Падане

28

Макуилън чакаше с ръце на масата, когато Бош влезе в стаята за разпити. Погледна си часовника — явно без да осъзнава колко важна е ролята му в предстоящия разговор — и се обърна към Бош.

— Трийсет и пет минути — обяви той. — Мислех си, че като нищо ще е повече от час.

Бош седна срещу него и постави на масата тънка зелена папка.

— Съжалявам — каза той. — Трябваше да докладвам на някои хора.

— Няма проблем. Обадих се в работата. Ще ме заместят за цялата нощ, ако е необходимо.

— Добре. В такъв случай предполагам, че знаете защо сте тук. Исках да си поговорим за неделя вечерта. Мисля, че трябва да ви запозная с правата ви, за да ви защитя и да направя тази среща официална. Дойдохте доброволно, но имам навика винаги да казвам на хората в какво положение се намират.

— Да не би да казвате, че съм заподозрян в убийство?

Бош забарабани с пръсти по масата.

— Трудно е да се каже. Първо искам някои отговори от вас, после ще си направя изводите.

Отвори папката и извади първия лист. На него имаше разпечатка на конституционните права на Макуилън, сред които и правото на адвокат по време на разпита. Бош ги прочете на глас и го помоли да подпише. Подаде му химикалка и бившето ченге и настоящ таксиметров диспечер подписа без колебание.

— И тъй — рече Бош, — още ли желаете да сътрудничите и да ми разкажете за неделя вечерта?

— До най-важното.

— И какво е най-важното?

— Още не знам, но зная правилата на играта. Минало е време, но някои неща си остават същите. Вие сте тук, за да ме накарате да се разприказвам и да ме тикнете на топло. Аз съм тук само защото имате някакви погрешни представи, и ако мога да ви помогна, без да си насаждам топките на ръждиви пирони, ще го направя. Това е най-важното.

Бош се облегна назад.

— Помните ли ме? — попита той. — Помните ли името ми?

Макуилън кимна.

— Разбира се. Помня всеки от онази комисия.

— В това число и Ървин Ървинг.

— Естествено. Човекът на върха винаги се радва на най-голямо внимание.

— Е, аз бях човек на дъното, така че нямах много думата. Но въпреки всичко си мислех, че ви прецакаха. Имаха нужда от изкупителна жертва и избраха вас.

Макуилън сплете пръсти на масата.

— След толкова години това вече не означава нищо за мен, Бош. Така че не си правете труда да изразявате съчувствие.

Бош кимна и се наведе напред. Макуилън искаше да играе по трудния начин. Беше или достатъчно умен, или достатъчно тъп, за да си мисли, че може да излезе от положението без помощта на адвокат. Бош реши да му даде точно онова, което си търсеше.

— Добре, тогава да прескочим въведението. Защо хвърлихте Джордж Ървинг от балкона на хотела?

На лицето на Макуилън заигра тънка усмивка.

— Преди да проведем този разговор, искам някои гаранции.

— Какви гаранции?

— Че няма да има обвинения за оръжието. Нито за някои от дребните неща, за които ще ви кажа.

Бош поклати глава.

— Казахте, че знаете правилата на играта. В такъв случай сте наясно, че не мога да сключвам подобни сделки. Това е работа на прокуратурата. Мога да им кажа, че сте сътрудничили. Мога дори да ги помоля да не ви натискат. Но не мога да сключвам сделки и мисля, че го знаете.

— Вижте, вие сте тук, защото искате да разберете какво се е случило с Джордж Ървинг. Аз мога да ви кажа. И ще ви кажа, но не и без тези условия.

— Имате предвид пистолета и дребните неща, каквито и да са те.

— Точно така, само някои глупости, които се случиха между другото.

Бош не разбираше смисъла на всичко това. Ако Макуилън признаеше, че е убил Джордж Ървинг, обвиненията за неща като носене на скрито оръжие щяха да бъдат второстепенни и без значение. Фактът, че беше загрижен за тях, говореше, че ще отрече да е виновен с каквото и да било за смъртта на Ървинг.

Това поставяше въпроса кой кого разиграва и Бош трябваше да е сигурен, че е отгоре.

— Мога да обещая единствено, че ще се застъпя за вас — каза той. — Разказвате ми какво е станало в неделя през нощта и ако е вярно, ще си затворя очите за дребните неща. Това е най-доброто, което мога да направя в момента.

— Май ще трябва да повярвам на думата ви.

— Имате думата ми. Може ли да започваме?

— Вече започнахме. И отговорът ми е, че не съм хвърлял Джордж Ървинг от балкона на „Шато Мармон“. Той сам се хвърли.

Бош се облегна назад и забарабани по масата.

— Стига, Макуилън, нима очаквате да ви повярвам? Кой изобщо би ви повярвал?

— Не очаквам нищо от вас. Просто ви казвам, че не съм го направил. Цялата ви версия е погрешна. Имате някакви предубедени идеи, вероятно примесени с малко косвени доказателства, свързвате всичко и стигате до извода, че аз съм го убил. Само че не съм го направил и не можете да докажете, че не е така.

— По-добре се надявайте наистина да не мога да го докажа.

— Не, надеждата няма нищо общо в случая. Аз знам, че не можете да го докажете, защото не съм го направил.

— Да започнем отначало. Мразите Ървин Ървинг заради онова, което ви причини преди двайсет и пет години. Изкара ви на пангара, съсипа кариерата ви, ако не и живота ви.

— Омразата е трудна дума. Вярно, мразех го, но това отдавна е минало.

— Ами неделната нощ? Тогава мразехте ли го?

— Изобщо не съм си помислял за него.

— Правилно. Мислели сте за сина му Джордж. За човека, който този път се опитва да ви отнеме работата. Мразехте ли Джордж в неделя през нощта?

Макуилън поклати глава.

— Няма да отговоря на този въпрос. Не съм длъжен. Но независимо какво съм изпитвал към него, не съм го убил. Той сам го направи.

— Защо сте толкова сигурен?

— Защото ми каза, че ще го направи.

Бош беше готов едва ли не за всичко, но не и за това.

— Той ви го е казал?

— Точно така.

— Кога го направи?

— В неделя през нощта. В стаята. Затова беше отишъл там. Каза, че смята да скочи. Излязох, преди да го е направил.

Бош замълча за момент — даваше си сметка, че Макуилън е имал няколко дни да се подготви за този момент. Можеше да измисли завързана история, която да обясни всички факти. Но в папката на масата оставаше една важна улика — снимката на раната върху лопатката на Джордж Ървинг. Тя променяше играта. Макуилън нямаше да може да я обясни.

— Разкажете ми историята и как се е стигнало до разговора ви с Джордж Ървинг. И не пропускайте нищо. Искам подробности.

Макуилън пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Осъзнаваш ли какъв риск поемам като говоря с теб? Не знам с какво си мислиш, че разполагате. Мога да ти кажа самата истина, а ти да я преиначиш и да я използваш, за да ме прецакаш. А аз дори нямам адвокат до себе си.

— Решението си е твое, Марк. Ако искаш да говориш, говори. Ако искаш адвокат, ще ти го осигурим и дотук с приказките. Всичко приключва и играем по този начин. Бил си ченге и си достатъчно умен да знаеш как стоят нещата. Знаеш, че има един-единствен начин да излезеш оттук и да се прибереш у дома тази вечер. Като говориш.

Бош направи жест, сякаш му предаваше възможността за избор. Макуилън кимна. Знаеше, че няма да има друга възможност. Адвокатът би му казал да си мълчи и да остави полицията да се трепе в съда. Никога не им давай нещо, с което вече не разполагат. Добър съвет, но невинаги. Някои неща трябваше да се кажат.

— Бях с него в стаята — каза Макуилън. — В неделя през нощта. Всъщност в понеделник сутринта. Качих се да го видя. Бях ядосан. Исках… не съм сигурен какво точно исках. Нямах намерение отново да изгубя живота си и исках… може би да го сплаша. Да се изправя срещу него. Но…

Посочи към Бош и каза натъртено:

— … той беше жив, когато напуснах стаята.

Бош си даваше сметка, че вече разполага с достатъчно записани основания да го арестува по обвинение за убийство. Макуилън току-що беше признал, че се е намирал с жертвата на местопрестъплението. Но това не беше всичко.

— Да се върнем назад — рече той. — Разкажи ми откъде научи, че Джордж Ървинг е в хотела и в коя стая се намира.

Макуилън сви рамене, сякаш въпросът беше за малоумен.

— Знаеш го — отвърна той. — Хуч Ролинс ми каза. Оставил клиент пред хотела в неделя вечерта и случайно видял Ървинг да влиза. Каза ми, защото ме беше чул да ругая Ървингови в стаята за почивка. Бях събрал хората след арестите за шофиране в пияно състояние и им казах кой стои зад всичко. Намерих снимката на ситното лайно в Гугъл.

— Добре, Ролинс ти е казал, че Ървинг влиза в хотела. А как разбра, че е отседнал там и кой е номерът на стаята му?

— Обадих се в хотела. Знаех, че няма да ми съобщят номера на стаята от съображения за сигурност, и не можех да поискам да ме свържат с него. Какво щях да му кажа — „Пич, би ли ми казал номера на стаята си?“ Не, разбира се. Затова се обадих и поисках да ме свържат с гаража. Хуч каза, че го видял да предава колата си, затова се представих като Ървинг и ги помолих да проверят дали не съм оставил телефона си в колата. Казах: „Знаете ли номера на стаята ми? Можете ли да ми го донесете, ако го намерите?“ И онзи отговори. „Да, в седемдесет и девета стая сте и ако намеря телефона, ще ви го пратя“. Ето така научих номера.

Бош кимна. Замисълът си го биваше. Но в същото време показваше и някои елементи на предварително планиране. Макуилън си навличаше обвинение в убийство първа степен. На пръв поглед беше достатъчно Бош да го насочва с най-общи въпроси и бившето ченге осигуряваше останалото. Това бе спускане по наклонена плоскост.

— Изчаках края на смяната в полунощ и отидох там — каза Макуилън. — Не исках да бъда видян от някого или засечен от камера. Затова обиколих хотела и открих пожарна стълба. Стигаше чак до покрива, но на всяка площадка имаше балкон и можех да слизам от стълбата и да си почивам, ако се наложи.

— Носеше ли ръкавици?

— Да, ръкавиците и гащеризона, които държа в багажника. В работа като моята никога не знаеш дали няма да ти се наложи да пълзиш под някоя кола или нещо подобно. Помислих си, че ако някой ме види, ще ме вземе за човек от поддръжката.

— Защо държиш тези неща в багажника? Та ти си диспечер.

— Аз съм партньор, човече. Името ми не фигурира във франчайза, защото не мислех, че ще го получим, ако от градската управа знаят, че участвам и аз. Една трета от компанията е моя.

Това обясняваше защо е стигнал чак дотам с Ървинг. Още една потенциална дупка в случая, запълнена от самия заподозрян.

— И така, качил си се по стълбата до седмия етаж. По кое време стана това?

— Смяната ми свърши в полунощ. Така че е било най-вероятно някъде към дванайсет и половина.

— Какво стана, когато стигна до седмия етаж?

— Изкарах късмет. На седмия етаж нямаше изход. Нямаше врата към коридора. Само две стъклени врати на балкона, водещи към две различни стаи. Една отляво и една отдясно. Погледнах през дясната и го видях. Седеше на канапето.

Макуилън млъкна. Сякаш се взираше в спомена за онази нощ, в онова, което беше видял през вратата на балкона. Бош знаеше, че трябва да го накара да продължи разказа си, но с колкото се може по-малко намеса от негова страна.

— Значи си го намерил.

— Да, просто си седеше там, пиеше черен „Джак Даниелс“ направо от бутилката и имаше вид на човек, който просто чака нещо.

— После какво стана?

— Отпи една последна глътка и изведнъж се изправи и тръгна право към мен. Сякаш знаеше, че съм на балкона и го наблюдавам.

— Ти какво направи?

— Долепих се към стената до вратата. Реших, че не ме е видял заради отражението върху стъклото отвътре и просто излиза на балкона. Затова отстъпих до вратата, а той я отвори и излезе. Отиде до стената и метна с все сили празната бутилка. После се облегна и се загледа надолу, сякаш щеше да драйфа или нещо такова. Знаех, че когато си свърши работата и се обърне, ще се озове точно срещу мен. Нямаше къде да ида.

— Той повърна ли?

— Не, изобщо. Просто…

Рязко и неочаквано чукане по вратата накара Бош да подскочи.

— Задръж за момент — каза той, стана и закри с тялото си панела от Макуилън. Въведе комбинацията на ключалката и отвори. На прага стоеше Чу и на Бош страшно му се прииска го удуши на място. Успя да се овладее, излезе спокойно и затвори след себе си.

— Какво правиш, мамка му? Знаеш, че никога не трябва да прекъсваш разпит. Какво, да не си някакъв новобранец?

— Виж, исках да ти кажа, че спрях статията. Няма да я пуска.

— Чудесно. Можеше да ми го кажеш и след разпита. Този тип се кани да си признае всичко, а ти чукаш на шибаната врата.

— Не знаех дали не го обработваш, защото си мислиш, че материалът ще излезе. Няма да излезе, Хари.

— После ще говорим за това.

Бош понечи да се върне в стаята.

— Ще се реванширам, Хари. Обещавам.

Бош отново се обърна към него.

— Не ми пука какво обещаваш. Ако искаш да правиш нещо, спри да чукаш на вратата и извади разрешително за обиск за часовника на този тип. Искам да го пратим на криминалистите със съдебна заповед.

— Дадено, Хари.

— Добре. Изчезвай.

Бош въведе комбинацията, върна се в стаята и седна срещу Макуилън.

— Нещо важно ли беше? — попита Макуилън.

— Не, някакви глупости. Е, ще продължиш ли? Каза, че Ървинг бил на балкона и…

— Да, седях зад него, долепен за стената. Веднага щом се обърнеше да влезе в стаята, щеше да се озове лице в лице с мен.

— И какво направи?

— Не зная. Инстинктът надделя. Реших да действам. Пристъпих зад него и го сграбчих. Помъкнах го обратно към стаята. Заради всички онези къщи по склона си помислих, че някой може да ни види. Просто исках да го върна в стаята.

— Казваш, че си го сграбчил. Как точно го направи?

— През врата. Използвах душащата хватка. Като навремето.

Макуилън гледаше право към Бош, докато казваше това, сякаш в думите му имаше още нещо.

— Той бореше ли се? Оказа ли някаква съпротива?

— Да, беше страшно шокиран. Започна да се съпротивлява, но беше малко пиян. Вкарах го заднешком през вратата. Той се мяташе като шибана риба, но не задълго. Никога не е задълго. Скоро заспа.

Бош го зачака да продължи, но това беше всичко.

— Значи е изгубил съзнание — рече той.

— Точно така — потвърди Макуилън.

— После какво стана?

— Отново започна да диша доста бързо, но спеше. Казах ти, беше изпил цяла бутилка уиски. Хъркаше. Трябваше да го разтърся, за да се събуди. Накрая дойде на себе си, беше пиян и объркан и когато ме видя, не можа да ме познае. Наложи се да му кажа кой съм и защо съм там. Той лежеше на пода, подпрян на лакът, а аз стоях над него като Господ.

— Какво му каза?

— Казах му, че се ебава с неправилния човек и че няма да му позволя да направи онова, което баща му ми беше сторил. И тогава нещата станаха шантави.

— Чакай малко, как така са станали „шантави“?

— Започна да се смее. Току-що бях задушил кучия син, а той си мислеше, че е смешно. Опитах се да му изкарам акъла, но беше прекалено пиян. Лежеше си на пода и се смееше до посиране.

Бош се замисли. Не му харесваше накъде върви разказът, защото не беше очаквал подобна насока.

— Значи само се е смял? Не каза ли нещо?

— Накрая успя да се съвземе и ми каза, че вече няма за какво да се безпокоя.

— Нещо друго?

— Това е в общи линии. Каза, че няма за какво да се безпокоя и че мога да си вървя у дома. Отпрати ме, сякаш казваше — е, хайде, довиждане.

— Попита ли го откъде е сигурен, че няма от какво да се безпокоиш?

— Нямаше нужда.

— Защо?

— Защото някак го схванах. Беше отишъл в хотела, за да приключи със себе си. Когато излезе на балкона да гледа надолу, е избирал мястото. Беше решил да скочи и се наливаше с уискито, за да събере кураж да го направи. Така че си тръгнах, а той… той го направи.

Отначало Бош не каза нищо. Историята на Макуилън беше или сложна измислица, или просто прекалено странна, за да е истина. В нея имаше подробности, които можеха да се проверят. Резултатите от кръвните изследвания още не бяха готови, но споменаването на бутилката „Джак Даниелс“ беше нещо ново. Не се виждаше на видеозаписа с Ървинг от рецепцията. Никой свидетел не беше споменал да го е виждал да носи бутилка в стаята си.

— Разкажи ми за бутилката уиски.

— Казах ти, изпи я и после я метна.

— Колко беше голяма? За нормална бутилка ли говориш?

— Не, за по-малка. Беше шестак.

— Не знам какво означава това.

— По-малка бутилка, като манерка. Побира шест добри шота. Аз самият пия „Джак“ и затова я познах. Наричаме ги шестаци.

Бош си помисли, че шест добри шота вероятно правят около триста — триста и петдесет милилитра. Възможно беше Ървинг да е носил бутилка с формата на манерка, докато се е регистрирал. Спомни си също и редицата бутилки и мезета в кухненския бокс. Можеше да я е взел и от запасите в самата стая.

— Добре, какво стана, когато той хвърли бутилката?

— Чух я да се пръска някъде в тъмното. Мисля, че падна на улицата или върху нечий покрив.

— В коя посока я хвърли?

— Право напред.

Бош кимна.

— Добре, Макуилън, стой тук. Сега се връщам.

Стана, набра отново комбинацията и излезе. Тръгна по коридора към „Неприключени следствия“.

Докато минаваше покрай стаята с видеоапаратурата, вратата се отвори и на прага се появи Киз Райдър. Беше наблюдавала разпита. Бош не се изненада. Тя знаеше, че ще прибере Макуилън.

— По дяволите, Хари.

— Именно.

— Е, вярваш ли му?

Бош спря и я погледна.

— Версията му е издържана и има неща, които можем да проверим. Когато влезе в стаята за разпити, той нямаше представа с какво разполагаме — копчето на пода, раните на рамото, свидетеля, който го е видял на стълбата три часа преди смъртта — и историята му потвърждава всичко това.

Райдър сложи ръце на кръста си.

— И в същото време поставя себе си в стаята. Признава, че е задушил жертвата.

— Доста рискован ход е да се поставиш в стаята на мъртвеца.

— Значи му вярваш?

— Не знам. Има и нещо друго. Макуилън е бивше ченге. Той знае…

Бош спря насред изречението и щракна с пръсти.

— Какво?

— Има алиби. Това е нещото, което не каза. Ървинг полита от балкона три или четири часа по-късно. Макуилън си е осигурил алиби и чака да види дали ще го арестуваме. Защото ако го направим, той ще изиграе коза си, ще представи алибито и ще си излезе. Управлението ще бъде посрамено и това може би ще бъде неговото отмъщение за всичко, което му се е случило.

Кимна. Точно това трябваше да е.

— Виж, Хари, вече сме заредили пушката. Ървин Ървинг очаква оповестяване на арест. Ти самият каза, че „Таймс“ разполага с информацията.

— Ървинг да си го начука. Не ми пука какво очаква. А партньорът ми твърди, че не е нужно да се безпокоим за „Таймс“.

— Това пък как е станало?

— Не знам как е станало, но е успял да ги накара да спрат материала. Виж, трябва да пратя Чу да търси бутилката, а после да се върна и да разбера какво е алибито.

— Добре, аз се качвам на десетия. Обади ми се, щом приключиш с Макуилън. Искам да зная какво е положението.

— Разбрано.

Бош отиде в „Неприключени следствия“ и завари Чу пред компютъра.

— Искам да провериш нещо. Освободи ли стаята в „Шато“?

— Не, не си ми казал, така че…

— Добре. Обади се в хотела и провери дали зареждат бутилки „Джак Даниелс“ в стаите. Нямам предвид патрончетата. Нещо по-голямо, бутилки с формата на манерка. Ако зареждат, нека да проверят дали бутилката от седемдесет и девета стая е налице.

— Вратата е запечатана.

— Кажи им да свалят печата. Когато приключиш с това, обади се на съдебния лекар и виж дали резултатите от кръвните изследвания на Ървинг са готови. Аз се връщам при Макуилън.

— Хари, искаш ли да дойда, когато свърша с това?

— Не, свърши си работата и ме изчакай.

Бош въведе комбинацията, отвори вратата и се настани отново на мястото си.

— Толкова бързо? — учуди се Макуилън.

— Да, забравих нещо. Не ми разказа цялата история, Макуилън.

— Напротив, разказах я. Знаеш всичко, което се случи в онази стая.

— Да, но не ми разказа какво е станало после.

— Той скочи, това стана.

— Не говоря за него. А за теб. Ти какво си направил. Знаел си какво предстои и вместо да вдигнеш телефона и да потърсиш помощ, просто си се омел и си го оставил да скочи. Но ти не си глупак, знаел си, че можем да стигнем до теб. Че вероятно ще се появи някой като мен.

Бош се облегна назад, изгледа преценяващо Макуилън и кимна.

— И затова си се погрижил за алибито си.

Макуилън остана невъзмутим.

— Дойде тук с надеждата, че ще те арестуваме и тогава ще извадиш алибито и ще изложиш управлението заради цялата гадост, която ти се е случила навремето. Можеше дори да подадеш иск за погазване на правата ти и неоснователен арест. Смяташе да използваш Ървинг, за да си отмъстиш.

Лицето на Макуилън оставаше неразгадаемо. Бош се наведе над масата.

— Спокойно можеш да ми кажеш, Макуилън, защото няма да те арестувам. Няма да ти доставя това удоволствие, независимо какво мисля за онова, което ти сториха преди двайсет и пет години.

Макуилън най-сетне кимна и направи жест, сякаш искаше да каже: „Какво пък, заслужаваше си да опитам.“

— Паркирах при „Стандарт“ на „Сънсет“. Там ме познават.

„Стандарт“ беше бутиков хотел на няколко преки от „Шато“.

— Добри клиенти са ни. Технически районът е Западен Холивуд, така че не можем да стоим там, но портиерът е наш човек. Когато някой гост иска такси, обаждат се на нас. Винаги имаме кола някъде наблизо.

— И си отишъл там след срещата с Ървинг.

— Да, имат ресторант на име „Двайсет и четири седем“. Никога не затваря и има камера на бара. Отидох там и не излязох, докато не изгря слънцето. Можеш да провериш диска и ще ме видиш на него. Когато Ървинг е скочил, аз пиех горещо кафе.

Бош поклати глава, сякаш историята не се връзваше.

— Откъде си знаел, че Ървинг няма да скочи, преди да отидеш там — още докато си в „Шато“ или излизаш? Това са най-малко петнайсет минути. Доста сериозен риск.

Макуилън сви рамене.

— Той беше временно изваден от строя.

Бош впери поглед в него и накрая проумя. Макуилън беше задушил Ървинг втори път.

Хари се наведе над масата и впери поглед в него.

— Приспал си го отново. Задушил си го, уверил си се, че диша, и си го оставил да хърка на пода.

Спомни си будилника в стаята.

— После си влязъл в спалнята и си взел будилника. Поставил си го до него на пода и си го нагласил да звънне в четири сутринта, за да си сигурен, че ще се събуди. И че ще скочи, докато си записвал алибито си в „Стандарт“.

Макуилън отново сви рамене. Беше приключил с говоренето.

— Страхотен тип си, Макуилън. Свободен си.

Макуилън кимна самодоволно.

— Оценявам го.

— Е, тогава оцени и това. Двайсет и пет години си мислех, че си бил прецакан. А сега си мисля, че така ти се е падало. Ти си лош човек, а това означава, че си бил лошо ченге.

— Нищичко не знаеш за мен, Бош.

— Знам едно нещо. Отишъл си в онази стая да направиш нещо. Не си се изкатерил по стълбата само за да се изправиш срещу онзи. Затова не ми пука, че преди време си опрал пешкира. Пука ми за това, че си знаел какво ще направи Ървинг и не си се опитал да го спреш, а си позволил да се случи. Не, всъщност си помогнал да се случи. За мен това не са дребни неща. Ако това не е престъпление, би трябвало да бъде обявено за такова. И когато всичко свърши, ще се обърна към всички прокурори, които познавам, докато не намеря някой, който да те изправи пред съда. Сега можеш да си вървиш, но следващия път няма да изкараш такъв късмет.

Докато Бош говореше, Макуилън продължаваше да кима, сякаш нетърпеливо очакваше края на заключителната му реч. Когато Хари приключи, отговорът на бившето ченге беше съвсем равнодушен.

— Добре е да знам в какво положение се намирам.

— Разбира се. Радвам се, че ти помогнах.

— Как да се върна в „Блек енд Уайт“? Обеща да ме откараш.

Бош стана и тръгна към вратата.

— Вземи си такси.