Падане

36

Все едно бяха стигнали края на лабиринт и сега им се налагаше да се върнат в началото му. Разполагаха с мястото, което искаха да претърсят — съседната къща, в която според твърденията на Харди се намираха спомените от извършените от него убийства. Но трябваше да измислят законните стъпки, по които са стигнали до откритието, за да си извадят разрешително, което да бъде прието и одобрено от съдията.

Бош не разкри на партньора си какво се бе случило в дневната на Харди. Освен проблема с доверието, който взриви случая „Ървинг“, Бош несъмнено беше изкопчил насила признание от Харди и нямаше намерение да признава простъпката си пред когото и да било. Тъкмо обратното — когато Харди заявеше в съда, че са го принудили да говори, Бош щеше просто да отрече и да обяви твърденията му за възмутителна защитна тактика. Никой, освен Харди — обвиненият — нямаше да може да атакува версията му.

Затова той каза на Чу какво трябва да направят и започнаха да мислят как да го направят.

— Чилтън Харди-старши, който по всяка вероятност е мъртъв, би трябвало да е собственик на двете къщи. Трябва да ги претърсим, при това още сега. Как ще го направим?

Стояха на тревата пред жилищния комплекс. Чу погледна фасадите на къщи 6 А и 6 Б, сякаш отговорът можеше да е написан като графити по тях.

— Ами възможната причина за шест Б няма да е проблем — каза той. — Намерихме го там, представящ се за баща си. Имаме право да потърсим улики, които да ни кажат какво се е случило със стареца. Неотложни обстоятелства, Хари. Вътре сме.

— Добре, а какво правим с номер шест А? Защото ни е нужен точно той.

— Тогава… просто ще… Добре, май се сетих. Идваме да разпитаме Чилтън Харди-старши, но по време на разговора установяваме, че човекът пред нас всъщност е Чилтън Харди-младши. От Харди-старши няма нито следа и решаваме, че може да е вързан някъде, държан като пленник, или кой знае какво. Може да е жив, може и да е мъртъв. Пускаме търсене на историята на имота в базата данни и излиза, че той е притежавал и съседния имот, а името на сегашния собственик изглежда съмнително. Длъжни сме да идем там и да видим дали е жив, или нещо му се е случило. Отново неотложни обстоятелства.

Бош кимна, но се намръщи. Не му харесваше. Приличаше му точно на онова, което си беше — измислена история, която да оправдае влизането им. Не всеки съдия щеше да подпише разрешителното за обиск. Трябваше му нещо сигурно. Нещо, което всеки съдия би одобрил и което по-късно би издържало на атаките на защитата.

Внезапно осъзна, че достъпът е всъщност в ръката му. И то не само в един смисъл. Вдигна ключодържателя. На него имаше шест ключа. Единият беше с емблемата на „Додж“ и явно бе за кола. Имаше два с нормални размери, които вероятно бяха за входните врати на къщите, както и три по-малки. Два от тях като че ли отваряха пощенски кутии като онези, които бяха видели на тротоара.

— Ключовете — каза той. — Той има два ключа за пощенски кутии. Ела.

Отидоха при кутиите. Бош пробва ключовете на кутиите на комплекс 6 и успя да отвори 6 А и 6 Б. Забеляза, че името на 6 А е Дрю, което може би беше опит за шега от страна на Харди. Харди и Дрю живеят врата до врата в Лос Аламитос.

— Добре, намерили сме у Харди два пощенски ключа — каза той. — Идваме тук и установяваме, че е имал две пощенски кутии. За номера шест А и Б. Проверяваме историята на имота и откриваме прехвърлянето на шест Б от името на бащата. Струва ни се съмнително, тъй като е станало, след като синът е започнал да се представя за баща си. Затова трябва да проверим А, за да видим дали старецът не е държан в плен там. Чукаме, никой не отговаря и сега искаме разрешително да влезем.

Чу кимна. Версията му харесваше.

— Мисля, че ще свърши работа. Искаш ли да го напиша така?

Бош подхвърли ключодържателя.

— Отивам в шест А да видя дали си заслужава труда.

Това се наричаше прескачане на разрешителното — да провериш някое място, преди претърсването му да е официално одобрено от съдия. Ако някога се признаеше като полицейска практика, доста хора щяха да се простят със значките си и дори да се озоват зад решетките. Но на практика много често разрешителните се издаваха с пълното съзнание какво ще бъде открито в съответната сграда или превозно средство. Защото ченгетата вече бяха влизали вътре.

— Сигурен ли си, че е нужно да го правиш, Хари? — попита Чу.

— Да. Ако Харди ме е изиграл, докато аз изигравах него, предпочитам да науча сега дали не се трепем напразно.

— Тогава изчакай да вляза, за да не виждам как го правиш.

Бош посочи вратата на 6 Б като оберкелнер, с протегната ръка и лека чупка в кръста. Чу тръгна към къщата, но се върна.

— Кога ще кажем на другото ЛАПУ какво правим тук?

— Какво друго ЛАПУ.

— Полицейското управление на Лос Аламитос.

— По-късно — отвърна Бош. — Може да ги повикаме, след като получим разрешителното за обиск.

— Няма да им хареса.

— Да вървят по дяволите. Случаят е наш, арестът — също.

Бош знаеше, че управление с размерите на това в Лос Аламитос с лекота може да бъде подритнато от „истинското“ ЛАПУ.

Чу отново тръгна към вратата на 6 Б, а Бош отиде при колата. Отвори багажника, извади от кутията за екипировка няколко чифта латексови ръкавици и ги пъхна в джоба си. Взе и фенерче за всеки случай и затвори багажника.

Тръгна към 6 А, но точно на входа чу викове откъм 6 Б. Беше Харди.

Бош влезе в 6 Б. Харди още лежеше под канапето. Чу седеше на домъкнат от кухнята стол и работеше на лаптопа. Харди беше млъкнал.

— Защо викаше?

— Първо искаше цигара. А сега настоява за адвокат.

Бош погледна към преобърнатото канапе.

— Веднага след като те арестуваме, ще имаш възможност да се обадиш по телефона.

— Тогава ме арестувайте!

— Първо обезопасяваме района. И ако продължиш да викаш, ще се наложи да обезопасим и теб с парцал в устата.

— Имам право на адвокат. Ти самият го каза.

— Ще си получиш телефонното обаждане като всички останали. След като бъдеш арестуван и регистриран.

Тръгна обратно към вратата.

— Хей, Бош?

Бош спря и се обърна.

— Влезе ли вече?

Бош не отговори. Харди продължи:

— Ще правят филми за това.

Чу вдигна глава и с Бош се спогледаха. Имаше убийци, които направо изпитваха оргазъм от славата си и от страха, който легендите около тях създаваха. Истински караконджули, градски легенди, превърнали се в градска реалност. Харди беше останал на тъмно много години. И сега беше негов ред да застане в светлината на прожекторите.

— Разбира се — отвърна Бош. — Ще бъдеш най-прочутият задник в отдела на смъртниците.

— Да бе. Знаеш, че ще се размина с иглата следващите двайсет години. Най-малко. Кой според теб ще ме играе във филма?

Бош не отговори. Излезе на верандата и небрежно се огледа за случайни минувачи или мотористи. Беше чисто. Бързо отиде до вратата на 6 А и извади ключодържателя на Харди от джоба си. Опита един от ключовете на резето и успя от първия опит. Същият ключ ставаше и за ключалката. Влезе и затвори вратата след себе си.

Спря в коридора и извади чифт ръкавици. Беше тъмно като в рог. Плъзна ръка по стената и намери ключа.

Слабата крушка освети 6 А като къща на ужасите. Предните прозорци бяха закрити от паянтова стена, която осигуряваше усамотеност и мрак и в същото време служеше като звукова изолация. И четирите стени на помещението бяха използвани като галерия за фотоколажи и вестникарски изрезки за убийства, изнасилвания и мъчения. Вестници от Сан Диего, Финикс и Лае Вегас. Истории за необясними отвличания, изхвърлени трупове, изчезнали хора. Ясно беше, че ако всички тези случаи са дело на Харди, той бе от пътуващите. Ловната му територия беше огромна.

Бош заразглежда снимките. Жертвите на Харди бяха както жени, така и мъже. Млади, някои още деца. Бош се движеше бавно, като изучаваше ужасните картини. Спря, когато стигна до заглавна страница на „Лос Анджелис Таймс“, вече пожълтяла и напукана, на която се виждаше лицето на усмихнато момиче до история за изчезването й от мола в Уест Вали. Наведе се и зачете материала, докато не видя името. Сега си спомни защо адресът от шофьорската книжка на Харди му се беше сторил познат.

Накрая му се наложи да се извърне от противните образи. Това беше предварителен оглед. Трябваше да продължи напред. Когато стигна до вратата на гаража, знаеше какво ще открие още преди да я отвори. Там имаше бял работен микробус. Най-важното средство за отвличане на Харди.

Беше нов модел „Додж“. Бош го отключи и погледна вътре. Беше празен, с изключение на един дюшек и лавица, на която имаше две ролки тиксо. Бош пъхна ключа и запали двигателя, за да провери километража. Микробусът беше изминал повече от 225 000 километра, което отново показваше размерите на територията на убиеца. Изгаси двигателя и заключи микробуса.

Беше видял достатъчно, за да знае с какво разполагат, но въпреки всичко се качи на горния етаж.

Влезе в първата спалня. Нямаше мебели. Виждаха се само няколко малки купчини дрехи. Тениски с изображения на поп звезди, няколко чифта джинси, отделни купчинки сутиени, бельо и колани. Дрехите на жертвите.

Дрешникът беше заключен с катинар. Бош извади отново ключодържателя и пъхна най-малкия ключ в катинара. Отвори вратата и запали лампата. Малкото пространство бе празно. Стените, таванът и подът бяха боядисани в черно. От задната стена, на около метър над пода, стърчаха два дебели болта с халки. Явно тук Харди беше държал жертвите си. Бош си помисли за всички хора, прекарали последните си часове в това помещение — със запушени уста, вързани за болтовете, чакащи Харди да сложи край на агонията им.

Във втората спалня имаше легло с гол дюшек. В ъгъла беше поставена трикрака стойка за камера. Бош отвори дрешника. Беше превърнат в апаратно помещение. Имаше видеокамери, архаични фотоапарати и полароиди, както и един лаптоп, а горните рафтове бяха пълни с дискове и видеокасети. На една лавица имаше три стари кутии за обувки. Бош свали едната и я отвори. Беше пълна със стари моментални снимки, повечето избелели, показващи множество различни млади жени и мъже, правещи орален секс на мъж, чието лице не се виждаше.

Бош остави кутията на мястото й и затвори вратата на дрешника. Върна се в коридора. Банята беше мръсна като онази в 6 Б, но тук ваната имаше кафеникавочервен налеп. Явно в нея Харди беше отмивал кръвта. Излезе в коридора и провери килера. Беше празен, ако не се брои черен пластмасов куфар, висок около метър и четирийсет и с приблизителната форма на кегла за боулинг. В горната му част имаше дръжка. Бош я хвана и дръпна към себе си. Куфарът беше на колелца и той го изкара в коридора. Изглеждаше празен и Бош се запита дали не е бил предназначен за музикален инструмент.

Тогава видя, че на етикета на производителя отстрани пише „Голф+Го Системс“. Явно служеше за пренасяне на стикове за голф по игрищата. Положи го на килима и го отвори, като не пропусна да забележи, че двете закопчалки могат да се заключват. Куфарът беше празен, а в горната му част бяха пробити три дупки с неравни краища и с размерите на дребни монети.

Затвори куфара и го върна на мястото му, за да бъде открит там при официалното претърсване. Затвори вратата и слезе долу.

Беше по средата на стълбите, когато спря и се вкопчи в парапета. Малките дупки бяха за въздух. И куфарът можеше да побере дете или дребен възрастен. Нечовечността на всичко това внезапно го сграбчи за гърлото. Почти долавяше миризмата на кръв. Чуваше приглушените молби. Усети страданията, изпълнили това място.

Подпря се за момент на стената и се свлече на стълбите. Седна и се наведе напред с лакти на коленете. Беше се задъхал и се мъчеше да се успокои. Прокара пръсти през косата си и закри уста с длан.

Затвори очи и си спомни друг случай, когато беше на пропито със смърт място, в един тунел далеч от дома. Тогава беше още момче — уплашено момче, което се опитваше да овладее дишането си. Това беше ключът. Овладей дишането си и ще овладееш страха.

Остана така не повече от две минути, но имаше чувството, че е минала цяла нощ. Накрая дишането му се успокои и споменът за тунела избледня.

Телефонът му избръмча и го изтръгна от мрачния момент. Той го извади и погледна екрана. Беше Чу.

— Хари, добре ли си? Доста се бавиш.

— Всичко е наред. Идвам след малко.

— Добре ли сме?

Иначе казано — дали е открил онова, което им трябваше.

— Да, добре сме.

Прекъсна връзката и се обади на директния номер на Тим Марсия. Обясни му по заобиколен начин какво става.

— Ще ни трябват хора — каза Бош. — Ще има доста работа. Ще ни трябват също връзки с медиите и с местната полиция. Трябва да организираме команден пост, защото ще изкараме тук цяла седмица.

— Добре, заемам се — отвърна Марсия. — Ще говоря с лейтенанта и започваме мобилизацията. Май ще трябва да пратим всички.

— Няма да е зле.

— Добре ли си, Хари? Звучиш странно.

— Добре съм.

Каза му адреса, затвори и остана да седи още две минути. После се обади на мобилния на Кизмин Райдър.

— Хари, знам защо се обаждаш и мога да ти кажа, че всичко беше премислено много внимателно. Взе се решение, което е най-добро за управлението, и никога няма да говорим за него. Така е най-добре и за теб.

Тя говореше за материала в „Таймс“ — за Ървинг и таксиметровия франчайз. Този случай изглеждаше ужасно чужд на Бош. Чужд и безсмислен.

— Не се обаждам за това.

— А за какво? Звучиш особено.

— Добре съм. Току-що попаднах на нещо голямо и съм сигурен, че шефът ще иска да знае. Помниш ли случая „Манди Филипс“ в Уест Вали преди девет-десет години?

— Не, припомни ми.

— Тринайсетгодишна, отвлечена от МОЛ. Така и не я откриха, нямаше арестувани.

— Спипал си извършителя, така ли?

— Да, и това не е всичко. Знаеш ли какво е направил преди три години, когато си е вадил шофьорска книжка? Дал е адреса на момичето вместо своя.

Райдър не отговори — мъчеше се да проумее безочието на престъпника.

— Радвам се, че си го пипнал — каза накрая.

— Манди не е единствената. В момента сме в Ориндж Каунти и изясняваме нещата. Оформя се нещо голямо. Този тип твърди, че е убил трийсет и седем души.

— Боже мой!

— Дрешникът му е пълен с камери, снимки и записи. Има видеокасети, Киз. Занимавал се е с това много време.

Знаеше, че рискува, като разказва на Райдър за откритието си, прескачайки разрешителното. Навремето бяха партньори, но здравата връзка помежду им вече беше износена. Въпреки това рискува. Като се изключеха политиката и висшият пилотаж, ако не можеше да се довери на нея, нямаше как да се довери на когото и да било.

— Каза ли на лейтенант Дювал за всичко това?

— Казах на камшика. Не всичко, но достатъчно. Мисля, че всички ще се изсипят вкупом.

— Добре, ще проверя и ще наблюдавам нещата. Не знам дали и шефът няма да ти дойде на гости. Със сигурност ще иска да се замеси. Може да се наложи да използваме театъра.

Сградата на Дирекцията на полицията имаше театрална зала на партера, която се използваше за връчване на награди, честване на събития и важни пресконференции. А по този случай се очертаваше голяма пресконференция.

— Добре, но това не е основната причина да ти се обадя.

— А каква е основната причина?

— Направи ли нещо по преместването на партньора ми от отдела?

— Ами, не. Бях малко заета сутринта.

— Добре. Не го прави. Забрави.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Както кажеш.

— Спомена и нещо друго. За пълните пет години. Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Сигурна съм, че ще успея. Особено след този случай, работата изглежда опечена. Ще искат да си наоколо, Хари. На път си да се прочуеш.

— Не искам да се прочувам. Искам просто да работя по случаи.

— Разбирам те. Ще пусна предложение за пълни пет години.

— Благодаря, Киз. А сега май е по-добре да се заемам за работа. Има много за вършене тук.

— Успех, Хари. И се движи по курса.

Иначе казано, не нарушавай правилата. Случаят беше твърде голям и важен.

— Ясно.

— Хари?

— Да.

— Точно затова го правим. Заради такива като този тип. Чудовища като него не спират, докато ние не ги спрем. Това е благородна работа. Не го забравяй. Само си помисли колко хора си спасил току-що.

Бош кимна и си помисли за куфара за стикове. Знаеше, че никога няма да го забрави. Харди беше прав, че влизането в 6 А ще го промени завинаги.

— Не достатъчно — рече той.

Затвори и се замисли. Преди два дни не смяташе, че ще може да изкара последните трийсет и девет месеца от кариерата си. А сега искаше всичките пет години. Каквито и да бяха издънките му по случая „Ървинг“, сега разбираше, че мисията не е приключила. Винаги имаше мисия и винаги имаше работа за вършене. От неговия тип работа.

Точно затова го правим.

Бош кимна. Киз беше права.

Надигна се, като се опря на парапета, и заслиза по стълбите. Имаше нужда да се махне от къщата и да излезе на слънце.