Падане

23

Влязоха в ресторанта повече от половин час преди часа на резервацията и бяха настанени в тихо сепаре в задното помещение, до камината. Поръчаха си паста и кианти, което Ана избра. Храната беше добра, разговаряха за незначителни неща — докато тя не постави Бош право на мястото му.

— Хари, защо не успя да утешиш Клейтън в колата? Видях те. Не можа да го докоснеш.

Бош отпи дълга глътка вино, преди да отговори:

— Просто реших, че не иска да го докосват. Беше разстроен.

Тя поклати глава.

— Не, Хари, видях. И искам да знам защо човек като теб не може да изпита съчувствие към човек като него. Трябва да знам, преди да… преди нещата между нас да продължат напред.

Бош заби поглед в чинията си. Остави вилицата. Усещаше се напрегнат. Беше се запознал с тази жена само преди два дни, но не можеше да отрече, че е привлечен от нея и че помежду им се е зародила някаква връзка. Не искаше да пропилява този шанс, но не знаеше какво да каже.

— Животът е прекалено кратък, Хари — рече тя. — Не мога да си губя времето и не мога да бъда с някой, който не разбира какво правя и не изпитва почти никакво човешко състрадание към хората, които са жертви.

Той най-сетне си възвърна дар слово.

— Изпитвам състрадание. Работата ми е да говоря от името на жертви като Лили Прайс. Но какво правим с жертвите на Пел? Той е наранил толкова лошо, колкото е бил наранен самият той. Нима трябва да го потупам по рамото и да му кажа: спокойно, спокойно, всичко ще бъде наред? Не е наред сега и никога няма да бъде. И важното е, че той също го знае.

Разпери ръце, сякаш искаше да каже — такъв съм, това е истината.

— Хари, вярваш ли, че в света има зло?

— Разбира се. Ако нямаше, щях да съм безработен.

— Откъде идва?

— За какво говориш?

— За работата ти. Ти се сблъскваш със злото почти всеки ден. Откъде идва то? Как хората стават зли? Във въздуха ли е? Заразяваш ли се с него, както се заразяваш от грип?

— Не се дръж назидателно с мен. Не съм чак толкова просто устроен.

— Не се държа назидателно. Опитвам се да разбера какво мислиш, за да мога да взема решение. Харесвам те, Хари. Много. Харесвам всичко, което виждам, с изключение на онова, което направи днес в колата. Не искам да започна нещо, а после да излезе, че съм сгрешила в преценката си за теб.

— Това какво е, интервю за работа ли?

— Не. Опитвам се да те опозная.

— Много ми намирисва на онези бързи запознанства, които се организират напоследък. Искаш да научиш всичко, преди да се случи каквото и да било. Има нещо, което не ми казваш.

Тя не отговори веднага и това му подсказа, че е улучил в целта.

— Ана, какво има?

Тя подмина въпроса му и продължи да настоява:

— Хари, откъде идва злото?

Бош се разсмя и поклати глава.

— Хората не разговарят за такива неща, когато опитват да се опознаят. Защо се интересуваш какво мисля по въпроса?

— Просто се интересувам. Какъв е отговорът ти?

Гледаше го сериозно. Това беше важно за нея.

— Виж, мога само да кажа, че никой не знае откъде идва. Просто го има и то е виновно за наистина ужасни неща. И моята работа е да го открия и да го премахна от света. Не е нужно да знам откъде идва, за да го правя.

Тя помълча, преди да отговори.

— Добре казано, Хари, но не достатъчно. Занимаваш се с това отдавна. От време на време трябва да си се замислял откъде идва мракът у хората. Как сърцето им става черно?

— Това да не би да е разговор на тема „природа срещу възпитание“? Защото аз…

— Да, точно това е. За кое гласуваш?

Бош искаше да се усмихне, но някак усети, че това няма да се приеме добре.

— Не гласувам, защото няма…

— Не, трябва да гласуваш. Наистина трябва. Искам да знам.

Беше се навела над масата и шепнеше настоятелно. Облегна се назад, когато дойде сервитьорът да вземе чиниите им. Бош беше благодарен за прекъсването, защото то му даваше време да помисли. Поръчаха си кафе, но без десерт. Сервитьорът изчезна и моментът настъпи.

— Добре. Мисля, че злото определено може да се възпита. Няма съмнение, че точно това се е случило с Клейтън Пел. Но за всеки Пел, който наранява някого, съществува и някой друг, който е имал същото детство като него, но никога не е навредил на когото и да било. Така че има и нещо друго. Някаква друга променлива в уравнението. Дали хората се раждат с нещо, което е заспало и излиза на повърхността само при определени обстоятелства? Не зная, Ана. Наистина не зная. И не си въобразявай, че някой знае. Не и със сигурност. Разполагаме единствено с теории, а в дългосрочен план никоя от тях няма значение, защото теорията няма да спре пораженията.

— Искаш да кажеш, че работата ми е безсмислена, така ли?

— Не, но твоята работа — също като моята — идва едва след като вредата е нанесена. Вярно, има надежда усилията ти да попречат на много от тези хора да повторят постъпките си. Вярвам в това и ти го казах на предишната ни среща. Но може ли то да различи и да спре човек, който не е действал досега, не е нарушавал закона и с нищо не е показал на какво е способен? Защо изобщо водим този разговор, Ана? Кажи ми какво спестяваш.

Сервитьорът пристигна с кафетата и Ана му каза да донесе сметката. Бош прие това за лош знак. Тя искаше да се отърве от него. Искаше да си върви.

— Така значи? Плащаме сметката и бягаш, без да отговориш на въпроса ми?

— Не, Хари, поисках сметката, защото искам да ме откараш у дома. Но преди това трябва да знаеш нещо за мен.

— Тогава ми го кажи.

— Имам син, Хари.

— Знам. Каза, че бил в района на Сан Франциско.

— Да, ходя да го посещавам в затвора. Той е в „Сан Куентин“.

Бош беше очаквал някаква тайна. Но не беше очаквал да е свързана със сина й. Може би с бивш съпруг или партньор. Но не и със сина й.

— Съжалявам, Ана.

Това беше единственото, което успя да измисли. Ана тръсна глава, сякаш отхвърляше съчувствията му.

— Той извърши нещо ужасно — рече тя. — Нещо зло. И до ден-днешен не мога да проумея откъде е дошло и защо.

С бутилка вино под мишница, Бош отключи вратата и я задържа отворена за нея. Преструваше се на спокоен, но не беше. Бяха разговаряли за сина й близо час. Бош предимно слушаше. А накрая можеше единствено да изрази отново съчувствията си. Отговорни ли са родителите за греховете на децата си? Често да, но невинаги. Тя бе психотерапевтът. Разбираше нещата по-добре от него.

Напипа копчето за осветлението до вратата.

— Какво ще кажеш да пийнем на задната тераса? — предложи той.

— Звучи добре — отвърна тя.

Той я преведе през дневната към плъзгащата се врата отзад.

— Имаш чудесно жилище, Хари. От колко време си тук?

— Май ще станат двайсет и пет години. Просто не съм си давал сметка, че е минало толкова време. Веднъж построих къщата наново. След земетресението през деветдесет и четвърта.

Бяха посрещнати от съскането на магистралата в дъното на прохода. Терасата беше открита и духаше свеж вятър. Ана отиде до парапета и погледна надолу.

— Еха.

Обърна се и се загледа към небето.

— Къде е луната?

Бош посочи към Маунт Лий.

— Би трябвало да е зад планината.

— Надявам се да изгрее.

Бош държеше бутилката за гърлото. Беше взел виното от ресторанта, защото знаеше, че вкъщи няма нищо. Беше спрял да пие у дома, откакто Мади заживя с него, и рядко си позволяваше чашка, когато излизаше.

— Ще пусна музика и ще донеса чаши. Сега се връщам.

Включи дивидито, но не беше сигурен какъв диск е сложен. След малко чу саксофона на Франк Морган — всичко беше наред. Продължи по коридора и набързо разчисти спалнята и банята, извади чисти чаршафи и оправи леглото. Отиде в кухнята, грабна две винени чаши и се върна на терасата.

— Чудех се какво се е случило — каза Ана.

— Трябваше да подредя поне мъничко — отвърна той.

Наля виното. Чукнаха се и отпиха, после Ана се приближи и се целунаха за първи път. Останаха така, докато тя не се отдръпна.

— Съжалявам, че те натоварих с всичко това, Хари. Моята сапунена опера.

Бош поклати глава.

— Не е никаква сапунена опера. Той е твой син. Децата ни са нашите сърца.

— „Децата ни са нашите сърца.“ Хубаво звучи. Кой го е казал?

— Не знам. Май аз.

Тя се усмихна.

— Не ми прилича на нещо, което би казал един корав и обръгнал детектив.

Бош сви рамене.

— Може би не съм такъв. Живея с петнайсетгодишно момиче. Мисля, че тя ме размеква.

— Притесних ли те, че бях толкова пряма днес?

Бош се усмихна и поклати глава.

— Хареса ми онова, което каза за губенето на време. Още първата вечер и двамата почувствахме връзката. И ето ни тук. Щом всичко е наред, не искам да губим време.

Тя сложи чашата си на парапета и се приближи до него.

— Да, ето ни тук.

Бош остави чашата си до нейната. Пристъпи напред и постави длан отзад на шията й. Приближи още повече и я целуна, като с другата ръка я притисна към себе си.

Накрая тя отдели устни от неговите и останаха буза до буза. Той усети как ръката й се плъзга под сакото му и продължава нагоре.

— Забрави за луната и виното — прошепна тя. — Искам да влезем вътре.

— Аз също — отвърна той.