Падане

29

Чу тъкмо затваряше телефона, когато Бош се върна в кабинката.

— Какво откри? — попита Хари.

Чу погледна бележника на бюрото си.

— Хотелът зарежда стаите с „Джак Даниелс“. Бутилка във формата на манерка, побираща триста и шейсет милилитра. И бутилката от седемдесет и девета стая наистина липсва.

Бош кимна. Това бе още едно потвърждение на историята на Макуилън.

— А кръвните проби?

Чу поклати глава.

— Още не са готови. От медицинския отдел казаха, че ще излязат следващата седмица.

Бош поклати глава. Беше го яд, че не е използвал Киз Райдър и кабинета на началника да пришпорят изследванията. Отиде до бюрото си и започна да трупа докладите върху досието. Заговори на Чу, без да се обръща към него.

— Как успя да спреш материала?

— Обадих й се. Казах й, че ако го пусне, ще се обадя на шефа й и ще кажа, че купува информация със секс. Предполагам, че дори там това ще се сметне за нарушение на етиката. Може и да не изгуби работата си, но имиджът й ще пострада. Дава си сметка, че ще започнат да я гледат по различен начин.

— Справил си се като истински джентълмен, Чу. Къде са извлеченията по кредитните карти?

— Тук. Какво става?

Чу му подаде папката със списъка на покупки, направени с кредитните карти.

— Ще взема всичко това у дома.

— А какво стана с Макуилън? Прибираме ли го?

— Не. Отиде си.

— Значи си го изритал?

— Точно така.

— Ами разрешителното за часовника? Тъкмо се канех да го разпечатам.

— Няма да ни трябва. Той призна, че е задушил Ървинг.

— Признал е това и ти си го пуснал! Да не си…

— Виж какво, Чу, нямам време да ти обяснявам надълго и нашироко. Ако имаш проблем с действията ми, иди да видиш записа. Не, по-добре иди до „Стандарт“ на Сънсет Стрип. Знаеш ли къде се намира?

— Да, но защо да ходя там?

— Иди в денонощния им ресторант и вземи диска от камерата на бара за неделя срещу понеделник.

— Добре. Какво има там?

— Би трябвало да е алибито на Макуилън. Обади ми се, когато провериш.

Бош прибра всички доклади в куфарчето си и взе досието отделно, защото класьорът беше прекалено дебел. Тръгна да излиза и Чу попита зад гърба му:

— Ти какво ще правиш?

Бош спря и се обърна към него.

— Ще започна отначало.

Продължи към изхода. Спря при дъската на лейтенанта и постави магнита си в половината на излезлите. Обърна се към вратата и се озова пред Чу.

— Няма да ми причиниш това — каза Чу.

— Ти сам си го причини. Направи избор. Не искам да имам нищо общо с теб.

— Направих грешка. И ти казах… не, обещах ти, че ще се реванширам.

Бош се пресегна и леко го избута настрани, за да може да отвори вратата. Излезе в коридора, без да каже нито дума повече.

На връщане към дома си се отби в Източен Холивуд и спря зад караваната „Ел Матадор“ на Западна. Спомни си коментара на Чу, че Западна се намира в Източен Холивуд. Такива неща са възможни единствено в Ел Ей, помисли си той, докато слизаше от колата.

Нямаше опашка, защото още бе рано. Такеро тъкмо се приготвяше за вечерта. Бош му каза да сложи в една кутия месо за четири тако и да му увие във фолио четири тортили. Добави гуакамоле, ориз и сос. Продавачът постави покупките в голяма торба. Докато чакаше, Бош изпрати съобщение на дъщеря си, че ще се върне с вечеря, защото има твърде много работа, за да се занимава с готвене. Тя отговори, че няма нищо против, и без това умирала от глад.

След двайсет минути влезе в дома си и откри дъщеря си да чете книга и да слуша музика. Замръзна на прага с торба в едната ръка, куфарче в другата и досие под мишница.

— Какво? — попита тя.

— Да не би да слушаш „Арт Пепър“?

— Да, бива ги като фон за четене.

Той се усмихна и тръгна към кухнята.

— Какво ще пиеш?

— Вече си взех вода.

Бош сложи тако с всичките добавки в една чиния и й я занесе. Върна се в кухнята и изяде своите тако, облегнат на умивалника. Когато приключи, се наведе и пи направо от чешмата. Избърса се със салфетка и седна да работи на масата в дневната.

— Как мина училището? — попита той, докато отваряше куфарчето. — Пак ли пропусна обяда?

— Училището беше скучилище, както винаги. Пропуснах обяда, за да се подготвя за теста по алгебра.

— Как мина?

— Сигурно са ме скъсали.

Бош знаеше, че дъщеря му преувеличава. Учеше се добре. Мразеше алгебрата, защото не можеше да си представи живот, в който да й бъде полезна. Особено като се има предвид, че искаше да стане ченге — поне според собствените й думи.

— Сигурен съм, че си се справила. За кандидатстване ли четеш? Какво е това?

Тя вдигна книгата, за да види корицата. „Сблъсък“ на Стивън Кинг.

— Това ми е по свободно избираемия предмет.

— Доста е дебело за училищно четиво.

— Но пък е страшно добро. Да не би да се опитваш да избегнеш темата за двете винени чаши, като не вечеря с мен и задаваш подобни въпроси?

Пак го закова.

— Не избягвам нищо. Имам работа и вече обясних винените чаши в миялната.

— Само че не обясни защо по едната още има червило.

Бош я погледна. Беше пропуснал червилото.

— Кой е детективът в къщата?

— Не се опитвай да увърташ — каза тя. — Не е нужно да ме лъжеш за приятелката си, татко.

— Виж, не ми е приятелка и никога няма да ми бъде такава. Не се получи. Съжалявам, че не ти казах истината, но можем да зарежем темата. Когато и ако си намеря приятелка, ще ти кажа. И се надявам ти да сториш същото, когато си намериш приятел.

— Добре.

— Нямаш приятел, нали?

— Не, татко.

— Добре. Искам да кажа, добре, че не го пазиш в тайна. А не че си нямаш приятел. Не искам да бъда такъв баща.

— Схванах.

— Добре.

— Тогава защо си толкова ядосан?

— Аз…

Млъкна, когато осъзна, че го е усетила съвсем вярно. Беше ядосан за нещо и това си личеше.

— Нали преди малко попитах кой е детективът в къщата?

— Да, знам.

— Е, в понеделник вечерта гледахме видеото с мъжа, който се регистрираше в хотела, и ти веднага забеляза нещо. Каза, че е скочил. Въз основа на трийсет секунди запис.

— И какво?

— Ами цяла седмица гоня собствената си опашка и виждам убийство там, където го няма. И знаеш ли какво? Мисля, че беше права. Каза го от самото начало, а аз не го видях. Сигурно остарявам.

На лицето й се изписа съчувствие.

— Татко, ще го преживееш и следващия път ще ги пипнеш. Точно ти ми каза, че не можеш да разрешиш всеки случай. Е, какво пък, разрешил си този, макар и по-късно.

— Благодаря, Мадс.

— И не че ми се иска да те вбесявам, но…

Бош я погледна. Тя се гордееше с нещо.

— Добре, изплюй камъчето.

— Нямаше червило по чашата. Преметнах те.

Бош поклати глава.

— Знаеш ли какво, хлапе? Някой ден само ти ще влизаш в стаята за разпити. С този външен вид и умения ще ги накараш да се редят на опашка и да си признават.

Тя се усмихна и се върна към четенето. Бош забеляза, че е оставила едното тако, и му се прииска да й го отмъкне, но се сдържа и насочи вниманието си към работата. Отвори досието и пръсна останалите папки и доклади на масата.

— Знаеш ли как действа таранът? — попита той.

— Какво? — отвърна дъщеря му.

— Знаеш ли какво е таран?

— Разбира се. За какво говориш?

— Когато забуксувам по някой случай, винаги се връщам към документите и папките.

Той посочи дебелия класьор.

— Гледам на това като на таран. Дърпаш назад и тласкаш напред. Удряш заключената врата, докато не я разбиеш. Същото е и когато започнеш да преглеждаш всичко отначало. Дърпаш назад, използваш инерцията и тласкаш напред.

Тя изглеждаше объркана от решението му да сподели тази житейска мъдрост с нея.

— Добре, татко.

— Извинявай. Продължавай да четеш.

— Нали преди малко каза, че е скочил. Тогава защо си забуксувал?

— Защото онова, което мисля, и онова, което мога да докажа, са две различни неща. В случай като този трябва всичко да е изяснено. Както и да е, това си е мой проблем. Продължавай с книгата си.

Тя го послуша. Той също се зае с книжата си. Започна с внимателно препрочитане на всички доклади и резюмета в класьора. Остави информацията да потече през него и потърси нови гледни точки и нюанси. Ако Джордж Ървинг беше скочил, той трябваше да разполага с нещо повече, а не просто да го приеме. Трябваше да може да го докаже на началството — и по-важно, на самия себе си. А все още не беше стигнал дотам. Самоубийството представляваше предварително обмислено убийство. Бош трябваше да намери мотива, възможността и средството. Разполагаше с по нещо и от трите, но това не беше достатъчно.

Уредбата зареди следващия диск и Бош скоро разпозна тромпета на Чет Бейкър. Песента „Нощна птица“ от изпълнение в Германия. Беше слушал Бейкър да изпълнява парчето в един клуб на О’Фаръл в Сан Франциско през 82-ра. Това бе единственият път, когато го видя на живо. По онова време животът и наркотиците бяха съсипали западната му изтънченост и външността на манекен, но още можеше да накара тромпета да звучи като човешки глас в тъмна нощ. Шест години по-късно щеше да умре, падайки от прозореца на хотел в Амстердам.

Бош погледна дъщеря си и попита:

— Ти ли зареди диска?

Тя вдигна поглед от книгата.

— На Чет Бейкър ли? Да, исках да го чуя заради твоя случай и заради стихотворението в коридора.

Бош стана, отиде в коридора към спалнята и запали осветлението. На стената имаше лист в рамка с изписано стихотворение. Преди почти двайсет години беше отишъл в един ресторант на Венис Бийч и случайно попадна на рецитал на Джон Харви. Като че ли никой от присъстващите нямаше представа кой е Чет Бейкър. Хари обаче знаеше и резонансът на стихотворението страшно му хареса. Отиде при Харви и го попита дали може да си го купи. Харви просто му даде листа, от който беше чел.

Сигурно бе минавал покрай стихотворението хиляди пъти, откакто го прочете за последен път.

Бош се върна при масата и седна.

— Потърсих в Уикипедия — каза Мади. — Така и не са установили дали е скочил, или просто е паднал. Някои твърдят, че е бил бутнат от наркопласьори.

Бош кимна.

— Да, понякога не може да се разбере.

Върна се към работата си и продължи да преглежда докладите. Докато четеше резюмето на разговора с полицай Робърт Мейсън, усети, че нещо липсва. Отчетът беше пълен, но имаше чувството, че е пропуснал нещо от разговора. Затвори очи и се опита да чуе гласа на Мейсън и отговорите му.

Видя го да седи на стола, сякаш е глътнал бастун, как жестикулира и казва, че с Джордж Ървинг са били близки. Шафер на сватбата, запазил апартамента за медения месец…

Изведнъж го откри. Когато спомена резервирането на апартамента за медения месец, Мейсън беше посочил към кабинета на лейтенанта. На запад. В посоката, в която се намираше и „Шато Мармон“.

Стана и бързо отиде на терасата, за да се обади, без да пречи на дъщеря си. Затвори вратата и набра централата на ЛАПУ. Помоли дежурния да се свърже по радиото с шест-Адам-шейсет и пет и да го помоли да се обади на мобилния му. Каза, че е важно.

Докато диктуваше номера си, някой го потърси. След като дежурният повтори правилно записания номер, Бош прехвърли на чакащото повикване. Беше Чу. Бош пропусна любезностите.

— Отиде ли в „Стандарт“?

— Да, Макуилън е чист. Бил е там цяла нощ, сякаш е знаел, че трябва да стои пред обектива. Но не ти се обаждам заради това. Мисля, че открих нещо.

— Какво?

— Преглеждах всичко и попаднах на нещо, което не се връзва. Хлапето вече е щяло да пътува.

— Какви ги говориш? Какво хлапе?

— Хлапето на Ървинг. Вече е щяло да пътува от Сан Франциско. Вижда се по сметката на „Американ Експрес“. Проверих отново. Чад Ървинг е купил билет за дома, преди баща му да умре.

— Задръж за секунда.

Влезе в къщата и отиде до масата. Затърси сред документите и намери извлечението по „Американ Експрес“. То представляваше разпечатка на всички покупки, направени от Ървинг с картата през последните три години. Беше двайсет и две страници и Бош беше прегледал всяка от тях преди по-малко от час, без нищо да привлече вниманието му.

— Добре, извлечението е у мен. Как го гледаш?

— Онлайн, Хари. При искане за разрешително за обиск винаги искам разпечатки и компютърен достъп. Но онова, което гледам, го няма в твоята разпечатка. Плащането е направено вчера, а по това време разпечатката вече е пътувала по пощата.

— И сега гледаш сметката онлайн.

— Точно така. Последното плащане според разпечатката е за стаята в „Шато“, нали?

— Да, пред мен е.

— Добре. Е, „Американ Еърлайнс“ вчера са пуснали искане за изплащане на триста и девет долара.

— Добре.

— Затова прегледах повторно всичко и отново влязох да видя сметката по картата. Все още имам достъп. Видях, че новата сметка е изпратена вчера.

— Значи Чад е използвал картата на баща си? Може да му е дал дубликат.

— Не. И аз си помислих същото, но се обадих в „Американ Експрес“, за да направя справка. Нужни са им били три дни да обявят покупката по сметката, но Джордж Ървинг е направил плащането онлайн в неделя следобед — около дванайсет часа преди да се метне от балкона. Проследих записа и влязох в сайта на авиокомпанията. Двупосочен билет от Сан Франциско до Лос Анджелис. Полет дотук в понеделник, в четири следобед. Връщане днес в два, само че полетът е бил изместен за следващата неделя.

Чу беше свършил добра работа, но Бош нямаше намерение да му прави комплименти.

— Не пращат ли имейл потвърждение за онлайн покупките? Прегледахме имейла на Ървинг. Няма никакви съобщения от „Американ Еърлайнс“.

— Аз летя с тях и си купувам билетите онлайн. Получаваш имейл потвърждение само ако специално потвърдиш, че искаш такова. Можеш също да посочиш да го изпратят на някой друг. Ървинг може да е разпоредил да изпратят потвърждението и графика направо на сина му, тъй като той е щял да лети.

Бош трябваше да помисли върху това. Информацията беше важна. Ървинг е купил на сина си билет до Ел Ей преди смъртта си. Можеше да ставаше въпрос за обикновено посещение, но също така беше възможно Ървинг да е знаел какво ще направи и да е искал Чад да стигне до дома, за да бъде със семейството. Това бе поредната подробност, която отговаряше на версията на Макуилън. И на тази на Робърт Мейсън.

— Мисля, че това означава, че се е самоубил — каза Чу. — Знаел е, че ще скочи през онази нощ, и е купил билет на хлапето, за да може да бъде с майка си. Това обяснява и обаждането. Обадил се е на Чад същата вечер, за да му каже за билета.

Бош не отговори. Телефонът му забръмча. Мейсън го търсеше.

— Справих се добре, нали, Хари? — попита Чу. — Казах ти, че ще се реванширам.

— Добра работа, но изобщо не се реваншираш с нея — отвърна Бош.

Забеляза, че дъщеря му вдига глава от книгата. Беше го чула.

— Виж, Хари, харесвам си работата — каза Чу. — Не искам…

Бош го прекъсна.

— Търсят ме. Трябва да се обадя.

Изключи и отговори на другото повикване. Мейсън отговаряше на съобщението от централата.

— Става въпрос за апартамента за медения месец, който сте резервирали за Ървингови. Бил е в „Шато Мармон“, нали?

Мейсън отговори след дълго мълчание.

— Това означава ли, че Дебора и съветникът не са го споменали?

— Не, не го споменаха. Затова сте знаели, че е скочил. Апартаментът. Бил е същият апартамент.

— Да. Досетих се, че нещата при него са се оплескали лошо и затова е отишъл там.

Бош кимна. По-скоро на себе си, отколкото на думите му.

— Добре, Мейсън, благодаря за обаждането.

Затвори. Остави телефона на масата и погледна към дъщеря си. Тя сякаш усети погледа му и откъсна поглед от думите на Стивън Кинг.

— Всичко наред ли е?

— Не — отвърна той. — Никак даже.