Падане

8

Бош каза на Чу да кара на север, към Панорама Сити.

— Така и така сме в района — рече той, — нищо не пречи да проверим Клейтън Пел. Ако е там, където би трябвало да бъде.

— Мислех си, че случаят „Ървинг“ е по-важен — каза Чу.

— Такъв е.

Бош не предложи допълнителни обяснения. Чу кимна, но мислите му бяха другаде.

— Какво ще кажеш да хапнем нещо? — попита той. — Покрай работата не усетихме как мина обед и умирам от глад.

Бош си даде сметка, че също е огладнял. Погледна си часовника — наближаваше три.

— Центърът е нагоре по „Удман“ — каза той. — Навремето на ъгъла на „Удман“ и „Нордхоф“ спираше една каравана, която продаваше доста прилично тако. Преди няколко години имах дело в Сан Фернандо и с партньора ми се отбивахме там всеки ден, за да хапнем. Малко е късно, но ако имаме късмет, ще е още там.

Чу беше полувегетарианец, но си падаше по мексиканска храна.

— А дали предлагат и бурито?

— Най-вероятно. Ако нямат, продават тако със скариди. Ял съм.

— Звучи добре.

Чу натисна газта.

— За Игнейшо ли става дума? — попита след малко. — Имам предвид партньора.

— Да, Игнейшо — отвърна Бош.

Замисли се за съдбата на бившия си партньор, който бе убит в задната стаичка на един магазин за хранителни стоки преди две години, докато работеше по случая, който срещна Хари и Чу. През останалата част от пътя двамата сегашни партньори мълчаха.

Центърът за сексуални престъпници, в който бе настанен Клейтън Пел, се намираше в Панорама Сити, ширнал се в географския център на долината Сан Фернандо. Пръкнал се като резултат от просперитета и ентусиазма след Втората световна война, Панорама Сити беше първият построен по план квартал на Лос Анджелис, сменил километри портокалови горички и кравеферми с на пръв поглед безкрайни редици евтини сглобяеми къщи и ниски жилищни блокове, които бързо определиха външния вид на долината. Неразривно свързан с близкия завод на „Дженеръл Мотърс“ и пивоварната на „Шлиц“, районът представяше епохата на автотопията в Лос Анджелис. Всеки човек имаше работа и пътуваше до работното си място. Всяка къща си имаше гараж. Всеки изглед предлагаше панорама към околните планини. Само родени в Америка бели можеха да се заселват тук.

Поне така бе замислено през 1947 г, когато одобрили плана и парцелите били обявени за продан. Но през десетилетията след тържественото прерязван е на лентичката на градчето на бъдещето „Дженеръл Мотърс“ и „Шлиц“ се оттеглили, а гледката към планините станала мътна от смога. Улиците се задръстили с хора и автомобили, престъпността започнала да расте с постоянно темпо и в много от гаражите започнали да живеят хора. Прозорците на спалните се сдобили с железни решетки, на някога широко отворените и гостоприемни входове на жилищните блокове беше поставена охрана. Графити маркираха териториите на различните банди и накрая името Панорама Сити, което трябвало да символизира светло и безгранично като панорамните изгледи бъдеще, се превърнало в жестока ирония. То вече отразяваше много малко от онова, което съществуваше в действителност. Жителите на някогашната горда квартална нирвана редовно се организираха в опит да не позволят съседните квартали като Мишън Хилс, Норт Хилс и дори Ван Найс да бъдат свързвани с Панорама Сити.

Бош и Чу изкараха късмет. Караваната на „Такос ла Фамилия“ още стоеше на ъгъла на „Удман“ и „Нордхоф“. Чу успя да паркира само две коли зад нея и двамата слязоха от автомобила. Такеро вече чистеше вътре и прибираше нещата, но имаше какво да им предложи. Нямаше бурито, така че Чу си взе тако със скариди, докато Бош предпочете печено месо. Мъжът им подаде пластмасова бутилка сос през прозореца. Взеха си по една „Харитос Пайнепъл“ и обядът им излезе общо осем долара. Бош даде на човека десетачка и му каза да задържи рестото.

Нямаше други клиенти, затова Бош взе пластмасовата бутилка при колата. Знаеше, че когато става въпрос за тако от каравана, всичко опира до соса. Ядоха застанали до предния капак, като се навеждаха напред, за да не се покапят.

— Не е зле, Хари — одобрително кимна Чу.

Бош също кимна. Устата му беше пълна. Накрая успя да преглътне, сложи още сос върху второто си тако и подаде бутилката на партньора си.

— Сосът си го бива — рече Хари. — Пробвал ли си караваната „Ел Матадор“ в Източен Холивуд?

— Не, къде е това?

— На Западна и „Леке“. Тукашният го бива, но мисля, че сосът на „Ел Матадор“ няма равен на себе си. Караваната обаче отваря само вечер, а по това време така или иначе всичко изглежда по-вкусно.

— Не ти ли се струва шантаво, че Западна се намира в Източен Холивуд?

— Изобщо не съм се замислял. Просто исках да ти кажа, ако ти се случи след работа да си в района, да пробваш „Ел Матадор“ и да ми кажеш какво ти е мнението.

Бош си даде сметка, че не е посещавал „Ел Матадор“, откакто дъщеря му бе дошла да живее при него. Тогава беше решил, че яденето при колата и купуването на храна от каравани не е подходящо за нея. Сега май нещата бяха по-различни. Нищо чудно да й харесаше.

— Какво ще правим с Пел? — попита Чу.

Върнат отново в реалността, Бош каза на партньора си, че все още не иска да разкриват реалната причина за интереса им към Клейтън Пел. В случая имаше прекалено много неизвестни. Първо щяха да проверят дали Пел е там, където трябваше да бъде, да го видят и може би да поговорят с него, без да събудят подозренията му.

— Трудна работа — каза с пълна уста Чу.

— Имам една идея.

Бош сподели плана си, смачка на топка фолиото и салфетките и ги хвърли в кофата за боклук зад караваната. Постави пластмасовата бутилка на тезгяха при прозореца и махна на продавача.

— Muy sabroso.1

— Gracias.

Когато се върна при колата, Чу вече го чакаше зад волана. Направиха обратен завой и продължиха по „Удман“. Телефонът на Бош избръмча и той погледна екрана. Номерът беше от Дирекцията на полицията, но не го разпозна. Прие обаждането. Беше Маршал Колинс, шефът на отдела за връзка с медиите.

— Детектив Бош, засега ги удържам, но днес ще трябва да излезем с някакво изявление за Ървинг.

— Още няма какво да се казва.

— Нищо ли не можете да ми дадете? Дотук имам двайсет и шест обаждания. Какво да им кажа?

Бош се замисли за момент. Запита се дали няма начин да използва медиите в полза на разследването.

— Кажете им, че причината за смъртта се разследва. Господин Ървинг е паднал от балкона на стаята си на седмия етаж на „Шато Мармон“. Засега не е ясно дали става дума за нещастен случай, самоубийство или убийство. Всеки, разполагащ с някаква информация за господин Ървинг от последните му часове в хотела или преди това, може да се свърже със сектор „Грабежи и убийства“. И още в същия дух. Знаете как.

— Значи за момента няма заподозрени.

— Не го казвайте по този начин, защото означава, че търся заподозрени. Още дори не сме стигнали дотам. Не знаем какво се е случило и ще трябва да изчакаме резултатите от аутопсията, както и събирането на повече информация.

— Добре, разбрах. Ще се оправим.

Бош прекъсна връзката и преразказа разговора на Чу. Пет минути по-късно стигнаха „Буена Виста“ — двуетажен комплекс със сериозна охрана и надписи, предупреждаващи нямащите работа тук да стоят настрана. Търговски агенти и деца не се допускаха. В закрепена на портала кутия имаше предупреждение, че в района са настанени сексуални престъпници в изпитателен срок, които са подложени на лечение. Дебелият пластмасов капак на кутията беше издраскан и изпомацан от многото опити да бъде счупен и изрисуван с графити.

На Бош му се наложи да пъхне ръка през малък отвор в портала, за да натисне звънеца. Зачакаха и накрая се разнесе женски глас.

— Какво има?

— Полиция. Трябва да говорим с началника.

— Няма я.

— В такъв случай ще трябва да говоря с вас. Отворете.

От другата страна на портала имаше камера, разположена достатъчно далеч, за да бъде трудно да я повредят. Бош отново пъхна ръка през отвора да покаже значката си. Минаха още няколко секунди, преди електрическата ключалка да избръмчи, и те влязоха.

От портала започваше подобен на тунел вход, който ги отведе до централния двор. Когато отново се озоваха на слънце, Бош видя неколцина мъже, седнали на подредени в кръг столове. Явно се провеждаше някаква сесия по психотерапия и рехабилитация. Самият той никога не беше залагал особено на идеята за рехабилитиране на сексуални престъпници. Според него единственото истинско лекарство беше кастрацията — за предпочитание хирургическа, а не химическа. Все пак беше достатъчно умен да запази тези мисли за себе си, в зависимост от това в каква компания се намира.

Огледа мъжете в кръга с надеждата да разпознае Клейтън Пел, но без резултат. Няколко от тях бяха с гръб към входа, други се бяха навели и криеха лицата си под козирките на шапките или зад длани, преструвайки се на потънали в дълбок размисъл. Мнозина поглеждаха към Бош и Чу. Явно не им беше трудно да познаят, че новодошлите са ченгета.

След няколко секунди се появи жена с болнична престилка и табелка на гърдите, която обясняваше, че това е д-р Ана Стоун. Беше привлекателна, с червеникаворуса коса, делово прибрана назад. Беше в средата на четирийсетте и Бош забеляза, че носи часовника си на дясната китка, а ръкавът й скрива татуировка.

— Аз съм доктор Стоун. Може ли да видя документите ви, господа?

Бош и Чу отвориха портфейлите си и тя прегледа набързо служебните им карти.

— Елате с мен, моля. По-добре ще е хората да не ви виждат тук.

— Мисля, че е късно за това — отбеляза Бош.

Тя не отговори. Отведе ги в апартамент в предната част на сградата, разделен на кабинети и помещения за индивидуални терапии. Каза им, че е директор на програмата по рехабилитация. Шефът й, управителката на центъра, щяла да отсъства цял ден, тъй като била на среща във връзка с бюджета. Д-р Стоун явно не обичаше празните приказки и веднага започна по същество.

— С какво мога да ви помогна, детективи?

Дотук във всяка нейна дума се долавяше отбранителен тон — дори когато спомена за срещата във връзка с бюджета. Знаеше, че ченгетата не оценяват по достойнство ставащото тук, и беше готова да го защитава. Не приличаше на жена, която би отстъпила по какъвто и да било въпрос.

— Разследваме престъпление — рече Бош. — Изнасилване и убийство. Имаме описание на заподозрян, за когото предполагаме, че е тук. Бял мъж, между двайсет и осем и трийсет и две. Тъмна коса, а името или фамилията му може би започва с буквата К — тя е татуирана на врата му.

Дотук всичко беше вярно. Изнасилването и убийството бяха факт. Пропусна само малката подробност, че са се случили преди двайсет и две години. Описанието му отговаряше напълно на Клейтън Пел, тъй като беше прочел записите на щатската комисия. А ДНК съответствието правеше Пел заподозрян, колкото и невероятно да изглеждаше участието му в убийството на Венис Бийч.

— Е, тук има ли човек, който отговаря на това описание? — попита той.

Стоун се поколеба, преди да отговори. Бош се надяваше, че няма да излезе в защита на мъжете в програмата й. Нямаше значение колко успешна бе тя според твърденията — всеки рецидив при сексуалните престъпници бе твърде сериозно нещо.

— Има — каза най-сетне тя. — Но през последните пет месеца той отбеляза огромен напредък. Трудно ми е да…

— Как се казва? — прекъсна я Бош.

— Клейтън Пел. В момента е в кръга.

— За колко време му се позволява да напуска центъра?

— По четири часа на ден. Има работа.

— Работа? — изненада се Чу. — Нима пускате тези хора на свобода?

— Детектив, това не е затвор. Всеки мъж е дошъл тук доброволно. Пуснати са с изпитателен срок, трябва да се регистрират и да намерят къде да живеят, без да нарушават правилата за сексуални престъпници. Имаме договор с окръга за организирането на център, който да отговаря на тези изисквания. Но никой не е длъжен да живее тук. Те го правят, защото искат да се върнат в обществото. Искат да бъдат продуктивни. Не искат да нараняват, когото и да било. Ако дойдат тук, ние им осигуряваме консултации и работа. Храним ги и им предлагаме покрив. Но единственият начин да останат тук е като спазват правилата. Работим в тясно сътрудничество с Комисията за пробации и предсрочно освобождаване и при нас процентът на рецидивите е по-нисък от средния за страната.

— Което означава, че нещата все пак не са идеални — каза Бош. — За мнозина от тях веднъж престъпник означава завинаги престъпник.

— За някои е вярно. Но какво ни остава, освен да продължаваме да опитваме? Когато някой излежи присъдата си, той трябва да бъде върнат в обществото. Тази програма може да е най-добрата последна възможности за предотвратяване на бъдещи престъпления.

Бош си даде сметка, че Стоун се е обидила от въпросите им. Бяха направили първия си погрешен ход, не искаше тази жена да се обърне против тях. Нуждаеше се от сътрудничеството й.

— Извинете — рече той. — Сигурен съм, че програмата си заслужава. Просто си мислех за подробностите около престъплението, което разследваме.

Отиде до прозореца и погледна към двора.

— Кой е Клейтън Пел?

Стоун се приближи и посочи.

— Онзи с бръснатата глава.

— Кога си е обръснал главата?

— Преди няколко седмици. Кога е станало нападението, което разследвате?

Бош се обърна и я погледна.

— Преди това.

Тя отвърна на погледа му и кимна. Беше разбрала намека — той задаваше въпросите.

— Казахте, че има работа. С какво се занимава?

— Работи в „Гранде Меркадо“ край Роско. Събира количките от паркинга, изхвърля боклука, такива неща. Плащат му по двайсет и пет долара на ден. Достатъчни са му за цигари и чипс. Пристрастен е и към едното, и към другото.

— През кои часове работи?

— Различно, в зависимост от деня. Графикът му е обявен на супермаркета. Днес отиде рано сутринта и се върна преди малко.

Добре беше да знаят, че графикът му може да се провери. Така по-късно можеха да предложат на Пел да го откарат.

— Доктор Стоун, Пел един от вашите пациенти ли е?

Тя кимна.

— Имам по четири сесии седмично с него. Освен това той работи и с други терапевти тук.

— Какво можете да ми кажете за него?

— Не мога да ви кажа нищо за сесиите. Поверителността на отношенията между лекар и пациент е в сила дори в ситуации като тази.

— Да, това е ясно, но според уликите в нашия случай той е отвлякъл, изнасилил и после удушил деветнайсетгодишно момиче. Трябва да разбера какво подбужда човека, седящ в онзи кръг навън. Искам…

— Чакайте малко. Момент.

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Казахте деветнайсетгодишно момиче?

— Точно така. По нея беше намерена негова ДНК.

Отново не беше лъжа, но не и цялата истина.

— Невъзможно.

— Не ми казвайте какво е възможно и какво не. Науката не греши. Неговата…

— Е, този път явно греши. Клейтън Пел не е изнасилвал деветнайсетгодишно момиче. Първо, той е хомосексуалист. И педофил. Същото се отнася за почти всички мъже тук. Те са хищници, осъдени за престъпления срещу деца. Второ, преди две години е нападнат в затвора от група мъже и е бил кастриран. Затова няма начин Клейтън Пел да е вашият заподозрян.

Бош чу как партньорът му рязко си поема дъх. Самият той бе шокиран от тези разкрития, както и от съвпадението им с мислите му при влизането в центъра.

— Заболяването на Клейтън е свързано с пристрастяването му към момчета в предпубертетна възраст — продължи Стоун. — Мислех си, че си подготвя те домашното, преди да дойдете тук.

Бош впери поглед в нея и почувства как се изчервява от смущение. Добре замислената му измама беше отишла по дяволите. И не само това — сега имаше още доказателства, че в случая с Лили Прайс нещо страшно се е объркало.

— Предпубертетна… — изтърси той, мъчейки се отчаяно да замаже гафа. — Да не би да говорите за деца на осем години? На десет? Защо точно такава възраст?

— Не мога да влизам в подробности — отвърна Стоун. — Навлизате в територията на поверителността.

Бош отиде до прозореца и погледна към Клейтън Пел в кръга. Седеше с изправен гръб на стола си и като че ли внимателно следеше разговора. Не беше от онези, които бяха скрили лицата си външно нищо не намекваше за травмата, която му е била причинена.

— Някой в кръга знае ли?

— Знам само аз и направих сериозно нарушение, като ви казах. Груповите сесии са от огромно терапевтично значение за повечето пациенти. Именно затова те идват тук. Затова остават.

Бош би могъл да възрази, че остават заради подслона и храната, но предпочете да вдигне ръце в знак, че се предава и извинява.

— Докторе, имаме една молба — рече той. — Не казвайте на Пел, че сме идвали да разпитваме за него.

— Изобщо не бих му казала. Това само ще го разстрои. Ако ме попитат, ще кажа просто, че сте дошли да разследвате последния вандализъм.

— Звучи добре. Какъв беше последният вандализъм?

— Някой беше написал със спрей „Обичам изнасилвачите на бебета“ на колата ми. Много им се иска да ни разкарат оттук. Виждате ли мъжа срещу Клейтън в кръга? Онзи с превръзката на окото?

Бош погледна и кимна.

— Хванали го, докато вървял от автобусната спирка към центъра на връщане от работа. Спипала го местна банда — Т-Дъб бойс. Извадили му окото със счупена бутилка.

Бош се обърна към нея. Знаеше, че говори за латиноамериканска банда от района на Тухунга Уош. Латиноамериканските банди бяха прочути с нетърпимостта и жестокостта си към хората със сексуални отклонения.

— Някой беше ли арестуван?

Тя се изсмя подигравателно.

— За да арестуваш някого, трябва да има разследване. Но никой от вашето управление, или отнякъде другаде, не си прави труда да разследва вандализма и насилието в района.

Бош кимна, като избягваше да среща погледа й. Още една точка за нея.

— А сега, ако нямате други въпроси, трябва да се връщам на работа.

— Не, нямаме други въпроси — рече Бош. — Вършете си добрите дела, докторе. Ние също се връщаме към нашите.