам, че това няма да е добре за теб.

Ролинс вдигна примирително ръце и обяви:

— Гроб съм.